Дебра Диър
Мечтание (26)

Глава двадесет и шеста

Гъстата гора започваше да редее с постепенното увеличаване на височината. Канутата се плъзгаха по тъмните води на широката, неотбелязана в никоя карта река, която щеше да ги отведе до Авалон. Дланите на мъжете, на които никога досега не се беше налагало да вършат тежка физическа работа, бяха покрити с пришки от веслата, които Девлин ги беше научил как да използуват. Въпреки това никой не се оплакваше, дори и Робърт, който впрочем не беше говорил почти с никого през последните дни.

Атмосферата около тях беше пропита с нетърпение, увиснало в ранната утрин над главите им, подобно на мъглата, която се спускаше неизменно всеки ден. Нетърпение, което се превръщаше в ужас всеки път, когато се натъкваха на останки от лагерен огън, доказателство, че Ван Хорн вече беше минавал оттук.

— Кати! — каза Фредерик и сграбчи ръката й. — Гледай, ей там, отпред.

Когато минаха поредния завой на реката, пред тях, няколко мили по-нататък, над оредялата гора, се виждаха планински възвишения. Величествен връх се издигаше над утринната мъгла и пронизваше небето. Подобните на черни диаманти скали, като че оживяваха на слънчевата светлина, от планинските кристали като че се издигаха цветни пламъци.

— Точно както го е описал Рандолф — каза Фредерик, като стисна ръката на Кейт. — Същото е, Кати. Същото е!

— Да — прошепна Кейт.

Вече бяха съвсем близо до откритието, което беше мечта на живота им. Тя обаче беше започнала вече да се съмнява, че това действително беше най-голямата й мечта.

Фредерик се обърна и се провикна към мъжете, които плаваха със следващото кану, като размаха ръце с такъв ентусиазъм, че тясната лодка се наклони.

— По-кротко.

Барнаби, който седеше зад Фредерик, се вкопчи в страничната стена на кануто.

— Трябва да ти кажа, че не съм много добър в плуването.

— Гледай там! — викаше Фредерик. — Планината на Рандолф!

Остин махна в отговор. Едуин и Робърт, които плаваха в едно кану с него, бяха забили поглед право напред. Едуин изглеждаше смаян, Робърт гледаше начумерено, изражението му си оставаше все така неразгадаемо, каквото беше през последните дни.

— Струва ми се, че мистър Мелвил започва да вярва — каза Девлин.

Кейт обърна глава, за да види седящия срещу нея в тясното кану мъж. Девлин се беше извъртял върху седалката и беше притиснал коляното й с бедрото си, коляно, което като че беше се размекнало от усмивката му. Младата жена разтърси леко рамене, опитвайки да се освободи от напрежението в мускулите си. Като че ли през последните дни беше непрекъснато напрегната.

Прекарваше цялото си време да стои край Девлин, да го наблюдава, да го желае. Всяка нощ лежеше будна в палатката си и го очакваше, като се питаше, дали този път нямаше да реши да не идва при нея.

Но той идваше всяка нощ. Всяка нощ откриваше още нещо от онази мистерия в обятията му, още нещо за чувствения свят, в който я отвеждаше Девлин. И всяка сутрин на зазоряване той си тръгваше и я оставяше сама със спомените от предишната нощ и с все по-настойчивите съжаления за това, което вероятно щеше да й донесе бъдещето…

— А ти, Девлин? — попита Фредерик. — Ти започваш ли да вярваш?

Младият мъж бутна към тила шапката си и слънчевата светлина заля лицето му. Погледна към планината и дълго се взря в нея, преди да отговори.

— Да, мисля, че започвам да вярвам.

Имаше нещо в гласа му, което предизвика появата на сълзи в очите на Кейт, някаква смесица от надежда и тъга. Наближаваха края на пътуването си. Скоро всичко щеше да свърши — и търсенето на Авалон, и нощите, прекарани в обятията на Девлин. Тя наблюдаваше любимия мъж, който гребеше, и чувстваше как с всяко негово движение се приближават към Авалон и към неизбежната раздяла.

Кейт отклони погледа си в друга посока и се опита да мисли за нещо друго, да избяга поне за малко от противоречивите емоции, които Девлин неизменно пораждаше в душата й. Сиви изкривени дървета, не по-високи от шест-седем метра, се извисяваха над тревата, която покриваше ширналата се пред тях равнина. Тук-там се зеленееха недоразвити каучукови дървета и палмички — джуджета.

Какво ставаше с нея? Беше толкова близо до откриването на най-голямата археологическа загадка, а единственото, за което можеше да мисли, беше Девлин Маккейн. Искаше да го докосва, да притисне буза до широките му гърди и да вдишва уханието на кожата му, искаше да го прегърне, за да усеща излъчващите се от тялото му топлина и живот. В този момент й се струваше, че сравнени с Девлин, всички открития на света бяха без значение.

