Дебра Диър
Мечтание (27)

Глава двадесет и седма

Пътят, който водеше към Авалон, беше павиран с нещо като калдъръм, което беше несъмнено доказателство, че това е дело на човешка ръка. Кристалите, обсипали планината, пречупваха светлината и я превръщаха в многобройни дъги.

След по-малко от два часа стигнаха върха. На Кейт обаче й се струваше, че вървят цяла вечност по лъкатушещия път.

Лекият ветрец галеше лицето й, когато погледна към откриващата се пред нея гледка. Планинските върхове се простираха от север на юг докъдето стигаше погледът й и се разтваряха във вид на бледосиня мъгла на хоризонта. Някаква гора се простираше от север на североизток като дебело изумруденозелено одеяло, сребристите ленти вода, които се виеха между дърветата блестяха на слънцето. Но това, което привлече най-силно погледа й, и въображението й, беше разположената недалеч долина. Именно там, точно така, както го беше описал Рандолф, се издигаха големите каменни стени и то на не повече от една миля от мястото, където се намираше.

Авалон.

След минути, дълги като вечност, стигнаха до града. Три арки маркираха входа — камъни, изсечени майсторски от планината и разположени в абсолютна симетрия. Кейт впери очи към свода на централната арка и, затаила дъх, проследи с поглед издълбаните дълбоко в черния камък символи.

Докато оглеждаше тази арка, усети как по тялото й преминава тръпка. Всичко беше точно такова, каквото го беше описал Рандолф. Коренът на тези символи според нея, както и според баща й, идваше от Атлантида. Притисна дланта си към стената, почувства топлината, която черният камък беше събрал от слънцето. Трябваше да се увери, че всичко това беше истинско.

— Страх те е, че може би всичко това е само сън ли? — попита Девлин.

Кейт погледна мъжа до себе си — мъжът, който я беше превел през ада, за да й покаже как изглежда рая.

— Ако е така, моля те, не ме събуждай.

— Обещавам — прошепна той, сериозният му глас приличаше на милувка. — Как се чувства човек, когато мечтата му се превърне в действителност?

— Невероятно.

Кейт го погледна право в очите, като се питаше, дали би могла да направи така, че и неговата мечта да се превърне в действителност.

Девлин отмести погледа си, усмивката застина на устните му. Младата жена чувстваше напрежението и страха му да не би този прекрасен сън да се превърне в кошмар.

Зад арките се простираше широка павирана улица, осеяна с камъни и срутени колони. Кристалите в камъните превръщаха слънчевите лъчи в пламъци. От двете страни на улицата се издигаха двуетажни сгради от майсторски издялани камъни. Покривите на много от тях бяха пропаднали. На някои от постройките липсваха отделни каменни блокове, което беше причината за странното им наклонено положение.

Кейт вървеше между Остин и Девлин, и се оглеждаше смаяно. Въпреки ликуването си не можеше да се отърве от натрапчивото безпокойство. Девлин оглеждаше всяка врата така, като че очакваше от там да изскочи насреща им самият дявол. Оглеждаше се назад, като че щеше да види някой друг, освен баща й, Едуин, Робърт и Барнаби. Усещаше неспокойството и на Остин, виждаше го в изопнатите черти на лицето му. Изглежда и двамата с Девлин не можеха да повярват на късмета си и да се порадват на чудесата, които ги заобикаляха.

— По-голямата част на града като че е била разрушена от земетресение.

Девлин погледна към една от сградите, край която минаваха.

— Градът някога се е простирал до самия край на скалата. Открих няколко постройки извън тази улица и площад, който се намира малко по-нататък. Но почти всичко е разрушено.

Излязоха на голям площад. В центъра му се издигаше голяма черна колона, върху която имаше статуя — фигура на мъж. Скулптурата приличаше на истинско произведение на италианския Ренесанс, брадатото лице беше изработено прецизно, върху късата гъста коса имаше лавров венец. Гърдите на фигурата бяха голи, единствената дреха беше препасаната около бедрата къса туника. Едната ръка беше притисната до тялото, а другата сочеше на север, към някаква сграда, която заемаше цялата дясна част на площада, вероятно древен храм или дворец.

Осемте правоъгълни каменни колони пред фасадата на постройката бяха недокоснати от времето и вероятно от хилядолетия издигаха покрива й към слънцето.

В сянката на зданието, на най-горното стъпало седяха мъж и жена. Те се усмихнаха, щом разбраха, че Кейт ги забеляза.

