Дебра Диър
Мечтание (17)

Глава седемнадесета

Кейт отвори очи, обляна от златистата утринна светлина. Хладният въздух беше започнал да се затопля. В съзнанието си можеше да види бавното движение на слънцето нагоре по небето. Топлината, която се излъчваше от тялото на мъжа, притиснал се до гърба й, като че ли съперничеше с тази, която се спускаше от прастарото небесно светило.

При всяко вдишване на Девлин, гръдният му кош докосваше гърба й, копринените черни косъмчета дразнеха кожата й, издишаният топъл въздух галеше малките къдрици на врата й. Покритите му с косми бедра се притискаха към краката й, а задникът й беше сгушен в слабините му.

Джунглата около тях се пробуждаше. Голям пъстър папагал крещеше пронизително, кацнал на клон над уютната им колибка, а някъде, скрит в изумруденозелената сянка на гората, ръмжеше ягуар. Кейт потръпна и се притисна по-силно към Девлин.

Чувстваше се плътно обгърната от тялото му. Беше преметнал силната си ръка през кръста й, с обърната нагоре длан. От гърдите й се отрони въздишка, струваше й се, че да се събуди в това положение, беше най-естественото нещо на света.

Гледаше разтворената длан, проследявайки с поглед линията на сърцето му, припомняше си допира на тази загрубяла ръка по тялото си, как я галеше, как я възпламеняваше. Ако се отместеше малко по-напред, само с два сантиметра… Мисълта още не беше се оформила в главата й, а тялото й се подчини. Гръдта й изпълни дланта му. Дългите, със златист загар пръсти, се обвиха около бялата й кожа. При тази гледка долната част на корема й потръпна.

Нежните розови цветове на гърдите й се свиха в твърди пъпки при допира на ръката му, тялото й се изви, искаше да усети кожата му да се плъзва по нейната, приятното дразнене на меките му черни къдрички, възпламеняващата я топлина на загорялото му тяло — неговите къдрички, неговата топлина, неговата кожа. Единствено на Девлин Маккейн.

Да не би да беше полудяла, че чувстваше подобни неща, че го желаеше така силно, че се стремеше към него като котка към слънчев лъч? Нуждата да го има се беше превърнала в главната цел на живота й. Тази нужда я плашеше. Тази нужда беше заплаха за нея.

Тя обаче не можеше да отрече и да откаже да задоволява необходимостта си да бъде с този мъж, така както не можеше да спре да се храни, без да загуби живота си. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за него, не искаше да допусне логиката, мисълта и разумът да се намесват в тези прекрасни чувства.

Дори в съня си тялото му отговаряше на нейното. Той се сгуши по-близо, ръката му я обхвана по-силно и я придърпа към него. Усука краката си около нейните, черните му косми погалиха гладката й кожа. Кейт усети как кръвта нахлува към слабините му, членът му се раздвижи край задника й, започна да набъбва и да се уголемява, да се подготвя да й достави удоволствие. Собственото й тяло му отвръщаше на свой ред, вътрешната страна на бедрата и се навлажни. Кейт усещаше, че той щеше да се събуди всеки момент.

Гладът изтръгна Девлин от сънищата му. Глад, който пулсираше в плътта му, във всеки сантиметър на тялото му. Предизвикваше го нежното потъркване на кадифена топлина по кожата му. Гладът заби ожесточено зъби в слабините му.

Той отвори очи и видя Кейт, която го наблюдаваше през гладкото си бяло рамо. В сините й очи се четеше един-единствен въпрос:

„Ще ме любиш ли, Девлин?“

Разбра думите й, въпреки че не видя устните й да се движат, нито чу гласа й.

В продължение на няколко минути не можеше да си поеме дъх, възбудата и желанието бяха стиснали като с клещи дробовете му. Тя го искаше. И сега, на утринната светлина, неговата красива Кейт още го желаеше. Това надхвърляше мечтите му.

