Дебра Диър
Мечтание (29)

Глава двадесет и девета

Девлин не можеше да си намери място на стола, но с помощта на желязната си самодисциплина, успяваше да стои спокойно. В продължение на години професията му беше налагала да замаскира и най-незабележимия признак на нервност. Той премести погледа си от пълния с книги шкаф зад дивана в библиотеката, към Рийс и Браяна, седнали върху тапицерията от златен брокат, хванати за ръка.

— Това, което казах по време на вечерята, е вярно — каза Рийс. — Бяхте доведени тук по решение на Главния ни съвет, който искаше да подложи на изпитание сина ни, нещо, с което ние двамата не бяхме съгласни.

Девлин наблюдаваше бавното движение напред-назад на палеца му по кокалчетата на Браяна. В стаята ставаше все по-топло с всеки следващ миг, с всяка следваща дума, която казваше Рийс, ставаше горещо и задушно като пред лятна буря.

— Когато синът ни беше съвсем малък, ние отидохме с него в Ирландия. Браяна искаше да бъде близо до сестра си Мора, която трябваше да роди всеки момент. Момченцето й умря само няколко часа след раждането. Останахме с нея две седмици с надеждата, че ще й бъдем опора в този тежък момент. Един ден преди предварително решеното ни завръщане в Англия, Мора изчезна и отнесе сина ни със себе си.

Девлин пое дълбоко въздух, като се опитваше да намали напрежението в мускулите си. Подпря ръце върху страничните облегалки на стола си, изработен от палисандрово дърво, все така, без да отделя поглед от стиснатите длани на двойката, седяща пред него. Струваше му се, че топлият въздух притискаше гърдите му и ставаше все по-тежък и по-тежък.

— Всъщност, ние имахме близнаци.

Тихият глас на Браяна едва се чуваше.

— В бележката, която ни остави Мора пишеше, че не е честно да имаме две красиви момченца, при положение, че нейният син беше умрял преди дори да успее да види светлината на деня. Разбрахме, че е взела кораб до Ню Йорк, но не успяхме да открием никакви следи от нея след пристигането й там.

Девлин не можеше да откъсне поглед от стиснатите им ръце. На челото му избиха калки пот, които започнаха да се стичат на тънка струйка по слепоочията му. Подозренията му нарастваха, караха го да стане, умоляваха го да тръгне и да остави тези хора и историята, която му разказваха. Той обаче не можеше да се помръдне. Трябваше да чуе всичко докрай. Трябваше да разбере.

— Търсихме в продължение на години, без да открием следите на загубения си син — продължи разказа си Рийс. — И тогава, преди осем месеца, един от нашите хора в Британското консулство в Пара видял мъж, който бил абсолютно копие на близнака на сина ни. Срещу този човек се водело следствие, подозирали, че е убил съдружника си.

Въздухът в гърдите на Девлин се превърна в каменен блок, който затискаше сърцето му.

— Мене ли имате предвид?

— Да, теб.

Девлин погледна мъжа пред себе си право в очите и в тях прочете, че му беше казал истината, истина, която не можеше да разбере.

— Опитвате се да ми кажете, че аз съм вашият син?

Рийс издържа погледа му в продължение на цяла вечност, преди да отговори:

— Да.

— Боже мой!

Младият мъж скочи от стола си и стисна юмруци.

— Ако това е вярно, значи вие сте знаели кой съм аз. В продължение на почти една цяла година сте знаели кой съм аз.

— Искахме да те доведем веднага в къщи — каза Рийс. — Но Главният съвет не се съгласи да заемеш мястото, което ти се полага, преди да бъдеш подложен на изпитание. Моля те, опитай се да разбереш.

Браяна стана и тръгна към него.

— Опитахме всичко, което можехме.

Девлин отстъпи, когато тя приближи до него.

— Защо?

Имаше толкова много мъка в тази единствена дума, имаше цял живот, изпълнен с унижения.

— Нямахме избор — Рийс въздъхна смутено. Той също се изправи и погледна Девлин в очите.

— Ако не бяхме се съгласили с решението на Съвета, ти никога нямаше да можеш да се върнеш в Авалон.

Младият мъж преглътна с усилие, силните емоции се бяха свили на топка в гърлото му.

— Разбирам. Опасявали сте се, че не съм достатъчно добър за вас.

— Не!

Сълзите като звезди проблеснаха в сребристосините очи на Браяна.