Младата жена затаи дъх. Хвана ръката на Девлин. В същия миг той застана пред нея и вдигна блоугъна си.

— Кои сте вие? — попита той.

— Не стреляй!

Остин сграбчи вдигнатата ръка на Девлин.

— Девлин, недей! — извика Кейт и стисна другата му ръка.

Младият мъж я погледна, смръщил вежди.

— Нямам намерение да стрелям, ако не ме принудят.

— Нямате причина да се страхувате от нас — каза мъжът.

Акцентът му беше на представител на най-висшата британска класа. Той се изправи. Беше висок, строен, панталонът и ризата му бяха черни като косите му, чертите на гладко избръснатото му лице бяха истинско произведение на изкуството.

Въпреки успокоителните думи на непознатия, Кейт усещаше напрежението на Девлин. Тя стисна още по-силно ръката му, повече, за да запази собственото си равновесие, отколкото да му попречи да направи нещо прибързано. Кои бяха тези хора?

— Кати, мислиш ли, че това може да са…

Фредерик не довърши изречението си. Поглъщаше с поглед, както впрочем и всички останали, странната двойка.

 

 

Непознатият подаде ръка на жената, за да й помогне да се изправи. Тя стана, главата й стигаше до широките рамене на мъжа. Около бедрата й се развяваше изумруденозелена копринена туника, сърмен колан в златно и сребърно пристягаше финия плат около тънкия й кръст. Под туниката си носеше плътно прилепнал панталон от кремава коприна.

Когато тя излезе от сянката, златисторусата й коса, която се спускаше на вълни до бедрата й, проблесна с червеникави отблясъци на светлината. Беше прекрасна. А нещо в красивото лице на мъжа се стори познато на Кейт, всяко едно от движенията му извикваше в съзнанието й образа на дива котка.

— Отдавна очакваме да се запознаем с теб, Девлин Маккейн.

Мъжът се приближи и протегна ръката си.

Кейт усети как Девлин настръхна, като че собствената й изненада беше преминала и през него.

— Кои сте вие? — попита Девлин, без да поеме протегнатата ръка. — Откъде знаете името ми?

Мъжът се усмихна, по-скоро леко разтегли чувствените си устни. По цялото тяло на Кейт пробягаха тръпки. Струваше й се толкова познат, толкова познат.

— На първия въпрос е лесно да се отговори. За втория обаче е нужно повече време.

Усмивката на мъжа стана още по-широка и около очите му се образуваха леки бръчици.

— Аз съм Рийс, а това е моята съпруга Браяна. Домът ни е недалеч оттук.

Браяна погледна усмихнато към Кейт. Акцентът й беше различен от този на съпруга й, пеещ, напомнящ за изумруденозелената Ирландия.

— Сигурно сте изтощени от пътуването. Заповядайте, елате у нас. След като се преоблечете и се нахраните, ще бъдем щастливи да отговорим на всичките ви въпроси.

Фредерик погледна мъжа, нарекъл себе си Рийс.

— Този град, тези руини, това са останки от колония на Атлантида, нали?

— Това е бил първия град, построен от моите прадеди, когато са пристигнали в тази планина преди шест хиляди години.

В гласа му се долавяше гордост, но гордост без суета.

— Символите. Търся ги от години.

Ученият погледна към древния храм зад Рийс.

— Вашите прадеди сигурно са били жителите на Атлантида.

— Легендите на моя народ разказват за обширна земя, намирала се там, където днес е Атлантическият океан. Моите предци живели там дотогава, докато островът не бил разрушен от огромен катаклизъм.

Рийс се усмихна, без да отмества погледа си от Фредерик.

— Този остров е известен като Атлантида.

Кейт не можеше да си поеме въздух от вълнение.

— Татко, целият ти труд…

Нима най-после бяха открили мечтата си?

Рийс погледна към нея, забележителните му очи бяха пълни с безкрайно разбиране, като че усещаше вълнението й.

— Трудът на баща ти е наистина забележителен. И двамата можете да бъдете горди от това, което сте направили.

Усмивката отново се появи на лицето му и заедно с нея я обгърна някаква особена топлота. В този мъж обаче като че имаше скрито нещо, великодушната му усмивка прикриваше може би някакви древни тайни.

— Чувал сте за моята работа? — попита Фредерик.

— От години следим напредъка ви — отвърна Рийс. — Особено харесвам книгата ви за легендите от Британския остров и вероятната им връзка с Атлантида. Трябва да призная, че сте изключително проницателен. Някои от нашите учени също са достигнали до подобни заключения.

