Дебра Диър
Мечтание (2)

Глава втора

— Този човек е варварин — Кейт се обърна, след като стигна боядисаната в бледозелено стена. Без да спира, тя продължи да крачи в обратна посока, насочила се към отворената врата на балкона, в най-отдалечения край на дневната в хотелския апартамент на баща й. — По-добре да тръгнем без него.

— Не, страхувам се, че няма да е по-добре. Той ще бъде безценен за нас — като чу подигравателния, сърдит глас на дъщеря си, Фредерик Уитмор вдигна поглед от разгънатата на коленете му карта на Амазонка.

Кейт спря пред отворената врата и се загледа в далечния залив. Планини с цвят на смарагд заобикаляха града, извисили величествени остри върхове като гигантска назъбена мидена черупка, разтворила се, за да покаже своята перла. Златни и алени лъчи на следобедното слънце се пръскаха в стаята заедно с влажния бриз, галеха лицето й с топлина, пропиваха сетивата й с ухание на портокалов цвят и жасмин от близките градини.

— Съмнявам се, че можем да му се доверим, дори и да реши да ни бъде водач. Всеки, който мами бедните, нищо неподозиращи индианци да разменят злато за няколко дрънкулки, е човек без скрупули.

— Едно джобно ножче е много по-ценно за индианците от златото — каза Остин Синклеър.

Тя погледна през рамо мъжа, който седеше в тапицираното кресло срещу баща й. Въпреки че познаваше Остин от скоро, тя го приемаше така, като че ли цял живот са били приятели. Преди шест месеца този висок, елегантен мъж с гъста черна коса и бледосиви очи дойде в градската им къща в Лондон, нетърпелив да обсъди последната книга на баща й. Свързани от общата им страст към Атлантида, лорд Остин Синклеър, маркиз на Съмърсет, син на дука на Девънтри, Фредерик и Кейт станаха добри приятели. Беше съвсем естествено да го поканят да се присъедини към тях в това приключение.

— Нямам представа, защо го защитаваш.

Остин я погледна със закачка в сивите очи.

— Може би, защото той не е тук, за да се защити.

— О, не е честно. Правиш така, че да звуча като кавгаджийка — тя се извъртя от отворената врата и пое в обратна посока към стената, с развята бледожълта пола.

Въпреки че роклята й бе нова, не бе направена по последна мода. Кейт не намираше нищо привлекателно във фустите, те бяха непрактични, ограничаващи и правеха жената да изглежда натруфена и тромава камила. И както й се струваше, материите, постоянно използвани за тази чудовищна мода, биха изглеждали по-добре като тапицерия на мебели, вместо на жени. Преди четири години, когато беше на двадесет и две, тя започна сама да измисля дрехите си за ужас на своя шивач.

— Девлин Маккейн е нехранимайко — каза Кейт, защитавайки своята позиция.

— Интересно — промърмори Фредерик, наблюдавайки раздразнените движения на дъщеря си. — Изненадан съм, че ти е направил такова огромно впечатление. Трябва да призная, че намирам този мъж доста привлекателен.

— Привлекателен! — Кейт спря до кръглата писалищна маса, поставена до канапето, върху което седеше баща й. — Знаеш ли, че има танцьорки в казиното? — тя постави ръце на кръста си, оформяйки наречената от баща й учителска стойка. — Жени, които са едва облечени, които размахват крака по сцената и вдигат късите си поли над главите си.

— Наистина ли? — Фредерик я погледна над малките стъкла на очилата си за четене, кацнали върху тънкия му нос. Слънцето докосваше разбърканата му коса със сребърни кичури, промъкнали се в тъмнокафявите вълни. — Не видях никакви танцуващи момичета, когато посетих мистър Маккейн.

Кейт се намръщи:

— Изглежда си разочарован.

Той се усмихна. Дълбоки линии покриха потъмнялата кожа около тъмнокафявите му очи. Въпреки че притежаваше една от най-големите корабни компании в Англия, Фредерик Уитмор предпочиташе да прекарва повече от времето си в задоволяване на страстта си към археологията общо казано, а конкретно — към Атлантида.

— Понякога, скъпа дъще, ти си твърде сериозна — той започна да сгъва картата, докато говореше, борейки се с естествените гънки на хартията. — И прекалено критична към противоположния пол.

