Дебра Диър
Мечтание (9)

Глава девета

Кейт се бе свила върху тясната седалка на кануто, и изгаряше от желание да протегне крака, но коленете й опираха в гърба на Девлин Маккейн. Той дори не я погледна. Може би защото се случваше много често през последните няколко часа. Може би защото не я понасяше. При тази мисъл я обзе неочаквана болка, като че ли киселина разяждаше сърцето й.

Нямаше значение какво си мисли той за нея, уверяваше себе си тя, като се опитваше да не обръща внимание на болката, натрупваща се в гърдите й. Нямаше значение. Нямаше!

Въпреки че бяха наели по двама индианци — гребци за всяко от четирите канута, с които се бяха сдобили в Сантарем, Девлин Маккейн не се задоволяваше да седи и да бездейства. Той гребеше в ритъм с останалите, потапяше веслото в черните води на Тапайоз отново и отново, като притегляше нежно водата отстрани на кануто. Бързите му резултатни движения караха мускулите на гърба му да се свиват под белия памучен плат на ризата му, така влажна, така прилепнала, очертала всяка могъща извивка и линия. Преследващ ритъм. Танц на сила и грация, в такт с музиката на плискащата се вода.

С всяко вдишване тя улавяше интригуващия аромат на влажната му кожа. Топлината на тялото му се излъчваше върху краката й, подигравателно напомняне за топлината, която почувства в прегръдките му, и студенината, която чувстваше от пренебрежението му. Беше достатъчна, за да я накара да трепери в зноя на намаляващия ден.

— Девлин, трябва да обърнем в главния канал точно отпред — каза Фредерик.

Девлин вдигна греблото си, от плоското дърво итауба започна да капе вода, след като той го подпря на бедрото си. Изпод периферията на тъмнокафявата си шапка той погледна покрай Кейт към задната част на лодката, където под малката дъгообразна кабина, покрита с палмови листа седеше баща й.

— Сигурен ли сте? Не прилича много на главен приток.

— Знам, но мисля, че е този, който търсим — Фредерик се наведе напред, кръстосал ръце на коленете си. — Според картата на Рандолф тази клинообразна могила обозначава входа. Мисля, че това е земният знак, който търсим, съгласна ли си, Кати?

Кейт вдигна ръка към периферията на тропическия си шлем, прикривайки очи от яркото слънце, а ризата й лепнеше по ръката й, по рамото и по гърба й. Влага покриваше цялото й тяло. Главата й беше подгизнала под шапката, мократа й плитка лепнеше по врата й. На няколко ярда пред тях стоеше клинообразна могилка от глина, която отбелязваше входа на това, което не изглеждаше да е нещо повече от поток.

— Да, мисля, че е това.

Маккейн обърна гръб, без дори да я погледне, като че ли тя не беше там. Прииска й се да закрещи. Прииска й се да сграбчи широките му рамене и да го обърне към себе си. Искаше й се да го хване за гъстата черна грива, която се подвиваше около яката му и да го накара да я погледне, наистина да я погледне. Какво ли вижда той с тези красиви сребристосини очи, когато я гледа? Защо я интересуваше толкова много?

Какво не беше наред при нея? Защо този мъж можеше така силно да разбърква чувствата й? Неспособна да разбере, тя отдръпна поглед от вълнуващата игра на мускулите под мократа риза на Девлин Маккейн и се загледа в отсрещния бряг, като се опитваше да уталожи ужасното си вълнение.

Сушата на запад се очертаваше като тъмна линия на хоризонта. Слънцето потъваше зад тази линия, като озаряваше в алено и златно няколкото скупчени облаци, нашарили синьото небе. Това беше само началото, напомни си тя. Пред тях бяха седмици наред. Трябваше по някакъв начин да се научи да игнорира объркващите чувства, които Девлин Маккейн предизвикваше у нея. Нямаше избор.

След като изоставиха главния канал на Тапайоз, те навлязоха в друг свят. Дървета се извисяваха от двете страни на тясната река: палми с различни форми и размери, лаврови, палисандрови и махагонови дървета, кедри и стотици още, които не можеше да разпознае. Всички те издигаха клони към слънцето, пиеха алчно златната му светлина и оплитаха листата си във висините като смарагдовозелен балдахин, който позволяваше само проблясъци да се прокраднат през покрова им. Високо по дърветата тя виждаше личица, вперили погледи в тях докато преминаваха, маймуните наблюдаваха с любопитство човешките същества — натрапници.

Тя гледаше с благоговение, зяпаше, като че ли пред нея беше гората на сътворението. Подобни на въжета лози се увиваха и пълзяха нагоре по дебелите стъбла на дърветата. Орхидеи висяха на големи виолетови, бели и розови гроздове от дърветата, топчести висулки, разлюлени от знойния бриз, разпръскваха уханието си и се поклащаха на повече от двайсет фута над водата.

