Дженифър Блейк
Прегърни и завладей (11)

Единадесета глава

Бригът, завързан със здрави въжета за околните дървета, се полюляваше върху неспокойните води на реката. Огряна от мътната светлина на кърмовия фенер, Фелисити се изкатери по въжената стълбичка, спусната от широката страна. Валкур вървеше пръв, Ашанти и мъжът от лодката, който мърмореше недоволно, се качваха след нея. Платната бяха сгънати и голите мачти стърчаха самотни в нощното небе. Когато стъпи на борда, младата жена усети как дъските на палубата пулсират под краката й с равномерността на сърдечни удари. Далеч от трепкащата светлина на фенера, по палубата бяха налягали моряци и спяха. Хъркането им образуваше нестроен хор.

Новодошлите не останаха дълго на откритата палуба, защото Валкур отказа да изчака събуждането на капитана. Заяви, че сам щял да отиде при него, щом заведе пасажерите в каютата им. На сутринта щели да му се представят и те. Без да се тревожи от хапливите забележки на пазача, който открито зяпаше Ашанти, той поведе двете жени към каютата им.

След като минаха по дълъг, едва осветен коридор, пътниците влязоха в малка като клетка каюта с две койки до стената, скрин и масичка за миене. Фелисити не беше нито в настроение, нито в състояние да се оплаква. След като бе прекарала цели двадесет и четири часа в тясната, изложена на слънцето и вятъра лодка, тя беше толкова изтощена, че мечтаеше само за меко легло и сън. Зарадва се, когато Валкур се сбогува и ги остави сами.

Настъпващият ден все още не беше вдигнал мъглата около кораба, когато тя се събуди в сумрачната кабина, усетила, че люлеенето на кораба се е променило. Беше спала като мъртва и очите й не искаха да се отворят. Трябваше да положи огромни усилия, за да вдигне тежките като олово клепачи, затова си каза, че няма смисъл и че най-добре ще е да поспи още малко. Откъм палубата долитаха крясъци, някой раздаваше бързи заповеди, а усещането за ускорено движение на корабния корпус беше достатъчно доказателство, че са вдигнали платна и излизат в открито море. Това беше единствената разумна мисъл, която проникна в замъгленото й съзнание. Чу се кратка въздишка и младата жена отново потъна в неизмеримите глъбини на съня.

Не, така не можеше. През цялото пътуване ли щеше да спи и да не мисли за нищо? Шумовете на утрото ставаха все по-настойчиви, Фелисити се събуди окончателно и най-после можа да отвори очи. Ашанти, която спеше на горната койка, също се раздвижи. Само Валкур, който се люлееше в хамака край отсрещната стена, продължаваше да спи с увиснала челюст и паднала настрана перука.

Фелисити се намръщи и объркано се загледа в четириъгълните слънчеви петна, които танцуваха по стената. Препълнените кораби, които плаваха между Европа и Луизиана, не бяха нещо необичайно, особено товарните. За да увеличат печалбата си, капитаните използваха всяко ъгълче за стока — само това беше важно и никой не се грижеше за удобствата на пътниците. В повечето случаи единствено капитанът разполагаше с отделна каюта, а двамата висши офицери деляха втората. Когато на борда имаше пътници, те бяха строго разделени, все едно женени или не, мъжете и момчетата в една каюта, жените и момичетата — в друга. Когато корабът беше по-голям, някои важни личности, които можеха да си го позволят, наемаха за много пари отделни каюти, но на малки кораби като този това не можеше да се очаква.

Защо двете жени, тя и Ашанти, бяха отведени в отделна каюта? И защо Валкур беше проникнал в женското им царство?

Едната половина на отговора се изясни след кратък размисъл. Тя беше облечена в мъжки дрехи и Валкур не беше сметнал за необходимо да обясни, че придружителката му е жена. Но защо? Как щяха да погледнат на Ашанти, която пък бе прекарала нощта с двама мъже?

Фелисити седна и преметна крака през ръба на койката. Ашанти също се надигна, хвърли бърз поглед към Валкур и вдигна въпросително вежди. Фелисити проследи погледа й и видя, че Валкур ги наблюдава с подигравателно задоволство. Погледът му беше устремен в деколтето й, което се бе разтворило и меко закръглените гърди ясно изпъкваха, тъй като бе свалила жилетката си.

Фелисити пое дълбоко въздух, погледна брат си право в очите и попита:

— Какво означава това? Защо си тук?

— Още не си преодоляла старото си безразсъдство — отговори провлечено мъжът. — Наистина ли искаш да знаеш?

— Нали затова те попитах.

— Е, добре. Тази каюта е моя. Аз съм неин собственик.

— Собственик? — повтори смаяно Фелисити.