— Никога не сме мислили подобно нещо. Моля ти се, опитай се да разбереш. Ако не бяха те проверили, трябваше да продължиш да живееш до края на дните си във Външния свят.

— Проверили ли?

— Говоря за изпитанието. Признавам, че ритуалът наистина е малко примитивен. Мисля, че Главният съвет наистина беше объркан и не знаеше как да се справи с тази ситуация.

Рийс все така не откъсваше погледа си от очите на Девлин.

— Разбираш ли, част от членовете на Съвета вярваха, че може наистина да си убил Джералд Филдинг, за да вземеш и неговия дял от златото.

— А вие?

Девлин гледаше тези непознати. Мъжът и жената, които му бяха дали живот.

— Вие също ли вярвахте, че аз съм убиецът?

— Нито за миг — прошепна Браяна.

— Винаги сме вярвали в теб. Винаги.

— Вярвали сте достатъчно, за да манипулирате живота ми.

Болеше го всяко мускулче в гърлото му, от силното желание да крещи, за да излее обидата и гнева си.

— Моля те, не ни обръщай гръб. Толкова дълго чакахме, търсихме те цяла вечност.

Браяна тръгна към Девлин, но погледът му я накара да спре.

— Пиърс, моля те, дай ни възможност да…

— Пиърс?

— Това е името, което ти дадохме — Пиърс Монтгомъри Синклеър — каза Рийс, гласът му звучеше успокоително като прохладна струйка вода, стичаща се върху тлеещите в душата на Девлин въглени.

— Синклеър — повтори шепнешком младият мъж.

Мислите се въртяха като вихрушка в главата му.

— Остин Синклеър е мой брат?

— Твой брат-близнак.

Рийс се запъти към кръглата маса край един от сводестите прозорци. Снимки в най-различни рамки от злато и дърво се отразяваха в полираната й повърхност. Той вдигна една от снимките и я подаде на Девлин.

— Лицето под брадата му е същото, което си виждал в огледалото.

Снимката не приличаше на никоя от тези, които беше виждал досега. Вместо мрачните картини, запечатани в различните нюанси на сивото, тук младото семейство беше изобразено в ярки цветове. Върху изумруденозелената трева беше постлано червено-бяло одеяло. Слънцето огряваше лицата на мъж и жена, Рийс и Браяна, които като че не бяха се променили с годините. Девлин видя две малки момченца, седнали между родителите си, две момченца, с абсолютно еднакви черти.

— След като разбрахме, че си бил оставен в едно сиропиталище в Ню Орлиънс, вече не беше трудно да разберем какво се беше случило — каза тихо Рийс. — Когато пристигнала в Ню Орлиънс, Мора била болна, вероятно усложнения от раждането. Собственикът на някакъв публичен дом я прибрал с надеждата, че след като се оправи, тя ще започне да работи в неговото заведение. Не след дълго Мора умряла, а теб те оставили в дома за сираци.

Девлин усети как бузите му пламват, докато гледаше двете момченца на снимката и се чудеше кое от усмихнатите личица беше неговото. Очите му се напълниха със сълзи, които той нямаше да остави да излязат навън. Не можеше да си спомни нищо за този ден, нищо за щастието, което можеше да види по лицата на тези непознати. Някога е бил част от това семейство. Бил е заобиколен с любов и топлота. А после всичко това му е било отнето.

— Значи брат ми е дошъл, за да се увери, че отговарям на очакванията.

— Не. Искаше да бъде с теб, да ти помага, доколкото е възможно — каза Рийс. — Съветът му даде разрешение да участва в тази експедиция, само при определени условия. Той нямаше право да казва нито на теб, нито на който и да било, кой си всъщност. Нямаше право да се намесва. Друг беше определен да бъде наблюдател.

Девлин вдигна поглед към лицето на баща си.

— Кой?

— Барнаби Шалийн!

Девлин усети силна болка в гърдите, като че Рийс му беше нанесъл физически удар. Имаше такова доверие в Барнаби. А сега разбираше, че приятелството, което беше ценил толкова много, е било само една лъжа. В съзнанието му изплува образът на една жена с коси от слънчева светлина и очи с цвета на лятото.

— Семейство Уитмор също ли участва в това?

Рийс поклати глава.