Тя вдигна ръка към бузата си, припомняйки си нежното докосване на пръстите на Девлин Маккейн, които се плъзгаха по кожата й. Маккейн по всяка вероятност си мислеше, че жените се разтапят от докосването му. Без съмнение повечето жени го правеха.

— Ти не разбираш. Този човек смята жените за украшения. Той вярва, че сме поставени на света, за да не бъдем нищо повече, освен играчки за мъжете.

Фредерик я изучава известно време, преди да проговори.

— Бих предположил, че повечето жени намират мистър Маккейн за привлекателен и решително, това е така.

— Само жени, които предпочитат да ги удрят с тояга по главата и да ги завличат в най-близката пещера.

Дълбокият смях на Остин изпълни стаята. Когато Кейт се обърна, за да му хвърли смразяващ поглед, той стана от стола си, а устните му, сред елегантната гъста черна брада, бяха разтегнати в усмивка.

— Ще се поразходя преди вечеря. Може би ще измисля нещо, с което да привлека скандалния мистър Маккейн, за да изпълни същинското си задължение. Ще видя и двама ви по-късно — той остави Катрин и Фредерик сами в слънчевата стая.

— Жалко, мистър Маккейн няма да дойде с нас на това пътешествие — Фредерик преобърна в ръцете си навитата карта. — Имам усещането, че може би точно той е мъжът, който може да промени убежденията ти по някои въпроси.

— Ако имаш предвид женитба, мога да те уверя, че Девлин Маккейн е последният мъж на земята, който би ме накарал да променя мнението си за тази институция.

— Той има качества, Кати.

— Нито едно, от които не намирам за привлекателно. Нямам намерение да ставам имущество, на който и да е мъж. Нито един мъж няма да открадне моята същност, особено мъж като Девлин Маккейн.

— Женитба с подходящия човек ни дава много, а не ни отнема нищо — той вдигна очилата си на челото. — Не мисля, че майка ти се е чувствала така, като че ли съм си присвоил нейната същност.

— Това е било различно — въпреки че майката на Кейт бе починала при раждането й, тя я познаваше от впечатленията на баща си, нежни спомени за жената, която е обожавал. — Ти не си като повечето мъже — тя се отпусна на канапето до баща си и постави ръка върху рамото му. — Ти си грижовен, разбиращ. Никога не си се опитвал да ме възпираш, да ме ограничаваш, понеже съм се родила жена. Ти си рядкост.

— Отгледах те като син — Фредерик потупа ръката й. — Не знаех други начини. Но ненавиждам мисълта, че моето невежество е причина да се затвори част от живота ти, която би могла да съдържа едни от най-възхитителните преживявания на света.

Кейт поклати отрицателно глава.

— Няма нищо, което един мъж може да предложи на една жена, за да компенсира загубата на нейната независимост.

Фредерик сви устни, а тъмните му вежди се повдигнаха леко.

— Има едно или две неща, които мъжът може да предложи на жената.

— Ако имаш пред вид нещо от плътско естество, не ме интересува. Интелектуалните занимания са много по-ценни, сигурна съм в това — в съзнанието й се промъкна образът на Девлин Маккейн, какъвто го видя за първи път, всеки инч от тялото му — гол, излъчващ сила и животинска красота. Споменът предизвика странно стягане на мускулите й дълбоко в нея, непознат прилив на топлина, който я шокира.

— Има преживявания, които никой не трябва да пропуска в живота си, Кати. Любовта — и емоционална, и физическа — възнаграждава.

Тя беше станала учен, свикнала да изследва любопитството си за всяко нещо. И баща й от много отдавна задоволяваше любопитството й, свързано с така наречения от Кейт „човеко сътворяващ процес“. Тя никога нямаше да забрави как се изчервяваше баща й, когато й обясняваше същността на този процес. И винаги щеше да му бъде благодарна, че не създаде у нея фалшиви впечатления или невежество.

— Татко, нима се надяваш, че ще се хвърля в прегръдките, на който и да е мъж, минаващ насам?

Фредерик се усмихна.

— Надявах се да се хвърлиш в прегръдките на Остин. Но изглежда ти приемаш този хубав млад мъж по-скоро като брат, отколкото като възможен любовник.

