Дебра Диър
Мечтание (19)

Глава деветнадесета

— Татко!

Кейт скочи от стола си, като разпиля съдържанието на куфарчето с принадлежностите за писане. Мастилото се изля и образува тъмно петно върху синьо-червения килим. Баща й закуцука към нея. Тя се спусна към него.

— Кати.

Фредерик прегърна дъщеря си.

— Толкова се притеснявах за теб.

— Ранен ли си?

— Кракът ми е изтръпнал, защото бях вързан, това е всичко.

Фредерик погледна над главата на младата жена към Девлин.

— Девлин, радвам се да видя, че си добре. Другите също са тук. Плениха ни още първата вечер, когато тръгнахме да ви търсим. Никой не е ранен. Поне засега.

— И аз съм сигурен, че дъщеря ви няма да иска да промени това положение на нещата — намеси се Лейтън. — Жоакин, мис Уитмор се нуждае от чиста хартия и мастило.

Момчето вдигна куфарчето от килима и изчезна зад ъгъла на палатката. Стомахът на Кейт се сви на топка, когато видя, че Ван Хорн извади някакъв сгънат лист от джоба на белия си ленен панталон.

— Баща ви вече беше така любезен да начертае картата към Авалон.

Той хвана сгънатата хартия между палеца и показалеца си.

— Ако картата ви е по-различна от неговата, ще екзекутирам един от групата ви.

Кейт погледна баща си и попита тихичко:

— Истинския план ли му даде?

Фредерик смръщи вежди.

— Реших, че няма да е разумно, ако постъпя другояче. Обаче…

— Какво?

Ученият потърка брадичката си, тъмните вежди се събраха над смутените му кафяви очи.

— Може да съм пропуснал нещо.

— Скоро ще видим.

Лейтън посочи с картата към стола срещу него.

— Заповядайте, мис Уитмор, това протакане започва да ме отегчава.

Кейт седна на ръба на стола срещу Ван Хорн. Баща й се отпусна на стола вдясно от нея. Колко точна трябваше да бъде картата? И ако двата плана бъдат абсолютно еднакви, дали всички щяха да си тръгнат живи и здрави от този човек? Тя вдигна поглед към Девлин и потърси подкрепа. Той гледаше празната чаша в ръцете си, скрил дълбоко в себе си мислите си.

Когато Жоакин се върна с нови пособия за писане, Кейт се залови да чертае картата на пътя до Авалон със съзнанието, че може би държеше живота на Девлин в треперещите си ръце. Набързо нарисува пътеката, която водеше към древния град. Когато беше готова, Жоакин взе картата и я занесе на господаря си.

Кейт седеше, стиснала ръце в скута си, без да откъсва поглед от Ван Хорн, който сверяваше плановете. Той я погледна, сините му очи бяха студени като плуващия по Темза лед. Буцата в гърлото й я задушаваше.

Много бавно устните на Лейтън се разтегнаха в усмивка.

— Браво, мис Уитмор.

Кейт си отдъхна, мускулите й се отпуснаха, тялото й трепереше от усилията да сдържа емоциите си.

— Но се страхувам, че бяхте права. Възнамерявам да убия всички ви.

Лейтън се изправи като крал, ставащ от трона си.

— Франки, започни с мистър Маккейн.

— Не! — извика Кейт и скочи от стола.

Франки извади пистолета от кобура си. Тя се спусна към него, без да отделя поглед от черното смъртоносно оръжие.

— Кейт, залегни! — извика Девлин.

Тя погледна към него. Баща й я хвана откъм гърба, обви с едната си ръка кръста й, с другата сграбчи ръката й и я дръпна към себе си. Барабанът изщрака. Младата жена изпищя, без да отделя поглед от Девлин, знаейки, че само след още един удар на сърцето, куршумът ще се забие в гърдите му. Трябваше да предотврати това!

Ръката на Девлин се отметна назад и после прелетя напред толкова бързо, че Кейт не успя да види какво имаше в нея. Чу тъп удар, последван от тихо изохкване. Тя видя как Франки се свлече на земята. От раната на челото му течеше кръв, а в краката му се търкаляше китайската чаена чаша.

Падайки на земята, пистолетът изгърмя. Куршумът се заби в крака на стола на Кейт, пръскайки наоколо парченца дърво. Столът падна на една страна.