— Те бяха избрани единствено заради интереса, който Фредерик Уитмор проявяваше към Атлантида. Решихме, че ще бъде готов на всякакви рискове, за да може да види древния град. Твоето изпитание се състоеше в това, да ги докараш невредими до тук. Главният съвет искаше да бъде сигурен, че може да ти има доверие. Искаха да изпитат твоята лоялност, почтеност, сила и издръжливост. Всички бяха повече от доволни от това, което стори.

Девлин гледаше снимката в ръката си, но виждаше лицето на Кейт, единственото реално нещо в тази мозайка от илюзии.

— А ако не бях издържал малкия им тест, какво щеше да се случи?

Рийс постави силната си ръка на рамото на сина си.

— Не ни е минало през ума, че може да се провалиш.

— Значи вече имам благословията на вашия съвет.

Девлин се отдръпна от Рийс.

— И сега можете да приемете подозрителния непознат в дома си, без да се страхуват, че среброто ви може да изчезне.

— Не е вярно. Мислехме единствено за теб.

Браяна избърса сълзите, които се стичаха по бузите й.

— Моля ти се, опитай се да разбереш. Дай ни шанс най-после отново да станем цяло семейство.

Девлин й подаде снимката.

— Не съм сигурен, че желая да бъда член на това семейство.

— Девлин — прошепна Браяна, когато той се запъти към вратата. — Моля ти се, дай ни този шанс.

Мъката в гласа й го прониза. Въпреки това не можеше да се обърне, не можеше да погледне нито нея, нито мъжа, който беше негов баща. Не още. А може би и никога.

Девлин излезе от стаята. Не знаеше къде отива. Не знаеше какво да прави. Не знаеше вече нищо.

— Девлин! — извика Кейт.

Той се поколеба и след това се обърна. Кейт тичаше към него, стъпките й отекваха по белия мраморен под. Можеше да прочете като на книга емоциите, изписани по красивото й лице, тревогата й за него беше толкова силна, че го обви като топла прегръдка.

— Какво стана? — попита тя, като сграбчи ръката му. — Изглеждаш разстроен.

Тя го погледна, в лятната синева на очите й се четеше страх за него. Тя беше истинска. При нея нямаше разочарования и лъжи, и любовта му към нея беше единственото действително нещо, останало в живота му.

— Отивам да се поразходя. Ще дойдеш ли с мен?

— Където и да отидеш.

 

 

Девлин хвърли едно, камъче от високата скала. Кейт видя как то проблесна на лунната светлина, описа дъга и падна в реката долу под тях. Лъчите на нощното светило се отразяваха в кварца, разпръснат из скалите наоколо, падаха в реката и я превръщаха в трептяща сребърна лента. Останките на Авалон зад тях напомняха на тъмен призрак, нашепващ древни легенди. Въпреки всичко, дълбокият глас на мъжа до нея приковаваше вниманието на Кейт, разказът му я караше да свива в юмруци поставените върху скута й ръце.

Не знаеше колко часа бяха вървели и колко бяха се отдалечили, преди да открият това място. Беше мълчала през цялото време усетила вулкана от емоции, който бушуваше в душата на Девлин. Не му беше задавала въпроси, защото знаеше, че след известно време той сам щеше да сподели терзанията си с нея. Истината обаче я свари напълно неподготвена.

Младата жена се подпря на купчина камъни, единственото, което беше останало от някаква древна сграда. Чувстваше се изгубена, смазана от мъката, която усещаше в гласа на Девлин, сякаш беше отнесена от вихрушка.

Изгубено момченце. По-късно намерено вече като мъж. Семейство, което не го приема, без да го подложи на някакво отвратително изпитание. Тя стискаше силно юмруци и забиваше нокти в дланите си. Как са могли? Как са могли да му сторят това?

Но тя се беше запознала с тези хора и беше видяла мъката в очите им.

Хладният ветрец отнасяше гласа на Девлин. Той беше вперил поглед в мрака. Лунната светлина галеше лицето му и рисуваше портрета на някакъв езически бог. Но той е само човек, мислеше тя. И страдаше жестоко, като че бяха взели нож и го бяха наръгали с него.

— Когато бях малко момче, аз си измислих история за моите родители и причината, поради която ме бяха оставили в сиропиталището.

Неспособна да се въздържа повече и да стои до него, без да го докосва, Кейт сложи дланта си върху юмрука, който беше подпрял върху коляното си. Наоколо цъфтеше жасмин. Тези цветя бяха едновременно ничии и на всички, и даряваха с аромата си вечерния бриз.