— Да — прошепна той в отговор на безмълвния й въпрос. — Боже мой, да.

Той се раздвижи и плъзна възбудения си член между бедрата й. Меките къдрици го погалиха, влагата и топлината й го приветстваха. Той въздъхна, притисна устни към врата й, прокара език по кожата й, вдишвайки дълбоко аромата й, към който се беше прибавил специфичният мирис на възбудата. Чувстваше се обгърнат от това земно ухание, което го привличаше неудържимо.

Триеше с бедро влажната долна част на корема й, усещаше как желанието й да го има нараства с всяко движение.

— Девлин — простена тя и изви шия.

Ръката й се беше вкопчила в голото му бедро.

Той сведе очи към гърдите й, полюшващи се леко в ритъма на бедрата му, които се потъркваха в задните й части. Настръхналите им зърна като че го зовяха.

— Ако можеше само да се видиш… — младият мъж обхвана твърдите бели глобуси в дланите си. — Толкова си красива.

Той се усмихна, допрял лице до шията й. Усещаше как тя се стреми към него.

Кейт приветстваше всяко движение на тялото му.

„Единствените хора на земята“. Единственият мъж, с когото би могла да се чувства така, мислеше си тя, като се отдаваше на прекрасните усещания, които той, кой знае как, успяваше да изтръгне от душата й. Не можеше да има друг за нея след Девлин Маккейн.

Той плъзна ръка надолу по ребрата й, по корема. Тя разбра какво имаше предвид и потръпна от нетърпение. Пръстите му напипаха тази нейна част, която все още си оставаше загадка само за нея обаче, не и за него. Той като че ли знаеше всичко за тази мистерия и царуваше над нея. Силното, невероятно усещане започна да се изкачва нагоре по тялото й от това невероятно малко клъбце нерви. Тя се изви под ръката му, от устните й се отрони името му във вид на нещо като скимтене. О, наистина знаеше всичко.

Девлин усети как тя се опитваше да се притисне към него, да го прегърне. Той я обърна към себе си и промуши едното си бедро между нейните. Целуна рамото й, прокара език по извивката на гърдите й и притисна устни към силно порозовялото връхче.

— Ела в мен, моля те. Искам те вътре в мен.

Думите й го накараха да потрепери. Тя обхвана в дланта си члена му и го насочи към отвора, който го очакваше. Той всмука зърното й дълбоко в устата си в мига, в който тя го пое дълбоко в себе си.

Това не приличаше на нищо, което беше преживял досега, осъзна Девлин, без да се отделя от гръдта на Кейт. Нищо не можеше да се сравни с чистата радост от съединяването с тази жена.

„Да се любиш“. Просто думи преди тази жена. Акт на съвкупяване преди тази жена. Да, но с тази жена тези думи имаха смисъл — съединяване на телата и душите, осъществяване на мечтите, и на надеждите, и на желанията. Тя беше негово убежище. Тя беше неговият живот.

Името му отново се отрони от устните й с приближаването на върховния момент. Усещаше как тялото й се притиска и отделя от неговото, как тя се опитва да го увлече със себе си, за да бъдат заедно в този миг. Но Девлин успя да устои на изкушението. Искаше да й даде нещо повече, да й достави такова удоволствие, че тя вече никога да не може да си представи живота без него.

Обърна я в обятията си и я покри с тялото си. Косата блестеше като истинско злато около лицето й, кожата й с цвят на слонова кост контрастираше с изумруденозелените листа под нея. Колко много я обичаше, дори и за тях двамата заедно да нямаше бъдеще.

Той наблюдаваше учудването по лицето й, причинено от повтарящото се нарастване и избухване на удоволствието в нея. Пръстите й се вкопчиха отново в ръцете му, увещавайки го да се присъедини към нея. Този път той не устоя и се остави да бъде отнесен от ослепително светлия и горящ порой, отдавайки й се така, както никога преди не се беше отдавал на никоя жена.