— Джоко!

Хъркащият вик накара Кейт да обърне поглед към Ван Хорн. Девлин беше стиснал с ръце врата му. Изпълнените с ужас сини очи на Лейтън като че щяха да изскочат, бузите му бяха почервенели, от гърлото му излизаха неприятни гъргорещи звуци, придружени с тънка струйка слюнка.

Джоко се спусна към тях, измъквайки пистолета си от кобура на обемистия си кръст. Кейт извърна глава към оръжието в ръката на Франки.

— Пистолетът!

Тя опита да се измъкне от ръцете на баща си, който все още я държеше здраво.

— Трябва да взема пистолета.

— Да, да, разбира се — отвърна Фредерик и я пусна.

Той се хвърли напред и стигна до падналия Франки едновременно с дъщеря си, блъсна се в нея и я събори.

Младата жена падна върху счупения стол и удари в него коляното си. След това, пронизана от болка, се търкулна върху килима, приземявайки се на нараненото си преди малко бедро. Ужасена видя как Джоко удари с дръжката на пистолета си Девлин по тила.

От устните на младия мъж се отрони стон. Той политна напред в ръцете на Ван Хорн, който изруга и се отмести встрани, така че Девлин падна върху килима.

Фредерик измъкна оръжието от ръката на Франки и се обърна. Беше твърде късно. Преди да успее да вдигне пистолета, двама индианци хванаха ръцете му, взеха пищова и го отведоха настрани.

Докато Кейт се изправяше с усилие, Джудит коленичи край неподвижното тяло на Девлин и постави главата му в скута си.

— Мистър Маккейн — прошепна тя и докосна бузата му.

— Девлин.

Кейт докуцука до тях и се отпусна на колене със смръщено от болка лице.

Джудит погали лицето на Девлин, докосна устните и бузите му, прокара пръсти в косите му. Кейт усети, че се задушава от ревност.

— Махни си ръцете от него!

Стресната, Джудит измъкна пръстите си изпод главата му. Те бяха изцапани с кръв.

— Мили Боже — прошепна тя.

— Девлин!

Кейт постави ръка на сърцето му.

— Ще го накарам да прокълне деня, в който се е родил — каза Ван Хорн, втренчил поглед в лицето на съперника си. — Ще се моли да го убием.

— Вече е мъртъв, Лейтън — погледна го Джудит.

— Господи, не — прошепна Фредерик.

Под пръстите си Кейт усещаше силния пулс на Девлин. Тя погледна към жената насреща, като се чудеше каква игра играеше тя. Джудит срещна погледа й и в тъмнокафявите и очи се изписаха предупреждение и молба.

— Съжалявам, мис Уитмор, зная колко много означаваше за вас мистър Маккейн.

Джудит хвана ръката на Кейт, тънките й пръсти я стиснаха силно.

— Зная, че бихте сторили всичко, за да го спасите.

Кейт се присъедини към играта на Джудит. Не знаеше как щеше да свърши това, но така все пак имаше някакъв шанс да спаси Девлин.

— Да, всичко.

— Копеле — процеди Лейтън, разтривайки врата си.

Джудит внимателно пусна главата на младия мъж върху килима и се изправи.

— Лейтън, мисля, че трябва веднага да убиеш тези хора.

Кейт погледна смаяна към жената. Чувстваше се така, като че току-що беше полетяла от ръба на висока скала. За миг си беше въобразила, че тя е на тяхна страна.

— Помисли си за мъките, които ги очакват, ако ги оставиш тук без храна, без пушки.

Джудит постави ръка на рамото на Ван Хорн.

— Трябва да ги убиеш сега, незабавно, безболезнено.

— Безболезнено?

Лейтън погледна към Кейт.

— А те какво са направили, че да заслужат милосърдието ми?

— Но помисли какво би им причинил, ако ги оставиш тук, сред тази дива пустош — младата жена галеше червените петна по врата му, оставени от пръстите на Девлин.

— Да, страхувам се, че ги чака ужасна смърт — или да попаднат в ръцете на диваците, или в ноктите на дивите зверове, или глад. Не може да става и дума да ги оставим живи тук.

— Да, наистина ще бъде ужасно.

Лейтън изгледа продължително Кейт, светлите му очи бяха пълни със злоба, устните му — разтегнати в демонична усмивка.

