Дебра Диър
Мечтание (4)

Глава четвърта

Луната, очертала дългия си път по нощното небе, хвърляше сребърни лъчи върху вълните, които се разбиваха в брега под резиденцията на Лейтън ван Хорн в Рио. Лейди Джудит Чатъм, сгушена в сянката на балкона, наблюдаваше Ван Хорн, който изглежда подозираше за нейното присъствие. Само да не беше той, помисли си тя. Само да можеше да си тръгне оттук като свободна жена. Но Лейтън бе поставил ремък на шията й, ремък, който можеше да превърне в примка по всяко време.

Ван Хорн бе наел тази къща за шест месеца, въпреки че очакваше да остане тук по-малко от две седмици. Той предпочиташе да наема частни жилища пред престоя в хотелите. От време на време купуваше къща, ако не можеше да се намери подходяща под наем. Огромното наследство, с което се беше сдобил след смъртта на баща си, му позволяваше да купува всичко, което си пожелае, а също и всеки, когото поиска. Лейди Джудит подозираше, че този богат млад американец вярва, че е кралска особа. Вероятно това бе причината да прекарва повече време в Лондон, отколкото в Ню Йорк, където той и сестра му бяха израсли.

Лейтън стоеше с ръце, подпрени на перилата от ковано желязо, лицето му бе повдигнато към вятъра, който повяваше откъм залива. Луната осветяваше русата му коса, чиито копринени къдри почти достигаха раменете на бялото му ленено сако.

— Изглежда все още не притежаваме картата.

Въпреки че резонансът в гласа на Лейтън не издаваше нищо, лейди Джудит усети яда, скрит зад всяка дума, изречена от този чист тенор. Тя сви ръце в юмруци, чудейки се какъв ли изблик на насилие ще последва тези нежни думи.

— Щяхме да я имаме — каза Франки, — но този приятел се появи неизвестно откъде.

Лейтън погледна през рамо, сините му очи пронизваха сенките. Не за първи път Джудит си помисли, че знае какво е да наблюдаваш дявола, зает със своята работа. Срещна за първи път този висок мъж с ангелско лице преди една година, на едно от онези лишени от живот партита, които аристократите бяха доволни да дават. Той беше толкова внимателен, толкова привлекателен, толкова вълнуващ. Вероятно бе забелязал неспокойния й дух. Вероятно знаеше за какво копнее тя, вероятно бе разпознал нейната слабост.

Лейтън я беше примамил в своя кръг на лични удоволствия и неописуема перверзия. Цената беше нейната душа и тя беше платила, без дори да знае колко ще й струва. Но тогава Лейтън започна да изпитва особено удоволствие да унижава британски аристократи, без значение жени или мъже. Той ги колекционираше, както колекционираше и синовете, и дъщерите на богати бизнесмени, както някои колекционират пеперуди.

Лейтън се обърна, постави усмихнат едната си ръка на перилото, а равните му зъби изглеждаха нечовешки бели на лунната светлина.

— Разочарован съм от теб, Франки. И от теб, Джоко.

Джудит погледна двамата мъже, които стояха пред Лейтън. Тези тромави говеда изглеждаха така, като че ли гледат в лицето на своя екзекутор. Те знаеха какво може да им направи Лейтън. Често бяха изпълнявали присъди върху някой, изпаднал в немилост в очите му.

Франки прокара ръка по тясната си вежда и избърса капките пот, които блестяха на лунната светлина.

— Дай ни още една възможност, шефе.

Лейтън се засмя, меките звуци се смесиха с разбиването на вълните, с шепота на вятъра, който преминаваше през двете високи палми, люлеещи се до балкона.

— Вие знаете, че бих дал сърцето си да видя този град.

— Ще се погрижим за това момче следващия път, шефе — Джоко удари с юмрук разтворената си длан. — Ще видиш. Ще вземем тази карта.

Лейтън се премести към Джудит, бризът развяваше дълъг кичур сребристоруса коса над веждата му. Тя бе принудена да се усмихне, когато той обви ръка около кръста й. Този човек беше способен на всичко, дори и на убийство, ако се опиташе да го напусне.