 

 

Упоително ухание достигна до пробуждащото се съзнание на Кейт. „Колко ли съм спала“, питаше се тя, опитвайки се да прогони съня от очите си.

Бузата й се допря до орхидеи. Те бяха пръснати навсякъде около нея и образуваха меко ухаещо легло, обгръщаха я с деликатните си цветченца. Тялото й беше обсипано с орхидеи — яркорозови, бели и алени цветове, които целуваха голите й ръце, гърди, крака, кадифените им листчета галеха кожата й при всяко вдишване.

Беше направил легло от орхидеи специално за нея. Тя затвори очи, опивайки се от екзотичния им аромат. Наистина ли беше спала в обятията на Девлин? Действително ли бяха се любили тази сутрин? Това беше само един сън и тя не искаше да се събужда. Не искаше да застане лице в лице с действителността. Поне не веднага.

Той влезе в колибата. Кейт усети сянката му да се движи по лицето й. Спомените й се пробудиха и кръвта нахлу в бузите й. Беше я докосвал абсолютно навсякъде, и с ръцете, и с устните, и с езика си. Как щеше да погледне мъжът, който я познаваше най-интимно — повече, отколкото тя самата се познаваше?

— Донесох ти закуската, сънливке.

Той се приближи толкова, че топлината на кожата му погали ръката й. Тя стисна здраво клепачи, преструвайки се на заспала, трябваше й още време, за да се приспособи към новото си състояние на жена, в пълния смисъл на думата.

— Това няма да ти помогне.

Той прокара връхчетата на пръстите си по бузата й.

— Знам, че си будна.

— Така ли? — надникна през гъстата мрежа на миглите си Кейт.

Той беше коленичил до нея, облечен в ризата и панталона си, и с това я караше да се чувства още по-гола. А той никога не беше изглеждал по-красив, решителните черти на лицето му бяха омекотени от топлата му, великодушна усмивка. Струваше й се по-млад и по-достъпен отвсякога.

— Мислех, че продължавам да сънувам.

Тя седна и от тялото й изпопадаха орхидеи. Кръстоса ръце пред гърдите си и се огледа с надеждата да открие нещо за обличане.

— Като че ли нямам никакви дрехи.

Докато казваше това, Кейт си спомни, че Девлин беше окачил дрехите й на една лиана край огъня предишната нощ.

Предишната нощ, след като го беше помолила да я люби и след като той така великолепно се беше подчинил. Боже Господи, нещата се бяха променили безвъзвратно, завинаги. И тя едва започваше да чувства ефекта от тази промяна.

Той сведе очи, погледът му се плъзна по букета, с който тя се опитваше да прикрие голите си гърди, бялата й кожа безсрамно се подаваше измежду скръстените й ръце. След това Девлин погледна още по-надолу, към пръснатите в скута й яркорозови, бели и алени цветове. Погледите им се срещнаха. Тя видя, че в сребристосинята дълбина на очите му проблясваха огънчета. В отговор дълбоко в нея също лумнаха пламъци.

— Ако мислиш тепърва да ставаш срамежлива, трябва да те предупредя, че вече е доста късно за това, професоре.

Тя сведе поглед към орхидеите, пръснати в скута й, златните къдрици, които беше докосвал с толкова любов, надничаха измежду листата. Развратна, порочна, безсрамна — такава трябваше да се чувства. Нищо подобно. Беше изпитала удоволствие от всяка секунда, прекарана с него, от всяка прегръдка, от всяка целувка, от всяко докосване на тялото му. О, Боже, наистина нямаше нищо общо с една истинска английска лейди.

— Истината е, че въобще не се чувствам засрамена. Знам, че би трябвало, но въпреки това не се чувствам.

Той вдигна кичур от разпилените й коси и прокара пръсти през копринените нишки.

— Може би защото всичко между нас е толкова естествено. Както когато небето прегръща утринното слънце.

