Дебра Диър
Мечтание (14)

Глава четиринадесета

Един мъж излизаше от водата, вдигнал дървена флейта към устните си — Посейдон, издигащ се от морето, за да се покаже на смъртните си слуги. Кейт го гледаше, неспособна да откъсне погледа си от него. Вода се стичаше от гъстата му черна коса и падаше по голите му рамене. Поточета се спускаха по широкия му гръден кош и се спираха, за да заобиколят черните къдрици. С всяка стъпка все повече и повече вода капеше от него, откриваха се стройни бедра. Дълги мъжки крака. Гол! Мъжествен!

Кейт се взираше така, като че ли този мъж наистина беше езически бог, излязъл от тъмните води, за да може огънят да освети златистата му кожа, абаносовата му коса. А и всички диваци около нея бяха паднали на колене в праха и се кланяха на Девлин Маккейн.

Всички, освен вожда. Той стоеше на няколко фута от нея и гледаше с омраза Девлин.

— Кейт, ела при мене! — Девлин вдигна ръка с драматичен жест, като че можеше да я привлече към себе си с едно махване на ръката си.

Кейт се изправи на крака и тръгна към него като в транс. Той беше спасението. Той беше убежище в този свят на диваци. Единственото, което искаше, бе прегръдката му.

Оставаха й само още няколко стъпки до Девлин, когато една здрава ръка тупна на рамото й. Вождът застана до нея, хвана я и закрещя към Девлин.

— Пусни ме! — тя се опита да се освободи, но хватката беше стоманена.

Тя погледна към Девлин. Той вървеше срещу нея. От всяко негово движение се излъчваше сила, мощ, ярост, пулсираха в гърдите му като лятна буря. Вождът я пусна и застана срещу Девлин. Той беше по-нисък от Маккейн, но с един фут по-широк и мускулест, глиган срещу ягуар.

Девлин извади ножа си от ножницата, която бе завързал за голото си бедро. Острието беше дълго колкото ръката на Кейт от лакътя до рамото и улавяше светлината, която като че ли го съживяваше — Ескалибур, изтеглен от камъка.

До самия край на водата те се завъртяха в кръг. Вождът изкрещя и изпъчи гърди. Девлин изръмжа дълбоко в гърлото си. Първобитно, страховито.

Вождът започна пръв. Размаха копието си, а смъртоносният му каменен край бе насочен към Девлин. Девлин отскочи настрани и удари с ножа си вожда, оставяйки червена следа по ребрата му. Девлин можеше да убие в този момент, но вместо това бе предпочел само да нарани.

— Недей, Девлин! — шепнеше Кейт. Девлин не трябваше да проявява милост. Този дивак щеше да използва това, за да го убие.

Вождът се хвърли с цялата си сила към Девлин. Той отстъпи с едно леко движение. Острието му се сведе и преряза копието. Вождът погледна негодното си оръжие, след това се взря в Девлин, заудря гърдите си, зарева, отказа да се предаде. Хвърли се и обви със силните си ръце кръста на Девлин. Главата на Девлин нечовешки се изпъна назад, когато вождът го вдигна над земята, стискайки кръста му, опитвайки се да счупи гръбнака му.

Кейт извика и се втурна към Девлин през бариерата от индианци. Те я събориха в праха, извън барикадата си.

Девлин заудря с двете си ръце гърба на вожда. Той се извиваше под ударите, но не изпускаше жертвата си. Понесе Девлин навътре в реката. Така прегърнати в смъртна хватка, те потънаха в развълнуваните води.

Кейт се изправи на крака. Загледа реката, в която се отразяваха пламъците. Индианците пееха монотонно все по-силно и по-силно, клатейки се на петите си. На другия бряг тя забеляза движение. Няколко дълги, тъмни дънера оживяха, изваждаха къси крака и се спускаха във водата. Алигатори!

Девлин и вождът се показаха на повърхността. Вождът бе стиснал гърлото на Девлин. Той изтръгваше живота му:

— Девлин! — извика тя, когато те потънаха пак под тъмната повърхност.

Нещо изпляска във водата. Тя видя дълга опашка и светещи като въглени очи. Алигаторът се бе отправил към жертвата си.

— Господи — прошепна тя, притиснала с ръка сърцето си.

Тя се запрепъва към реката. Водата се въртеше и удряше в краката й, като че ли вреше. Ужасни викове раздраха въздуха. Пламъците осветиха алените петна, появили се по водната повърхност. Един последен вик и после нищо, освен плясъка на борбата.

Водната повърхност се набразди. Един мъж се отправи към брега. Висок мъж с бяла кожа се измъкна от тъмните води.

