Дебра Диър
Мечтание (3)

Глава трета

Двама тъмнокоси мъже се появиха на прага. Единият мъж, по-ниският от двамата, опря пистолет в гърдите на Фредерик, който се опитваше да ги избута навън от стаята. Другият, висок над шест фута и също толкова широк, се насочи към Кейт.

Кейт скочи на крака:

— Какво искате?

Големият мъж не отговори. Просто продължи напред като бавно движеща се мечка, а малките му тъмни очи не се отделяха от лицето й. Големият мъж се протегна, сграбчи я за рамото, обърна я толкова бързо, че тя загуби равновесие и се блъсна в него.

Преди да успее да си поеме въздух, той сграбчи кръста й с дебелата си ръка и я вдигна с гръб, прилепен до гърдите му, докато краката й увиснаха няколко инча над пода. Кейт отвори уста да изкрещи. Една огромна ръка запуши устата й и прекъсна думите й.

— Пуснете я! — изкрещя Фредерик, понечил да тръгне към дъщеря си. Той спря, тъй като гигантът, който държеше Кейт, притисна нож до гърлото й, а залязващото слънце освети в алено дългото назъбено острие.

— Ще правите каквото ви кажем и никой няма да пострада — каза по-ниският. — Ние искаме само картата. Дайте ни я и ще си тръгнем.

По-ниският мъж беше от Съединените щати, вероятно от Ню Йорк, реши Кейт, като чу равния изговор на гласните. Все пак Рио беше пълен с хора от всички нации. Възможно беше някой да ги е наел да дойдат тук.

Хладната стомана притискаше гърлото й. Тя искаше да преглътне, но не можеше, страхуваше се, че всяко движение ще накара острието да среже кожата й. Погледна баща си. Опита се да успокои мускулите, които трепереха по всяка част на тялото й. Спокойствие. Трябва да се успокои. Само спокоен ум може да измисли изход от опасното положение.

— Картата е в един сейф в Лондон — Фредерик не отделяше очи от Кейт. — Дъщеря ми я е запомнила. Но се съмнявам, че ще може да ви я начертае, ако прережете гърлото й.

Кейт захапа устната си. Те и двамата бяха запомнили картата — баща й увеличаваше нейната значимост, правеше я по-ценна жива, отколкото мъртва. Но по този начин излагаше собствения си живот на голям риск.

— Добре, Джоко — каза по-ниският, насочил пистолета си право във Фредерик, като не спускаше от Кейт тъмнокафявите си очи, които гледаха накриво, като че ли тормозеше идващата през прозорците слънчева светлина. — Пусни я!

Коленете на Кейт заплашваха да се огънат, когато краката й докоснаха земята. Тя се упрекна за слабостта. Трябваше да запази спокойствие, тъй като се съмняваше, че тези мъже ще оставят след себе си свидетели на своето престъпление.

— Всичко е наред, лейди — каза кривогледият. — Имате бюро ей там. Започвайте да правите тази карта!

Кейт принуди краката си, които по някакъв начин се бяха превърнали в глина, да я занесат до бюрото. Докато сядаше в стола от палисандрово дърво до бюрото, тя се чудеше как те ще разберат, че им е дала точна карта. Извади бял пергаментов лист и реши да начертае една интересна карта, която може да ги отведе както до „Пикадили“, така и до изгубения град Авалон.

— Не хитрувайте, малка лейди! — каза по-ниският. — Казано ни е, че картата е в главите и на двама ви. Като свършите, ще накараме и баща ви да нарисува една. Ако са различни, ще отрежем малкия ви пръст. За начало.

Без да успее да контролира рефлекса си, Кейт сви пръсти в дланта си.

Мъжът с пистолета се засмя, като от гърлото му излизаше крякане.

— И искаме всичко, включително и онези смешни знаци, които показват дали вървите по правилния път.

Кейт се намръщи като отвори мастилницата. Откъде знаеха тези мъже, че и двамата с баща й са запаметили картата? Как бяха разбрали за символите? Дали някой не бе видял оригинала?