— Каква великолепна идея ми дадохте, кралице моя.

И той хвана ръката на Джудит, и целуна върховете на пръстите й.

— Ще ги оставим тук без пушки, без канута, дори без хапка хляб.

— Но, Лейтън, не можеш да направиш това. Помисли си за…

Той я накара да млъкне с жест, подобен на жеста на крал, издал току-що декрет. Джудит погледна към Кейт, погледите им се срещнаха, в кафявите й очи се четеше радост от победата. Кейт мислеше, че не се е излъгала — лейди Чатъм току-що беше успяла изкусно да убеди Ван Хорн да стори точно това, което тя искаше. Тя им даваше шанс да останат живи. Наистина малък шанс, но все пак по-добър от нищо. Кейт сведе поглед към Девлин, молейки се да остане все така неподвижен, докато си тръгнат тези хора.

— Джоко, разкарай от очите ми тази отрепка.

И Лейтън махна към лежащия в безсъзнание мъж.

Кейт вдигна глава, когато Джоко се запъти към Девлин.

— Не го докосвай!

Джоко не се поколеба и за миг. Стовари тежката си лапа на рамото й и я отмести, като че беше джудже, препречило пътя на великан. Тя загледа в ням ужас как Джоко преметна Девлин през рамото си. Една въздишка, един стон, и Девлин наистина щеше да се превърне в мъртвец.

Нищо. От разтворените устни на Девлин не се чу и най-слабо охкане. Кейт се изправи. Тръгна по петите на Джоко, който пресече поляната и навлезе няколко метра навътре в джунглата, където хвърли младия мъж върху покритата с лиани земя. Тих стон, дълбок и мъжки, изтрещя като изстрел в ушите на Кейт.

Джоко замръзна на мястото си, като се ослушваше, без да сваля поглед от Девлин. Кейт изохка дълбоко и гърлено, за да привлече вниманието му.

— Убихте единствения мъж, когото съм обичала в живота си.

Джоко се намръщи. Дълбоко разположените му очички почти се загубиха под дебелите му вежди.

— Остави ни. Върви си!

Тя се отпусна на колене до Девлин, като стенеше възможно най-гърлено, молейки Бога Джоко да бъде достатъчно тъп, за да повярва, че звукът, който беше чул, беше дошъл от нея, а не от „мъртвеца“.

— Девлин, о, скъпи мой — нареждаше тя, навела се над тялото му, за да скрие лекото движение на гърдите му от подлите очички на гиганта.

Прашенето на чупещите се под краката му клонки прозвуча като божествена музика в ушите на младата жена. Внимателно, като че ли той беше направен от стъкло и можеше да се счупи всеки момент, тя повдигна главата и раменете на Девлин и ги сложи в скута си.

През нарязаните листа на едно младо палмово дръвче Кейт гледаше как Джоко изкарва останалите членове на групата им от голямата палатка. Ръцете на всички бяха вързани зад гърба им. Веднага след като излезе от палатката, Остин се заоглежда наоколо и погледът му се спря на пътеката, водеща към джунглата.

Не би могъл да я види — растителността беше прекалено гъста. И все пак й се струваше, че погледът му преминава през тази зелена преграда. В очите му се четеше тъга, дълбока, сърцераздирателна, като че беше в дълбок траур, като че жалеше за много скъп човек. Един от индианците го сръга в гърба с пушката.

Остин се обърна рязко, видът му беше агресивен и това накара пазача му да отскочи назад и да насочи пушката си към гърдите му.

— Недей! — прошепна тя, молейки отдалеч Остин, да не върши необмислени неща.

Фредерик застана между лорда и човека с пушката. Каза нещо на Остин, който кимна и се обърна напред. Тръгнаха към другите, които ги очакваха на брега на реката.

В другия край на лагера можеше да види Лейтън ван Хорн, който даваше заповеди, и индианците, които припряно ги изпълняваха.

Тя отново сведе поглед към мъжа, който лежеше в безсъзнание до нея.

— Ти ще се оправиш — пошепна тя и погали бузата му. Гласът й наподобяваше лекия полъх на вятъра. — Трябва да се оправиш. Обеща да ме заведеш до Авалон, помниш ли? А ти си от хората, които държат на обещанията си.