— Какво да правя с тези непослушни момчета, кралице моя? — попита той, докато вдигаше една тъмнокафява къдрица от рамото й.

— Дай им друга възможност.

— О-о, ти си толкова милостива — Лейтън се засмя и мушна пръсти под отрупаната с инкрустации златна огърлица, която й беше окачил след вечеря. — Как я чувстваш, като знаеш, че някога е красяла шията на Клеопатра, а сега безсмъртното злато докосва кожата ти?

Тя се възхити за първи път на огърлицата преди няколко седмици на един прием в Британския музей, който посети заедно с Лейтън. Знаеше, че огърлицата е истинска — Лейтън нямаше да притежава фалшификат. Знаеше, че той щеше да настоява да я носи толкова, колкото на него му е угодно. Не искаше да знае как я е получил.

Лейтън беше пристрастен към произведенията на изкуството. Имаше таен салон в къщата си в Ню Йорк, пълен със съкровища от Египет, Рим и Гърция, реликви, за които се твърдеше, че са принадлежали на крал Артур, бижута на Мери, шотландската кралица и стотици други вещи, всички уникати, всички бивше притежание на някой музей.

Усмихнат, Лейтън плъзна ръката си по-ниско, над избродираната дантела, която красеше кръглото огърлие на синята й копринена рокля. Джудит погледна към двамата мъже, застанали до тях. Приличаха на кучета, които чакат заповедите на своя господар.

— Лейтън, моля те, недей. Не пред тях.

— О, ти няма да ми казваш не, нали, сладка моя? — пъхна ръката си в корсажа й, дългите му пръсти опипваха голите хълмове на гърдите й. — Чудя се какво ли ще си помисли съпругът ти, истинският благородник лорд Чатъм, барон на Хампстед, ако разбере, че си заедно с мен, вместо да посетиш добрата мисис Пенифилд.

Джудит прехапа устни. Съпругът й не се интересуваше. Нейният съпруг беше твърде зает със собствените си развлечения, за да забележи какво прави тя.

Тя беше на осемнадесет, когато се омъжи за Оливър Чатъм, твърде невинна, за да разбере защо хубавият й млад съпруг няма влечение към брачното ложе. След петгодишни опити да спечели любовта му, след като пет години бе смятала, че вината е нейна, най-накрая разбра предпочитанията на съпруга си, след като го намери в леглото с едно от момчетата от конюшните. След няколко месеца тя срещна Лейтън. А той бе едва в началото на уроците си, в които й преподаваше, как наистина да разбира своите нужди.

Лейтън завъртя между пръстите си зърното на гърдата й, това спираловидно усещане я изпълни с остро желание и познато отвращение към самата себе си.

— Картата, градът — прошепна тя, надявайки се да го отстрани. — Какво ще правиш?

— Имам начини — Лейтън погледна през рамо. — Моята кралица ви помилва. Оставете ни сега!

Франки и Джоко забързаха към отворената врата на салона. Джудит се облегна на каменната стена щом Лейтън разкопча роклята й. Тя едновременно жадуваше и ненавиждаше това, което щеше да последва.

Той прокара ръце по раменете й, меките му длани предизвикваха трепет по кожата й. Синята коприна прошумоля, като се свлече на пода. Той развърза фустите и ги остави да се смъкнат по бедрата й, след което сведе поглед към възвишенията на гърдите й, които се показваха от украсения с дантели ръб на белия й корсет. Джудит погледна надолу към собственото си тяло, чувствайки, че кожата й се навлажнява под втренчения му поглед.

— Не се притеснявай за картата — Лейтън разкопча цепката на белия си ленен панталон и продължи. — Един от моите приятели ще бъде на тази експедиция заедно със семейство Уитмор. Някой, който ще се погрижи да нямаме неприятности, докато ги следваме, ако не можем да си осигурим копие от картата.

Джудит потрепери въпреки топлия вечерен бриз.

— Кой е той?