Тя потопи писалката в мастилницата и се загледан празния лист хартия. Дали да рискува да им даде фалшификат? Имаше ли значение? Освен ако не измислят някакъв начин да се измъкнат, и двамата с баща й щяха да бъдат мъртви. Беше сигурна в това.

— Захващай се!

Ръмженето дойде от големия, който стоеше зад нея. Кейт облиза устни и допря върха на писалката до хартията.

Тих възглас, причинен от болка се разнесе из стаята.

— Татко! — промълви Кейт, обръщайки се в стола си, като се опита да погледне през стоящия зад нея гигант.

Тя очакваше да види баща си повален и агонизиращ. Но вместо това видя Девлин Маккейн, наведен до смачканата фигура на другия бандит, протегнал ръка към пистолета на този човек. Бавно, Девлин се изправи, издигайки се в един слънчев лъч, като древен войн, събуден от вечен сън, златната светлина струеше върху меките контури на голите му рамене и гръд.

— Стой далече от жената! — каза Девлин, насочвайки пистолета към гиганта, който пазеше Кейт.

Дори на разстояние половин стая, Кейт усещаше дивата ярост, бликаща от едрото тяло на Маккейн. Тя караше кожата й да тръпне, вълнуваше я и в същото време я плашеше.

— Ти удари Франки! — Джоко звучеше много повече като капризно дете, отколкото като разярен възрастен.

Кейт се изправи на крака, като искаше да увеличи колкото е възможно разстоянието между себе си, огромния мъж и неговия нож. Щом се изправи, Джоко обви ръка около талията й и я притегли пред тялото си, държейки я като щит.

— Махни си ръцете от мене! — извика тя, мятайки се в хватката му. Замръзна, когато студеният плосък ръб на острието допря бузата й. Страх се надигна в нея като горчива вълна, когато той плъзна острието надолу, галейки бузата й, докато спря върху пулсиращата вена на гърлото й.

— Хвърли оръжието!

Гръдният кош на мъжа закъркори зад гърба й, докато говореше. Девлин се намръщи, взирайки се в Кейт, като че искаше да я удуши. Измина цяла вечност. През това време Кейт беше убедена, че Маккейн възнамерява да остави мъжа да я нареже на малки късчета, но той хвърли пистолета.

— Изритай го насам!

Девлин ритна револвера. Пистолетът се плъзна по гладкия паркет и се спря на няколко фута от Кейт. Без да помръдне глава, тя се втренчи в оръжието, знаейки, че като попадне в ръцете на великана, всички още веднъж ще разчитат на милостта на тези бандити. Тя стисна ръце в юмруци, усещайки гладката и дълга дръжка на писалката в дланта си.

Премести поглед от разтревоженото лице на баща си към Маккейн. Маккейн стоеше с отпуснати до тялото ръце, балансирайки на пръсти, запазил равновесие като ягуар, готов за скок. И ако го направеше, щеше да умре. Тя се съмняваше, че Маккейн ще успее да достигне пистолета преди великана, дори да притежаваше цялата подвижност на света. Тя трябваше да направи нещо.

Джоко разхлаби хватката си и се наведе, за да си възвърне пистолета. Девлин се хвърли към същия пистолет. Кейт заби острия връх на писалката във врата на Джоко. Той изрева като ранена мечка, удари я с рамо и я сграбчи точно над кръста. Внезапната болка изкара въздуха от дробовете й. Кейт се съпротивляваше с ръцете, вкопчени в кръста й.

Девлин стигна пистолета пръв, но докато се изправяше, Джоко го блъсна, удряйки гърдите му с рамо. Ударът събори и двамата мъже. Те се удариха в пода, като Джоко падна върху Девлин и се образува кълбо от ръце и крака.

— Кати, добре ли си? — попита Фредерик, като я изтегли на няколко крачки от битката, хванал с твърда ръка китката й.

Кейт жадно пропусна въздух в горящите си дробове.

— Помогни му! — прошепна тя, впила поглед в Маккейн, който се бореше да получи контрол над пистолета.