— Имам… имам дял в този кораб. А след като съм съсобственик, смятам, че е под достойнството ми да спя в едно помещение с паплачта, от която е съставен екипажът.

— Може и да е така — възрази остро Фелисити, — но в тази малка каюта няма място за трима ни. Човек има право на малко личен живот.

— Личен живот? Какви са тези глупости? Ние сме двама господа, които пътуват заедно, придружени от една прислужница.

— Моля те, Валкур, бъди сериозен! Не е нужно да продължаваме този маскарад.

— Би трябвало да ти е ясно, ma chere, че има цял куп причини да останеш в мъжки дрехи. Нима не забеляза какви главорези служат на този кораб? Вие с Ашанти сте единствените жени на борда, а пътят до Франция е дълъг.

— Нали ти си тук! Ти ще ме защитаваш.

В продължение на един кратък миг в очите му блесна злобна радост, но той побърза да я прикрие под обичайната си безизразност. Ашанти махна с ръка, но не се обади. След малко Валкур заговори отново:

— Не мога да внимавам едновременно за петдесет моряци и за вас двете.

— Петдесет? На този малък кораб? Защо са толкова много?

Мъжът вдигна рамене и се загледа към решетките на прозореца, през които падаше слънчевата светлина.

— Доколкото знам, капитанът обича да е заобиколен от много хора.

Фелисити прехапа долната си устна.

— Наистина ли е необходимо?

— Освен ако ти се нрави мисълта да те гонят по палубата като разгонена кучка.

— Какво ще стане с Ашанти?

Погледът му докосна прислужницата и бързо се отмести настрана.

— Тя е наша собственост и би трябвало да не я безпокоят — отговори неохотно той и скръсти ръце пред гърдите. — Стига само да не се крие по тъмните ъгълчета. Пък и какво ме е грижа за нея?

— Няма защо да се тревожите за мен, мадмоазел — намеси се спокойно младата негърка. — В полата ми е скрит нож. Всеки, който ме докосне, ще загуби пръстите си — и всичко останало, което иска да ми натрапи.

— Ето, виждаш ли? — засмя се Валкур. — Значи въпросът е уреден. Само да не забравя да уведомя екипажа на каква опасност се излага.

За Валкур всичко беше наред, но Фелисити не беше удовлетворена. Досега беше играла ролята на мъж най-много за няколко часа или в продължение на една вечер. Дали щеше да се справи успешно през дългите дни и седмици, които им предстояха? Сега не можеше да си отговори.

Всъщност, тя се чувстваше чудесно в тесните панталони, с които можеше да се катери навсякъде, и все пак се усещаше разголена. Мекият плат обхващаше плътно гъвкавите й бедра и разкриваше стройните крака. Само дългият широк сюртук, който прикриваше женствените форми, й даваше достатъчно сигурност да се яви пред очите на мъжете. А трябваше да го направи. Нищо нямаше да бъде по-подозрително и да даде повече храна на слуховете, отколкото ако останеше под палубата, а Ашанти отидеше в общата кухня да приготви закуската й. На корабите беше обичайно всеки мъж да приготвя сам яденето си. Нямаше готвач, имаше само един юнга, който обслужваше капитана.

Но дори и да не беше така, Фелисити не можеше да прекара цялото си време под палубата. Свежият морски въздух и видът на разбунтуваното море я привличаха неудържимо. Още сутринта бяха оставили зад гърба си тинестите води на Мисисипи и сега, следван от ята крещящи чайки, корабът пореше яркосините вълни на Атлантическия океан.

Това не беше първото й пътуване по море — веднъж баща й я бе завел в Мобил. Тогава обаче корабът се придържаше към сушата и не се отдалечи много от делтата на Мисисипи. Брегът се виждаше през цялото време. Този път щеше да бъде различно. Дали нямаше да й стане лошо в открито море? Слава Богу, засега се чувстваше отлично.

Силен порив на вятъра разтърси опънатите платна и те заплющяха. Мачтите изскърцаха, силно пристегнатите въжета издадоха странно музикален звук. На върха на мачтата се развяваше личният флаг на капитана, черен гарван с череп в ноктите си на червен фон. Под хищната птица беше избродиран девизът му — Garde le corbeau, което означаваше „Пази се от гарвана“.

Фелисити размени кратки поздрави с някои от моряците, които минаха покрай нея. Двама-трима бяха застанали недалеч и я зяпаха любопитно. Екипажът беше пъстра смесица от испанци, французи, ирландци, шведи, англичани, африканци и кой знае още какви. Видът на тези хора беше повече от ужасяващ. Лицата и ръцете им бяха осеяни с белези, в устите им зееха дупки, на един липсваше око, друг беше само с една ръка. Всички бяха въоръжени до зъби с пистолети, ножове и шпаги. Докато Ашанти приготвяше закуската, мъжете я наблюдаваха със смесица от отвращение и неприкрита похот. Нервите на Фелисити бяха опънати до скъсване. Много жалко, че Валкур беше забравил да я снабди с неизменната съставна част на всеки мъжки гардероб, каквато беше шпагата.