— Девлин! — на Кейт й се стори, че крещи като луда, но звукът, който излезе от устата й, бе само тих шепот.

Индианците се разделиха при приближаването му. Притиснаха лица в земята, изплашени, че Девлин може да ги умъртви с поглед.

— Кейт! — Девлин разтвори ръце.

Тя се хвърли в прегръдката му. Той я притисна към себе си, закриляйки я от диваците, които започнаха да ги наобикалят.

— Добре ли си? — той я дръпна назад и се взря в лицето й.

Тя кимна.

— Как ме намери?

— Проследих те в джунглата. Те бяха твърде много, за да се изправя лице в лице с тях, затова избрах този нетрадиционен начин.

— Помислих си, че ще те убие.

— Да, и на мене ми хрумна същата мисъл — той погледна над главата й към индианците, които се приближаваха. — Изглежда още не сме избегнали опасността.

— Какво ще правим? — попита тя, стягайки ръката си около кръста му.

Девлин измъкна ножа си и го обърна така, че да улови светлината от огъня. Единствената му надежда беше да идват един по един. Иначе двамата с Кейт нямаха шанс.

Индианците паднаха на колене, мърморейки, а гласовете им издаваха страх. Въпреки че диалектът се различаваше от този, който знаеше, Девлин разбираше какво говорят.

— Те са Курая — като продължи да слуша брътвежите им, той започна да се усмихва, след това се разсмя.

Кейт го погледна с широко отворени сини очи.

— Не, не съм полудял — каза той в отговор на безмълвния й въпрос.

— Какво има?

— Изглежда нашите приятели ме смятат за бог. Вярваш ли в това?

— Да! — прошепна Кейт и затвори очи.

Тонът на гласа й издаваше копнеж. Тя се притискаше в него и намираше успокоение в близостта му. Той получаваше собственото си успокоение да я има до себе си. Пренебрегнал присъстващите туземци, той се отдаде на собствения си копнеж, притискаше я, допираше буза до косата й.

— Ще ни пуснат ли? — попита тя, а думите й звучаха срещу гърдите му.

— Няма къде да ходим тази нощ — галеше косите й.

— Тук ли трябва да останем? — попита тя и го погледна.

— Няма да позволя нищо да ти се случи, Кейт. Вярваш ли ми?

— Разбира се, че ти вярвам. Ако има някой, който може да ни измъкне живи оттук, това си ти, Девлин Маккейн!

Силата на нейната вяра го изненада. Никой не бе вярвал в него преди. Никой. И той щеше да направи всичко според силите си, за да оправдае тази вяра.

Той погледна туземците. С няколко думи ги вдигна на крака. Те бяха много щастливи да осигурят на речния бог колиба и храна, и всичко, което пожелае.

Кейт стискаше ръката на Девлин, докато туземците ги водеха към една от колибите, за която Девлин подозираше, че е принадлежала на вожда. С изострения си покрив, хижата приличаше на кратер на вулкан, покрит с листа. От стълбове до стените висяха хамаци.

Малък огън гореше в средата на колибата и димът излизаше през отвора на покрива. След като влязоха, индианците закрещяха по жените и децата, които бяха вътре в колибата. Те изгониха четирите жени, всяка от които държеше или дърпаше пищящо дете. Кейт погледна Девлин. Тя беше толкова объркана, колкото сигурно е била Алиса в Огледалния свят.

Ръката й се отпусна, след това стисна неговата. Тя гледаше нещо в ъгъла на хижата, малки кафяви предмети, с кичури черна коса по тях.

— О небеса! Глави — тя притисна буза в рамото на Девлин. — Това са глави.

— Те взимат главите, за да държат в подчинение душите на враговете си — Девлин погали рамото й. — Ти си виждала мумии, нали?

Тя кимна, без да го погледне. Усещаше ужаса й, вътрешната борба, която водеше, за да победи страха си.

— Те не са по-опасни от мумиите. Ти нали не се страхуваш от мумии?

— Не.

— Седни до мене — той седна на мръсния под с гръб към огъня.

Тя го последва, като седна плътно до него, бедрото й опираше в неговото, рамото й докосваше неговото. Гърдите й го докосваха отстрани, усещаше нежния й дъх да затопля кожата му и едвам се удържаше да не я вземе в прегръдките си.

Индианците донесоха купи, пълни с печени макашера — вид сладки картофи, кратуни с кашири — силна, местна бира и три изпечени мутуми — диви пуйки, две, от които Девлин им върна да си разделят. Когато стана ясно, че преданите индианци искат да останат и да гледат как яде новият им бог, Девлин ги отпрати с рязка команда. Те се измъкнаха от колибата и ги оставиха сами.