Девлин и другият мъж се търколиха към канапето. Две ръце се протегнаха на пода, едната гола, другата обвита в черен плат, а пистолетът се намираше между тази плетеница. Револверът описа дъга при тяхното преобръщане и се приближи към Кейт. Тя се опита да се задвижи, но всичко се превърна в бавно помръдване. Всяка стъпка й отнемаше един живот, а револверът изглежда се движеше заедно с нея.

Чу металическо щракване. Погледът на Маккейн се преплете с нейния. В този миг тя прочете съдбата си в сребристосиния му поглед — щеше да умре от пистолета, който той държеше в ръка. Той го знаеше толкова добре, колкото и тя. Девлин изстена, лицето му се изкриви от напрежение, докато изтласкваше нагоре ръката на Джоко.

Пистолетът гръмна. Експлозията раздра въздуха, последвана от падаща върху дървото мазилка, а куршумът се заби в тавана. Кейт притисна с ръка сърцето си и опита да се справи с краката си, които се огъваха под нея.

— Кати, махни се оттук! — извика Фредерик, докато я избутваше към вратата, която водеше към хола.

Кейт се запрепъва и измина няколко крачки, след което се обърна. Баща й обикаляше назад-напред до двамата мъже, които се бореха на пода и търсеше начин да се включи в битката. Ако Джоко вземе този пистолет, и баща й, и Девлин щяха да бъдат мъртви, докато тя доведе помощ.

Тя се спусна към масата до канапето и сграбчи каната. Зад нея, откъм хола, се чуха викове. Изстрелът беше привлякъл внимание. Но те нямаше да дойдат навреме, за да помогнат на Девлин. Джоко взимаше връх, Кейт видя това, като се втурна към тях. Той беше върху Девлин и притискаше едната му ръка към пода, опитвайки се да избие пистолета от хватката му.

Тя вдигна каната високо над главата си и я насочи към главата на Джоко, прицелвайки се към една плешивина върху черепа му. Мъжете се обърнаха. Сега каната бе насочена към гъстата грива на Девлин Маккейн. Кейт вече не искаше да използва импровизираното оръжие, но беше твърде късно.

Каната се удари в главата на Маккейн с глух звук. Водата се разплиска от съда, обливайки и двамата мъже на пода, здравата глина остана невредима в треперещите ръце на Кейт. Тих стон се изплъзна от устните, на Девлин Маккейн като падна върху Джоко. Тя чу, че въздухът излиза от дробовете му като тихо издихание и прехапа устни.

— Всичко ли е наред там вътре? — извика някакъв човек, блъскайки по вратата на хола.

Кейт чу виковете на баща си някъде отдалече. Вратата се отвори. Мъжете закрещяха. Джоко скочи на крака, взел пистолета. Кейт се отпусна на колене, като удари каната в пода.

Девлин лежеше на една страна с гръб към нея, едната му ръка — опъната, а другата — сгъната под тялото му. Алената слънчева светлина струеше по гладките очертания на раменете му, като че се опитваше да събуди този спящ принц.

— Мистър Маккейн! — прошепна тя, обръщайки го нежно по гръб. Очите му бяха затворени, устните му разделени. Изглеждаше, че не диша.

Тя взе главата му в скута си и погали лицето му, докосна устните му с върховете на пръстите си. Милостиви Боже, не можеше да е мъртъв.

— Трябва да дишаш! Трябва!

— Никой да не се доближава до мене!

Кейт погледна през рамо. Джоко пристъпваше на една страна към отворената врата с пистолет в ръка, по-дребният му придружител висеше на биволското му рамо. Няколко мъже стояха на прага, други бяха в хола, някои от тях Кейт разпозна като сънародници англичани, отседнали в хотела. Едуин Мелвил, уредник на Британския музей, стоеше насред тълпата и гледаше вътре в стаята. Мъжете се разделиха, за да може Джоко да премине.

— Как е той? — Фредерик попита, клякайки от другата страна на Девлин.

