Дебра Диър
Мечтание (13)

Глава тринадесета

„Слънце!“ След пет дни пътуване по тесния страничен канал, след пет дни живот в тъмния зелен тунел, Кейт видя ярка слънчева светлина пред тях. Всеки удар на греблата ги приближаваше към нея.

— Бях започнала да се чудя дали отново ще видя слънцето.

— Бях започнал да се чудя дали някога ще достигнем до главния канал — Фредерик се наведе към дъщеря си, която седеше пред него в тясното кану. — Но трябва да призная, че е много приятно пак да се види слънцето. Не ме привлича много животът на къртиците.

Тихият звънлив ромон на водопадите ечеше в зеления тунел като далечен вик на сирена, който като че ли идваше от всякъде. Слънчевите лъчи, които се промъкваха през листака, бяха по-ярки, отколкото Кейт някога бе виждала. Още няколко ярда и щяха да се освободят от тъмните зелени сенки.

Тя се наведе напред, жадна за слънце като лиана за вода, и тихо подканяше гребците да засилят ритъма си, да ги отнесат по-бързо до светлината. Но топлината, която почувства върху бузата си, идваше от Девлин Маккейн.

Светлината изчезна като дим. Гъстата зелена гора, далечните водопади, бърборенето на маймуните — всичко се стопи, незначително в сравнение с този мъж. Девлин привличаше цялото й внимание. Играта на мускулите по гърба му, влажната му черна коса, ароматът на знойна мъжка кожа изпълваше нейната вселена.

Ставаше все по-лошо. Ужасното влечение, което изпитваше към него, изглежда се подхранваше от горещия въздух. То нарастваше. Поглъщаше я цялата.

Този мъж господстваше в мислите й, когато вървеше или спеше, денем и нощем. Той беше там и я омагьосваше с тези сребристосини очи, разпалваше страстта й с всяко движение на чудесното си тяло.

И спомените. Тя не можеше да се спаси от спомените за устните му върху нейните, за прегръдката му, за тялото му, изгарящо до нейното. Бог да й е на помощ, тя искаше още. Беше на ръба на пропастта с това могъщо привличане. Трябваше да се научи да владее чувствата си.

Внезапен удар разтърси кануто. Кейт удари крака си отстрани. Бяха влезли в главния канал. Водата се втурна под кануто. Разплискваше се на всички страни, като мокреше лицето и дрехите на Кейт. Течението ги обви в мощна прегръдка. То теглеше надолу крехкия плавателен съд.

Кануто се наклони встрани. Тътенът на водопада гърмеше в далечината. Кейт се хвана за борда на лодката. В нея се пробуди страхът, който стисна сърцето й.

Тя се втренчи в Девлин Маккейн, сякаш потъваше и той бе единствения й спасителен пояс. Той се бореше с течението. Вдигаше и спускаше греблото отново и отново. Бавно, с инчове, носът на кануто се местеше напред, докато се изправи срещу течението.

— Всичко ще бъде наред — Фредерик стисна рамото на Кейт. — Тези мъже знаят какво правят.

— Разбира се — каза Кейт, хвърляйки поглед през рамо.

Цели пет дни следваха извивките и чупките на тесния поток, а бяха само на няколкостотин ярда над водопадите, който гърмяха до прохода. Бяха толкова близо, че тя виждаше как се разбива водата и отскача като бяла пяна. Толкова близо, че не можеше да се мисли за спокойствие.

На Амазонка се стъмваше бързо. Кейт знаеше, че слънцето скоро ще залезе. Чудеше се дали мъжете, които гребяха цял ден, щяха да издържат на тази борба с течението. А какво щеше да стане в противен случай?

Тя грабна едно весло от дъното на кануто. Изправи се от седалката и го потопи във водата. Водопадите бучаха в ушите й, водата се плискаше в лицето й.

— Кати, внимавай!

Течението се хвърли върху веслото, опитвайки се да го изтръгне от ръцете й. Кануто се наклони и тя се почувства безтегловна, плъзна се от лодката и водата започна да я мята и подхвърля на всички страни.

— Кати!

Гласът на баща й достигна до нея през грохота на водната стихия. Тя поведе борба с течението, като излезе на повърхността навреме, за да види, ле Девлин скача от кануто след нея.