Властта, която имаше над нея, беше наистина ужасяваща. Ужасяваща, защото вече започваше да се опасява, че чувствата й към него няма да се променят и ще я преследват цял живот.

— Ще спрем канутата ей там.

Девлин погледна към Фредерик през рамото си.

— Но дотам има повече от една миля — каза Фредерик, удряйки веслото в кануто. — Можем да стигнем с лодките до подножието на планината.

— Все още не сме срещнали Ван Хорн — отвърна Девлин. — Това означава, че той е някъде напред. Мисля, че е по-добре да не се озоваваме в лагера му.

— О, да, Ван Хорн.

Фредерик почеса брадичката си с дръжката на греблото.

— Май бях забравил за съществуването му. В такъв случай наистина ще трябва да действаме внимателно.

Девлин погледна със снизходителна усмивка възрастния учен.

— И аз така мисля.

Те извадиха канутата на брега, на около миля от подножието на планината. Това всъщност не беше бряг, а някаква плетеница от корените на дърветата, които растяха край реката, и туфи трева, разположила се на самата граница между водата и сушата. Почвата беше глинеста. Калта от дъното на реката полепна по краката на Кейт, само докато извървя няколкото крачки до брега. Там тя спря и зачака Девлин и Остин да привържат канутата към един кедър, който се издигаше почти направо от водата.

— Отивам да поогледам местността — каза Девлин, като премяташе през рамото си лианата, привързана към неговия блоугън. — А вие ще ме чакате тук.

Кръвта във вените на Кейт се вледени от предусещането за надвисналата над любимия й опасност. Тя сграбчи ръката му, имаше нужда от неговата топлина и жизненост. Той я погледна и тя разбра, че той вижда всичкия й страх и объркване със сребристосините си очи.

— Не се притеснявай, професоре — отвърна с усмивка той. — Ще открия вашия изчезнал град.

— Идвам с теб.

Остин грабна своя блоугън от дъното на кануто.

— Предпочитам да останеш тук — отвърна Девлин и погледна Остин право в очите. — За всеки случай.

Кейт не искаше да се замисля какво означаваше това.

— Нека да дойда с теб.

— Ще имам по-голям шанс да се промъкна незабелязано, ако бъда сам.

Девлин внимателно отмести дланта й от ръката си.

— Това може да отнеме доста време, така че не изпадайте в паника и не тръгвайте да ме търсите. Така само може да убият всички ни.

— Няма да предприемаш нищо рисковано, нали?

— Веднъж вече ти казах, че не съм никакъв герой. Но трябва да разбера дали Ван Хорн е открил града и какво ни очаква.

Девлин стискаше дланта й и плъзгаше палеца си напред-назад по кокалчетата й. Кейт си помисли, че той сигурно е усетил влагата по ръката й, която издаваше страха, който не можеше да скрие.

— Нека да не се тревожа, че ще хукнеш подире ми. Обещай ми, че ще чакаш тук.

— Да — прошепна тя.

Малката думичка излезе с усилие от свитото й от страх гърло. Обещанието й предизвика усмивка на лицето на Девлин, усмивка, която й се искаше да може да вземе и да скъта само за себе си до края на дните си.

Той се обърна и тръгна. Миг по-късно навлезе в гората и се скри от погледа й.

Кейт усети пареща болка в гърдите си, болка, която проникваше по-дълбоко в плътта й и тя разбра с абсолютна сигурност, разбра с цялото си сърце: щеше да изгуби душата си, ако Девлин Маккейн изчезне от живота й.

 

 

Той беше точно там, където го беше обрисувал в дневника си Рандолф — входът в подножието на планината, който водеше към Авалон — Девлин се наведе и провря главата си в тесния процеп. Навътре той леко се разширяваше. По черните му стени се плъзгаше кой знае откъде дошло въздушно течение, подобно на въздишка.

Край реката беше открил следите на Ван Хорн: останки от лагерния огън и издърпаната върху брега флотилия от канута. Странното беше, че нямаше пазач. Каква беше причината да остави канутата без пазач?

Девлин погледна назад. Ушите му пищяха — не можеше да се отърве от усещането, че някой го наблюдава.

Като се изключеха няколкото палмички и каучукови дръвчета, цялото пространство до реката, на около половин миля от пещерата, беше голо. Островът от наклонени от постоянно духащия вятър недоразвити дървета, който се простираше на юг, го делеше от Кейт. Гората беше чудесно място за криене за този, който имаше причина да се крие. Но дори и от това да зависеше живота му, той не можеше да намери логичен отговор на проблема — защо биха се крили добре въоръжените хора на Ван Хорн?

Девлин погледна отново към отвора в черната скала и пое дълбоко въздух, като се питаше какво ли го чакаше от другата страна на този тунел. Без повече да се колебае, младият мъж навлезе в пещерата.