Приглади мокрите му коси настрани от челото, копринените кичури се увиха около пръстите й като живи.

Една сълза се търкулна от окото й и капна върху бузата на Девлин, където заблестя, осветявана от слънчевия лъч, промъкнал се през гъстия листак, като че ли специално, за да погали лицето му.

— Аз никога не плача — тя притисна устни към блестящата капчица. — Поне, преди да те срещна. Ти ме превърна в непознат за мен самата човек. Знаеш ли това? Знаеш ли, че ми се искаше да счупя ръцете на онази жена, когато те докосваше? — тя обхвана лицето му в дланите си и погали с палец ъгълчето на устата му. — Ревност. Какво отвратително чувство. Безполезно. Вредно. Глупаво. И всички тези промени само заради теб.

Той обърна глава, от устните му се отрони въздишка, топлият му дъх погали нежната кожа на китката й. Тя усети дълбоко в себе си да светва познатото пламъче.

— О, Девлин, имам неприятното усещане, че мисълта за теб ще ме преследва до последния ми дъх.

Наблизо изпращя клонка. Кейт погледна назад през рамото си. Страхът за Девлин я обля като леденостуден порой. Дали не се връщаше Джоко, за да види какво правят? Не, към тях се приближаваше дребната деликатна фигура на лейди Чатъм.

— Как е той? — попита тихо Джудит.

— Жив само благодарение на вашата доброта.

Джудит затвори очи и въздъхна на пресекулки. Трябваше й малко време да се поуспокои, преди да заговори.

— Донесох ви това.

И тя измъкна кожения калъф с ножа на Девлин от гънките на полите си.

— Ще го скрия ей там, в случай че Лейтън или някой от хората му дойдат да ви претърсят, преди да тръгнем.

Джудит пусна ножа сред гъсто оплетените лиани на няколко метра от тях, които го скриха напълно.

— Лейтън се съгласи да ви остави някои от вещите, палатките, куфарите.

— Вие ли го убедихте да го направи?

Тя кимна.

— Той провери всичките ви вещи и знае, че между тях няма оръжие, нищо, което би могло наистина да ви бъде от полза. Прави това заради мен, иска с този голям, според него, жест да ми покаже колко великодушен може да бъде. Сигурна съм, че мисли, че малкото неща, които ви оставя, само ще удължат мъките ви.

— Доставя му удоволствие да причинява мъка.

Джудит кимна.

— Пожелавам ви всичко най-добро.

Като че ли искаше да каже още нещо. Вместо това се обърна и си тръгна.

— Почакайте — рече Кейт, гласът й не беше по-силен от шепот.

Джудит се поколеба и се обърна към нея. Изглеждаше несигурна, като младо момиче, мъмрено от родителите си.

— Не знам как да ви се отблагодаря за всичко, което направихте.

Джудит поклати глава.

— Моля ви да разберете, че стоя с Лейтън, защото нямам избор. Той направи всичко възможно, за да не мога да го напусна.

Тя се загледа за момент в Девлин, в тъмните й кафяви очи се четеше нежност и копнеж.

— Вие сте много щастлива жена, мис Уитмор. Душата си бих дала, за да ме гледа мъж като така, както Девлин Маккейн гледа вас. Грижете се добре за него.

Лейди Чатъм се обърна и забърза обратно към лагера. Останала сама, на Кейт й стана толкова студено, че дори сърцето й се смрази.

— Влюбена е в теб — прошепна тя, като прокара пръстите си по студената буза на Девлин.

Някой ден Девлин щеше да се ожени. Щеше да си намери жена като Джудит, която би дала всичко, за да бъде до него, жена, която ще зачева и ражда децата му и ще остарее с него.

Думите на Девлин отекваха в съзнанието й и всяка една от тях пробождаше сърцето й.

„Омъжи се за мен, Кейт. Ела да живееш с мен до края на дните ни.“

— Нищо няма да се получи от това.

Плъзгаше пръстите си по извивката на устните на младия мъж. Усещаше дъха му като топъл полъх по кожата си.

— Двамата с теб сме прекалено различни. Искаме различни неща от живота.

По бузите й започнаха да се стичат сълзи.

— Няма да бъдеш щастлив в моя свят, нито пък аз ще бъда щастлива в твоя. И двамата знаем това. Но въпреки всичко, как ще живея без теб, Девлин Маккейн?