— Bonjour, mon ami!

Стресната от този весел поздрав, Фелисити се обърна и се озова лице в лице с най-странната личност, която беше срещала, някога. Едър мъж с буйна тъмна грива, около четиридесетгодишен, с кафяви очи на южняк, които искряха върху някога красиво лице, белязано от преживените безпътства и доброто познанство с бутилката ром. Топлият поздрав и ухиленото лице бяха убедителни, а краткият поглед, с който обхвана стройната й фигура, издаваше бърз ум. Все пак Фелисити се ограничи в хладна учтивост.

— Позволете да ви се представя. Аз съм капитан Жак Боном, на вашите услуги.

Името се срещаше често във Франция, но се стори подозрително на Фелисити. Едва сега се сети, че все още не бе измислила с какво име да се нарече по време на пътуването. Постара се да изобрази учтив поклон, за да прикрие смущението си.

— Bonjour. Както вероятно знаете, аз пътувам с мосю Мюра. Името ми е Лафарг. Фе… Франсоа Лафарг.

— Не сте ли твърде млад, за да търсите приключения?

Не биваше да забравя, че гласът й трябва да звучи колкото се може по-твърдо.

— Понякога е обратното, мосю капитан. Не ние търсим приключенията, те сами ни намират.

— Аха, очевидно имам работа с безбрад философ. Това ще ни помогне да прекараме по-леко досадните часове на пътуването.

Веселите искри в очите му подсказваха, че не е имал намерение да я обиди.

— Често ли правите този курс?

Веселостта му внезапно угасна.

— Все по него се движа.

— Имате голям екипаж.

— Несъмнено. Страшни главорези, нали? А аз съм избраният от тях капитан.

— Избран?

— Заради греховете си и заради красивите ми очи, да не говорим, че съм първокласен моряк. Освен това съм известен с късмета си. Радвам се на неизменен успех.

— Сигурна съм, че работодателите ви оценяват високо този факт.

— Работодатели? „Рейвън“ не познава такива хора. За какво са ни те, ако имаме попътен вятър и благословията на богинята Фортуна?

„Рейвън“. Името събуди някакъв спомен в съзнанието й, но Фелисити не му обърна внимание, а последва друга своя мисъл.

— Така ли, мосю капитан? А аз мислех, че Валкур Мюра е един от собствениците на кораба.

— Изглежда не сте разбрал. Мюра има същия дял, какъвто имат и останалите корабни офицери. В последно време напредва бързо, особено като се има предвид, че отскоро е при нас. Но доказа, че умее да преследва плячката, освен това мрази испанците и в червата и подушва испанските кораби още преди да са се появили на хоризонта. Постът му е квартирмайстер, а когато маларията ме нападне и се налага да надвия треперенето и гърчовете с помощта на няколко бутилки ром, заема мястото на водач на малката ни група корсари. Оказа се доста добър и на този пост.

Фелисити го гледаше, без да разбира. Лицето на мъжа изразяваше искрена загриженост. Все пак тя побърза да се овладее и да поклони за довиждане.

— С удоволствие бих постоял още с вас, капитане, но тъкмо видях, че прислужницата ни е приготвила закуската. Надявам се, че ще имаме случай да си поговорим отново?

— О, разбира се — отговори французинът, облегна се на парапета и се загледа развеселено след младата жена, която се отдалечаваше с бързи крачки.

Фелисити настигна Ашанти, която носеше табла с препечен сухар, пушено месо и сушени плодове, и двете се запътиха към каютата. Валкур беше застанал пред масичката за миене и се бръснеше.

— Какво прави досега? — попита мрачно той.

— Разговарях с капитан Боном. Защо пътуваме на пиратски кораб, Валкур?

Мъжът продължи да стърже дясната си буза. След малко остави добре наточения бръснач и изтри с кърпа останалата пяна.

— Не очаквах, че толкова бързо ще стигнеш до истината, скъпа.

— Валкур, защо…

Мъжът вдигна едната си вежда.

— Това е кораб като всеки друг. Защо да плащаме за пътуването, след като можем да минем гратис?

— Доколкото разбирам, твоите приятели, или може би трябва да кажа твоите хора, ще вдигнат черния флаг веднага, щом зърнат някоя добра плячка и ще нападнат? — Фелисити беше съсредоточила цялото си внимание в разобличаването на Валкур и изобщо не забеляза как Ашанти остави таблата на скрина, измъкна изпод възглавницата си малко пакетче и излезе от каютата.