Процепът беше нисък и тесен, истински ад за човек с размерите на Девлин. Той се движеше със свити колене, с наведена глава, раменете му се удряха и от двете страни в неравните каменни стени. В това положение не можеше да използва блоугъна и беше напълно уязвим както отпред, така и откъм гърба.

Странното въздушно течение ставаше все по-силно с приближаването му към светлината в другия край на тунела. То като че ли го зовеше. Девлин се надяваше, че това не е някоя сирена, която го мами към неговата гибел. Той мушна една стреличка в основата на блоугъна, като внимаваше да не се драсне с отровния й връх и излезе от другия край на тясната пещера, заслепен от ярката дневна светлина.

Беше преминал под хълма и сега се намираше в някакво дефиле. Впери поглед в това, което беше причинило странните въздишки, звучали по време на целия му път през тунела. В другия край на клисурата, от около шестдесет метра височина с грохот се свличаше тежка бяла водна завеса. Там, в подножието на черните скали, растяха в изобилие високи изумруденозелени палми и буйни папрати, а от дърветата висяха орхидеи. Истински рай.

Девлин огледа надвисналите над дефилето скали за някакви следи от хората на Ван Хорн. Лъкатушната пътека се виеше от входа на пещерата, точно както го беше описал Рандолф. По острите черни скали нямаше никакви признаци от живот. Въпреки всичко, не можеше да се отърве от неприятното усещане, че някой следеше всяко негово действие.

Той стоя известно време неподвижен, загледан в точката, от която пътеката тръгваше надолу и се губеше от погледа му, като се опитваше да прецени, доколко вероятно беше Ван Хорн да е поставил часовои край пътя. Щеше да бъде напълно изложен и беззащитен като плуваща в езеро патица. Но все пак, ако искаше да стигне до върха, трябваше да тръгне по тази пътека.

 

 

Кейт седеше край реката под сянката на една акация и наблюдаваше бързотечащата вода, която миеше оголените корени на дървото и после се блъскаше в скалите под краката й. Опитваше се да се съсредоточи в тази гледка и от сърце желаеше бързото течение да заглуши гласа на застаналия зад нея мъж.

— Сигурен съм, че направихме грешка — казваше Едуин. — Какво ще правим, ако убият Маккейн?

Младата жена притисна гръб към неравната кора на акацията и погледна към баща си, който седеше на земята до нея. Няма причина да бъде нервна, успокояваше се тя. Абсолютно никаква причина. Девлин знаеше много добре какво върши. Винаги се справяше. Въпреки това мускулите на раменете й се бяха превърнали в буци от напрежение.

— Девлин Маккейн може да се погрижи за себе си — каза Фредерик. — Нищо няма да му се случи.

— Ясно ми е, че имаш голямо доверие в този човек.

Едуин говореше така, като че приятелят му беше все още дете, което вярва във вълшебни приказки и като че негово задължение беше да му разкрие грозната истина.

— Но въпреки това мисля, че трябва да допуснем и възможността той да не се върне.

— Прекалено рано е да започваме да издигаме погребална клада, Едуин — отвърна Фредерик.

Кейт дръпна снопчето трева пред себе си и го измъкна от земята с корените. Девлин беше тръгнал преди доста време, преди повече от четири часа. Отсъствието му наистина беше продължило прекалено дълго.

— Трябваше да тръгнем обратно към Сантарем в мига, в който се отървахме от Ван Хорн.

Гласът на Едуин отслабна леко, когато обърна главата си нататък.

— Виж какво стана сега. Младежът несъмнено е вече мъртъв.

Кейт погледна назад през рамото си. Едуин крачеше възбудено нататък. Тя усети напрежението й да се усилва до такава степен, че едва си поемаше въздух.

Фредерик се изправи и тръгна след приятеля си към гората.

— Едуин, единственото, което правиш, е да утежняваш положението ни. Няма никакъв смисъл да се тревожиш за нещо, което няма да стане.

Едуин се обърна с лице към Фредерик.

— Какъв шанс имаме според теб, да се измъкнем от този гъсталак?

— Опитай се поне веднъж да видиш възможностите, а не препятствията.

— Много добре виждам възможностите.

Едуин сложи длани на бедрата си.

— Виждам напълно реалната възможност Девлин Маккейн да не се върне. Виждам и възможността никога вече да не видим Англия.

Кейт гледаше към планината. Точно над най-високия й връх следобедните слънчеви лъчи бяха изрисували дъга, като че искаха да привлекат вниманието им към богатствата, които ги очакваха там. Какво друго ги очакваше там? — питаше се тя. Да не би някой дявол с ангелско лице?