„Като небето, което прегръща утринното слънце.“ Но тя знаеше, че утринното небе щеше да отстъпи място на вечерта и слънцето щеше да му се изплъзне.

— Може би, защото знаеш, че те обичам. А аз наистина те обичам, Кейт.

Сърцето й се развълнува от думите му — тя усети как започна да се блъска в гърдите й. Загледа се надолу към орхидеите в скута си, избягвайки погледа му. Знаеше какво щеше да види в тези очи — едно бъдеще, което никога нямаше да може да се превърне в действителност.

— Орхидеите са красиви, благодаря ти. Никога преди не са ми подарявали орхидеи. Наистина са много екзотични, нали? Толкова са нежни и деликатни.

Знаеше, че дрънка празни приказки. Винаги правеше така, когато беше нервна.

— Имат някакво неопределено нежно ухание.

Девлин дръпна леко косите й. Тя вдигна поглед и срещна честните му очи.

— Това, което се случи миналата нощ, тази сутрин…

— … беше най-вълнуващото в целия ми живот.

Тя усети, че той иска да говори за бъдещето. А това беше последното, което й се обсъждаше.

— Баща ми ми беше казал, че любенето е нещо, което не би трябвало да пропусна.

Черните вежди на Девлин се вдигнаха учудено.

— Баща ти е говорил с теб за любенето?

Тя кимна.

— Винаги е бил откровен с мен. Когато започнах да проявявам любопитство, предполагам нещо характерно за всички младежи, той отговаряше на всичките ми въпроси — „Но той никога не ми каза, че ще бъде толкова опустошително. Не ме предупреди, че мога да загубя себе си, своето аз. Не ми каза, че ще чувствам, че принадлежа на мъжа, който ме е докосвал по този начин.“

Внезапно й се стори, че е напълно беззащитна.

— Дрехите ми, мислиш ли, че са изсъхнали?

Той припряно разкопча ризата си. Дългите загорели пръсти се спускаха надолу по бялата памучна тъкан и извикваха във въображението й спомена за същите тези пръсти, обхванали гърдите й. Гледаше играта на мускулите на раменете му, на стомаха, на тази стоманена плът, покрита с гладка кожа със златист загар, докато събличаше ризата си.

Искаше й се да го докосне. Трябваше да напрегне всичката си воля, за да не го направи. Откритието, че желанието й да го чувства вътре в себе си беше по-силно от всякога, я зашемети.

Той я наметна с ризата си, платът беше още топъл от кожата му, пазеше острия аромат на тялото му.

— Виждам, че все още не искаш да бъдеш като местните жители.

Желанието й да бъде с този мъж и да върши всякакви неща с него, беше прекалено силно. Кейт облиза устни.

— Не, мисля, че не искам.

Девлин насочи погледа си към устните й. Опъна двата края на ризата и ги събра под брадичката й. С бавно движение той я придърпа към себе си. Щеше ли да я вземе в обятията си, да целуне устните й, да я сложи да легне върху меката цветна постелка? Тялото й затрепери в отговор на обещанието, което се четеше в очите му, усети нещо подобно на парене в долната част на корема си и във връхчетата на гърдите. Само едно докосване и беше готова отново да го последва.

Тя извърна глава, уплашена от властта, която имаше той над нея. Ако не внимаваше, щеше да се загуби, напълно, безвъзвратно да бъде погълната от неговия живот. Усети как ръцете му се напрегнаха и после се отделиха от ризата. Когато вдигна отново поглед, той се беше обърнал с гръб към нея, за да я остави да се облече спокойно.

Кейт вкара ръце в ръкавите и закопча всички копчета. Усещането за ризата, която се търкаше в кожата й обаче, както й излъчващото се от мекия памучен плат ухание, не допринасяха особено много за намаляването на притеснението й.

— Благодаря.

Девлин обърна лице към нея. Тя седеше на петите си, косите й падаха като буен златен водопад по раменете, ризата му я обгръщаше от брадичката до коленете. Това обаче беше без значение. Не можеше да се скрие от него — познаваше всяка извивка на тялото й.