— Малка любопитна котка, това си ти.

Лейтън обви с ръка основата на гърлото й. Натисна с пръст меката кожа под бузата й, принуждавайки я да извива глава назад, докато погледът й се впи в звездите.

— Казвал ли съм ти някога, че мога да гадая бъдещето по звездите?

Тя почувства, че ръката му се плъзга по чисто бялото бельо върху бедрата й.

— Какво виждаш в звездите?

— Виждам голяма трагедия, надвиснала над главите ни — той спусна ръка между бедрата й. Притисна длан до чувствената могилка от плът, дългите му пръсти се мушнаха в цепнатината на долните й гащички.

Горещи сълзи се появиха в очите й. Унижение. Потресаващо унижение. Понеже тя го искаше. Нуждаеше се от това. Той проникваше в нея, пръстите му не срещаха съпротивление, тялото й искаше неговото нахлуване.

— Цялата компания на Уитмор ще изчезне, изтребена в джунглата — той мърмореше тихо под носа си. — Тръпка на отвращение ли почувствах току-що? Или ме желаеш толкова силно?

„И двете“, помисли си тя. Палецът му премина през чувствителната бучица от нерви, скрита под меките къдри. Джудит затвори очи и се опита да не се движи срещу ръката му. Невъзможно. Бедрата й се стремяха напред, жадни за дълбоко проникване.

— Кажи ми — шепнеше той, а топлият му дъх бе примесен с бренди. — Кажи ми, че ме искаш в себе си!

Джудит захапа устната си. Нямаше да го каже. Нямаше!

Той раздвижи пръстите си, плъзгайки палеца си върху влажната плът.

— Кажи ми!

Тя отвърна на грубия му шепот, на настойчивата му ръка върху плътта си, на желанието, което разкъсваше слабините й. Нямаше надежда за нея. Тя се нуждаеше от това.

— Искам те! — каза тя, обвивайки с ръце раменете му. — Моля те!

— Точно така, моя сладка кралице — каза той като притискаше усмихващи се устни до шията й. — И как мога да ти откажа?

 

 

Буци. Диванът в салона на Маккейн не беше нищо друго, освен купчина валчести камъни, натъпкани в бодливо конопено платно. Кейт се обърна настрани, избутвайки мрежата против комари към задната страна на дивана. Дръпна я обратно на мястото й и оформи нисък свод над главата си. За всичките пари, които плащаха на този човек, тя трябваше да се настани в спалнята му — както самият Маккейн бе предложил. Тя притежаваше една упорита черта в характера, широка колкото Атлантика, както често казваше баща й, но понякога й вършеше добра работа.

Искаше да покаже на Девлин Маккейн, че не е примадона, която се нуждае от легло. Розова пъпка, разбира се. Ще му покаже, че е толкова издръжлива, колкото и той.

Приглушеният тътен на гласове, смях и музика от казиното долу се промъкваше през дъските на пода. Тя удари с юмрук възглавницата, която Девлин Маккейн й бе осигурил. Дали баща й се чувстваше по-добре на онова тясно походно легло в килера долу? Джентълмен до дъното на душата си, баща й също бе отказал предложението на Девлин Маккейн да използва стаята му.

Беше безсмислено да лежи тук. Нямаше да мигне тази нощ. Отхвърли бялото памучно одеяло и мрежата против комари. Образувалите се по гърба й възли се отпуснаха, когато се изправи и протегна. На лунната светлина, струяща през отворените прозорци, видя гънките по ленената си рокля с цвят на слонова кост. Мразеше да спи с дрехите си, но нямаше намерение да облича нощницата си. Не и с това казино отдолу. Не и с Девлин Маккейн толкова близо.

Една жена не може да се довери на мъж като този. Мъж, който прилича повече на звяр, отколкото на човек. Мъж, който можеше да я гледа с такива сребристосини очи и да предизвиква тази мощна топлина вътре в нея. И заедно с ужасното подозрение й хрумна друга мисъл: може би имаше още някой, на когото не можеше да се довери. Може би на самата себе си?