В този миг тя осъзна, че беше готова да се откаже от разкриването на загадката, скрита на този връх, ако това щеше да спаси Девлин. Но дали вече не беше прекалено късно?

— Изглеждаш така, като че си на хиляди мили оттук.

Кейт обърна глава и видя застаналия до нея Остин.

— Не чак толкова далече.

— Само на върха на планината.

Младата жена кимна.

— Мислиш ли, че Девлин е в опасност? Дали не трябва да тръгнем да го търсим?

— Мисля, че скоро ще бъде тук.

Остин седна край нея, като подви единия от дългите си крака под себе си. Устните му се разтеглиха в усмивка. Ветрецът развяваше един кичур от абаносовочерната му коса. Нещо в Остин я накара да се почувства така, като че гледаше лицето на Девлин, очите на Девлин. Боже Господи, нима отсега нататък щеше да вижда Девлин в лицето на всеки тъмнокос мъж, когото срещне?

— Доста държиш на него.

— Мисля, че започвам да разбирам какво значи да обичаш някого — прошепна тя, повтаряйки думите, които Девлин беше й казал преди цяла вечност.

— Доколкото виждам, чувствата ти са споделени.

— Той ми предложи да се омъжа за него.

Кейт сведе поглед към тревата, която все още стискаше в ръката си.

— И сега?

Тя разтвори пръстите си. Тревичките лежаха в дланта й край дълбоките следи, оставени от ноктите й.

— Сега вече знам, че не искам да живея без него. Моля се само да не е прекалено късно.

Остин обхвана ръката й в топлата си длан.

— Имам предчувствието, че всичко ще бъде наред.

— Не знам какво бих правила, ако…

— Девлин!

Кейт се обърна при вика на баща си. Той тичаше към гората, към мъжа, който излизаше от нея.

— Девлин — прошепна тя, като че казваше молитва.

Тялото й се разтрепери от огромното облекчение, което почувства. Остин се изправи и й помогна да стане на свой ред. Силните му ръце я поддържаха. Въпреки че баща й, Едуин и Барнаби бяха наобиколили Девлин и го обстрелваха с въпроси, той като че не ги забелязваше. Гледаше към нея, сякаш тя беше единственото нещо на света, което искаше да види.

Тя се втурна към него на треперещите си нозе. Веднага хвана ръката му, имаше нужда да усети топлината му.

— Толкова дълго те нямаше, страхувах се да не ти се е случило нещо.

— Разходих се нагоре из планината.

Девлин се усмихна по начин, който преобърна сърцето й.

— Там ли е? — попита Фредерик. — Видя ли Авалон?

— Там е.

— Знаех си аз! — възкликна ученият и удари толкова силно по гърба Едуин, че той политна напред.

На Кейт й се зави свят. Тя стисна още по-силно ръката на Девлин.

— Видял си Авалон?

— Бях в града.

— А Ван Хорн? — попита Едуин.

Девлин се обърна, за да го погледне.

— Никаква следа от него.

— Това е прекрасно — прошепна Кейт.

— Това е дяволски подозрително — отвърна Девлин. — Оставил е канутата си на брега, без да ги пази някой.

Остин сви рамене.

— Не е очаквал някой да дойде след него.

— Тук човек трябва да очаква всичко.

Девлин се огледа назад през рамото си, като че търсеше някой, скрит в гората.

— Девлин, момчето ми, понякога трябва и да се усмихваш на късмета си — каза Барнаби.

Девлин погледна към дребния човечец.

— Защо нямаше никаква следа от Ван Хорн и сред руините?

Барнаби сви рамене.

— Може да е решил първо да проучи по-добре планината?

— Нека да не се съмняваме в късмета си. Да тръгваме.

И Фредерик се отправи към канутата.

— Ван Хорн си е тръгнал, Девлин.

Остин се обърна и последва Фредерик.

— Към Авалон! — извика Барнаби, като подтичваше, за да не изостане от Остин.

— Фредерик, може би е по-добре да останем да нощуваме тук — предложи Едуин, докато вървеше след приятеля си към реката. — Маккейн е прав. Всичко това е много странно.

Фредерик накара Едуин да млъкне само с един жест на ръката си.

Девлин не тръгна веднага след другите. Наблюдава ги дълго, след което премести погледа си върху Кейт. Беше смръщил челото си.

— Стой близо до мен.

— Притеснен си.

— Нещо в цялата тази работа не е наред.

— Но ако Ван Хорн си е тръгнал…

— Там е въпросът. Какво се е случило с него?

По гърба й полазиха мравки.

— Мислиш ли, че трябва да почакаме?

— Мисля, че вече е чакал предостатъчно и че нищо няма да може да го възпре да не се спусне още тази вечер към този град.

Девлин погледна към мъжете, които се качваха в канутата.

— Защо не мога да се освободя от усещането, че там ни очаква някакъв капан.