Тя плуваше срещу могъщата стихия с всички сили, но усети, че крайниците й натежават. Реката изсмукваше силите й и я теглеше надолу. За миг си представи безжизненото си тяло, което щеше да послужи за храна на съществата в тази дива земя.

Силни ръце се обвиха около нея и я изтласкаха нагоре. Девлин. Те се показаха заедно на повърхността. Девлин бе стиснал с ръце кръста й. Кейт избълва водата от дробовете си и жадно пое въздух. Тя се обнадежди за миг, преди да усети, че водовъртежите ги ограждат отвсякъде.

Реката се въртеше, сякаш вещица в казан разбъркваше магически отвари. Изпращаше стрели от вода срещу лицата им, подхвърляше ги, дърпаше ги, опитвайки се да ги раздели. Девлин я хвана още по-здраво.

Тътенът на водопадите удави звуците от туптенето на собствените им сърца. Кейт погледна през мъглата. Слънцето залязваше, но върху потъмняващото небе се появи арка от ярки цветове и те заплуваха под дъгата.

За миг тя си помисли, че лети, изхвърлена нагоре сред пръските вода. Девлин изпусна кръста й. Тя извика името му, гласът й бе погълнат от тътена на водата. И тогава започна да потъва в празнотата.

Кейт се хвана за една дебела лиана, като изпокъса листата й, докато се опитваше да се измъкне от водата. Тя се строполи на брега и подпря буза о разтворената си длан. Вкарваше с всички сили въздух в горящите си дробове. Водопадът ревеше в ушите й, водата пръскаше лицето й и голите й ръце. Усещаше тялото си обезсилено, мускулите си разтегнати и изтощени. Но въпреки всичко бе оцеляла.

— Девлин — прошепна тя, вдигайки глава, като усети, че ръка докосва рамото й.

Беше почти тъмно, само златист отблясък напомняше за слънцето. Но той беше достатъчен, за да освети човека, навел се над нея. Този мъж не беше Девлин Маккейн.

Черна коса, подрязана късо около лицето, падаща на бретон над ниско чело, кожа с цвят на червеникавокафява глина. Черти сплескани, свирепи, праисторически. Беше гол, с изключение на парчето животинска кожа, увито около дебелия му кръст. В едната си ръка държеше грубо копие, а другата протягаше към нея. В гърдите й се надигна вик, но той се спря в стиснатото й гърло. Последва само хленчене.

Тя пропълзя назад, към лианите, но се удари в нещо солидно, друг мъж. Обърна глава и се огледа. Те бяха седем, гледаха я и протягаха ръце към нея.

— Не! — още веднъж излезе само скимтене.

Тя отблъскваше кафявите ръце, но те бяха твърде много. Те я изправиха на крака, повлякоха я към гората, насочили копия, готови да я убият при всяко неподчинение.

„Девлин! Къде беше той? Милостиви Боже, къде ли беше?“

Тя погледна през сълзи към тъмната река. Над въртящите се води имаше пяна, а по-нататък повърхността бе набраздена от големи, преобръщащи се от бързото течение вълни. Когато мъжете я изтласкаха в гората, тя видя шапка на брега, тъмнокафявата шапка на Девлин. Но друга следа от него нямаше.

Ужасяваща мисъл изкристализира от страха, сковал съзнанието й. Какво щеше да стане, ако Девлин не се беше спасил от водопада? А ако беше ранен и сам в тази пустош?

— Приятелят ми се нуждае от помощ! — тя се обърна към мъжете, който я следваха по петите, произнасяйки бавно думите на лингва герал, развален вариант на езика тупи, разпространен от йезуитите по Амазонка. — Разбирате ли? Приятелят ми е…

Мъжът се озъби и я удари с тъпия край на копието.

— Моля ви, може да е ранен.

Размахал копието, той й закрещя на неразбираем език. Но значението беше ясно. Тя се обърна и последва другите. Как да се надява да помогне на Девлин, като не можеше да помогне на себе си? Можеше само да се моли той да е добре.

Растителността беше гъста, дереше панталона й, ризата й, кожата й. Голите мъже се движеха с лекота през нея. След известно време, което й се стори цяла вечност, а в същност бяха само няколко минути, преминаха през бариера от лиани и излязоха на едно разчистено място.