— Нашият добър капитан е бил доста разговорлив, както виждам. Нямах представа, че се интересува от красиви момчета.

Без да обръща внимание на маневрите му, Фелисити продължи, разпита:

— Значи е истина? Докато татко гниеше в затвора, ти си плавал под пиратски флаг! Знаеш ли какво се говори за вашия кораб? Че е осъществил едни от най-жестоките нападения в целия Мексикански залив!

— Какво знаеш ти за този занаят, ma chere?

— Славата на „Гарвана“ е повече от мрачна. Разказите за главорезите на борда му се разпространяват дори в Ню Орлиънс.

— Сигурен съм, че слуховете са силно преувеличени. Вероятно капитанът ти е казал, че понякога командвам кораба! Това става само когато той е болен.

— Опитваш се да прехвърлиш на чужд гръб отговорността за жестокостите, свързани с името на този кораб, така ли? Не можеш да ме убедиш в невинността си, след като през цялото време си бил тук и…

— Е, добре — прекъсна я остро той. — Аз съм безчувствен дивак и имам жесток нрав. Освен това те желая, Фелисити. През всичките тези години копнеех да почувствам мекото ти тяло под своето и смятам, че най-после дойде времето да удовлетворя желанието си. Не виждам причина да чакам повече.

— Какво… какви ги говориш? — заекна смаяно Фелисити. Лицето й побеля като платно.

— Не е възможно да си ме разбрала погрешно. Още откакто бяхме деца, недвусмислено ти показвам, че принадлежиш само на мен.

Младата жена с болка осъзна, че това е вярно и че досега се е опитвала да крие това признание дори от самата себе си.

— Ти… ти си ми брат.

— Не, просто баща ти ме осинови — мъжът направи няколко крачки към нея и изразът в очите му накара кръвта да замръзне в жилите й.

— Валкур… — проговори задавено Фелисити и бавно отстъпи назад.

— Аз съм Валкур Мюра, не съм твой брат, между нас няма роднинство, което да те предпази от страстта ми. Наблюдавах израстването ти, видях те да се превръщаш в зряла нива, готова да бъде ожъната. А ти позволи на друг мъж да откъсне първия сладък плод и това е предателство, за което ще си платиш със страшни болки.

Фелисити навлажни пресъхналите си устни.

— Вече ти казах, че не можах да го предотвратя. Ако ти не беше…

— Да не започваме отново — прекъсна я грубо Валкур. — Ти направи първата крачка, скъпа моя Фелисити — той грабна от масичката дървената й четка за коса и направи още една крачка към нея.

— Но това е лудост! — Фелисити хвърли отчаян поглед към вратата. Валкур обаче беше застанал така, че с един скок да й отреже пътя за бягство. Естествено можеше да изпищи, но ако някой се притечеше на помощ, не се знаеше дали няма да предпочете да държи краката й разтворени, докато дойдеше и неговият ред…

— Лудост, да, но прекрасна. Знаеш ли колко пъти съм си представял как ще те положа в скута си с лице към пода, как ще отметна полите ти и ще те напердаша, както заслужаваш. Искам да усещам под дланта си мекото ти бяло задниче, да те чувам как скимтиш и молиш за милост, да те бележа с огнено клеймо. Е, вместо рокля, сега си облечена в панталони, но те се смъкват още по-лесно. Резултатът ще бъде същия.

С внезапна решителност той захвърли четката на койката. Вниманието на Фелисити се отклони само за миг от движението му и в същия този миг той се стрелна напред и я дръпна към себе си с такава сила, че тя се препъна и падна върху него.

Валкур се отпусна на койката и от гърлото му се изтръгна див смях, в който нямаше нищо човешко. Пръстите му се впиха в меката й плът и й причиниха такава болка, че тя изстена и едва успя да си поеме въздух. Започна да се отбранява с отчаянието на уловена на въдицата риба. Ръката му се вдигна и нанесе първия силен удар върху задните й части. Срамът я накара да се вдърви и Валкур се възползва от това, за да посегне към копчетата на панталоните й.

Полумъртва от страх и отвращение, Фелисити чуваше единствено бученето на кръвта в ушите си и накъсаното си дишане, затова не обърна внимание на отварящата се врата. Ашанти влезе, без да почука, носейки в ръце дървена табла с две чаши, от които се издигаше пара.

— Нося ви утринния шоколад, мосю Валкур — прозвуча спокойният й глас, в който се съдържаше скрита заплаха.