Изглеждаше така, като че ли те бяха първите човешки същества, преминаващи оттук. Тя се взираше в продължение на мили като дете, изгубено в приказна земя, обръщаше глава наляво и надясно, следвайки трепкащия полет на рой сини пеперуди. Но докато продължаваха да пътуват, Кейт започна да изпитва неприятно налягане, причинено от голямото количество изпит през деня чан.

— Мистър Маккейн, смятате ли да направим скоро лагер?

— Все още имаме няколко часа дневна светлина — каза той с груб глас, без да я погледне.

— О, разбирам — тя се премести на седалката. Погледна назад към баща си, чудейки се дали и той не е изпаднал в такова неудобно положение. Той лежеше по гръб на една възглавница под зеления навес и дълбоко спеше. Имаше само две възможности: агония или унижение. Загледа се в широкия гръб на Девлин Маккейн и се запита какво ли щеше да каже той за лошото й положение. Тя щеше да чака.

Загледа се в гората, опита се да отвлече вниманието си от притеснението, което имаше. Голям синьо-зелен макао се плъзна от един клон над главата й и кацна на дълъг, перест палмов лист, за да кълве от един грозд червеникави плодове. Джунглата беше изпълнена от шумове: бърборене на маймуни, птичи крясъци, шумолене на листа и постоянното плискане на вода.

Хапейки устни, тя погледна към течащата отстрани на кануто вода. Нямаше спасение. Ако скоро не спрат, щеше да се унижи по друг начин.

— Чудя се дали не бихме могли да спрем за няколко секунди?

Девлин й хвърли един намръщен поглед през рамо:

— Да не сте болна?

Тя поклати глава.

— Не. Не съвсем.

Той я изучаваше, намръщеното му лице бавно се проясни и усмивката му разцъфна:

— Прекалено много чай?

Кейт почувства, че бузите й се изчервяват.

— Няма да се бавя. Само ако можем да спрем за момент.

— Хм, не смятате ли, че екипировката ви е подходяща да направите това от кануто?

Кейт замръзна.

— Не, мистър Маккейн, не смятам — това ли правеха останалите? Тя се замисли така ли правеше Девлин Маккейн, когато нуждата го принуждаваше. Предположи, че той не би я просветлил по въпроса.

— Предполагам, че този панталон не е снабден с необходимите удобства? — той се извърна от нея.

— И какви трябва да са те?

Той хвърли поглед през рамо. Поток слънчева светлина, промъкнала се през балдахина от листа над главите им, го обгръщаше със златисти отблясъци. Още веднъж в съзнанието й се промъкнаха древни митове за вълшебни мъже, които живеят по обвити от мъгли планински върхове. Скръсти ръце в скута си, за да не ги остави да го докоснат.

— Можете да се облечете като мъж, мис Уитмор, но под дрехите си оставате жена. А на една жена не й е работа да се влачи в джунглата.

Кануто се плъзна от светлото петно в сенките.

— Може да не съм екипирана подходящо, за да осъществявам естествените си нужди от кануто, но това не означава, че нямам право да бъда тук.

— Жена като вас трябва да седи на сянка на предната веранда на някоя голяма къща, с бебе в ръце.

— Мъже като вас са причината жените все още да бъдат считани за второкласни граждани, твърде слаби и умствено ограничени, за да бъдат само собственост на мъжа. Но ние сме много повече от това. Ние сме също толкова интелигентни и способни, колкото и онези божии чада, на които са дадени екипировките, с които толкова се гордеете.

Той се обърна с лице към нея, гърбът му подпря коленете й.

— В онзи друг свят, мис Уитмор, свят, в който хората се цивилизоват от няколкостотин години, можете да проповядвате вашите теории за равенството. Но тук цивилизацията е все още в зародиш. Оцеляват само най-силните.

— Забравяте, мистър Маккейн, че жените оцеляха в каменната ера наравно с мъжете.

— О, разбира се — той бутна назад шапката си, а очите му се изпълниха със закачлива светлина и устните му се усмихнаха. — Мислите ли, че сте готова да навлечете животински кожи и да понесете тояга?

— Мистър Маккейн, точно сега трябва да сте благодарен, че не държа тояга в ръцете си.

Той се засмя с дълбок дрезгав смях, който я принуди да се бори с усмивката, готова да се появи на устните й.

— Безопасно ли е да се обърна с гръб към вас?

— Само ако възнамерявате да насочите това кану към онази пясъчна ивица пред нас.

Все още усмихнат, той кимна, преди да се обърне и да издаде заповед на гребеца в предната част на кануто. Тук реката се разширяваше, дърветата не растяха толкова нагъсто и позволяваха на слънцето да огрее широкия бял бряг.