Зад тази бариера се простираше селото, повече от двайсетина груби, покрити с палмови листа колиби, наредени в кръг около празно пространство в центъра. Отвсякъде бяха оградени със стена от гъста растителност. От едната страна се излизаше на тесен плаж, а светлината на големия огън в центъра на селото проблясваше в тъмните води. Отвсякъде се носеше миризма на развалена храна, нечисти тела, човешки изпражнения.

Диваците я изблъскаха в центъра. Сега те крещяха, издаваха пронизителни викове на ловци, върнали се с успешен улов. Тези звуци смразяваха кръвта й.

Около огъня се бе събрала група жени. Всички те погледнаха към нея, но нито една не се приближи. Те зяпаха с любопитство, а може би и със страх. Три големи птици, с размер на диви пуйки, цвъртяха на огъня, като се печаха заедно с перата.

Нейните похитители се удряха в гърдите, скачаха, крещяха. Други мъже се измъкнаха от хамаците пред колибите си и тръгнаха към тях. Те също бяха голи и никой не обръщаше внимание на жените — като чакали, тръгнали към жертвата си — те се приближаваха към нея, като бърбореха на неразбираемия си гутурален език и жестикулираха с дългите си ръце.

Бяха горе-долу с нейния ръст, но дебели, и я гледаха, като че ли беше менюто за вечеря. А може би беше, помисли си тя като погледна към огъня.

Те започнаха да се въртят в кръг около нея, над тридесет силни бързи кафяви ръце се протягаха към нея, дърпаха плитката й, ризата й, стискаха гърдите й. Кейт удряше, отблъскваше ръцете, но те се приближаваха все повече и повече. Нов страх и паника се зародиха в нея. Те я искаха, но не за вечеря.

Изведнъж те се отдръпнаха и отпуснаха ръце. Кейт се озърна почти парализирана от страх. Един мъж се промъкваше през кръга от потни диваци. Той беше също като другите, но коланът около големия му корем беше с повече украса, ярки пера от макао и тукан висяха по кожения ремък, перата се търкаха по голия търбух, докато той напредваше към нея.

Кейт се дръпна назад, когато той се приближи. Имаше нещо още по-свирепо в този човек, вожд на другите, още по-първобитно. Отзад я заудряха с ръце и я заблъскаха към приближаващия се дивак.

Тя беше в капан. Преглътна хленча, който се надигаше в гърлото й. Погледна го с твърд поглед.

— Ти очевидно си вожда тук — още веднъж опита езика лингва герал. — Дойдох като приятел.

Вдигайки ръце, той изкрещя. Тя се запрепъва назад, останала без дъх. Мъжът се усмихна и огледа своите последователи, очевидно доволен от себе си. Останалите изръмжаха своето одобрение.

Бузите на Кейт се зачервиха от срам. Умът й протестираше срещу това колко лесно я беше смразил този човек. Те целяха точно това, да я изплашат, да отслабят силите й, да я превърнат в разтреперано малко животно. Щеше да им покаже, че не се предава лесно. Събра кураж, само за да остане права, когато той тръгна към нея.

Тя го удари по ръката, която се протягаше към плитката й. Той остана изненадан.

— Стой далеч от мен!

Смях се разнесе откъм мъжете, скупчени около тях. Вождът се разяри, погледна към мъжете и смехът секна. След това я сграбчи за плитката, уви я около ръката си, без да обръща внимание на яростната й съпротива, и я завъртя около себе си.

Смехове и крясъци се носеха наоколо. Кейт риташе с крака и дращеше с ръце, но това не помогна. Той я разтърси като звяр, захапал плячката си, като причини ужасна болка в главата й. Другите се приближиха, сграбчваха китките й, лактите й, разпънаха краката й ръцете й. Тя се мяташе, крещеше, изгубила всякакъв контрол.

Атаката приключи така бързо, както бе започнала. Тя пълзеше по земята, останала без сили. Гласовете им се издигнаха в хор около нея. Сега те звучаха като плач на изплашени деца.

Тя отмахна няколко кичура коса от челото си. През сълзи видя някои от мъжете да коленичат до нея, като се клатеха назад-напред, кланяха се и гледаха към реката, като че бяха видели призрак. Някои побягнаха и изчезнаха в джунглата.

През еднообразния тътен на кръвта в ушите си, тя чу звуци от флейта. Струваше й се познато. Звучеше като Вивалди. И тогава видя какво беше изплашило диваците.