Той наведе поглед към босите си крака, като си играеше с една бяла орхидея с пръстите на едното стъпало.

— Сигурно ще се срещнем с баща ти днес, най-късно утре.

Светът щеше да се уголеми. Нямаше повече да бъдат единствените му обитатели. При тази мисъл като че някаква желязна ръка стисна сърцето й.

— Кейт, не знам как да го кажа, дори не съм сигурен, че имам право да…

— Спомена нещо за закуска, умирам от глад.

Той вдигна очи, за да срещне погледа й.

— Трябва да поговорим, Кейт. Трябва да…

Тя притисна пръсти към устните му.

— Не знаеш ли, че не е позволено да се говори за сериозни неща преди закуска.

— Нарушение на етикета? — попита той, устните му се движеха, без да се отделят от пръстите й.

— Най-лошото.

Девлин въздъхна, дъхът му стопли пръстите й. Той притисна устни към дланта й и тя мигновено дръпна ръката си. Дори да беше изненадан от постъпката й, той не го показа с нищо. Просто се усмихна — нежна, снизходителна усмивка, от която лъхаше топлота и любов, и всички тези неща, които толкова я плашеха.

— Закуската е сервирана, милейди.

И младият мъж вдигна подноса, върху който бяха натрупани дълги парчета папая и кръгли резени банан.

„Просто отлагам неизбежното, мислеше Кейт, докато поемаше дългия дървен поднос от ръката му, това правя.“ Толкова й се искаше да удължи времето, прекарано с него, пък дори и само с няколко минути. Действителността щеше да връхлети съвсем скоро, щеше да срути грижливо издигнатите стени на „тяхната колиба“, щеше да помете и тях двамата.

— Била ли си някога в Калифорния?

Той си играеше с резен папая от подноса, който стоеше на земята край него.

— В плодородните хълмове и равнини край Сан Франциско?

— Ходила съм в Сан Франциско, но не съм излизала от границите на града.

— Работих в продължение на една година в едно ранчо за отглеждане на коне, на юг от града, когато бях на седемнадесет години. Много е красиво край брега, въздухът е изпълнен от шума на морето, вълните се разбиват в скалите, сутрин се спуска мъгла, която се вие край кипарисите. Достатъчно е да видиш тези земи, за да повярваш във вълшебните приказки.

Думите му създаваха картини в мозъка й, образите на един мъж и една жена, хванати ръка за ръка, огрени от първите утринни слънчеви лъчи, с галени от морския бриз лица, наблюдаващи как небето избледнява и цветът му постепенно се променя от индигов, през сребрист, до златен. Усещаше погледа му върху себе си, чувстваше, че искаше тя също да го погледне. Тя обаче не можеше да стори това.

— Недалеч от брега има една долина, плодородна и зелена, прекрасно място за създаване на дом и семейство.

Кейт продължаваше да се взира в подноса.

„Моля те, не прави това. Моля те, не ме карай да мисля за утре.“

Девлин я наблюдаваше упорито. Физически се беше откъснала от него и седеше върху петите си. Но вътре в себе си, беше ли се откъснала така успешно?

Можеше да играе предпазливо. Можеше да прибере картите си и да не рискува да бъде унижен. Но и нямаше да спечели нищо. Или пък можеше да рискува и най-малката частица от гордостта си, заради шанса да я има до края на живота си. Внезапно осъзна, че нямаше избор.

— Обичам те, Кейт.

Девлин коленичи пред нея, от смачканите под тежестта му орхидеи се разнесе нежен аромат. Взе й подноса и го постави на земята. Пръстите й се забиха в дланта й.

— Искам да построя дом за теб. Искам да живея до края на живота си с теб.

Той разтвори нежно стиснатия й юмрук и притисна устни във влажната й длан. Поколеба се за миг и след това извади всичките си карти на масата.