Кейт изскочи от кануто, веднага щом то докосна пясъчния бряг. Краката й потънаха в мекия пясък, щом се втурна към необятната зелена стена, издигнала се на няколкостотин ярда от реката. Посветена на мисията си, тя не забеляза, докато не стигна до гората, че Девлин я следва.

Кейт спря и се обърна към него:

— Мистър Маккейн, не можете да дойдете с мен.

— Не се безпокойте, ще се обърна с гръб.

— Но защо? Никога в живота си не съм чувала нещо по-нелепо — тя постави ръце на бедрата си и се втренчи в него. — Няма да вървите след мене!

Девлин вдигна шапката си и изтри чело с опакото на ръката си, преди отново да я постави върху влажната си черна грива.

— Мис Уитмор, само се опитвам да осигуря вашата безопасност.

Капчици пот се спуснаха по врата му и се плъзнаха към лъскавите черни къдри, открити от полуразкопчаната му риза. А кой ще я опази от него? — помисли си тя.

— Не ми се иска вашата защита да се меси в личните ми работи.

Той поклати глава.

— Вие сте една твърдоглава женска.

— Аз просто не възнамерявам да… — тя се поколеба, наблюдавайки го как изважда дълъг нож от кафявия кожен калъф, който бе прикрепен на бедрото му. Острието улови светлината и събуди тревожни спомени у нея. Тя вдигна ръка към грубата резка под брадичката си. — Какво ще правите с това?

— Успокойте се, професоре, не сте станали достатъчно голяма пречка за мене, за да ви прережа гърлото.

— Колко вълнуващо!

Той обърна дръжката на ножа към нея и й го подаде.

— Вземете това със себе си.

— Не ми трябва.

— Вземете го!

Напрегнатият му поглед накара косите й да настръхнат. Тя погледна гъстата растителност зад себе си. От всяко едно описание на гората, които бе чела, в съзнанието й ехтяха ужасни истории. Все пак ножът не беше лоша идея.

— Много добре, ако това ще ви накара да се почувствате по-добре — тя взе ножа от ръката му, топлите му пръсти докоснаха нейните, а гладкото дърво бе затоплено от дланта му.

— Не се отдалечавайте повече от няколко крачки!

Кейт погледна към останалите, които изкарваха на суша канутата си в другия край на пясъчната ивица.

— Но аз трябва да…

— Не се притеснявайте, никой няма да може да види нищо.

— Ще се осигуря срещу това, мистър Маккейн — тя намери пролука в преплетените стъбла и пристъпи от слънчевата светлина в гората.

Тъмнината беше нещо досадно, едно всяващо страх същество, което можеше да се протегне и да я погълне. Внезапно почувства студ, влагата по кожата й замръзна в тази тъмна пустош. Тя се вгледа пред себе си, като търсеше светлина. Няколкостотин фута над нея, лъчите на следобедното слънце проблясваха през изтъкания от листа и клони балдахин.

След като очите й привикнаха с тъмнината, тя забеляза огромното разнообразие от растителност, която я заобикаляше. Стъблата на дърветата се издигаха като стълбове в сложен зелено-сив лабиринт. Корените растяха като подпори от дърветата. Лиани се увиваха около всичко — някои почти толкова дебели, колкото стъблата на дърветата, други висяха на гирлянди над главата й. Листак имаше навсякъде, като мъгла, тежка зелена мъгла, която изпълваше ноздрите й и оставяше особен вкус в устата й.

Незначителна! Тя беше прашинка в този богат зелен свят. А беше прекрачила само прага! Трябваше да се бори с желанието да се обърне и да избяга на светло.

— Погледнете добре над главата си, мис Уитмор!

Кейт подскочи при звука от гласа на Девлин. Тя се обърна и погледна към мястото, откъдето беше влязла, но видя само част от широките му рамене през един палмов лист.

— Уверете се, че няма змии в клоните! Те обичат да се хвърлят върху жертвата си.

Погледът на Кейт отхвърча нагоре, очите й се напрегнаха да виждат по-ясно в мъглявината. Дали не забеляза движение в клоните на това махагоново дърво? Тя пристъпи и почти се сблъска с бодливо палмово стъбло, от което висяха тънки като паяжина нишки. Ножът падна от ръката й, като се опита да махне лепкавата паяжина от косата си.

— И гледайте къде стъпвате. Термитите правят гнездата си по земята.

Кейт се наведе за ножа и взе да оглежда земята, чудейки се, каква ли защита би било това оръжие срещу мравките убийци. Тя се завъртя в кръг, кожата й тръпнеше. Изглежда гората растеше навсякъде, лианите и дърветата се затваряха около нея. Като че ли искаха да изсмучат живота й. Страхът се плъзна по гърлото й и го стисна, докато тя започна да диша с усилия.