— Татко, нима! — Кейт повдигна вежди с шеговито възмущение — Искаш да ме шокираш?

— Скъпа дъще, ако те бях отгледал правилно, разговор като този наистина щеше да те шокира.

— Ти не би ме имал по друг начин — каза тя, като взе смачканата карта от ръцете му. — И кажи ми какво ще правиш, ако избягам с някой мъж? — тя разтвори картата, започна да я сгъва точно по прегънатите линии, като продължаваше да говори. — Можеш ли наистина да си представиш да тръгнеш на експедиция без мен?

— Бил съм егоист. Трябваше да те изпратя в подходящи училища, вместо да наемам учители, вместо да те държа при себе си и да те влача по света. Но ти беше такава радост, Кати, такова успокоение за мен.

— А сега искаш да ме омъжиш, да се освободиш от мен — тя постави прилежно сгънатата карта в скута си.

— Ти имаш нужда от някого в живота си. Аз няма да съм вечно наоколо. Ненавиждам мисълта, че можеш да останеш съвсем сама.

— Не говори така — тя махна очилата от челото му. Сгъна ги и ги пъхна във вътрешния джоб на светлосивото му сако, като го потупа по рамото, произнасяйки: — Ти изобщо не си стар.

— Годините се промъкват и се наслагват върху всички нас — той взе ръката й между своите. — Толкова съм щастлив, че те имам, Кати. Но се чудя, кого ще имаш ти, когато станеш на моите години.

— Имам работата си — тя усети дълбоко в себе си трепет, слабо ехо на копнеж, който можеше да я изпълни, ако не се бореше с него, както често я изпълваше нощем, когато беше твърде уморена, за да го превъзмогне временно.

— Ще бъде ли работата достатъчна?

— Един съпруг никога не би позволил на жена си да обикаля земята и да издирва изгубени светове. Той ще очаква от мене да се откажа от работата си. Ще иска от мене да бъда покорно малко украшение, да сервирам чайове и вечери и… и не знам какво още. Ще бъде толкова ужасно, не разбираш ли? И с течение на времето той ще ме намрази толкова много, колкото и аз, затова, че ме е превърнал в нещо, което не съм.

Но имаше моменти, в които се чудеше какво би било да дели живота си с някого, да чувства мъжко рамо до себе си.

— Ако мога да срещна мъж, който би позволил да запазя независимостта си, който би бил истински партньор… О, но къде е този мъж? — тя бе започнала да вярва, че той не съществува.

— Остин прилича на мъж, който никога не би се опитал да те окове във вериги.

Това беше вярно. Или в крайна сметка изглеждаше вярно. Но как може да бъде сигурна, че един мъж няма да се промени след брачната церемония?

— Сигурна съм, че Остин никога не си е помислял да ми предложи женитба.

— С малко окуражаване би могъл.

Милият Остин. Той беше интелигентен, внимателен и умен й тя трябваше да признае, приятен на вид — всичко, което една жена би пожелала да притежава мъжът. Но единствено топлината на приятелството се зароди между тях. Не беше достатъчно.

Още веднъж образът на Девлин Маккейн нахлу в мислите й и с него дойде тази интригуваща вълна от топлина, която я караше да се чувства странно неспокойна. Тя се изправи и грабна една чаша от сребърния поднос, поставен на масата до канапето.

— Не съм сигурна как изобщо си могъл да предположиш, че бих приела да се омъжа за човек като Девлин Маккейн.

По погледа на баща си тя разбра колко издайнически е този обрат в разговора. Тя вдигна една глинена кана във формата на тукан^[1] — това, което местното население наричаше moringue — от масата и сипа вода от клюна в чашата си.

— Уверявам те, че не намирам този човек ни най-малко привлекателен.

— Аз не бих изпил това.

Кейт погледна в чашата и откри дълга един инч хлебарка, barata, която плуваше във водата. Потръпна от погнуса. Гъмжеше от насекоми навсякъде в този климат. По тази причина подовете бяха голи — в килимите се въдеха бълхи.