— Омъжи се за мен, Кейт. Ела да живееш с мен до края на дните ни.

Тя простена дълбоко в себе си. Измъкна ръката си от неговата. В очите й се четеше толкова мъка, като че не беше й предложил да се омъжи за него, а просто й беше ударил шамар.

— Мислех, че ще живеем ден за ден — прошепна тя. — Непременно ли трябва да говорим за бъдещето?

Девлин усети кръвта да застива във вените му. Надеждата, която таеше дълбоко в себе си, беше попарена от отказа, който прочете в очите й.

— Какво означаваше това за теб? Нищо? А аз означавам ли нещо за теб? Нищо повече от някакъв мъж, с екипировката, нужна за почесването на отвора между краката ти?

Дъхът й секна.

— Как смееш да ми говориш така, като че съм някоя…

Прехапа долната си устна, очите й се напълниха със сълзи.

— Девлин, моля те, опитай се да разбереш.

„Да разбере. Господи, разбираше прекалено добре.“ Той, който заемаше много по-ниско място в обществената йерархия, правеше опити да се присламчи до нея, да застане наравно с нея. Трябваше да се досети по-рано. Трябваше да стои по-настрани от тази жена.

Болката проникваше по-дълбоко, отколкото беше очаквал. Разчовърка старите му рани, докато душата му започна да кърви. Мечти, защо ли въобще беше повярвал в тях? Защо беше разтворил сърцето си и беше позволил на болката да го повали?

Тя докосна ръката му с трепереща длан.

— Моля те, не ми се сърди.

Младият мъж обаче беше сърдит. Беше вбесен. Искаше му се да смаже нещо с голи ръце. Искаше му се да отметне глава и да започне да крещи, докато излее обидата, гнева, болката.

Имаше ли право да я обвинява, че отхвърли предложението му? Можеше ли да я упреква, че беше избрала да остане в своя удобен свят, свят на богатите и привилегированите?

Той погледна лятната синева на очите й, навлажнени от сдържаните сълзи. Въпреки гнева, който бушуваше в него, въпреки наслояваните с години унижение и страдание, въпреки всичко това, все още я обичаше. Вече знаеше какво чувства тя към него, знаеше, че го беше използвала за собствените си цели, но това не променяше чувствата му. Обичаше я така силно, както и преди. Имаше ужасното предчувствие, че така щеше да бъде и в бъдеще.

— Права си, не би трябвало да се ядосвам. Дявол да го вземе, снощи ти ми каза какво точно искаш. Опита се да ми го кажеш и днес. Страхът те накара да се сетиш за всичко, което можеш да изпуснеш от живота. А аз бях подходящ за целта.

Кейт затвори очи.

— Никога не съм искала да те нараня.

Девлин проследи с поглед една сълза, която се плъзна по тъмните й мигли и потече надолу по извивката на бузата й.

— Хей, мислех, че никога не плачеш.

Хвана бузата й в дланта си, протегна палеца си и избърса сълзата, точно когато тя достигна ъгълчето на устните й.

— Не плачи, скъпа моя.

— Девлин.

Тя сложи ръце на раменете му.

— Извинявай.

Топлите сълзи потекоха по голото му рамо, тялото й потрепваше в обятията му.

— Няма нищо.

— Моля те, недей да ме мразиш.

— Как бих могъл да те мразя?

Той потърка буза в копринените й коси, вдишвайки дълбоко уханието им. Емоциите се блъскаха в гърдите му, пулсираха, докато в един момент му се стори, че сърцето му се пръска. Притисна я още по-силно към себе си, като се чудеше, дали някога щеше да възвърне целостта на душата и сърцето си.

 

 

Вървяха в продължение на цялата сутрин и целия следобед, проправяйки пътя си нагоре към хълма, който водеше към водопадите. Кейт вървеше след Девлин, наблюдаваше как размахва неуморно дългия си нож и как разсича гъстата растителност. Искаше й се така успешно да може да се справи със съмненията, обсебили мозъка й.