Кейт кръстоса крака до него. Лицето й бе бледо.

— Кейт — той искаше да я прегърне, но знаеше, че не бива. Ако пак я вземеше в прегръдките си, ако пак почувстваше тялото й, нямаше да може да удържи страстта си, която бушуваше в него като див звяр, който иска да бъде освободен. — Всичко е наред, любима. Ти си в безопасност.

— Първо си помислих, че те са канибали. После разбрах какво искат да направят с мене. Ако не беше дошъл… — гласът й се превърна в стон.

— Те няма да те докоснат повече, кълна се — той постави длан на бузата й.

— Никога не съм била толкова безпомощна.

— Това е така, защото наоколо няма писалка или мастилница — каза той с надеждата да я разведри.

— Исках да съм силна. Винаги съм се възхищавала на силата. Но бях толкова изплашена.

Той вдигна брадичката й. Когато го погледна, в очите й имаше сълзи.

— Искаш ли да узнаеш една тайна?

Тя кимна и една сълза се търколи по бузата й. Той плъзна палеца си и улови блестящата капчица.

— Не бях на себе си от страх — беше ужасен, че няма да стигне до нея навреме. Страхуваше се, че ще я изнасилят, както правеха с всяка заловена жена. Беше свидетел как цяло племе от тридесет мъже изнасили шест жени, пленени при нападение.

— Тебе те е било страх? — тя изглеждаше шокирана от тази мисъл.

— Сърцето ми биеше като барабан. Не го ли чу?

Тя се усмихна.

— Ти ми се подиграваш.

О, колко обичаше усмивката й.

— Може би малко.

— Ще ме прегърнеш ли?

Не! Не можеше. Това щеше да бъде гибелно.

— Моля те, прегърни ме само за малко.

Молбата беше толкова нежна, така изпълнена с нужда. Той погледна през рамо. Грешка!

— Кейт — прошепна той и обви с ръка гърба й.

Тя се притисна в него, постави ръце около врата му, стремяща се към него, като че ли я гонеха хиляди демони, като че ли можеше да избяга в прегръдките му. Той я взе в скута си, залюля я. Опита се да не обръща внимание на болката в слабините си. Нали тя се чувстваше толкова добре в прегръдките му, така му вярваше.

Уханието на рози все още се излъчваше от косата й. Тя беше топла, нежна, подканяща. Боже, как копнееше да се изгуби в топлината й. Той стисна зъби.

— Чувствам се сигурна в прегръдките ти — прошепна тя, докосвайки с устни рамото му.

Тя му вярваше. Доверяваше му се с невинността на дете. Но ако знаеше каква могъща страст го изгаряше, никога нямаше да седи така в скута му.

Тя обърна глава и притисна устни върху врата му.

— Кожата ти мирише различно — прошепна тя, а дъхът й пареше кожата му.

— Това е сок от барбаско, един храст — дали тя имаше представа какво му причинява. — Някои индиански племена го използват, за да убиват риба. Алигаторите мразят мириса му.

— Хитро, но повече ми харесва сандаловото дърво.

Тя беше забелязала мириса на сапуна му. Той се усмихна и погали тила й. Тя отново се притисна в него, докосвайки с бедрото си пулсиращия израз на желанието му към нея, желание и нужда, които не можеше да скрие. Тя щеше да го усети. Беше като кокал, подпрян в крака й.

Щеше да я шокира, да я изплаши. Тя щеше да се отдръпне от него. Щеше да го гледа с презрение. Но тя не направи нищо, за да се отдръпне от уютната защита, която й даваше прегръдката му.

— Кажи ми, защо не ме харесваш? — той едва чу гласа й.

Тя изобщо нямаше представа. Не разбираше, че само един неин поглед събуждаше чувствата му. Любов, страст, яд, желание. Болезнено желание да я прегръща, да я обича, да освободи пулсиращата страст. Яд, защото никога нямаше да я има. Вибриращ, изпепеляващ яд, че не е достатъчно добър за нея. Как можеше да очаква тя да разбере, като и той не разбираше.

— Мислиш ме за превзета, затова ли не ме харесваш?

— Така ли мислиш, Кейт, че не те харесвам?

Без да го погледне, тя кимна с глава.

— Ти ме избягваш. Понякога си мисля, че искаш да ме изхвърлиш от кануто, понеже повече не издържаш да ме гледаш.

Той пое дълбоко въздух.