— Баща ми бил моряк, разбира се, и когато корабът му изчезнал, майка ми тръгнала да го дири. Тъй като не можела да ме вземе със себе си, наложило се да ме остави в сиропиталището. Искала да бъде сигурна, че ще съм добре. И някой ден двамата щяха да дойдат да ме вземат.

Той затвори очи и подпря челото си на ръката й.

— На никого не съм казвал за това, но много дълго време вярвах в тази измислица. Когато станах на дванадесет години разбрах, че никой нямаше да дойде да ме търси. Тогава започнах да търся… нещо, което така и не намерих.

— Девлин — прошепна тя и погали рамото му. — Трябва да им дадеш този шанс.

Той я погледна, в очите му се отразяваха мъка и лунна светлина.

— Шансът да ме подложат на още няколко изпитания ли?

— Те са загубили малкото си момче. Никога няма да могат да върнат тези години, да разберат какво значи да го гледат ден след ден как расте, да го завиват нощем, да му четат приказки, да гледат как очите му се изпълват с възхищение всяка Коледа.

Кейт усещаше някакво особено, непрекъснато нарастващо вълнение. Докато говореше си представяше какво би било да гледа собственото си дете на Коледа, детето, което биха създали с Девлин.

— Не им отнемай възможността да те опозная поне сега. Не отнемай и на себе си възможността да ги опознаеш.

— Имаш ли представа какво значи да нямаш никого и нищо?

Той отмести погледа си от лицето й и се загледа в равнината, ширнала се зад реката.

— През целия си живот съм бил губещ — коняр, прост работник, комарджия, можех само крадешком да надничам през процепите на капаците на прозорците, но не и да вляза, винаги оставах от външната страна, далеч от топлината, която виждах вътре.

— Родителите ти са се съгласили на това проучване, за да не стоиш никога повече от външната страна. Искат да бъдеш част от семейството им, много важна част. Искат да заемеш мястото си в Авалон. Искат най-после да имаш всичко. Дай им този шанс.

Девлин си пое дълбоко въздух.

— Толкова много време ни дели, толкова много време има зад нас.

— И толкова много пред вас. Не го пропилявай, Девлин. Просто им дай този шанс. Това е единственият начин да се почувстваш отново цял.

Девлин плъзгаше върховете на пръстите си напред-назад по кокалчетата на ръцете й — изпълнено с любов докосване на мъж, който криеше толкова много любов в себе си, любов, която никога досега не беше имал възможност да сподели с никого.

— Може и да си права, професоре. Какъв комарджия е този, който отказва да рискува?

Кейт усети напрежението й да намалява. Почти веднага обаче си даде сметка, че беше дошло време и тя да рискува.

— Това пътуване беше истинско откритие и за двама ни.

Той я погледна с ням въпрос в очите.

Младата жена прокара пръсти през копринените черни коси, виещи се на вълни по врата му.

— Ти намери семейството си, а аз открих нещо, което никога не съм и предполагала, че желая, нещо, без което не искам да живея.

— Какво?

— Теб.

Тя се поколеба, обхваната от съмнения, от страх пред една бъдеща пътека, по която никога не беше възнамерявала да потегля.

— Обичам те, Девлин. Искам да се омъжа за теб. Искам да прекарам живота си заедно с теб.

Той я изгледа продължително, като че претегляше отново и отново всяка нейна дума.

— Искаш да се омъжиш за мен?

— Да. Искам да бъда с теб, сега и завинаги.

Той измъкна ръката си изпод нейната.

— Мислех, че не мислиш да се омъжваш въобще, за когото и да е.

— Точно така. Докато не срещнах теб.

Младият мъж се изправи рязко и изпод краката му се затъркаляха камъчета. Те полетяха надолу от скалата, като се удряха в отвесните й стени. Вече прав, Девлин продължаваше да я гледа така, като че я виждаше за пръв път.

Кейт вдигна очи към него и усети как сърцето й се сви, като че страхът го беше стиснал в стоманена паяжина. Сребристосините очи, които винаги я гледаха с толкова топлина и любов, бяха добили ледено изражение. Тя усети как цялата изстива, като че беше излязла гола на мразовития декемврийски вятър. Тя стана, а краката й трепереха от все по-силно обземащия я ужас.

— Девлин, какво има?