Глупости. Не намираше Девлин Маккейн ни най-малко привлекателен, убеждаваше се тя. Никога нямаше да хареса варварин.

На другия край на стаята се очертаваше тъмната сянка на вратата, водеща към спалнята на Девлин Маккейн. Той дори не я използваше. Това легло стоеше празно, докато тя трябваше да спи върху камъни, а Маккейн се шляеше в казиното си. Е, по-добре легло от камъни, отколкото легло, на което е спал той!

Белите ленени завеси потрепнаха от промъкналия се през отворените прозорци бриз. Освен дивана и една малка маса в единия край, тази бедна мебелировка се допълваше от две изтъркани кресла и бюро на отсрещната стена. Стаята бе почти гола и съвестно почистена. Носеше се мирисът на лимонено масло и пчелен восък.

По боядисаните в бяло стени нямаше фотографии, нямаше рисунки, нищо, което да дава представа за този мъж. Освен малката библиотека, която си беше направил в единия ъгъл.

Лунната светлина я насочи към бюрото до отсрещната стена. Използва кибритените клечки, които намери в дървена кутийка до медната газена лампа, поставена върху бюрото, и я запали. Мека проблясваща светлина се разля върху книгите, изпълнили лавиците, който заемаха половината от двете допиращи се стени. Когато за първи път забеляза библиотеката, тя бе изненадана. А сега, като погледна заглавията, бе озадачена.

Повечето от подвързаните с кожа томове изглеждаха стари, но чисти. Нямаше дори и следа от прах. Тя огледа заглавията, някои от които едва се четяха, търсеше нещо, което да отвлече съзнанието й от смущаващия американец. Но това, което откри, я накара да се замисли още повече за Девлин Маккейн.

Поезия, пиеси, класиците в литературата, както и съвременни автори като Туейн, Джеймс, Мопасан и Зола, изпълваха етажерките му. Имаше още: книги от митологията, философията, историята, математиката. Книги, които един учен би трябвало да притежава. И то на лавиците на човек като Девлин Маккейн.

— Философия. Какво ли правиш с такава книга, Девлин Маккейн — прошепна тя като вдигна едно издание на „Лекции по философия на човешкото съзнание“ на сър Томас Браун от лавицата.

— Правилата ли нарушавам?

Кейт се завъртя на пети, обръщайки се с лице към вратата за задното стълбище и към мъжа, който стоеше на прага. Шумът от казиното се понесе по стълбите и загърмя в стаята. Девлин Маккейн стоеше с ръка върху дръжката на вратата и с малък пакет под лявата си мишница. Той я гледаше така, като че искаше да обвие ръце около врата й и да я удуши.

Погледът му веднага задвижи нейната защитна реакция и като заговори, гласът й прозвуча по-остро, отколкото бе възнамерявала.

— Не ви чух да влизате.

Той влезе и затвори вратата след себе си, изолирайки шума от казиното. Тя усети яда му, когато се обърна към нея, тъй като лампата освети изопнатите черти на лицето му. Но имаше нещо повече в изражението му. Какво? Сянка на уязвимост?

Той взе книгата от ръцете й и дълго се взира в кожената подвързия, преди да заговори.

— Нима философията е нещо, което само богатите млади мъже в колежите могат да четат, мис Уитмор?

Тя се вцепени от тона му. Дали този човек не я мисли за някаква досадна снобка?

— Не, разбира се. Бях изненадана, това е всичко.

Той постави книгата обратно на етажерката, като че ли не искаше тя да я докосва.

— Изненадана сте, че мога да чета ли?

Тя гледаше профила му, омагьосана от странната смесица на чувства, които четеше по лицето му: ядът се преплиташе с болезнена уязвимост. Да, уязвимост, като малко момче, подложено на присмех. Наблюдавайки го, тя се улови, че иска да го докосне, да изглади линиите, появили се върху красивото му лице. Защо изпитваше такава силна нужда да го докосне?

— Изненадана съм от избора ви.