— Може би да те гледам ми харесва прекалено много.

Той почувства, че тя пое въздух и го задържа. Отпусна се назад в ръцете му. Погледна го с ясните си сини очи и в този момент той знаеше, че тя може да види вътре в него, като че тялото му бе стъклената обвивка на водовъртеж от горещи чувства.

Бузите й се зачервиха. Усмивка се плъзна по устните й и запали светлина в очите й. Тя разтвори устни, като че искаше да каже нещо. Той се молеше да не го прави. Ненавиждаше думите, знаейки, че цял се е изложил на показ.

Силни крясъци пред входа го спасиха от унижението. Индианците водеха три млади момичета, които му предложиха. Девлин благодари и отказа, въпреки че не бе имал жена от толкова време. Извини се, че тази нощ иска само своята жена. Момичетата зароптаха, но мъжете им закрещяха и ги заплашиха с бой.

— Те ти ги предлагаха, нали? — попита Кейт, когато останаха сами.

— Това се смята за добри обноски.

— Разбирам.

Кейт се изви в скута му. Това усещане го накара да се свие от болка. Не успя да задържи един стон, който се изплъзна от устните му. Кейт се обърна към него и видя възбудената му плът, преди той да успее да стисне с бедра изтерзания си орган.

Тя седна на няколко крачки с гръб към един хамак, като простря крака пред себе си.

— Смяташ ли, че жените са само предмети, които могат да бъдат изхвърляни според прищевките на мъжа?

— Жените са ценни със своето предопределение. Те осигуряват потомство чрез женитбата, потвърждават мирни споразумения…

— Жените тук са собственост, с която се разпорежда мъжът.

Девлин въздъхна.

— Това не е цивилизована страна, Кейт.

Тя гледаше ръцете си.

— Не съм сигурна, че нашата култура е по-различна. Карат жените да се женят, за да осъществят връзка между две семейства. Жената губи и малкото си права след женитбата. Ние не можем да гласуваме, да заемаме отговорни постове. Трябва да бъдем само украшение в дома на мъжа. Мъжете все още третират жените като предмети.

— Всички мъже ли?

Тя го погледна.

— Повечето.

— А Остин Синклеър? Той по-различен ли е от останалите мъже?

— Да. Той се отнася с мен като с човешко същество.

„А обичаш ли го?“, искаше да попита той, но замълча.

Дори и да не обичаше Остин, тя все още беше недостижима.

— Още не съм ти благодарила, че ме спаси — каза тя усмихната.

— Няма нужда да ми благодариш. Просто изпълнявах това, за което съм нает.

— Струва ми се, че да се хвърлиш във водопада преминава границите на всички задължения.

— Не ме мисли за нещо, което не съм.

— Разбирам. Ти все още не искаш да бъдеш ничий герой.

— Точно така!

— Е, мистър Маккейн, страхувам се, че трябва да заживееш с мисълта, че си мой герой.

Девлин се загледа в печената птица. Неин герой. Това нямаше да продължи дълго. В Лондон тя щеше да го види такъв, какъвто беше — бяла отрепка.

— Това, което свиреше, като излезе от водата, Вивалди ли беше?

— Да — той отпи от каширито. — Исках да им направя голямо впечатление. Някои племена боготворят лудостта — и точно сега дамата го караше да полудява.

— Сам ли се научи да свириш?

— Не — той откъсна крака на пуйката и започна да яде от месото.

— Къде се научи?

— Има ли значение?

— Познавам те от седмици и все още не знам нищо за тебе.

— Защо искаш да знаеш за мене?

— Мислех си, че можем да бъдем приятели — каза тя, преди да отпие от кратуната, която беше взела. — И все още бих искала да чуя за музикалната ти кариера.

— Музикалната ми кариера — той се загледа в опеченото парче месо в ръцете си. Защо да не й каже? След като разбере за него, ще се откаже завинаги от желанието си да се сприятеляват. Щом разбере, ще й се иска да бъде на миля от него. Беше по-добре да разруши илюзиите за герои в бляскави брони още сега.

— Една жена ми даваше уроци. Когато бях на четиринадесет, тя ме измъкна от конюшните си и ми даде стая в чудесната си къща на Пето Авеню. Даде ми дрехи и ме научи на добри обноски, как да играя шах и да се държа като джентълмен. Тя беше вдовица, но млада, не повече от тридесет и три годишна. Досещах се. Никога не ми бе казвала. Мислех, че тази красива жена с ухаещи на чисто дрехи и чудесна къща ме осиновява — той бе изненадан, че тя го иска. За първи път в живота му някой искаше да му даде дом. Жалко, че бе само илюзия.