Тя все още не беше свикнала да открива големите тъмни хлебарки, а й се случваше да ги намира навсякъде. Тази сутрин едно от тези създания спеше в обувката й. Тъй като баща й не споделяше нейното отвращение към грозните буболечки, той не виждаше причина да ги избива като ги види. Дори започна да дава имена на тези от тях, които намираше на едни и същи места.

— Татко, бих искала да не държиш любимците си в каната за вода.

— Хванах Хорацио да гризе корицата на дневника ми миналата нощ — каза Фредерик, като наблюдаваше дъщеря си, понесла чашата към отворената врата на балкона. — Малките дяволчета обичат да ядат кожа.

Без да погледне през парапета от ковано желязо, Кейт изсипа Хорацио и тръгна обратно към стаята. Тежка въздишка, последвана от дълбок, тътнещ глас, като изричаше проклятие, я накара да спре веднага.

— О, небеса! — промълви тя, поглеждайки баща си.

Фредерик наведе тъмнокосата си глава, усмивка набръчка устните му.

— Мисля, че трябваше да погледнеш, преди да изхвърлиш бедния Хорацио през балкона.

Тя се втурна обратно и погледна надолу, за да съзре Девлин Маккейн в мръсния двор на двадесет фута разстояние, впил поглед в нея. Гаснещата слънчева светлина проблясваше във водата, която капеше от тъмната му коса. Кейт проследи с очи една блестяща капка, която се плъзна по извивката на бузата му и по строгата линия на врата му, преди да се стече под яката на бялата му риза. Въображението й довърши пътешествието на тази блестяща капка между гъстите, черни къдри, които знаеше, че покриват широките му гърди.

Девлин пое дълбоко дъх и го изпусна през стиснати зъби, като я видя.

— Трябваше да се досетя.

Тя почувства нервно гъделичкане в стомаха си, кикот, надигащ се отвътре, и трябваше да захапе долната си устна, за да не му позволи да избяга навън.

— Ужасно съжалявам — каза тя, като извинението й се придружаваше от едва неизбухнал смях.

Девлин повдигна едната си тъмна вежда, уловил забавлението в погледа й.

— Съжалявате, че не хвърлихте и чашата ли?

— Щом вие го казвате — да.

— Мистър Маккейн, моля ви простете на дъщеря ми — Фредерик постави ръце на перилата до Кейт. — Страхувам се, че тя има доста изопачено чувство за хумор. Моля, качете се. В стаята има чисти кърпи.

Кейт гледаше Маккейн, докато изчезна под балкона, след това се обърна към баща си:

— Имаш ли представа, защо е дошъл тук?

— Може би е променил решението си — каза Фредерик, упътил се обратно към дневната.

Кейт го последва, потупвайки с върховете на пръстите си стъклената наша, която, все още държеше.

— Той ни смята за глупаци, понеже вярваме в Авалон.

— Той е прагматик, скъпа.

— Невеж грубиян, ако питаш мен — Кейт постави чашата до каната върху масата и погледна към дланите си. Те бяха влажни и това се дължеше повече на Девлин Маккейн, отколкото на мократа чаша. Тя подскочи, когато някой почука на вратата.

— Знаеш ли, че си се изчервила? — Фредерик попита, докато вървеше към вратата.

— Татко, моля те, не бъди груб — прошепна тя, съпротивлявайки се на желанието да скрие горещите си бузи в ръце. Пое дълбоко въздух и се опита да успокои внезапната ярост на сърцето си. Господи, държеше се като жена, омаяна от безмилостно красив мъж. Глупавото същество, което никога не би уважавала. Е, тя няма да има нищо общо с тези глупости.

Кейт застана до канапето, докато баща й отвори вратата и поздрави Девлин Маккейн. Винаги бе смятала, че баща й е висок. И все пак Маккейн стърчеше няколко инча над шестте фута на Фредерик. За момент Маккейн изпълни входа с широкоплещестата си осанка, след което баща й го покани вътре. Маккейн се движеше в стаята с дълги грациозни крачки, мъж — гигант.

Още веднъж необузданата сила на този мъж я порази. Тя го заобикаляше, излъчваше се от всяко негово движение, струеше към нея като горещ пустинен вятър. Образи на безсмъртни богове, живеещи по величествени планински върхове, високо над крехките човеци от тяхното царство, изникнаха в съзнанието й.