— О — възкликна Фредерик. — Възможно ли е да видя трудовете им?

— Сигурен съм, че имате много въпроси — каза Рийс. — Също така съм сигурен, че ще ни бъде много по-удобно в къщи.

— А какво ще стане, ако решим да не идваме с вас? — попита Девлин.

— Мисля, че при дадените обстоятелства бих бил също толкова предпазлив — каза с дълбок спокоен глас Рийс. — Но вие нямате никаква причина да се страхувате от нас. Ако искахме, можехме да ви пленим още когато се приближихте към входа на планината, както сторихме с Ван Хорн и неговите хора.

— Ван Хорн е при вас? — попита Девлин.

— Да.

Рийс задържа за момент погледа си върху този на младия мъж, като че искаше да научи нещо повече за него, да го прецени по-добре.

— Моля ви, елате с нас. Уверявам ви, че не ви мислим злото.

Кейт му вярваше. В него имаше нещо особено, той можеше да изброи предшествениците от родословното си дърво до самата зора на цивилизацията, от него се излъчваха честност, спокойствие, внушителност и това я убеждаваше, че той няма защо да използва разни трикове, за да постигне целта си. Тя вдигна поглед към Девлин, видя тревогата в очите му. Явно той нямаше да им се довери така лесно като нея.

— Мисля, че трябва да тръгваме.

— Да, Девлин — каза Фредерик. — Да тръгваме с тях.

Девлин вдигна примитивното си оръжие и го преметна през рамото си.

— Струва ми се, че нямаме избор.

 

 

Рийс тръгна по една тясна уличка, която ги отведе до пътеката, която се виеше към хълмовете, наобиколили руините. Пътят беше покрит с черен калдъръм, който вероятно си беше същия от шест хиляди години насам, излъскан от дълга употреба. Тук въздухът беше по-студен и ухаеше на диви цветя, които образуваха червени, бели и жълти петна по изумруденозелените хълмове. Всичко това изглеждаше естествено, но очевидно беше умишлено постигнато, така както се правеха градини или паркове.

Кейт погледна Рийс, който вървеше до нея по калдъръмения път. Дали и те не бяха манипулирани, въпреки че поведението му й се беше сторило напълно естествено. От другата страна на Рийс се движеше баща й и го засипваше с въпроси. Зад тях вървеше Браяна, заобиколена от Девлин и Остин. Останалата част от групата идваше след тях.

— Посочихте, че Авалон е построен преди повече от шест хиляди години — казваше Фредерик. — Защо предците ви са дошли чак тук, на това изолирано място?

— Моят народ е имал солидни научни постижения в област, в която тези познания можело да се окажат опасни. След катаклизма, когато моите прадеди били принудени да живеят сред примитивни племена, те използвали религиозните култове, за да прикрият начина си на живот — в Египет, Испания, Африка и там, където днес се намират Ирландия, Уелс, Шотландия и Англия.

— Това обяснява приликата между различните древни езически религии — каза Фредерик.

Рийс кимна.

— Някои от нашите хора, които трябвало да се занимават с тези култове, в крайна сметка били погълнати от тях, обсебени от властта, която притежавали. Забравили за първоначалните ни цели.

— Корумпирани от властта — рече Кейт.

— Властта, която имали над крале и кралици. С минаването на времето, народът ми не можел повече да се крие зад религиозните култове. На тях започнали да гледат като на магьосници и вещици, които били използвани или унищожавани, според времената, в които живеели. Затова били принудени да си потърсят място, където никой нямало да ги преследва и където можели спокойно да градят собствената си култура и да изучават тайните на природата.

— А какви тайни сте открили? — попита Кейт.

Рийс я погледна, в усмивката в ъгълчетата на очите му се четеше меланхолия.

— Може би прекалено много.

Тайнственото винаги я беше привличало. Тя разбра, че този човек знаеше много повече от това, което би им разкрил някога.

Рийс посочи към обширната долина, която се простираше пред тях.

— Това е нашият град днес.

От това разстояние тя едва успя да различи нещо като малко градче, разположено между дърветата в долината под тях. Нямаше да го забележи, ако Рийс не й го беше показал. Постройките бяха изградени от дърво и камък, взети очевидно от близките гори и скали.

— Всичко се е сляло с околностите.

— Според нашите разбирания, природата не трябва да се разрушава. Човек трябва да живее в хармония с нея.