— Не знам — Кейт постави ръка върху сърцето на Девлин, като сдържаше дъха си. Копринени къдри, топла кожа и бавно, ритмично биене посрещнаха дланта й. Тя едва не припадна от облекчение. — Жив е — прошепна тя и наведе глава над Девлиновата.

— Ти не носиш прахове, нали, Кейт? — Фредерик повдигна китката на Девлин и потупа ръката му.

— Никога в живота си не съм припадала.

— Не, разбира се, че не.

— Боже мой, Фредерик, какво се е случило тук? — Едуин Мелвил попита, сграбчвайки рамото на Фредерик.

— Двама мъже по следите на картата — каза Фредерик, като се изправи на крака.

— Взеха ли я?

— Не — каза Фредерик. — Мистър Маккейн се намеси навреме.

— Катрин, скъпа, ти добре ли си? Изглеждаш ужасно бледа.

— Чувствам се чудесно — Кейт откъсна поглед от неподвижното лице на Девлин Маккейн, за да погледне високия, костелив мъж, който стоеше до баща й. Струваше й се, че винаги е познавала Едуин Мелвил и сина му Робърт. Въпреки че Едуин и Фредерик прекарваха повече от времето си в спорове, дружбата им продължаваше още от дните, в които бяха студенти в Оксфорд.

— Татко, трябва да направим нещо за мистър Маккейн. Може би малко вода.

— Вода. Да, ще му донеса вода. Не се безпокой, скъпа. Сигурен съм, че той ще се оправи. Замесен е от здраво тесто — Фредерик се обърна към Едуин. — Погрижи се за тези хора и изпрати някой в полицията.

— Полицията? — Едуин погледна Фредерик, като че ли току-що е избягал от лудницата.

Въпреки че бяха на една и съща възраст, на петдесет и две години, Едуин изглеждаше с десет години по-стар от Фредерик. Само няколко тъмнокафяви кичура се мъдреха в гъстата му сива коса, дълбоки линии се разтваряха като ветрила около тъмните му очи, дълбоки цепнатини се спускаха от двете страни на носа му до краищата на гъстите увиснали сиви мустаци. Нямаше съмнение, че Робърт има голям принос за състоянието на баща си, помисли си Кейт.

— Мисля, че наистина трябва да извикаме полиция, Едуин — каза Фредерик на път за банята.

Едуин го последва.

— Да, предполагам, че трябва да намесим полицията. Ще се оправя с всичко.

Девлин трепна, простена тихо, обръщайки главата си в скута на Кейт.

— Сигурна съм, че ще се оправите — прошепна тя, галейки бузата му. Кожата му беше топла, опъната около високите му скули. — Но се страхувам, че ще имате ужасно главоболие.

Зад нея Едуин почистваше стаята, а гласът му надвикваше бърборенето на любопитните зрители. Тя махна един влажен кичур коса от веждата на Девлин, копринените къдри се извиваха като змии около пръстите й, хладни по краищата и топли близо до темето му. На експедициите тя често оформяше в прическа косата на баща си, но да усеща плъзгащите се между пръстите й къдри на Маккейн, беше нещо съвсем различно. Дали и косата на баща й бе толкова мека? Никога не бе обръщала внимание на това.

— Мистър Маккейн, събудете се — с пръстите си Кейт разресваше косата назад от челото, докосвайки с пръсти топлия му череп. Никога не си бе представяла колко приятно може да се окаже да чувства допира на мъжка коса до кожата си.

Погледна надолу към гъстите косми, които покриваха силните мускули на гърдите му и се стесняваха надолу към корема му. Струваше й се особено мъжествено. Пръстите й се заровиха в косата на тила му, но най-много я интригуваха космите на гърдите, те привличаха погледа и въображението й. Наистина ли тези малки черни къдри приличаха на коприна като ги пипне?

— Ето ни! — каза Фредерик и коленичи до Девлин.

Кейт погледна баща си, а лицето й се заля от топлина, като че своенравните й мисли, свързани с Девлин Маккейн, се проявяваха заедно с аленото на бузите й. За бога! Какви неща й минават през главата и то точно сега. А и когато и да било!