 

 

„Девлин!“

Гласът идваше отдалеч, преминаваше през непрогледен мрак, преди да стигне до съзнанието му. Някой го викаше. Някой имаше нужда от него. Кейт. Трябваше да отиде при нея, нещо не беше наред, тя се нуждаеше от помощ. Но той беше толкова уморен, а болката го беше затиснала като голям гранитен блок. Мракът беше непрогледен. Не можеше да открие пътя си в него.

„Девлин!“

Това беше отново нейният глас. Той проряза като сребърен лъч пластовете от тъмнина и болка.

„Моля те, скъпи, събуди се.“

Гласът й беше неговият фар с ярка сребриста светлина. Трябваше да я достигне. В противен случай никога нямаше да успее да се измъкне от този мрак. Никога повече нямаше да види Кейт.

„Девлин, моля те, не ме оставяй.“

В съзнанието си Девлин стигна до трептящия сребрист лъч. Щом го докосна, светлината се разшири, обгърна го и в същото време го изпълни целия. Топлото блестящо сребро потече във вените му, премина през порите, облекчи болката, докато той самият също се превърна в сребриста светлина.

Слънчев лъч. Усети топлината върху лицето си и играта му върху затворените си клепачи. Когато отвори очи, през пролуките в зеленината над главата си видя ясното синьо небе. Слънчевата светлина го заслепи. Нещо край него се размърда, някакво лице закри светлината, лице, обвито от златен ореол, истински ангел.

— Слава Богу — прошепна Кейт и обхвана лицето му в дланите си.

Девлин разтвори устни да каже нещо, но тя сложи пръстите си на устата му.

— Тихо. Ако те чуят…

Тя преглътна с усилие, като че думите не можеха да излязат от гърлото й.

— Говори шепнешком.

Той така или иначе нямаше сила да говори по-силно.

— С какво ме удари този път, професоре?

— Не съм аз. Спомняш ли си какво стана? Спомняш ли си Ван Хорн?

— Къде е той?

— Все още в лагера, на няколко метра оттук.

Девлин пое дълбоко въздух и опита да седне. Натискът на тънката й ръка върху рамото му беше достатъчен, за да го надвие. Главата му отново падна в скута й, виеше се му се свят от усилието.

— Не се нрави на герой, мистър Маккейн. Може да те убият.

— Не съм никакъв герой.

С огромно напрежение държеше клепачите си отворени, но чувстваше, че щяха да се затворят всеки момент от оловната тежест върху тях.

— Спомняш ли си?

— Спомням си много добре.

Тя го погали по слепоочието.

— Никога няма да го забравя — прошепна той, потъвайки отново в бездната на безсъзнанието.

В продължение на повече от час Кейт следеше напрегнато събитията в лагера, а Девлин беше в скута й. След като всичко беше прибрано и натоварено на флотилията от канута, Ван Хорн се насочи към малката група на брега на реката. Дъхът на младата жена секна, имаше чувството, че в този миг се решава съдбата им.

Лейтън каза нещо на баща й и на останалите, но тя беше прекалено далеч, за да чуе думите му. След това той вдигна ръка, за да даде сигнал на хората си. При този знак индианците бутнаха канутата, които Девлин беше осигурил за групата си при Сантарем, във водата. Смехът на Ван Хорн, носен от топлия ветрец, се чуваше, докато лодките се скриваха от погледа им. Беше се обърнал към тях и им махаше за сбогом.

Все още със завързани ръце, Остин се втурна към Кейт по пътечката, следван от баща й. Другите стояха край реката, втренчили поглед в тъмните й води. Изглеждаха така, като че присъстваха на собственото си погребение.

Остин се скри от погледа й. Появи се отново след няколко секунди. Движеше се бавно, краката му като че не се докосваха до земята. Спря се на няколко метра от тях, загледан в Девлин. На лицето му се четеше тревога и още нещо, може би вина.

— Това не трябваше да става — прошепна той и тръгна към Кейт, все така, без да откъсва очи от лежащия в безсъзнание мъж.

— Остин, той е…

— Жив.

Девлин отвори очи.

Цялото му тяло се отпусна от внезапното облекчение, което Кейт видя ясно изписано на лицето му.