— Струва ми се доста странно внезапното ти решение да се омъжиш за мен. Сега, след като се оказа, че името ми е Синклеър.

Той отстъпи крачка назад, когато тя понечи да се приближи към него.

— Да не би внезапната промяна в чувствата ти да има нещо общо с факта, че в семейството ми има дук?

Кейт зяпна от изненада.

— Как можеш да мислиш, че бих… Девлин, не мислиш сериозно, че аз…

— Господи, какъв глупак съм бил! — той прокара ръце през косите си. — Аз ти вярвах. Вярвах, че наистина не искаш да се омъжваш за когото и да било.

— Наистина не възнамерявах да се омъжвам за когото и да било.

— Но в действителност никога не си възнамерявала да се омъжваш за едно копеле, собственик на казино.

— Девлин, не е вярно.

— Ти си един дяволски добър лъжец, професоре.

— Никога не съм те лъгала!

— О, да, виждам. Просто изведнаж реши, че не можеш да живееш без мен, нали така?

В очите й пареха сълзи, но тя полагаше усилия да ги задържи. Нямаше да плаче пред този човек. Нямаше да му покаже мъката, която й причиняваше с несправедливите си обвинения.

— Как можеш да мислиш, че съм от тези жени, които биха се омъжили за някого единствено заради парите и титлите му? Изглежда наистина изобщо не сме се познавали с теб, мистър Маккейн.

Кейт се завъртя на токовете си и тръгна по пътеката, която се виеше по ръба на скалата и се насочваше към центъра на руините. Ако останеше още секунда с този човек, той щеше да види сълзите, които не можеше да сдържа повече и които вече течаха като топли ручейчета по бузите й.

Беше изминала едва няколко метра, когато някаква сянка се отдели от останките на една стена край пътя. От мрака изплува мъж, русите му коси блестяха като сребро на светлината.

— Нима любовниците са се скарали?

Устните на Лейтън ван Хорн се разтегнаха в смразяваща усмивка и разкриха равните му, бели зъби.

Кейт замръзна на място, сърцето й се блъскаше в гърдите й. Тя се огледа наоколо, търсеше неговия пазач, но не виждаше нищо друго, освен сенките на древния Авалон.

— Какво правиш тук?

— Казах ти, че няма да се предам.

Ван Хорн вдигна малкия сребърен пистолет, който висеше на колана му, същия пистолет, който беше видяла у неговия пазач.

— И като че ли спечелих.

Кейт се обърна и побягна към мъжа, застанал на ръба на скалата.

— Девлин!

Девлин се обърна при вика й. Преди да успее да направи още една крачка, Ван Хорн я сграбчи за рамото. Дръпна я назад толкова силно, че тя загуби равновесие и се блъсна в него. Той отстъпи назад и изви ръката й. През насълзените си от болка очи Кейт видя Девлин, който тичаше към тях.

— Не се приближавай, Маккейн — извика Лейтън.

Кейт изохка, когато я сръга в реброто с дулото на пистолета си.

— Ще я убия.

Девлин спря на няколко крачки пред тях, отпуснал стиснатите си в юмруци ръце от двете страни на тялото, широките му рамене се движеха нагоре-надолу от учестеното му дишане.

— Пусни я, Ван Хорн.

— Не мисля, че идеята ти е добра.

Девлин погледна към пистолета му, а след това отново вдигна поглед към лицето му.

— Ако й направиш нещо, ще те разчекна с голи ръце.

От Девлин се излъчваха такава сила и гняв, че Кейт усети как ван Хорн, въпреки че оръжието беше в него, потрепна. Остра болка прониза ръката й, когато той я стисна още по-силно.

— Чудех се, как бих могъл да се измъкна невредим оттук. Мис Уитмор ще бъде моя пропуск.

Девлин отпусна длани и след това отново ги сви в юмруци.

— Няма да можеш да се измъкнеш.

— Ще видим. Преди да тръгна насам, взех носещия щастие медальон на нашия домакин. Това ми се струва напълно справедливо, тъй като бях принуден да оставя тук нещо, което е от голямо значение за мен. Но някой ден непременно ще си върна огърлицата. Ясно ли ти е, аз винаги получавам това, което искам.

Ван Хорн вдигна пистолета си и го насочи право към широката гръд на Девлин.

— А сега искам да ти се отплатя за всичко, което стори за мен.