Фредерик наведе пълната чаша и плисна малко вода върху лицето на Девлин.

— Това ще свърши работа — докато говореше, той наклони чашата малко повече и плисна водата върху лицето на Девлин. Девлин се свести изведнъж, разтърсвайки глава, кашляйки.

— Татко! — извика Кейт, като бутна нагоре чашата, която баща й стискаше в ръка. — За бога, ти едва не го удави — разсеяно, тя триеше с пръсти водата от лицето на Девлин. — Моля те, донеси кърпа. Ти го измокри целия.

— Да, да, разбира се — каза Фредерик и се изправи. Стъпките му отекваха по голите дъски като се втурна към банята.

— Какво стана? — попита Девлин, опипвайки с ръка челото си. — Къде е мечката гризли с черната риза?

— Мисля, че избягаха — Кейт извади от джоба си поръбена с дантела носна кърпичка. Тя я тръсна, за да я разгъне, и я постави леко върху бузите на Девлин.

Уханието на рози се понесе от ленената й кърпичка и изпълни сетивата му. Девлин се опита да седне. Кръвта пулсираше в слепоочията му. Вълната на замайването го принуди да падне отново в скута й.

— Моля ви, мистър Маккейн, не се движете! — тя положи длан на рамото му. — Не още. Страхувам се, че се нуждаете от малко време, за да възстановите чувството си за равновесие.

Той отвори очи и се вгледа в лицето й. Избледнелите лъчи на залязващото слънце се промъкваха през прозорците зад него, докосвайки лицето й, като че ли прекрасните й черти бяха последното нещо, което желаеха да погалят, преди да умрат. Един дебел кичур коса се бе измъкнал от грозния кок на тила й. Блестящата спирала се спускаше надолу по врата й към извивката на гърдите й, за да оформи водопад от злато върху рамото му. С всяко вдишване той караше тези копринени кичури да галят кожата му.

Девлин можеше да се закълне, че тази коса ще стигне до бедрата й, ако изобщо я разпусне. Но имаше чувството, че тази златна каскада преминаваше от грозния кок през деня в стегната плитка нощем. Жалко. Тя можеше да бъде страхотна жена, ако поне малко бе опитала.

— Някой ранен ли е?

Тя прехапа устни. Сведе очи, отказвайки да срещне погледа му и отговори:

— Човекът, който оставихте в безсъзнание, и… а… ние…

— Не го видях да идва — Девлин се пресегна към подутината, която усещаше да пулсира на тила му. Когато я докосна с пръстите си, той изстена. Вече имаше размера на яйце. — С какво ме удари той?

— Бяхте ударен от кана за вода — тя сгъна носната си кърпичка в прецизен квадрат, като отбягваше погледа му.

Девлин се намръщи, наблюдавайки изражението й, защото виждаше колко неловко се чувства тя. Имаше нещо, което не му казваше.

— Много се радвам да видя, че сте се присъединил отново към живите — каза Фредерик, като коленичи до него. Кейт взе донесената от баща й кърпа и започна да изтрива водата от гърдите на Девлин, като че той беше маса, нуждаеща се от добро полиране. Искаше му се да й обърне внимание, че това са гърдите му и мястото на косъмчетата е да са върху тях, но Фредерик заговори.

— Ударът, който Кати нанесе по главата ви беше отвратителен.

— Вие сте ме ударили с каната? — Девлин попита, вдигайки поглед към нея.

— Аз… да. Аз го направих.

Той наблюдаваше как я заля червенина от колосаната якичка до бузите, където цветът ставаше тъмнорозов.

— Дошла сте да ме спасите ли, мис Уитмор?

— Само се опитвах да помогна. Мислех си, че онзи човек ще победи и тогава се обърнахте, и аз не можах да спра.

Тя сгъваше по дължина кърпата, докато говореше, веднъж, два пъти, трети път, докато оформи тясна тръба в ръцете си. След това се вгледа в нея, като че ли не знаеше какво да я прави.