Той завъртя ножа в ръце, оставяйки светлината на огъня да танцува по острието му.

— Една нощ, след като бях живял няколко месеца в къщата й, тя дойде в спалнята ми. Носеше тъмночервена копринена роба. Тръгна към мене, като ми позволи да видя краката й — дълги и бели. Под робата беше гола — той пое дълбоко дъх. Дори след толкова години не можеше да забрави болката и унижението. — Спомням си, че каза: „Не се страхувай от мен!“ И ми показа какво иска. Научи ме как да й доставям удоволствие. И аз го правех, но не знаех какво наистина иска. Месеци наред тя идваше в спалнята ми всяка вечер.

— Ти обичаше ли я?

— Обожавах я. Когато ме помоли да доставя удоволствие на една от приятелките й, аз го направих. Правех го и всяка нощ, когато довеждаше някой в стаята ми. Понякога тя гледаше, понякога се присъединяваше към нас. Правех всичко, което искаше, бях сляп и глух за всичко, освен за тази жена — той беше толкова благодарен, че тя го е избрала, толкова благодарен, че го обича, толкова невероятно наивен. — Никога не съм знаел рождения си ден. Тя реши да си избера рожден ден и да го отпразнуваме. Живях при нея почти година. И така си избрах този ден от май, в който ме бе взела от конюшните — шестнадесети май. Когато денят дойде отпразнувахме с голяма торта. Тя ми подари златен джобен часовник, който свиреше „Fur Elise“, когато се отвореше капака. Никога не съм бил по-щастлив в живота си. Тази нощ тя доведе мъж в стаята ми. Каза ми, че ако я обичам, ще направя каквото иска приятелят й от мен.

Зад гърба му Кейт се размърда. Той чу лекото й дишане. И знаеше, че бавно смъква блестящата рицарска броня.

— Никога не съм знаел, че стават такива неща. Не си бях представял, че момчета могат да бъдат използвани като жени. Спомням си, че я гледах на газената лампа. Спомням си гласа й, който ме караше да коленича върху леглото, да се опра на ръце и колене. Спомням си мига, в който разбрах, че тя не ме е обичала, а само ме е използвала. Когато този мъж докосна рамото ми, аз минах покрай него и избягах.

— Никога недей да обвиняваш себе си, за нейните грехове — той погледна през рамо, сърцето му не вярваше на това, което чуха ушите му. Той видя нежност в очите й. — И моля те, не ме гледай така! Въпреки че си озадачен, че те разбирам, въпреки че очакваш да ти обърна гръб затова, което ти се е случило като момче, когато ме опознаеш по-добре, ще разбереш, че не съм толкова плиткоумна.

Той се премести към нея — подсъзнателно движение, което не довърши. Той се бореше с желанието да я прегърне, чувстваше се задължен да я предпази от насилието на собствения си глад за жена.

Извърна се от нея, стана и втъкна ножа в ножницата, с ядовито движение.

— Никой няма да те безпокои тази нощ, Кейт — той не я гледаше, докато говореше. Не можеше. Тя го изкушаваше. — Имаш думата ми. Утре ще поемем нагоре по реката. Ще те върна на баща ти, обещавам ти.

Кейт гледаше как Девлин излиза. Тя се отпусна до стълба, останала без дъх. Кожата й гореше, като че ли бе стояла твърде дълго гола под силното слънце.

Той щеше да я пази. Беше сигурна в това. Девлин щеше да я пази от индианците. Щеше да я пази от желанието, което знаеше, че разпалва в него. Желанието, което беше усетила в напрегнатите мускули на ръцете му, когато я прегръщаше. Желанието, което беше усетила като огнен меч, допрян до бедрото й. Но тя не беше сигурна, че иска да бъде предпазена, най-вече от един властен, езически бог.

Той можеше да я вземе тази нощ. Можеше да прави любов с нея и нямаше да има кого да обвини, освен себе си. Трябваше да направи нещо Девлин да не прави любов с тези хубави момичета, които диваците му предложиха. Трябваше да се люби с него, тук, в тази ужасна, малка колиба. Ако й беше подал и най-малкия знак, тя щеше да се разтопи в прегръдките му.

Но той беше джентълмен.

Тя усещаше, че ще се пръсне от чувствата, които се бяха натрупали в нея. Какво й ставаше? Трябваше да е щастлива, че той не се бе възползвал от случая. Трябваше да изпитва облекчение. Не трябваше да седи тук и да размишлява, дали да не тръгне след него. Но тя правеше тъкмо това.