Като насън със забавени движения, Кейт видя как Девлин се хвърли напред и усети в същото време как ван Хорн стисна пистолета.

— Не!

Тя заби лакътя си в диафрагмата на Лейтън и чу как въздухът излезе със свистене от дробовете му.

Девлин я сграбчи за китката и я издърпа от ръцете на слисания Ван Хорн. Тя се спъна в някакъв камък точно в мига, в който я пусна и се приземи по задник на земята.

Двамата мъже се бяха вкопчили един в друг, само на няколко крачки от нея, два високи силуета на фона на черното небе, в хладния въздух се носеха проклятия и сумтене. Бяха съвсем близо до ръба на скалата. Под краката им се откъртваха камъни и политаха надолу, като вдигаха силен шум, блъскайки се в скалите, докато паднат в реката.

Кейт грабна един камък от земята. Пистолетът все още беше в ръката на ван Хорн. Девлин се опитваше да го изкопчи от пръстите му. Сребристият метал като че привличаше всичката светлина върху себе си и се виждаше ясно, докато не изчезна между телата на борещите се.

Тя стоеше, стиснала камъка. Искаше да удари ван Хорн по главата, но двамата мъже се движеха толкова бързо и постоянно сменяха местата си. Едно обръщане и тя можеше да удари Девлин. Зад нея по калдъръма отекнаха стъпки. Дочу гласове откъм руините.

— Насам!

Тя заобиколи ниската порутена стена, като продължаваше да стиска камъка.

Чу се тъп, тих изстрел, който едва наруши нощната тишина. На Кейт обаче той се стори истинска експлозия.

Девлин и Ван Хорн продължаваха да стоят вкопчени един в друг, но вече не се бореха. Оръжието, притиснато между тях, не се виждаше. Те се гледаха един друг, абсолютно неподвижни, като че чакаха да видят кой от двамата щеше да падне.

Кейт почти не чуваше шумовете зад себе си. Кръвта биеше оглушително в слепоочията й. Беше затаила дъх в очакване. Девлин погледна към нея, коленете му се подгънаха и той се свлече на земята.

Кръв! По ризата му имаше кърваво петно, което бързо се разширяваше, подхранвано от раната на гърдите му.

— Не!

Кейт не искаше да повярва. Камъкът падна от ръката й.

Ван Хорн стоеше прав пред Девлин и го гледаше, пистолетът висеше безжизнено от дланта му.

— Хвърли оръжието, ван Хорн! — извика Остин.

Кейт вдигна поглед към Остин. С него имаше и други мъже, облечени със същата черна униформа, която носеше пазачът на Лейтън.

Ван Хорн се огледа, внезапен полъх развя русите му коси. Той отстъпи крачка назад и застана на самия ръб на скалата, без да изпуска пистолета.

— Пусни оръжието — извика отново Остин.

Кейт се отпусна на колене край Девлин. Ужасът стягаше в стоманените си клещи гърлото й. „Господи, моля те, запази живота му.“ Внимателно го обърна и постави главата му в скута си. Гъстите черни мигли не трепнаха.

— Не можеш да се измъкнеш.

Остин насочи пистолета си.

— Хвърли оръжието.

— Раздаване на справедливост, така ли?

Устните на Ван Хорн бавно се разтегнаха в усмивка. Приличаше на архангел, слязъл от небето, за да царува в ада.

— Предпочитам да рискувам да отида при дявола.

Преди някой от присъстващите да успее да помръдне, Ван Хорн се обърна и скочи. За момент като че увисна на ръба на скалата, след това изчезна. До тях долетя дивия му смях, докато той летеше надолу към реката в дъното на клисурата.

Девлин все така не помръдваше в обятията на Кейт, кръвта мокреше бялата му копринена риза и се стичаше по камъните край тях. Остин се отпусна на колене до брат си.

— Той… жив ли е?

— Девлин — прошепна Кейт и докосна бузата му.

Когато младият мъж отвори очи, тя едва не припадна от облекчение.

— Мислех, че…

— Връщай се в Англия, твоето място е там, професоре — каза Девлин, с напрегнат от болката глас. — Искам да изчезнеш от живота ми.

Думите му пронизаха сърцето й. Раната беше по-тежка и смъртоносна, отколкото ако я беше пробол с нож. Кейт отметна глава и погледна сребристосините му очи, но видя единствено пустота, там, където преди имаше толкова много мечти.