— Сигурна съм, че не ви ударих толкова силно, колкото възнамерявах да ударя него — каза тя и постави кърпата на пода до себе си.

Девлин направи усилие и седна.

— От сърце ви благодаря за това.

С помощта на силната ръка на Фредерик, Девлин се изправи на крака. Пред очите му причерня. Краката му трепереха. Имаше чувството, че подът се люлее под него, тялото му стана студено и влажно. Независимо от подкрепата на Фредерик той щеше да падне по очи, ако Кейт не беше сграбчила свободната му ръка. Нейната беше топла и изненадващо силна.

— По-добре седнете! — каза тя.

Девлин се подчини, когато Кейт го насочи към канапето и направи няколко колебливи стъпки, подкрепян от Фредерик и дъщеря му. След като се отпусна върху меките бледозелени възглавници, Кейт изтича в банята. През слабото бучене на кръвта в ушите му, той чу плискане на вода в мивката. След малко тя се върна, носейки кърпа.

— Това може би ще помогне малко — тя подаде кърпата на Девлин.

Беше студена и мокра, в ярък контраст с топлите пръсти, които докоснаха ръката му. Тя отдръпна ръка при моментния допир, като че последното нещо, което би искала на света, бе да го докосне. Той се зачуди дали всички мъже я плашеха толкова много, колкото той.

— Имате ли някаква представа кой е изпратил тези двама главорези? — Девлин попита, като притисна предпазливо кърпата до подутината на главата си.

Фредерик пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се намръщи, като погледна към Девлин.

— Никаква.

Девлин се облегна върху тънките възглавници.

— Очевидно, още някой вярва в тази измислица за някакъв изгубен град.

— Не е измислица — каза Кейт с ръце на кръста си.

Тя приличаше на учителка, изправила се пред капризен ученик. Той щеше да прекарва повече време в час, ако учителите в сиропиталището приличаха на Катрин Уитмор.

— Кой знаеше за картата?

— Не сме казали на никого, освен разбира се на Едуин Мелвил и на лорд Остин Синклеър. Вие се срещнахте и с Едуин, и с Остин онзи ден — Фредерик се накланяше назад на пети и свиваше устните си. — Те и двамата прочетоха дневника, но никой, освен Кати и аз не е хвърлил повече от един поглед на картата.

— Мислите ли, че има някаква възможност този Синклеър да е замесен в…

— Лорд Синклеър не може да има нищо общо с план да се открадне картата — каза Кейт. — Очевидно някой е подслушал наш разговор. Или, вероятно, предприемачът, който продаде дневника, е допуснал информацията да попадне в неподходящи ръце.

Девлин изпусна въздух с дълбока въздишка. Дамата доста бързо скочи да защитава този лорд еди-кой си. Което го накара да си припомни, че Синклеър беше хубав мъж, в своите ранни тридесет, точно такъв тип, който би накарал жена като Катрин Уитмор да започне да се стяга за църквата. Е, изобщо не беше негова работа.

— Какво толкова ценно има в този град, ако наистина съществува — каза Девлин, хвърляйки поглед към Кейт, — което да доведе някого до такова отчаяние, че да изпрати тези двама хорови певци да вземат картата?

— Как бих могъл да се опитам да квалифицирам стойността на такова откритие? — Фредерик се усмихна като малко момче в утрото на Коледа. — Освен това, което можем да научим от архитектурата, от писмото и рисунките, които има вероятност да открием, възможно е да има произведения на изкуството отпреди десет хиляди години. Те ще бъдат безценни. Представете си, ако можете, да сме първите хора, открили пирамидите. Говорим за откритие от такава величина. Помислете си какво можем да открием.

Девлин придърпа кърпата над очите си. Топъл бриз полъхна през отворените врати, смесвайки се с аромата на рози — нейното ухание, полепнало по кожата му. Той се улови да поема дълбоко въздух и да опитва да поеме същината й в себе си. Само глупак би започнал да има топли мисли, към тази безполова аристократка.