Това бяха глупости. Трябваше да си свърши работата и да се маха оттук. Бързо! Тя разкопча колана си, смъкна надолу панталона и приклекна.

— Не се доближавайте до каквито и да било листа, мис Уитмор! Може да са покрити с черни кърлежи. Гадните малки демони обичат да пропълзяват в интимните части на хората.

Хваната в неудобно положение, приклекнала и свита близо до земята, Кейт потрепери. Тя затвори очи, искайки природата да побърза. Когато свърши и с последното копче на панталона си, тя се втурна да избяга от тъмнината и се блъсна в широкия гръб на Девлин Маккейн.

— Съжалявам — прошепна тя, отстъпвайки от него.

Той бутна шапката си назад и се усмихна:

— Направихте ли проверка, за да се уверите, че не сте хванали някой кърлеж?

Кейт потръпна.

— Мисля, че успях да ги избегна — каза тя и му подаде ножа.

Той пусна дългото острие в кожения калъф, наблюдавайки я с тези ясни, проницателни очи. Тя усети, че към бузите й се надига топлина, а й се искаше да може да контролира издайническото изчервяване.

— Знаете, че можете да вземете едно от канутата утре сутринта и за вечеря ще бъдете в Сантарем.

Кейт стисна в юмруци разтрепераните си ръце.

— Наговорихте всичките тези неща, за да ме изплашите, нали?

— Мислите ли, че съм казал нещо, което не е вярно?

Тя знаеше, че всичко беше вярно.

— Мисля, че искате да ме изплашите, за да…

— Не мърдай!

Кейт замръзна от всяващия смъртен страх тон в гласа на Девлин Маккейн.

— Какво има? — и тогава го усети — леко докосване, като с четчица, отстрани на шията й. Нещо пълзеше по кожата й!

— Кейт, стой много спокойно! — Девлин се приближи, очите му се свиха и се превърнаха в сребристи цепнатини, а лицето му излъчваше напрежение.

Тя усети космати крачка да преминават през ключицата й и да се спускат към деколтето на разкопчаната й риза. Крясък се надигна от вътрешностите й, но гърлото й бе така свито, че от него излезе само хленч, който най-накрая бе успял да се промъкне през устата й.

— Точно така, любима — Девлин започна да разкопчава ризата й, като бавно и с възможно най-леки движения провираше перлените копчета през влажния лен.

Тялото й се разтрепери, обхванато от първичен, неприкрит страх.

— Не мърдай, любима! Моля те, не мърдай! Ще бъде по-добре.

Деликатните крачета допълзяха по кожата й до горния край на камизолата й. Кейт прехапа устни, а от гърлото й излезе жален мяукащ звук. Тя бе вперила поглед в Девлин и слушаше как той й повтаря отново и отново, че всичко ще бъде наред, уповаваща се на присъствието му, като че ли той единствен можеше да я изтръгне от смразяващите глъбини на страха.

Девлин бавно смъкна ризата й назад. На ръба на камизолата й се показа смъртоносен кафяв паяк, който протягаше напред единия си дълъг крак, опипвайки поръбения с избродирана дантела подгъв. Кожата й се покри с пот. Дъхът се задържа в дробовете й, докато се бореше да остане неподвижна. Ако я ухапеше, щеше да умре. Тук, в това затънтено място.

С един удар на пръстите си Девлин изхвърли паяка. Кейт се залюля на краката си.

— Ухапа ли те? — настоя той, сграбчвайки я за раменете.

Хватката му беше яростна, но някак странно нежна, почти галеща. Дали я бе ухапал? Откъде можеше да знае. Искаше да отговори, но езикът й не се подчини. Единственият звук, когато отвори уста, беше унизително хлипане. Тя цялата трепереше.

С нежни пръсти той улови брадичката й и повдигна главата й, търсейки следи от ухапване по шията й. Пръстите му се спуснаха към камизолата, докоснаха възвишението на гръдта й, когато дръпна плата от кожата й. Веднага след вледеняващия страх я заля топлина.

Тя наблюдаваше как дългите бронзови пръсти докосват голата й кожа. В своето претърсване той бе смъкнал камизолата и пръстите му се намираха върху пълните й гърди. Влажният памучен плат бе почти прозрачен, полепнал по кожата й, открил розовите сенки на зърната й отдолу. Гледката от ръката му, поставена върху плътта й, накара кръвта й да закипи. Връхчетата на гърдите й се втвърдиха и заостриха, което я озадачи. Тя все още не помръдваше.

— Не виждам никакви следи — каза той и свали пръстите си от камизолата.