Осъзнал опасната близост на димящата течност, Валкур замръзна на мястото си. Фелисити се изправи с усилие и се отпусна на колене на нечистия под. Ашанти се полюляваше бавно в ритъма на кораба, а парата се издигаше на бели, кълбести облачета от отвореното метално канче. Напрежението се удължи до безкрайност. Накрая Валкур изръмжа нещо неразбрано и посегна към поставената от неговата страна чаша.

— Много си внимателна — рече той и я изгледа със злобна отмъстителност. — Със сигурност няма да го забравя.

Ашанти не направи грешката да му отговори. Движенията й бяха спокойни и отмерени. Тя наля шоколад в чашата му, напълни втората и я подаде на Фелисити.

— Желаете ли да закусите, мадмоазел, мосю?

— Да… бихме могли — пошепна едва чуто Фелисити, опитвайки се да се овладее.

— А след това — проговори заплашително Валкур, без да изпуска от очи прислужницата, — ти ще се махнеш оттук и ще ни оставиш да доведем до задоволителен край нашата… работа.

Ашанти не отговори и този път. Само изгледа пронизващо Валкур, без по лицето й да трепне нито един мускул. Мъжът посегна към чашата си и отпи голяма глътка от горещия шоколад.

Някъде дълбоко в сърцето на Фелисити се надигна трескаво очакване, което нямаше връзка със заплахите на Валкур. Тя хапна парче сухар и изпи няколко глътки шоколад. Погледна Ашанти и отново отпи от чашата си. Валкур изпразни своята на един дъх и с презрително движение я хвърли на таблата. Погледна Фелисити и отново се обърна към прислужницата.

Внезапно на лицето му се изписа учудване. Кръвта се оттегли от бузите му и остави неприятен жълт оттенък. От всички пори на кожата му избликна пот. Той преглътна конвулсивно, после още веднъж и още веднъж. Скочи и удари главата си в горната койка. От слепоочието му потече кръв. Тялото му се разтърси от силни тръпки, той посегна с ръка към гърлото си и задърпа дантеленото жабо.

— За Бога! — изрева той, поемайки си отчаяно въздух, докато обезумелият му поглед беше устремен в Ашанти. — Ти ме отрови! — олюля се и се втурна като луд към вратата.

 

 

Валкур не умря. Цял ден вися на релинга, повръщайки в морето отрова и жлъчка, или лежа на дъските, притиснал с ръце стомаха си, мърморейки злобни проклятия. Прислужницата отказваше да му помогне. Нямало противоотрова, сериозно обясняваше отказа си тя.

Моряците също не изглеждаха особено загрижени. От време на време наминаваха да го видят, оглеждаха го с презрително любопитство, шепнеха помежду си, намигаха си и се хилеха, разменяха си неприлични думички и непрестанно сключваха облози колко време ще мине, докато вътрешностите му излязат на бял свят. Повечето бяха убедени, че ще умре и се обзалагаха кога точно ще стане това.

Ала онези, които бяха сигурни в смъртта на Валкур, загубиха парите си. Капитан Боном беше човекът, който изигра ролята на съдбата, предлагайки на Валкур голяма чаша разреден ром. Само минути, след като го изпи на един дъх, Валкур се изправи на крака и се запрепъва към бушприта, мъчен от страшна болка в стомаха. Клекна над обичайното място за корабен клозет, защото потапянето на бушприта във водата отмиваше всички отпадъци, залови се здраво за въжетата, скрит от очите на моряците с високия парапет, и остана там през по-голямата част на нощта.

Утрото дойде с червена зора и мъртво вълнение. Вятърът се беше обърнал и издуваше платната на кораба. Около обед се скъса топселът, отдавна изтънял и многократно закърпван, и остатъците бяха понесени от развилнелия се вятър. Пиратите се изкатериха по мачтата, за да спасят, каквото беше останало, и да сложат ново платно, а когато слязоха отново на палубата, устремиха погледи към хоризонта. Задаваше се буря. Някой изръмжа нещо за негърската прислужница — жените на борда носели нещастие, разкрещяха се останалите, все едно какъв бил цветът на кожата им. Най-добре било да я разчекнат на палубата, а като свършат с нея, да я хвърлят през борда. Някои спомена името на Валкур, но другарят му напомни, че дяволът с шпагата не е в състояние да зашити собствеността си, камо ли да каже нещо срещу тях. Все пак никой не се осмели да тръгне пръв.

Ашанти реши да не са мярка пред очите на мъжете. Фелисити, която я бе предупредила за намеренията на моряците, предпочете да остане с нея в каютата, още повече, че сутринта Валкур беше забравил шпагата си на койката. Той не се върна в каютата, а окачи един хамак в кабината на капитана, далеч от посегателствата на Ашанти. Фелисити препаса шпагата и се почувства ако не по-добре, то поне малко по-подготвена за превратностите на съдбата.