— Предполагам, че никога не сте си представяли, че някой може да иска тези ценни произведения за себе си.

— Баща ми се интересува единствено от научните аспекти на тази експедиция. Никога не сме си и помисляли за никакви фактори, свързани с пари.

Девлин повдигна единия край на кърпата достатъчно, за да види лицето й. Тя изглеждаше така, като че ли някой бе превърнал в стена цялото й тяло. Никога не бе срещал жена, която да се държи по-твърдо.

И той си припомни начина, по който изглеждаше, когато говореше за откриването на този изгубен град — всичките твърди ръбове бяха изгладени, давайки му възможност да види жената, скрита под лустрото на благоразумието. Може би си струваше да се повлече обратно в ада, само за да срещне тази жена.

— Тук няма да сте в безопасност — дръпна кърпата от очите си.

— Предполагам, че можем да опитаме да намерим стая в друг хотел. Но поради липсата на изобилие от хотели в този град… — Фредерик поклати глава, като че ли отхвърли тази възможност. — Съмнявам се, че ще се върнат и ще опитат още нещо. Ще бъдем съвсем в безопасност.

Девлин не беше сигурен кой от двамата бе по-наивен, Фредерик или дъщеря му.

— Можете да останете при мене тази нощ.

— Това означава ли, че сте променил решението си? — попита Кейт. — Ще ни бъдете ли водач?

Тя го гледаше с тези огромни сини очи, очакването и вълнението бяха превърнали учителката, в нетърпеливо малко момиче. Девлин се облегна на канапето и затвори очи, чудейки се дали тази цицина на главата, не му е изпила мозъка.

Той беше дошъл тук да им говори да се откажат от тази луда експедиция. Последното нещо, от което имаше нужда на този свят, бе да се върне в джунглата. Последното нещо на света, от което се нуждаеше в живота си, беше жена като Катрин Уитмор. Тя беше богата малка снобка, която си мислеше, че той трябва да е облечен в животински кожи и да носи тояга.

— Ние можем да открием града, мистър Маккейн — каза Кейт, а гласът й се изливаше върху него като топъл мед. — Ако вие ни водите, можем да го направим.

Тя беше още и интригуваща жена, която бе така изпълнена с мечти, че Девлин ги усещаше да се излъчват от нея, когато стоеше наблизо. Тя го караше да си спомни всички мечти, в които някога е вярвал, всички мечти, които никога не се сбъднаха.

Бяла отрепка. Той никога няма да бъде нищо повече в очите на тази жена. И все пак…

Ето, той беше тук и си представяше цялата тази златна коса да се спуска по раменете, за които беше сигурен, че са гладки и бели като сатен. Невинност и страст — никога не си беше представял, че те могат да се комбинират в такова пленително съчетание.

Тази жена няма да му донесе нищо друго, освен скръб. Ще бъде проклет глупак, ако се съгласи да отиде, където и да било с нея. Все още…

— Петдесет хиляди долара — думите дойдоха преди решението му. Девлин се залови за тях. Толкова много пари можеха да купят една мечта. Ако остане жив, за да ги получи.

Тя премигна. Напрегна се, впила поглед в него, като че ли току-що й е предложил да отскочат до звездите.

— Искате петдесет хиляди долара, за да ни водите?

— Вие искате да рискувам живота си, мис Уитмор.

— Цената, която искате, е неимоверна.

Очевидно дамата смяташе, че животът му струва значително по-малко от предложената сума. Ядоса се. Прииска му се да я сграбчи за раменете и да я разтърси. Това го накара да иска повече, толкова много, колкото никога няма да има.

— Каква е цената ви за един човешки живот?

— Точно така — каза Фредерик. — Трябва да тръгнете с нещо солидно, мистър Маккейн. По-точно, отговарящо на риска.

— И като имам пред вид рисковете, мисля, че ще е по-добре, ако мис Уитмор вземе първия параход за Англия.

— Не говорите сериозно — каза Кейт.

Девлин хвърли мократа кърпа върху сребърния поднос на масата до него.