Тя все още не можеше да мръдне. От шока вероятно. Или й се искаше той да я докосне отново? Той вдигна очи и срещна погледа й. В сребристосините му очи тя прочете облекчение и нещо повече. Дали тя го интересуваше?

Слънцето се спускаше над нея, нагряваше мократа й кожа, галеше стегнатите й прекрасни гърди. Какво ли чувства слънцето, като гали голата й кожа? Какво ли ще почувства, ако този мъж я докосне отново, свободно? Мъж, докосващ жена. Жена, докосваща мъж. Както са правили от началото на времето. Кожа, плъзгаща се гладко върху кожа. Какво ли ще е?

Очите му се присвиха под периферията на тъмнокафявата му шапка. Чувствено извитите му устни се разтвориха и той беше толкова близо, че тя усещаше топлия му дъх върху своите устни. Тя обичаше вкуса на устата му. Косата му се развя от бриза, задявайки я, примамвайки я да докосне копринената грива.

Знаеше ли той какво мисли тя? Знаеше ли той, че тя иска да почувства ръцете му, обвити около себе си? Бог да й е на помощ, тя искаше този мъж да я целуне. Искаше този мъж да я заключи в прегръдките си, да притисне твърдия си гръден кош до гърдите й, изгарящи от ужасна болка.

И той го знаеше. О, да, знаеше го. Тя видя внезапното просветление в очите му, усети, че тялото му се втвърдява в отговор на знойната й възбуда. Но не я интересуваше. Чувстваше се възхитително порочна.

— Кейт — прошепна той и постави ръка на рамото й, допирайки с пръсти тила й.

Кейт потрепери. Искаше й се да се наклони към него, но не можеше да помръдне. Всичко беше толкова ново.

Той вдигна палеца си и го прокара по брадичката й.

— Не искам нищо да ти се случи.

„Целуни ме! Моля те. Вземи ме в прегръдките си и ме целуни“ — мислеше си тя.

С поглед той обходи извивката на устните й. Тя ги разтвори подканящо. Той сведе очи към гърдите й и тя се усети, че ги повдига, избутва ги напред буйно и умоляващо. Дори в своята невинност тя знаеше, че само той може да уталожи болката, пулсираща в гръдта й.

Той пое дълбоко въздух и тръсна глава, като че ли се опитваше да прочисти съзнанието си.

— Трябва да съм полудял! — каза и отстъпи от нея.

Луда. Да, тя трябва да е луда. О, небеса, какво не й беше наред? Унижението се изсипа върху нея като леден поток, който я остави да трепери.

— Вземи кану утре сутринта! Върни се в Сантарем!

Тя събираше краищата на яката на ризата си и закопчаваше всички копчета, докато той говореше, като се бореше да удържа треперещите си пръсти.

— Аз не се плаша толкова лесно, мистър Маккейн!

Когато погледна пак към Девлин, той се беше намръщил, изражението му беше достатъчно свирепо, за да уплаши възрастен ягуар.

— Има нещо, което трябва да запомните, професоре! Стотиците години на цивилизация, само са покрили с тънкото лустро на почтеността човешкото същество. Под него ние сме същите хора, които са живели в пещерите. И място като това сваля лустрото.

— На някои от нас лустрото е по-тънко, отколкото на други.

— Това именно казах и аз — Девлин се усмихна с леко изкривени устни, а очите му заблестяха от яд. — Внимавайте какви игри играете, професоре! Аз не съм някой от вашите праволинейни английски джентълмени. Ако пристъпите твърде далече, няма да има връщане назад!

Кейт гледаше след него, докато се отдалечи, борейки се с ужасното желание да се хвърли на пясъка и да заплаче. Тя се бе превърнала в пълна глупачка, предлагайки себе си на този мъж с всичко друго, освен с думи. Сигурно е полудяла!

Дълго време тя остана в най-отдалечения край на брега, под сянката на една самотна палма и наблюдаваше другите, като се боеше някой да не се приближи. Не искаше да разговаря с никого.

Наблюдаваше как Девлин Маккейн дава нареждания на хората, които бяха наели, как ги направлява да построят лагер. Скоро малкото късче пясъчна ивица се оживи, мъжете изтегляха канутата от тъмните води, разпъваха палатки, събираха дърва за огъня, на който щяха да приготвят вечеря.

Девлин Маккейн бе роден водач, контролираше всичко с лекота. И ако тя не внимава, Маккейн щеше да наложи своя контрол и върху нея.

Трябваше все пак да се присъедини към останалите. След известно време трябваше да погледне Девлин Маккейн и собственото си непреодолимо желание. Тя се загледа в канутата, които се сушаха на пясъка. Една част от нея искаше да избяга, но не от гората и опасностите й. Не, за нея един мъж беше далеч по-опасен от всяко нещо, което я очакваше в гората.