На третия ден от излизането им в открито море, когато вече се свечеряваше, вятърът се обърна отново и на югозапад се разрази истинска есенна буря. Моряците побързаха да свият платната и да опънат въжетата за буря, после легнаха на дрейф, за да не се разбият. Корабът се люлееше ужасно. Скоро се озоваха в самото сърце на бурята. Ослепителни светкавици танцуваха по водната повърхност. Гръмотевиците ревяха като лъвовете на ада, дъждът се лееше като из ведро. Вятърът си играеше с тежките водни капки, изливаше огромни талази вода върху палубата и отмиваше наслоилата се мръсотия. Океанът бушуваше, издигаха се огромни вълни, които сякаш прелитаха над палубата и смесваха солената си вода с леещия се дъжд. Водните маси приемаха причудливи форми на долини и планини с пенести върхове. Подивелият вятър отнасяше морската пяна надалеч, после се нахвърляше върху кораба с високи като кули вълни. Миля след миля плавателният съд летеше пред бурята, стараейки са да остане във външния й край. Носеха се с бясна скорост, като мишка, която бяга от тигър, и се молеха да достигнат гладко море, без рифове и опасни дълбочини.

Дървеният корпус охкаше и стенеше измъчено. Единственият запален фенер в каютата беше намален до крайност и се въртеше като побеснял около собствената си ос. Фелисити и Ашанти не почувстваха пристъпите на морска болест, за разлика от повечето силни мъже, които усърдно дъвчеха опиващи семена. Не искаха да рискуват някой счупен крак, като излязат навън в катраненочерната нощ, защото корабът танцуваше по вълните като тапа в разпенено вино. Понякога чуваха стенанията на Валкур, но не можеха да отидат при него, даже ако от това зависеше животът му. Дали моряците бяха разбрали, че Ашанти е отговорна за болестта му, или имаха твърде много работа по време на бурята, но никой не дойде да им досажда. Ако се съдеше по странните погледи, с които я посрещаха преди влошаването на времето, можеше да се заключи, че те очакват младият мъж, с когото споделяше каютата, да бъде нападнат от същата странна болест. Невежите моряци бяха изпълнени с възхищение към уменията й, но все пак се успокоиха, когато Фелисити остана жива и здрава.

Младата жена лежеше в койката си, устремила поглед в люлеещия се фенер, и не преставаше да се пита, защо Ашанти я предпази от нахалството на Валкур, а не стори същото и с Морган Макормак. Отговорът беше прост. Макар да съжаляваше, че господарката й загуби девствеността си по насилствен начин, прислужницата изпитваше добри чувства към мъжа, който го беше извършил.

Сивата светлина на утрото не донесе промяна. Вятърът ги носеше с неотслабваща сила. Третата нощ също измина, без времето да се подобри.

Четвъртият ден ги дари с мъртво вълнение и забулен в мъгла хоризонт. Бяха загубили една топ мачта, влачеха зад себе си всевъзможни парчета платно, а водата проникваше в корпуса през безброй малки дупчици. Катранът беше отмит и трюмът бързо се пълнеше с вода. Помпите трябваше да работят непрекъснато. На палубата запалиха огън и целият екипаж се събра да хапне нещо топло и да изпие по няколко глътки горещ ром, преди да се залови сериозно за работа. Трябваше да се навият обърканите въжета, да се съберат платната, за да се изкърпят и най-вече трябваше да се справят с непрестанно нахлуващата вода.

Валкур вече беше в състояние да хапне малко бульон и варено месо. През нощта облаците се разкъсаха и бледата светлина на звездите се отрази в морската повърхност. Капитанът изскочи на палубата със секстант в ръка. Направи няколко измервания и успя да установи, че въпреки опасенията им, корабът не се е отклонил много от курса, главно благодарение на вятъра, който се беше обърнал. Можеха спокойно да продължат пътя си.

 

 

Фелисити стоеше на релинга, обърнала лице към топлия, влажен бриз. Макар че беше свалила жакета си и беше излязла само по риза и жилетка, все още й беше горещо. Между раменете и в корените на косата й се стичаше пот, но нямаше как да се разсъблече още, въпреки топлото време. Тъкмо беше дала своя час доброволен труд при помпите. Надяваше се, че след като си отпочине от напрегнатата работа, вече няма да й е толкова топло.

— Разрошен от вятъра, с порозовели страни и замислено лице. Прощавайте, Франсоа, но вие сте твърде красив за млад мъж.

Фелисити се обърна и се озова лице в лице с капитан Боном. Опита се да изглежда обидена, за да прикрие обзелата я уплаха, и сложи ръка върху дръжката на шпагата.