Намираше се на важен кръстопът в живота си и не знаеше кой път да поеме. Това, което й беше предложил, беше в пълно противоречие с всичко, което познаваше, с всичко, което й се струваше, че желае. Не можеше да се омъжи за него. Но как можеше да го остави да изчезне от живота й?

Късно следобед все още не бяха открили лагера на баща й. Кейт се почувства облекчена от този факт. Още не беше готова да се срещне с другите. Не докато се чувстваше толкова объркана.

Дълго след като приключиха с вечерята си от риба и папая, седяха един до друг и наблюдаваха огъня. Кейт среса косите си, още мокри от банята й, с гребена, който й беше направил Девлин. Въпреки че му беше предложила да се изкъпят заедно, той се беше задоволил да остане на брега, с гръб към водата и мълчаливо да я пази. Беше мълчал и през по-голямата част от деня.

Повя ветрец и над огъня се понесоха искри. Кейт погледна изпод спуснатите си клепачи към младия мъж. Той лежеше на една страна, вперил поглед в пламъците, като че се опитваше да прочете нещо в тях, подпрял буза на лакътя си.

Златистата светлина на огъня играеше по лицето му и като че запечатваше още по-силно образа му в паметта й. Когато остарееше и косите й посивееха, и започнеше да мисли за другия път, по който не беше поела по собствена воля, тя искаше да има повече спомени за този мъж, спомени, които да бъдат все още толкова живи и истински, че да я поддържат до края на дните й.

— Късно е.

Тя се изправи и погледна към Девлин.

— Приятни сънища.

Въпреки настойчивия й поглед, той продължаваше да не откъсва очи от огъня.

— Няма ли да лягаш в леглото?

Той поклати глава.

Може би не разбираше. Може би не знаеше колко й се искаше да го прегърне, как изгаряше за устните му, за докосването на ръцете му.

— Утре ще се срещнем с другите.

Бяха забелязали отблясъците на лагерния им огън малко по-нататък, на не повече от един час път нагоре по реката.

— Тази нощ може би е последната, през която ще можем да бъдем насаме.

Той я погледна. В очите му се отразяваше огъня, но в тях се четеше и такава тъга, че й се прииска да обхване с длани лицето му и да го целува, докато прогони, цялата горчилка от душата му.

— Снощи беше последната ни нощ заедно, Кейт.

Думите му й подействаха като плесница, като внезапен удар, от който дъхът й секна и й причерня пред очите.

— А аз си мислех, че можем да прекараме заедно.

— Да прекараме заедно? Колко време? Тази нощ?

— Девлин, защо да не бъдем заедно през времето, което ни остава?

— Един последен спомен, това ли искаш от мен, Кейт?

Той стисна челюсти, но мускулче на бузата му продължи да играе.

— Извинявай, но имам предостатъчно спомени, с които мога да живея до края на живота си.

Тя погледна настрани, към тъмната стена на гората, издигаща се зад нея. Той нямаше да приеме, искаше всичко или нищо. Не можеше да се задоволи само с днешния ден, с откъслечните мигове, през които можеха да бъдат заедно. Искаше сърцето й, душата й, живота й. Искаше да я вземе със себе си и да я отдели от всичко, което обичаше.

— Лека нощ.

Кейт се запъти към колибата.

— Лека нощ, любов моя.

В дълбокия му глас се криеше толкова чувство. Тя се поколеба, бореше се с желанието си да се спусне към него и да се хвърли в обятията му.

Не можеше да му се отдаде, не така пълно и докрай, както искаше той. Всичко това щеше да приключи утре, или вдругиден, или другата седмица, мислеше тя, докато караше насила краката си да се движат и да я отнасят по-далеч от Девлин.

Може би беше по-добре да свърши още тази нощ. Може би дори щеше да успее да убеди сърцето си, че така е по-добре.