 

 

Кейт седеше на един походен стол отвън, точно пред палатката си, загледана в наполовина нарисуваната скица на отсрещния бряг. Тя отказа да забележи Девлин Маккейн, който се появи от своята, разположена на не повече от шест фута от нейната. Девлин Маккейн възнамеряваше да спи толкова близо до нея, че тя можеше да го чуе как се обръща в съня си. Дали не беше поставил там палатката си, с цел да й се подиграва?

Лъч светлина заблестя в очите на Кейт и откъсна погледа й от скицата. Маккейн поставяше огледало за бръснене, което, бе прикрепил с кожен ремък отпред на палатката си и обръщаше сребърната му повърхност към залязващите лъчи на слънцето. Той беше гол до кръста, въпреки че беше съвсем наясно с нейното присъствие. Очевидно нямаше намерение да й окаже най-малкото внимание, което един джентълмен дължи на дама.

Е, това бе добре дошло, реши тя, като се бореше се с внезапния приток на чувства в себе си. Единственото от тях, което предпочете да разпознае, беше яд. Тя беше член на тази експедиция и трябваше да се отнасят с нея като с всички останали.

Топъл бриз погали лицето й и донесе предизвикателната миризма на сандалово дърво. Тя не успя да спре оформянето на спомени в съзнанието си: един мъж, който излиза от ваната, сила се излъчва от тяло, изваяно със силни контури и извивки.

Преди няколко минути той се беше изкъпал в реката. Беше се мушнал в една туфа храсталаци и дървета, преди да съблече дрехите си и да влезе във водата. Той беше далеч от погледа й, но заедно с всяко меко плискане, което чуваше, изникваха представите за водата, която гали златистата му кожа. Кожата му още беше мокра, косата му беше разбъркана, а мокрите кичури се подвиваха върху широките му рамене.

Дали възнамерява да се обръсне преди вечеря? Бръснеше се всяка вечер преди вечеря на борда на речния кораб. Тя знаеше това, защото всеки следобед по бузите му набождаше брада, което я караше да си мисли какво ли ще усети, ако я пипне, а вечер бузите му бяха гладки, както и сутрин. Интригуващ контраст.

През миглите си тя наблюдаваше как той върти четка в каничката си за бръснене от бял порцелан, чийто край бе нащърбен от едната страна. С върха на четката той насапуниса с бяла пяна бузите си и долната част на врата, отхвърлил назад глава, а косата му се спусна по голите му рамене. Издърпа от задния си джоб сгънат остър бръснач и го отвори.

Тя следеше с поглед слънчевите лъчи, които минаваха по ръката и рамото му. Изпъкналите мускули се движеха под гладката кожа и тя не можеше да откъсне очи от тях. Дланта й затрептя от изкушението да го докосне, да усети омайващото триене на кожата му в нейната.

Той сваляше сапуна и черните косъмчета от бузите си бавно, като изтриваше острието в кърпата, която висеше на кръста му. Странно колко интимно й се струваше да го наблюдава как извършва това чисто мъжко задължение. Дали съпругите също наблюдават съпрузите си по този начин?

— Как вървят скиците?

Кейт подскочи от гласа на баща си. Тя вдигна поглед и установи, че той е застанал до нея, без да забележи дори, че се приближава.

— Извини ме, нямах намерение да те стряскам — Фредерик сложи походния си стол на пясъка до нея. — Досега не бях забелязал, че подскачаш така.

Девлин хвърли един поглед, докато изтриваше острието на бръснача, едната му черна вежда бе повдигната в безмълвен въпрос, като я погледна. Тя не му обърна внимание и заби поглед в скицника си.

— Нека видя как вървят скиците — каза Фредерик и протегна ръка към отворената книга.

Кейт затръшна кориците, като закачи и пръстите на баща си.

— Съжалявам! — промълви тя, когато той изохка.

— Нещо не е наред ли? — попита Фредерик, като разтърсваше ударените си пръсти.

— Не, просто предпочитам да не показвам рисунките, докато не станат готови.

Фредерик се намръщи.

— Откога стана толкова срамежлива относно работата си?

Горещина пропълзя по врата и бузите й, червенина, която не можеше да скрие. Тя усещаше погледа на Маккейн. Можеше само да се досеща какво си мисли той.

— Не съм много горда с рисунките, които съм направила досега.

— О, разбирам — по тона му тя разбра, че той си мисли, че не му казва всичко.

Трябваше да скъса скиците, които бе направила на Девлин Маккейн, всичките. Но досега не успя да принуди сама себе си да изтръгне тези страници от скицника си.

— Аз не бих направил това, Девлин — каза Фредерик, гледайки покрай Кейт. — Можеш да си отрежеш ухото с този бръснач.