През дърветата се виждаха проблясващите на слънцето води на някаква река, подобна на златна лента, преметната през хълмовете към Авалон. Кейт не можеше да отдели погледа си от града в далечината, въображението й се беше развихрило, подхранвано от легендите за народа от вълшебници, живял преди хилядолетия.

— Създали сте град, населен с Мерлиновци.

— Не е точно така. Ние също сме смъртни.

— Къде държите Ван Хорн? — попита Девлин.

Рийс погледна към него през рамото си.

— В нашия дом.

Кейт го изгледа — не можеше да повярва на думите му.

Гласът на Девлин беше тих, трептящ от емоции, когато заговори отново.

— Мястото на този човек е в затвора.

— Страхувам се, че в Авалон няма затвори.

— Нима наистина сте се справили с престъпността? — попита Фредерик.

— Има все още такива хора, чието поведение не е съвсем допустимо.

От двете страни на пътя растяха дървета, слънчевите лъчи се промъкваха между клоните им и рисуваха странни фигури върху черния калдъръм.

— Вместо затвори имаме поправителни центрове.

— Защо тогава Ван Хорн не е в такъв център? — попита Кейт.

— Не сме свикнали да се занимаваме с толкова отявлени престъпници като него. Смятаме, че Външният свят — светът извън границите на Авалон, ще се справи по-добре с този човек.

— А вашите поправителни центрове добре ли се справят? — попита Фредерик.

— Много. Разбирате ли, човек вече не е същия, след като излезе оттам.

Кейт погледна Рийс.

— Какво искате да кажете?

— Възможно е една личност да бъде преобразена, да се променят мислите й, да се изтрият спомените й и да се заменят с други.

Кейт усети как се изпълва с ужас при мисълта, че тези хора можеха да я контролират напълно, ако пожелаят.

— Искате да кажете, че вашите поправителни центрове могат буквално да променят съзнанието на човек дотолкова, че да му създадат нова самоличност.

— Точно така.

Рийс й се усмихна. Топлата му великодушна усмивка трябваше да прогони страховете й.

— Открили сме начин и чрез промяната на мислите да помагаме на хората, които имат емоционални проблеми.

Кейт се опита да поеме дълбоко въздух и откри, че гърлото й се беше свило.

— Значи човек може да влезе в този център и да каже: „Искам да забравя това, което ми се случи вчера“, така ли? И да започне всичко отначало.

Рийс кимна.

— Нещо подобно.

— А кой определя кога трябва да се промени самоличността на някой човек? — попита Девлин.

— Окончателното решение се взема от Главния съвет.

Рийс обърна глава назад към Девлин.

— Седем човека, избирани чрез всеобщо гласуване на всеки седем години.

— А съдите ли престъпниците? — поинтересува се отново Девлин.

Кейт погледна на свой ред назад. Светлината, която се провираше през клоните, играеше по лицето на Девлин. Беше се намръщил и гледаше Рийс така, като че не искаше да му се довери.

— На всеки, който е обвинен в някакво престъпление, се дава адвокат, когато се явява пред Главния съвет.

Браяна гледаше към Девлин, смръщила гладкото си чело.

Кейт погледна отново напред. Цялата беше изтръпнала. Как ли се чувстваше човек, застанал пред този съвет, който знае, че те могат да изтрият всичките му спомени?

Внезапно Рийс спря.

— Това е нашият дом.

Три етажа, изградени от дърво и камък. Жилището приличаше на кацнал на хълма орел, разперил широките си криле едновременно простичко и величествено. Не наподобяваше нищо от това, което Кейт беше виждала. Пред къщата нямаше изкуствено поддържана полянка, само камънаци, диви цветя и растяща на воля трева, полюшвана от вятъра — природата в естествената си красота царуваше необезпокоявана от никого.

— Пеш ли се придвижвате от едно място на друго? — попита Кейт, докато се приближаваха до главния вход.

Ветрецът рошеше гъстите коси на Рийс и развяваше катраненочерните кичури около красивото му лице.

— Съжалявам, ако пътят дотук ви се е сторил уморителен след дългото ви тежко пътуване.

— Не.

Въпреки че бяха изминали повече от две мили, тя не чувстваше умора, защото се движеха спокойно, като че бяха тръгнали на разходка, а и по павираната пътека се вървеше лесно.

— Само че аз очаквах да видя…

Кейт се поколеба, загледана в усмихнатото му лице, усещайки как бузите й пламват.

— Нещо по… по-модерно.