— Жив? — повтори Фредерик, който идваше след Остин. — Нищо не разбирам.

— Лейди Джудит беше на наша страна — Кейт погали бузата на Девлин, леко наболата му брада одраска дланта й. — Тя излъга, че е мъртъв.

Девлин успя да се изправи дотолкова, че да седне, и хвана с две ръце главата си.

— Почна да ми писва от хора, които все гледат да ме ударят по главата.

— Това е един от случаите, когато можеш да си благодарен, че имаш дебел череп.

Фредерик потупа Девлин по рамото, като се смееше на изпълнения му с подозрение поглед.

— Отивам да кажа на другите. Ще им олекне, като разберат, че си жив.

— Катрин, можеш ли да разхлабиш въжето на китките ми? — попита Остин, след като Фредерик се втурна отново по пътеката.

Кейт извади дългия нож, който беше скрила Джудит. Острото като бръснач острие преряза без усилие дебелото въже около китките на Остин. Отдолу се показаха грозни червени белези. Той се намръщи леко и разтърка наранената си кожа.

— Как успя да скриеш този нож?

— Лейди Джудит. Дължим на нея живота си. Тя успя така да подведе Ван Хорн, че той реши да ни изостави в джунглата.

Кейт обърна назад глава, за да види Девлин. Той я наблюдаваше с непроницаемо изражение. Един-единствен слънчев лъч, успял да се промъкне през дебелия зелен балдахин над главите им, обливаше в злато и милваше лицето му.

— Какво прави подобна жена с Ван Хорн? — попита той, като се изправи на крака, стъпвайки несигурно.

Кейт се спусна към него, но погледът му я прикова на място. Боже мили, не искаше тя да го докосва.

— Според това, което съм чувал да се говори в Лондон, той имал склонност да примамва представители на аристокрацията и въобще всеки, който поиска — каза Остин. — Предполагам, че лейди Джудит е имала своето слабо, уязвимо място и той се е възползвал от това.

— Познаваш ли я?

Девлин опипваше с ръка тила си, разучавайки подутината на главата си.

— Срещнахме се веднъж, преди няколко години, още не беше омъжена.

— А Ван Хорн?

— Виждал съм го на няколко събирания — отвърна Остин.

Между черните му вежди се появи дълбока бръчка.

Изражението му остави у Кейт впечатлението, че той не казва всичко, което знае, и че нещо го тревожи.

Остин сведе поглед към изранените си китки.

— Не е възможно човек да не се срещне с него, тъй като той се движи в най-висшите кръгове на обществото.

— Най-висшите кръгове — прошепна Девлин, все така загледан в Кейт.

В сребристосините му очи се четеше мъка.

Тя направи стъпка към него, искаше й се да го прегърне. Това обаче беше невъзможно. Помежду им се беше отворила пропаст, пълна с парченцата от разбитите им мечти. Знаеше, че е в нейните сили да издигне мост, който да свърже двата края на тази пропаст. Но не знаеше в какво щеше да се превърне тя самата след това.

— Тревожех се за теб — рече тя, вперила поглед в очите му.

Там, където преди беше виждала душата му, блестяща от любов, сега виждаше само външната красота, различните нюанси на сиво и синьо, буреносни облаци, заобиколени от тъмносиния цвят на вечерното небе.

— По-добре ли си?

— Нищо ми няма, мис Уитмор.

Толкова студен, толкова официален. Беше се отдръпнал от нея напълно и окончателно, и тя не можеше да му се сърди. Искаше й се да му се извини, но не можеше да намери думите, които биха могли да заличат дълбоката рана, която му беше нанесла.

— Главата ти — прошепна тя.

Отчаяно й се искаше да го докосне, но е страхуваше, че той ще се отдръпне.

— Достатъчно е здрава, за да издържи някой и друг удар. Не се притеснявай за мен, професоре, сам мога да се погрижа за себе си.

Без нито дума повече той тръгна. Тя гледаше след него, без да може да откъсне погледа си от гъвкавите движения на силното му тяло. Обсебена от спомени, знаеше, че трябва да забрави вкуса на устните му, допира на ръцете му, прекрасното усещане на движенията му в нея. Трябваше да забрави всичко това, за да се спаси. Тези спомени се забиваха като парчета от счупено стъкло в тялото и в душата й.