— Ще внимавам.

Кейт погледна навреме, за да види как Девлин отрязва кичур коса от рошавата си грива с бръснача. Тя захапа устни, когато той пусна копринената къдрица на земята. Щеше да съсипе косата си, ако не внимаваше. Разбира се, за нея нямаше значение как той обезобразява външността си, увери себе си тя.

— Кати винаги подстригва косата ми, когато сме на експедиция — каза Фредерик и потупа Кейт по рамото.

Знаейки какво ще последва, Кейт усети, че сърцето й спира. Тя погледна баща си, но преди да успее да си отвори устата за протест, той вече реши съдбата й.

— Ще донеса ножиците й и тя ще изпълни ролята на Далила.

Кейт сведе поглед към ръцете си, докато баща й се шмугна в палатката й. Как изобщо би успяла да държи ръцете си достатъчно здраво, докато подстригва косата на Маккейн, без да си отреже някой пръст?

Не можеше да го направи. Не можеше да стои толкова близо до Маккейн. Не можеше да усеща косата му да се плъзга между разтрепераните й пръсти. Наистина ли не можеше? Не, беше твърде опасно!

Но ако не му помогне, той ще окастри гъстата грива. И ще бъде ужасно грубо да откаже.

Не. Тя просто не можеше да го направи. Трябваше да намери някакво извинение, помисли си тя, като погледна към Девлин.

Очите му издаваха какво мислеше за идеята тя да подстриже косата му. Гледайки го, Кейт доби ясната представа, че Маккейн по-скоро би предприел дълго плуване сред стадо алигатори, отколкото да я остави да се доближи до него. „Е, с това въпросът е решен“, помисли си тя и се изправи на крака.

— Мога да се справя, мис Уитмор — Девлин се обърна пак към огледалото.

— Какво ви е, мистър Маккейн? — тя изпусна скицника на земята. — Да не би да се страхувате, че аз наистина мога да се окажа Далила?

Девлин впери поглед в острието, което държеше в ръка, виждайки собственото си отражение в добре наточената стомана, и знаеше, че беше мъж, току-що осъден.

— Уверявам ви, че съм достатъчно способна да подстрижа косата на един мъж.

Не беше необходимо на Девлин да я погледне, за да знае, че брадичката й бе вирната — както всеки път, когато се готвеше за битка. И беше убеден, че само ако си обръснеше главата, единствено това щеше да я спре да го подстриже. Когато Фредерик се показа с ножиците в ръка, Девлин дойде до походния стол на Кейт и се отпусна върху платнената седалка.

— Успокой се, Девлин, Кати прави това от години — каза Фредерик, преди да ги остави, за да се присъедини към Едуин и Остин, които бяха близо до реката.

Кейт постоя известно време, като изучаваше Девлин, все едно че се готвеше да му прави портрет, с ножици в едната ръка и с гребен от черупка на костенурка в другата. Залязващото слънце се протегна, за да я докосне, като пръскаше светлина в косата й, а непослушните къдри, избягали от дебелата плитка, която тежеше на гърба й, заблестяха като излъскано злато около лицето й и го изкушаваха да ги задържи между пръстите си.

Той затвори очи и се опита да запечата образа й. Но със затварянето на очите, другите му усещания се изостриха неимоверно.

Пръстите й се плъзнаха по косата му. Рози цъфнаха около него, като кадифени листа заваляха отгоре му, измокряха го с нейния аромат. И под розите, той улови полъха на жена, влажна кожа, гладка кожа, знойна кожа, която искаше да опита. Преглътна с усилие.

Тя прокара гребена през косата му, отново и отново, като твърдите зъби масажираха темето му. С нежните си пръсти оправи разбърканите кичури, леките докосвания едновременно възбуждаха и отпускаха. От косата му закапа вода, падна по раменете и гърдите му, плъзна се по кожата му като топла милувка.

— Предполагам, че трябва да чакам до довечера, за да се изкъпя — ножиците щракаха меко в ръката й, а пръстите й нежно подръпваха кожата на главата му.

Той си помисли как тя ще бъде облечена единствено в лунна светлина и вода. Помисли си как ще се чувства в прегръдките му, как мократа й кожа ще се плъзга по неговата, как кадифените върхове на гърдите й ще докосват неговите, как сатенът от вътрешната страна на бедрата й ще се обвие около кръста му. Тънкото острие на желанието танцуваше в слабините му.

— Никакво къпане!

Тя спря, а пръстите й останаха върху главата му.

— Вие се изкъпахте. Защо аз да не мога?

— Можете. Но само преди да се е стъмнило и ако искате компания.

— Разбирам! Мога да се изкъпя, ако реша да забавлявам останалите членове на експедицията.

— Опасно е да се плува в тъмното. Не е същото, както когато е светло.