— Изглежда сте любителка на романите на Жул Верн — отвърна Рийс и отново се усмихна. — Сигурно се надявахте да видите град, построен от стомана и стъкло? Или хора, които кръжат насам-натам, без краката им да докосват земята?

Кейт се разсмя.

— Да, нещо подобно.

— Разбрахме отдавна колко опасна може да се окаже ненаситната ни жажда за нови технологии.

Рийс започна да изкачва каменните стъпала, които водеха към дома му, общо десет на брой. Те свършваха с широка покрита площадка.

— Това едва не ни унищожи. През всичките изминали векове трябваше отново да се научим да живеем неразделно от земята, да вземаме това, което ни дарява и да й даваме това, от което се нуждае.

— Значи вашата цивилизация е достигнала такова ниво на развитие, при което простотата и естествеността на живота се цени повече от всичко друго? — попита Фредерик.

Рийс е усмихна.

— Опитваме се да поддържаме равновесието в природата. Например сега единственият ни енергиен източник е слънцето.

— Взимате енергия от слънцето?

Фредерик спря на най-горното стъпало и се обърна да погледне небесното светило.

— Невероятно.

Когато приближиха главната врата, тя се отвори. Млада жена, облечена в туника и панталон от сапфиреносиня коприна, излезе на площадката. Погледът й се стрелна зад Кейт, към мястото, където стояха Девлин и Остин.

— Най-после пристигнахте.

Тя приглади назад кичур от дългите си тъмнокестеняви коси, който вятърът беше развял пред лицето й.

— Не мога да повярвам, че…

— Това е дъщеря ни, Александрия.

Рийс прегърна крехките рамене на младата жена, пресичайки думите й. Баща и дъщеря си размениха светкавичен, почти незабележим поглед. Бузите на Александрия пламнаха. Кейт се зачуди какво искаше да каже тя.

След като Рийс представи Александрия на всеки един, той поведе малката група в къщата. Веднага щом влязоха всички се почувстваха обгърнати от светлина и топлина. Слънчевата светлина нахлуваше през прозореца на тавана, струеше като златен водопад през стъклата по стените и падаше върху широкото махагоново стълбище, в което се отразяваше и се връщаше като червеникавозлатиста топлина.

Фредерик вървеше редом с Рийс към стълбите. Токовете на ботушите му тропаха по белия мраморен под в контраст с безшумната походка на домакина.

— Колко е населението на Авалон?

— Около десет хиляди човека, разположени на площ два пъти по-малка от тази на цял Уелс — отвърна Рийс, търпението му към неспирните въпроси на учения очевидно беше безкрайно.

Рийс и Браяна поведоха групата по стълбите нагоре към втория етаж. На площадката върху кръгла махагонова маса, в красива кристална ваза беше поставен букет от огромни цветя. Топлата ласка на слънцето усилваше още повече излъчващото се от тях ухание на рози и лилии.

— Когато сме тук, в Авалон, официалностите са много по-малко — каза Браяна, щом всички се събраха на площадката на втория етаж. — Прислугата ни е много по-малобройна отколкото в Англия. Тук е много по-трудно да се намерят хора, които искат да работят като домашни прислужници, отколкото там.

— И в Англия ли имате къща? — попита Кейт.

— Да.

Браяна погледна съпруга си.

— Някога прекарвахме голяма част от времето си там.

— Стаята ви е там — каза Рийс и хвана ръката на Девлин.

Младият мъж настръхна при това приятелско докосване и Рийс пусна ръката му. Известно време двамата се гледаха един друг, погледът на Девлин беше напрегнат и бдителен, а този на Рийс — приятелски и доброжелателен.

— При дадените обстоятелства и аз бих се държал също така предпазливо.

Рийс се обърна и тръгна по дългия коридор. Всички мъже го последваха.

Браяна поведе Кейт към една от стаите в края на коридора в противоположната посока. Стените на стаята бяха облицовани с боядисана в бяло дървена ламперия. На Кейт й се стори, че се намира в къща в някое английско имение. Мебелите бяха във френски стил, украсени със златни линии. Диванът и столовете бяха тапицирани със същата розова дамаска, от която бяха направени и завесите и покривката.

— Не очаквах обстановката тук да ми е толкова позната.

— Ние, хората от Външния свят, успяхме да оставим отпечатъка си върху Авалон.

— Не сте ли родена в Авалон?

— Аз съм от Ирландия. Често срещано явление е жителите на Авалон да откриват половинките си във Външния свят.