— Открих книгите много отдавна — той прекара пръст по кожените подвързии. — Знанието, мис Уитмор, е нещо, което никой не може да ви отнеме. Няма значение какво е то. Дори най-бедният човек може да пътува на шир и длъж, ако може да чете.

Колко достъпна е философията на този човек. Колко изненадваща. Колко привлекателна! Той се обърна към нея, а в погледа му се четеше предизвикателство за диспут. Той не я харесваше, това беше ясно.

Това, което не беше ясно, бе причината, поради която намираше знанието прекрасно. В края на краищата и тя не го харесваше. Не би трябвало да я интересува неговото мнение за нея. Но я интересуваше. О, небеса, интересуваше я!

Изражението му омекна, ядът в очите му отстъпи място на любопитството.

— Очилата ви.

Кейт вдигна ръка към лицето си, търсейки тънките телени рамки. Нямаше ги, беше останала безнадеждно изложена на показ.

— Какво за тях?

— Те не са ви необходими, нали?

— Какви странни неща говорите — тя се извърна от него, криейки се от проницателните сребристосини очи. — Защо, за Бога, ще нося очила, които не ми трябват? — каза, отправила се към масата до дивана, където бе оставила очилата си.

— И аз се чудя.

Той я последва, тя го усещаше плътно зад себе си, чувстваше очите му върху себе си. Когато се пресегна за очилата, той покри ръката й със своята. Внезапният контраст предизвика отговор в нея, искра, която разпали всеки нерв.

— Мистър Маккейн! — тя отдръпна ръката си.

Девлин вдигна очилата й и ги сложи пред очите си. Лека усмивка се появи на устните му, докато я гледаше през малките стъкла.

— Същото е да гледаш през стъклото на прозорец.

— Дайте ги тук! — тя протегна ръка, с дланта нагоре, между тях.

— Защо, за Бога, една жена носи очила, от които няма нужда? — попита той, повтаряйки като папагал думите й и поставя очилата в дланта й.

Кейт бързо си сложи очилата. Но не можеше да се скрие зад тези малки стъкла. Вече не. Не и от този мъж.

— Те са ми необходими.

— За да ви предпазват от хората, които ви оглеждат ли? Или, ако мога така да се изразя, да ви предпазват от мъжете, които ви оглеждат?

Тя се отдръпна от него и потърси хладния бриз, повяващ през прозорците. Очилата бяха част от бронята й. Красотата много отдавна се бе превърнала в проклятие вместо в благословия. А красота заедно с богатство правеше фатална комбинация. Кой мъж може да види нещо друго, освен красивото лице? Кой мъж може да види нещо друго, освен блясъка на златото?

— Не бихте ме разбрал.

— Понеже съм необразован шут, който трябва да бъде облечен в животински кожи и да носи тояга?

— Бърза преценка, трябва да призная — Кейт постави свитите си в юмруци ръце на перваза на прозореца. — Но точна, надявам се.

Светлини като точици блещукаха откъм града, разпростираха се нагоре по хълмовете, отразяваха се като вълшебство във водите на залива. Първата нощ от пристигането им в Рио, Кейт бе прекарала на палубата на кораба, гледаше града, представяше си тайните, които ги очакват.

Тя искаше да може да се върне обратно в тази нощ. Искаше никога да не бе срещала този мъж, защото имаше ужасното чувство, че животът й никога няма да бъде отново същия. Струваше й се, че е измъкната от безопасна малка дупка и е принудена да живее на слънце, чиято ярка светлина може да я ослепи.

— От какво се страхувате?

Кейт трепна от звука на този дълбок, плътен глас. Той стоеше зад нея обезпокояващо близо. За миг тя се почуди как той успяваше да се движи толкова тихо по скърцащия под, но този въпрос отпадна, изтласкан от съзнанието й от чувствата, които предизвикваше в нея: яд, разстройване, унижение и още нещо. Нещо и топло, и крехко, и плашещо.

— Грешите, мистър Маккейн, не се страхувам.

— Страх ви е.