— Сигурен съм, че това ще се промени.

— Ама моля ви се, не изваждайте шпагата си! Нямах намерение да ви обидя, а и последните два дни ме изтощиха толкова много, че надали ще мога да се преборя с вас.

Думите му бяха придружени от изпитателен поглед, който не допринесе ни най-малко за разсейване на страховете й. След като бурята отмина, Фелисити се почувства обект на внимателно наблюдение от страна на капитана. Все по-често се питаше дали Валкур, който продължаваше да споделя каютата му, не се е доверил на възрастния мъж. А може и да беше издрънкал нещо в състояние на делириум. Обърна се й се загледа в мастиленосинята вода.

— Сигурен съм, че сте отличен фехтовач, мосю капитан. Без съмнение, ще ме затрудните много, стига да поискате.

Капитанът вдигна многозначително рамене. В гласа му прозвуча горчивина:

— Някога може би да, но сега вече не.

— Все пак сте водач на тези мъже — Фелисити кимна с глава по посока на разпръсналите се по палубата моряци, които, ако не бяха на служба, спяха, ловяха риба, плетяха въжета или усърдно дялаха китови зъби.

— Да ви разкажа ли как станах пират, младежо? Надявам се, че като ответна услуга и вие ще ми доверите как попаднахте на борда на „Рейвън“ и какво ви свързва с мосю Валкур Мюра. Изслушайте историята ми. Аз съм син на обедняло благородно семейство и тъй като нямаше да получа нито стотинка наследство, използвах всичките си връзки и станах мускетар в кралския двор. Там попаднах пред очите на една млада красива жена на богат стар благородник. Започнах да му слагам рога и признавам, че го правех с удоволствие. Любовницата ми роди моето дете и го направи наследник на голямо богатство. Все пак един ден дядото забеляза, че женичката му си живее весело, но вместо да ме повика публично на дуел и да изложи на всеобщ присмех мъжките си умения, той се погрижи да ме обяви за търсен от властите престъпник. Както може би знаете, една такава заповед за задържане позволява упоменатата в нея личност да бъде арестувана по всяко време и да изгние в подземията на Бастилията, без никаква надежда за справедливо съдебно дело. Аз не съм човек, който би се радвал да бъде забравен, нито пък ми харесва да водя живот на къртица. След като любимата ми ме предупреди за опасността, побързах да напусна Париж преди появата на жандармите. Реших, че Западна Индия е много по-здравословно място за живеене. Когато най-после се добрах до островите, с ужас установих, че ми липсват всякакви средства за прехрана.

— Историята наистина звучи романтично — промълви Фелисити.

Мъжът я изгледа с проницателните си тъмни очи.

— Така е. Само още малко, и ще свърша. Като момче прекарвах много месеци в замъка на баща си в Нормандия и всеки ден излизах на риболов в открито море. От тамошните рибари научих много за мореплаването, за управлението на кораба и вдигането на платната. Освен това срещнах един човек, живял дълго време в плен при арабите, който ме научи да си служа с астролабията и секстанта. И ето че станах пират.

Макар че историята беше доста съкратена и разкрасена, капитанът говореше сериозно и искрено, и Фелисити нямаше основания да не му вярва.

— Значи станахте предводител на банда избягали затворници и дезертьори от всички армии на Европа. После, след като Англия, Испания и Франция престанаха да воюват, към тях сигурно са се присъединили и уволнени войници. Само не мога да разбера, защо продължавате да твърдите, че тези мъже ви се подчиняват не от страх, а от уважение към познанията ви в мореплаването…

— Когато се събере екипаж, трябва да съществуват правила, които определят поведението му. Иначе мъжете ще се крадат и избиват помежду си и няма да бъдат сигурни нито в плячката, нито в спокойния си сън. Минали са сто и повече години, откакто по тези води плават корсари, така че правилата, определящи действията им, са се превърнали в традиция. Да ви ги изброя ли?

Фелисити нямаше какво друго да прави, освен това предпочиташе да разговаря с капитана, вместо да бъде обект на любопитство от страна на грубите моряци. Затова кимна в знак на съгласие.