— Джунглата не е място за жена.

— Разбирам — тя го изгледа продължително с неприкрит яд в очите си. — Вижте ме добре, мистър Маккейн. Аз не съм саката — вдигна ръце, като че искаше да покаже, че те са здрави и силни. — Жена съм, да, но това не значи, че струвам по-малко от вас. Предполагам, разбира се, че въпросът за равенство между мъжа и жената ви е съвсем чужд.

Тя гледаше надолу, забила малкия си, изящен нос в него, като че беше купчина боклук, изсипан върху канапето.

— Нямате представа какво ви очаква там, навън — Девлин се изправи, мигайки от внезапния приток на кръв пред очите му. — Има анаконди дълги тридесет фута, достатъчно големи и противни, за да ви погълнат цяла. Индианци, които ще се радват да ви имат като основно ястие за вечеря. Насекоми, които ви ядат бавно, изгризвайки месото до костите ви. И някой, който очевидно иска да стигне до този град толкова много, колкото и вие. Съмнявам се, че ще престане да опитва. Следващия път някой може да пострада.

Тя поклати глава, като че ли нямаше търпение той да свърши с предупрежденията си.

— Знам за опасността. И избирам да поема риска. Мое право е да поемам рискове.

Девлин се обърна към Фредерик Уитмор. Той стоеше няколко фута настрани, наблюдаваше ги и търкаше с ръка бузата си.

— Не можете да й позволите да тръгне.

Преди Фредерик да успее да отговори, Кейт сграбчи рамото на Девлин и го принуди да я погледне, а пръстите й се впиха в оголената му кожа.

— Аз съм голяма, мистър Маккейн. Способна съм да вземам решения, от които зависи моят живот.

— Върни се вкъщи, Розова пъпко. Обратно в твоята английска градина.

Очите й се стесниха зад стъклата на очилата.

— Ще тръгна със или без вас, мистър Маккейн. Запаметила съм картата. Имам собствени средства. Ще намеря този град.

Девлин постоя известно време, взирайки се в разярените й сини очи. Кръвта бе нахлула в бузите й. Гладките й като слонова кост страни се оцветиха в тъмнорозово. Не изглеждаше възможно, но тази жена бе още по-красива, когато бе под пълна пара. Той не успя да се въздържи от мисълта, как би изглеждала тя, ако реши да превърне цялата тази ярост в нещо много по-привлекателно.

— Мистър Маккейн, аз не мога да откажа на дъщеря си възможността да пътува в нашата компания. Надявам се, че това няма да промени решението ви да ни водите.

Девлин знаеше, че това бе вярно. Те щяха да тръгнат със или без него. И да отнесат петдесет хиляди долара в гробовете си. Какво значение, по дяволите, имаше това за него? Ако разглезената малка кучка искаше да рискува живота си, кой бе той, че да я спре?

— Съгласен съм да ви бъда водач. Ако дъщеря ви е толкова глупава, че да тръгне, това си е нейна работа.

Девлин задържа поглед върху лицето й, докато думите на баща й се блъскаха в пламналата му глава. Развълнувани думи за параходи до Пара и подготовки за дългото пътешествие до град, наречен Авалон.

Кейт издържа погледа на Девлин, в очите й имаше нещо повече от отвращение. Хрумна му колко много би искал да види нещо по-различно в тези очи, нещо, за което дори не можеше да си позволи да мисли.

Последното нещо, от което се нуждаеше на този свят бе да се влюби в богата малка снобка, която си мисли, че той живее в пещера. Не, колкото по-далече стои от тази английска розова пъпка, толкова по-добре. Въпреки че не беше сигурен как ще осъществи това, като щяха да бъдат заедно следващите няколко месеца.

Той се отправяше към джунглата с наивен възрастен мъж и жена, която мислеше, че той стои точно едно стъпало по-ниско от крастава жаба. Жена, която кара кръвта да кипи във вените му, да кипи от яд и страстно желание.

Девлин, ти си се отправил към бурни води.