Уханието му изпълни сетивата й — дъхав аромат, който винаги щеше да свързва с представата за слънце, осветило гладка мъжка кожа. Собствената й кожа потръпна от спомена.

Той прекара длани нагоре около раменете й, толкова близо, че усети топлината му. Но не я докосна. Накара я само да желае това топло докосване. Това беше лошо.

И тогава той я докосна, леко дръпване в основата на плитката й, отпусната на гърба. Бялата сатенена панделка, която стягаше плитката, се поддаде на настойчивите му пръсти. Той ги мушна в косата й, разпусна я, освободи гъстите спирали.

— Какво правите? — попита тя и се наклони напред, за да се отдръпне от него. Но не можеше да се отдръпне достатъчно, за да избяга. Ако се наведеше още малко, щеше да падне от прозореца.

Той ровеше с пръсти косата й, разпръскваше гъстите кичури, докосваше гърба й, раменете й.

— Искам да видя как ще изглежда цялата тази коса, разпусната на лунна светлина — той докосна с устни върха на ухото й.

Топъл дъх. Твърди устни. Нежното докосване раздвижи кръвта й, сърцето в гърдите й заби толкова силно, че усети сладостна болка.

— Винаги ли задоволявате любопитството си? — попита тя и дръпна косата си, сблъсквайки се с ръката му на тила й. Тя отдръпна своята ръка. Той докосна малките къдрици на врата й.

— Винаги ли отказвате да задоволите любопитството си? — той положи топлата си длан отстрани на шията й. Дългите пръсти достигаха до долната част на брадичката й, до нежните очертания на ключицата й.

— Не, разбира се — гласът й прозвуча дрезгаво дори в собствените й уши. — Аз разгадавам тайни, мистър Маккейн. Археологията е, в крайна сметка, наука за… тя е…

Той я накара да се обърне само с натиска на дъха си във врата й. Лунната светлина струеше върху лицето му, посребрявайки чертите на древен бог — Вулкан, изхвърлен от Олимп, принуден да броди по земята заедно със смъртните, които бледнееха пред неговата сила и красота. В очите му тя прочете въпроси. Но те не я изплашиха така, както отговорите, които също бяха там.

— Вие се страхувате, че хората ще виждат само красотата ви. Затова се криете — той взе лицето й в ръцете си, такива топли, силни ръце.

Откъде знаеше? Как е могъл да разбере този мъж?

Проникваше с очи в душата й, разрушаваше цялата й защита, докато тя се озова разбудена пред него. Беше едновременно вълнуващо и страшно, да знае, че този мъж може да я съблече гола.

Бризът развя пуснатата й коса, кичурите проблясваха на лунната светлина, като докосваха рамото му. Той се усмихваше. Измамно. Ако някога се беше чудила над значението на тази дума, не бе необходимо да се чуди повече — усмивката му я обгръщаше с топлина, с обещание.

Той наклони главата й, като се приближи, а пръстите му нежно докосваха с топлина бузите й. Никога не си бе представяла тази негова нежност.

— Вие сте красива, Катрин Уитмор. Много красива!

Тя се опита да избяга, но бе притисната между тялото му и прозореца. Лице и тяло, без ум или душа, това бе всичко, което той виждаше с тези властни очи. Тя не можеше да се заблуждава като вярва, че е видял повече.

Той притисна устни в нейните. Тя вдигна ръка, за да го отблъсне, но пръстите й се впиха в раменете му, топлината им се излъчваше през дрехите, за да я затопли.

Не трябваше да му позволява да прави това. Изобщо не трябваше да го прави. Той помръдна глава, за да разтвори устните си върху нейните.

Топлина. Чиста, благословена топлина преливаше от него в нея и я изпълваше. Той обви ръце около нея, прегърна я, притисна гърдите й до твърдия си гръден кош.

И, о, беше прекрасно да я държи така, като че възнамерява да я погълне, да чувства устните му да се движат върху нейните, да усеща силното му желание, невероятния му глад за нея. Някак си ръцете й се оказаха върху раменете му, обгърнали ги. Някак си пръстите й се оплетоха в косата му, в меката му копринена коса.