— Tres bien. Ще ви изредя най-важните точки в споразумението, което подписват всички мъже, качили се на борда на „Рейвън“. Първо: всеки моряк има право да даде гласа си за проблемите, които се решават в момента, всички моряци имат еднакви права върху пресните хранителни стоки и алкохола, натоварени на борда. Могат да се ползват от тях неограничено, ала само в случай, че не се налага въвеждането на дажби. Второ: всеки моряк има правото да се яви на борда на завладяния кораб, за да получи още един кат дрехи свръх този, който му се полага по закон. Ако обаче някой измами другите дори само със стойността на един фунт в монети, скъпоценности или благородни метали, бива наказан с изоставяне в морето. Ако моряк от екипажа измами някого от другарите си, за наказание му се отрязват носът и ушите, или се изоставя на необитаем остров, където да води труден живот. Трето: в открито море никой не може да играе карти или зарове на пари. Четвърто: свещите и лампите се загасват вечер в осем часа. Ако някой иска да си допие, трябва да прави това на палубата. Пето: всички трябва да поддържат в пълен ред пистолетите и шпагите си. Шесто: жените са забранени. Ако някой бъде уловен, че е довел на борда преоблечена в мъжки дрехи жена, получава смъртно наказание…

Фелисити побърза да го прекъсне:

— А как стои въпросът с Ашанти… моята черна прислужница?

— Засега я приемаме като пътник. Тя зависи от Мюра — също като вас. Но кой може да знае как ще бъде после? Освен това тя не е преоблечена като мъж, нали? О, да, има и седмо: дезертьорството или напускането на определения пост по време на боя се наказва със смърт или изоставяне в открито море. Осмо: на борда на кораба сбиванията са забранени. Всяка разправия се урежда на сушата с пистолети или шпаги. Девето: никой няма право да отваря дума за разтурване на екипажа, преди всеки моряк да е натрупал сумата от хиляда фунта в стоки. Ако някой загуби крайник или остане сакат, докато се е сражавал за всички, той получава от общата каса осемстотин фунта, за по-незначителни наранявания съответно по-малко. Десето: капитанът и квартирмайстерът получават два дяла от плячката, офицерът, отговорен за вдигането на платната, лоцманът и канонирът по един и половина, останалите офицери по един и четвърт, простите моряци по една част. Тези малко на брой правила представляват истински кодекс на честта, макар че човек трябва да го прочете малко по-внимателно, за да го проумее.

— Вече знам, че Валкур е квартирмайстер, но къде са останалите офицери, които споменахте?

— Повечето са на борда, макар да не ви се сърдя, че не сте успели да ги различите от простите моряци. Мюра е квартирмайстер, следователно е пръв между офицерите ми. Само той може да нареди да бичуват някой провинил се моряк. Според пиратския закон, наказанието възлиза на четиридесет минус един удара. Той е първия, който се качва на борда на завладяния кораб, за да реши кои от стоките му ще бъдат докарани на борда на „Рейвън“ в полза на екипажа. Теоретично капитанът би трябвало да бъде върховен главнокомандващ и по време на бой да разполага с неограничена власт. Офицерът, който отговаря за вдигането на платната, е отговорен и за навигацията. Практически обаче, аз споделям своята власт с Валкур и допълнително отговарям за задачите на навигатора. Вероятно не е далеч времето, когато екипажът ще реши, че вече не съм подходящ за капитанския пост и ще ме смени. Нямам намерение да се противя. Дните на пиратите са преброени. С всяка година пристанищата, в които ни посрещат с добре дошли, намаляват, а корабите на испанската цивилна гвардия, които ни преследват, стават все повече и повече. Търговските кораби пък, които преследваме, вече носят на борда си нови, модерни оръдия. Слава Богу, досега се отървах без нито едно сериозно нараняване, само дето от време на време страдам от пристъпи на треска. Още виждам, разумът продължава да ми служи, но вече започвам да мисля, че достатъчно съм поставял на изпитание великодушието на добрия Дядо Господ. Стига съм го принуждавал да щади жалката ми душица. Време е да сложа край.

— Какво смятате да правите? — усмихна се Фелисити.

— Кой знае? — усмихна се в отговор капитанът. — Но стига сме говорили за мен. Нали и вие искахте да ми разкажете как се озовахте на борда на моя кораб…

Фелисити бе поставена натясно. Трябваше веднага да измисли подходящ отговор. Спаси я радостният вик на наблюдателя в коша на мачтата:

— Земя на хоризонта! Земя на хоризонта, дясно на борд!

Всички се обърнаха надясно и забелязаха далеч на хоризонта тъмна ивица, прилична на плосък, оцветен в зелено буреносен облак.

— Каква земя? — намръщи се Фелисити. — Нали плаваме към Франция? Не е възможно да забележим земя толкова скоро…

— Франция? Какви ги дрънкате, Франсоа Лафарг? Вече сме много близо до целта си, единствената, която сме имали, откакто напуснахме Мисисипи.

— Но нали… — започна колебливо тя.

— Не знам какво сте очаквали, млади приятелю, или накъде сте се запътили, но пред нас е пристанището, където „Рейвън“ ще хвърли котва, едно от последните убежища на корабите с черен флаг, островите Лас Тортугас.