Тя беше чела в учението на келтите за мъже вълшебници, който пренасяли смъртни жени в своите палати в небесата, където те никога повече не усещали хладното докосване на времето. Безсмъртни. Да живееш вечно с тази сила и величие.

„Нищо друго, освен измислици“, напомни си тя. Маккейн не беше нищо повече от човек. И при това едва цивилизован. Все още усещаше разтърсването дълбоко в себе си, плашещата я слабост, която идваше само като гледаше този мъж, порива вътре в нея, за чието съществуване не бе и предполагала.

Повечето от мъжете, които познаваше, бяха учени или аристократи. Никога не бе срещала някой като Девлин Маккейн. Това трябваше да е причината, поради която го намираше очарователен, увери себе си тя. Нямаше намерение да бъде привлечена от един примитивен варварин. Единственото й намерение беше да бъде учен.

Тя не беше такъв тип жена, която може да бъде завладяна от красиво лице и прекрасно изваяно тяло. Беше просто любопитна и това е всичко. Но тя не можеше да престане да се чуди, какво ли би било да го докосне, да почувства топлината на кожата му под своята длан. Той имаше такава топла, гладка на вид кожа. Маккейн погледна право в нея и я улови, че го зяпа. Още веднъж.

Сенки от синьо и сиво преминаха като буреносни облаци през ирисите му, които потъмняха в ъглите като синьото на нощта. Хваната от сребристосиния поглед на Маккейн, тя не можеше да помръдне, не можеше да диша.

Той проникваше в нея с очите си, докосвайки я, както никой не я бе докосвал. С тези очи той изгаряше маската, зад която тя се опитваше да се скрие. Той я разголваше, оставяше я на показ, караше я да се чувства така, като че ли е прочел дневника й, като че ли знаеше всичките й тайни, а оттам и всички тайни, които никога не бе имала смелост да признае дори пред себе си.

Баща й говореше, но тя все още не можеше да чуе думите поради бученето на кръвта в ушите й. Маккейн се движеше към нея като предлагаше, ръката си, изпълвайки нейния свят.

— Мис Уитмор, мислех си, че ние… — Девлин се поколеба и пое дълбоко въздух.

— Нещо не е наред ли? — попита Кейт.

Девлин трепна, протегна ръка към яката на ризата си, като че имаше горещ въглен във врата си.

— Има нещо… — той разтърси рамене. — Нещо…

Кейт наблюдаваше втренчено странните му движения, бавно започна да разбира какво се е случило. Тя погледна баща си точно когато Фредерик се обърна към нея.

— Хорацио! — Кейт и Фредерик едновременно изрекоха името.

— Хорацио? — попита Девлин.

— Любимата хлебарка на баща ми — каза Кейт, борейки се със смеха, който гъделичкаше гърлото й. — Беше в чашата ми.

Очите на Девлин се разшириха.

— Баня?

— Ето там — каза Фредерик и посочи вратата на другия край на стаята.

Девлин Маккейн се втурна нататък кършейки се, като сваляше сакото си и разкопчаваше копчетата на ризата си. Кейт притисна с пръсти устните си в опит да спре смеха, който напираше в гърлото й, докато Маккейн изчезна в банята и затвори вратата след себе си.

— Кати, това не е нещо, на което да се смееш — Фредерик погледна дъщеря си, а усмивка потрепваше в ъглите на устните му и разваляше строгото изражение на лицето му.

— Видя ли физиономията му? — Кейт се предаде на смеха, бълбукащ в нея. — Той изглеждаше ужасен.

Фредерик прочисти гърлото си с очевидно усилие да възпре собствения си кикот.

— Шшт, Кати! Той ще те чуе.

Кейт обви ръце около кръста си и падна върху канапето, заливайки се от смях.

— Храбрият Девлин Маккейн! Той се е изправял лице в лице с ловци на глави… канибали… а Хорацио го накара… да пребледнее.

— Сигурен съм, че и аз щях да реагирам по същия начин — все още усмихнат, Фредерик погледна през рамо към вратата, на която се чукаше. — Чудя се кой ли може да е?

Кейт с мъка си пое въздух и се опита да потисне смеха си. През сълзи тя наблюдаваше как баща й пресича стаята и отваря вратата. Това, което последва, прогони смеха от сърцето й.