Той я искаше. Невинността не трябваше да й спестява това знание. Дълбоко в нея се запали един първичен пламък от огнената буря на сърцето му, изгаряйки я от нужда, която никога не бе познавала преди. Той щеше да я погълне с огъня си. И тя щеше да посрещне разгрома.

— Дишай! — прошепна той, а устните му докосваха нейните. — Няма нищо лошо в това да дишаш, любима!

Тя се дръпна назад в люлката на прегръдката му, втренчена в него, шокирана от собствения си отговор, замаяна от… липсата на въздух. Не би признала друго.

Той се усмихваше, чувствените му устни — извити и разтворени, сребристосините му очи — полузатворени от желанието, което тя усещаше да набъбва в едрото му тяло. Същото това желание преминаваше през собствените й вени като огнена лава, която не приемаше никакъв опит за отказ. Тя бе разтърсена, изложена на показ както никога до сега.

— Баща ми ви нае да ни водите през джунглата, мистър Маккейн — каза тя и се отблъсна от гърдите му. — Не за да прелъстявате дъщеря му. Бъдете така добър да си припомните къде ви е мястото.

Той се вкамени, ръцете му се отпуснаха отстрани.

— Почти бях забравил — отстъпи назад и цялата топлина от лицето му се стопи, луната превърна мъжествените му черти в мраморно изваяние. Студ. Непроницаемост. — Аз съм наетата помощ.

Тя отмести поглед от това студено изражение, а една буца тъга бе заседнала в гърдите й като назъбено парче лед.

— Точно така. И ви се плаща доста, трябва да добавя. Ще направите добре, ако не се самозабравяте в бъдеще, мистър Маккейн — и тя никога отново не трябва да се самозабравя с този мъж.

Пак се появи усмивката му, само че този път вместо мамещия чар, тя съдържаше зашеметяваща жлъч.

— Имам чувството, че не бях единственият самозабравил се, професоре.

Тя притисна пръсти до устните си. Този човек нямаше право, никакво право да я кара да се чувства по този начин — евтина, безпътна жена, като едно от неговите момичета, които танцуваха на сцената долу. Този път тя чу стъпките му, когато се отдалечи от нея остър, яден звук върху дървото. Тя погледна през рамо, докато той взимаше вързопа от дивана.

— Тръгваме след час. Облечете това! — каза той, подавайки й малкия, тъмен вързоп.

Тя трябваше да приближи и да приеме предложеното. Измина разстоянието бързо, като държеше високо главата си.

— Корабът ни няма да потегли преди два часа утре следобед — тя дръпна пакета от ръцете му, като внимаваше да не го докосне, като че беше открит пламък. Развърза вързопа и извади дълга черна дреха и забрадка. — Това е расо на монахиня.

Той се усмихна, но в тези извити, прекрасно изваяни устни имаше само презрение.

— Докато потеглим от Пара за Амазонка, вие сте сестра Елизабет. Баща ви е отец Додсън.

— А вие?

Той се поклони.

— Отец Рейли, на вашите услуги.

— Това ще накара небесата да се разтворят.

— Наех кораб, който да откара отец Додсън и паството му до Пара — каза той, игнорирайки призива й за словесна битка. — Облечете се и сложете всичко, от което се нуждаете в една чанта.

Кейт държеше расото до гърдите си и го наблюдаваше как прекосява стаята. Той отвори вратата на верандата над казиното, пропускайки вътре смях, музика и гласове. Излезе и затвори вратата с леко щракване. Въпреки това звукът отекна в ушите й.

През джунглата с този мъж. Ден и нощ с този мъж. Дали ще опита пак малката си игричка на прелъстяване? И, ако го направи, какво тогава? Но тя знаеше, че няма да го направи. Тя знаеше, че нейният отказ беше пълен. Беше видяла болката в очите му. Беше видяла яда, по-силен, отколкото след като му удари плесница този следобед.

Не, Девлин Маккейн беше приключен за нея. И по някаква ужасна причина, тя не намираше успокоение в тази констатация.