Тя притихна зад него, а кожата й излъчваше топлина върху гърба му. Без да я гледа, той виждаше в съзнанието си как бунтарски цупи устни — нещо, което винаги правеше, когато беше ядосана. Виждаше огъня в сините й очи, червенината, която заливаше бузите й. Господи, тя беше великолепна, когато се сърдеше!

— Ще затопля вода в едно ведро и ще го донеса в палатката ви — каза той с желание да успокои чертите, за които знаеше, че са раздразнени. — Ще се съгласите ли на това?

— Предполагам, че трябва да се съглася.

Ножиците щракнаха с лекия звук на стомана, опряла върху стомана. По голите му рамене и гърди падна коса, копринени кичури се плъзнаха по чувствителната му кожа. В ума му се промъкна образът на жена, разпуснала коси върху раменете си, копринените кичури от злато се спускат по гърдите му, а тя го покрива със сладостната топлина на голата си кожа.

— Винаги ли сте толкова загрижен за външния си вид, мистър Маккейн? — попита тя с тон, едновременно обвиняващ и любопитен.

— Много отдавна научих, че мъжа често го преценяват по външния му вид.

Тя се поколеба, пръстите й замряха върху един кичур на тила му.

— Затова ли се бръснете всеки път преди вечеря?

— Навик, предполагам.

— Разбирам.

Можеше да се закълне, че в гласа й имаше следа от разочарование. Дали не се беше надявала, че единствената причина да се бръсне всяка вечер бе някаква си английска роза, която присъства на това пътешествие? Той трябваше да признае, че това беше истинската причина да подлага лицето си на допълнително стъргане всяка вечер, но да бъде проклет, ако й позволи да разбере това. Тази жена вече имаше достатъчно власт над него.

Той я чу да поема дълбоко въздух, усети нежните й пръсти върху косата на тила си, преди ножиците да съберат краищата си. Гъст кичур падна върху гърба му, прекрасни косъмчета полепнаха по влажната му кожа.

Топъл лен се докосваше леко до рамото му, а плътта под него беше твърде мека, за да бъде нейното рамо, твърде сочна, за да бъде нещо друго, освен неуловимия допир на гърдите й до кожата му. Усети болезнено стягане в слабините си. По дяволите, не можеше да си спомни последния път, когато жена го е възбуждала толкова лесно.

— Само сте разсипали косата си с това невнимателно дялане — тя застана пред него, а фигурата й се очерта като тъмна сянка пред здраво стиснатите му клепачи. — Трябваше да я отрежа точно до долната част на ушите ви.

— Точно това целях — той я погледна. Беше намръщена и една дълбока гънка се бе появила между кестенявите й вежди.

— Дълга ли ви харесва?

Въпросът му я свари неподготвена. Тя се плъзна зад гърба му и той чу как ножиците и гребенът падат върху брезента вътре в палатката й.

— Уверявам ви, мистър Маккейн, че за мене няма значение как искате да носите косата си — тя прекара длани по раменете му, за да отмахне косъмчетата от кожата му.

Той чувстваше, че я привлича и на нея това не й харесваше повече, отколкото на него му харесваше тя да го привлича. Те не си подхождаха, това беше просто и ясно. Той се изви, когато пръстите й докоснаха гръбнака му.

— Гъделичка ли?

Той усети усмивка в гласа й.

— Не — гъделичкането нямаше нищо общо с начина, по който се чувстваше. Не можеше да издържа на това, не и на меките като пух пръсти, които галеха кожата му, не и когато всяко докосване го караше да си представя как ръката й се плъзга по плътта му. Той се изправи и погледна през рамо.

Тя го гледаше с онази нейна вълнуваща смесица от страст и невинност, като че ли той беше първият мъж, който виждаше, единствения мъж. Той беше съвсем наясно със слънцето, което нагряваше голата му кожа, твърде наясно беше с изражението на очите й, които като че искаха да го разсъблекат и да докоснат всеки инч от тялото му.

Сладостна агония се промъкна ниско в слабините му. Ако беше сигурен, че тя има представа към какво приканва погледа й, щеше да я грабне в прегръдките си. Но взирайки, се в очите й, той видя истината. Бог да му е на помощ, тя нямаше представа какво прави с него.

— Благодаря за подстригването — той се извърна от нея. Тя имаше начин да отслабва волята му, да го оставя без самоконтрол, да го излага на катастрофа.

Отправи към реката, сигурен обаче, че топлата вода няма да може да угаси огъня, който тя бе разпалила в кръвта му.

Нямаше къде да се скрие. Нямаше къде да избяга от мъчението да бъде близо до нея. И имаше ужасното предчувствие, че болката в него щеше да се усилва с всеки изминал ден.