Браяна дръпна завесата на единия от четирите големи прозореца и медните халки, на които беше закрепена, издрънчаха по медния корниз.

— От тук имате чудесна гледка към руините.

Отдолу, веднага от къщата, се простираше огромна поляна — градина, осеяна с отрупани в цвят рози, лилии, гардении и какви ли не още растения. Това би могло спокойно да бъде градината на някой английски дом, но гледката, която се простираше зад нея, несъмнено принадлежеше на друг, различен свят.

Кейт гледаше към древния град, ширнал се на около миля по на юг. Черните камъни блестяха на светлината на залязващото слънце.

— Говорите за тези руини така, като че става дума за Хайд Парк.

— Сигурно гледам на древния град така, както някой, който живее край египетските пирамиди, гледа на тях. Зашеметяващи, невероятни, тайнствени.

Браяна дръпна завесите на другия прозорец.

— И в същото време нещо ежедневно.

— Много време ли прекарвате тук?

Кейт дръпна завесата на единия от останалите два прозореца и през него нахлу светлина.

Браяна се обърна към нея.

— Все повече, особено сега, когато синът ни пое част от задълженията на баща си в Лондон.

— Задълженията му ли? Те имат ли нещо общо с Авалон?

— Да. Авалон е разпратил свои, да ги наречем дипломати, по целия свят.

Кейт гледаше тази жена и се чудеше как беше възможно да има син, достатъчно голям, за да поеме задълженията на баща си. На ярката слънчева светлина тя не изглеждаше по-възрастна от тридесет години. И въпреки това дъщеря й сигурно беше около двадесетгодишна, а синът й беше достатъчно зрял, за да поеме задълженията на баща си.

— Хората в Авалон изглежда остаряват доста бавно.

— Благодаря.

Браяна се усмихна, бузите й придобиха прасковен цвят.

— Този народ е постигнал значителен напредък в областта на медицината, благодарение на който всички сме с безупречно здраве. Започвам да се страхувам, че младежката ни външност ще става все по-трудна за обяснение пред познатите ни от Външния свят. През последните години двамата с Рийс живеем почти като отшелници. Вероятно ще се наложи да променим самоличността си, за да можем отново да се движим свободно из Външния свят.

— Има ли някаква причина да крият медицинските си открития от останалите жители на Земята?

— Против техните закони е да се месят в делата на Външния свят. Предполагам, защото знаят колко опасни могат да се окажат откритията им, ако не се използват както трябва.

— Но помислете само колко хора биха излекували те.

— Да. Могат да бъдат безкрайно полезни. Но могат да сторят и непоправимо зло.

— След като не искат да се месят, защо са изпратили „дипломати“ по целия свят? Защо изобщо поддържат връзки с нас?

— Представи си, че Авалон е остров. Въпреки напредъка на медицината и технологиите, нуждата да се изучават другите части на света и да се срещат с други хора остава. Толкова много е онова, което се намира извън границите на Авалон, че не е нормално човек да е доволен от изолирания си живот на някакъв планински връх. А има и такива, според които единственият начин да живеем в сигурност, е да се контролира прогреса на Външния свят, да се поддържа известно влияние там.

— Власт и влияние над кралете.

Кейт гледаше към проблясващите на слънцето руини.

— Питам се, колко ли жители на Авалон съм срещала, преди да стъпя на този връх?

— Повече, отколкото предполагаш.

Браяна отвори някаква врата.

— Това е стаичката за обличане. Отсрещната врата е за банята. В гардероба ще намериш чисти дрехи. Надявам се нямаш нищо против, че взехме мерките ти от твоя шивач в Лондон.

— Изглежда наистина сте ни очаквали.

— Да.

Браяна отмести очи към гардероба, като че не искаше да срещне погледа на Кейт.

— Има няколко официални рокли, но тук вечерята не е официална, както впрочем и цялото всекидневие в Авалон. Туника и панталон — това е, от което ще се нуждаете по-голямата част от времето, през което ще бъдете тук.

— Общество, което приема дамите да бъдат с панталон! Смайващо.

— Едно от многото хубави неща тук е, че жените са напълно равноправни. Сега те оставям. Сигурна съм, че нямаш търпение най-после да си направиш истинска баня.

Кейт придружи Браяна до вратата, а в главата й гъмжеше от безброй въпроси.

— Чувствай се като у дома си.

Браяна спря до вратата.

— Когато си готова, слез в дневната — първата врата вдясно, веднага след стълбите. Ще се съберем там преди вечеря.