Дебра Диър
Мечтание (31)

Глава тридесет и първа

Лъчите на следобедното слънце нахлуваха през дантелените завеси във всекидневната в градската къща на семейство Синклеър в Лондон и рисуваха странни фигури върху шахматната дъска. Девлин гледаше шахматните фигури и безуспешно се опитваше да се концентрира върху следващия си ход. След двата месеца, прекарани в Авалон, родителите му го бяха убедили да отиде да види Англия.

Родителите му. Все още му звучеше странно, когато се обръщаше към Рийс и към Браяна като към свои баща и майка. Въпреки това му беше добре да бъде част от семейството им. Сега имаше всичко, което някога беше искал: дом, хора, които го обичат, бъдеще с много по-големи възможности, отколкото беше мечтал. Но това не беше достатъчно. Всичко, което беше получил, не можеше да го спаси от изпълнените с напразни копнежи нощи, не можеше да запълни празнината в душата му. Всичко, което беше получил, не можеше да се равнява и на една десета от това, което беше загубил.

Девлин беше в Лондон само от три месеца. Смайващо беше колко бързо го беше възприел английският елит. Не, те не само го приемаха, те го поглъщаха, не можеха да си го поделят. Името Синклеър означаваше пари и власт и високо социално положение. Изгубен и отново намерен наследник, граф, той беше истинска сензация, желан гост за всяка домакиня в града, свежа плячка за всяка майка в Англия, която искаше да задоми дъщеря си.

Три месеца. Беше пристигнал в Лондон точно навреме, за да види как се стопяват последните следи от зимния сняг, от първия полъх на пролетта. Беше присъствал на партита, балове и официални вечери. Беше посещавал театри, музеи и галерии. Всеки ден беше яздил из Хайд Парк. Но така и не беше зърнал лицето на Кейт.

Кейт. Тя беше в града. Девлин знаеше дори къде живее. Беше яздил пред дома й толкова пъти, че конят му знаеше пътя наизуст. Триетажна къща, изградена от бял камък в самото сърце на Мейфеър, истинска крепост. И всеки път, когато минаваше пред голямата каменна къща, той гледаше към прозорците й като някой селянин, изгарящ от любов по намиращата се вътре принцеса, готов на всичко, за да я зърне.

Непременно трябваше да я забрави.

Но защо продължаваше да я сънува нощем? Защо мисълта за нея го преследваше всеки миг, когато беше буден? Защо не можеше да я изхвърли от сърцето си?

Искаше да я забрави.

Но дори само уханието на рози можеше да провали усилията му. Неведнаж беше улавял този аромат да се носи из препълнена с хора стая. Неведнаж беше започвал да обикаля помещението с надеждата да открие Кейт, но беше виждал само непознати лица! Неведнаж си беше задавал въпроса, дали не беше сгрешил, като я прогони от живота си. Не се ли заблуждаваше като си внушаваше, че може да живее без нея?

Винаги щеше да я обича.

— Имаш ли намерение все пак да преместиш някоя от фигурите, преди да е станало време за вечеря?

Девлин се намръщи и вдигна поглед към брат си, който стоеше срещу него, от другата страна на шахматната дъска. Остин беше обръснал брадата си и вече нищо не пречеше да се види, че двамата имаха еднакви черти. А с времето Девлин откриваше, че имат много повече прилики, отколкото първоначално беше предполагал. Той премести офицера и се облегна на копринената синя тапицерия на стола си. Видя каква глупост беше сторил почти веднага, преди още Остин да премести топа.

— Шах и мат.

Остин се усмихна и образът, който Девлин видя пред себе си, му създаде особеното усещане, че гледа в огледалото.

— Напоследък ми се струваше поразсеян. Да не би фактът, че се оказа един от най-търсените ергени в града да ти дойде малко множко?

— Случвало ли ти се е някога да присъстваш на парти, където няма майки, които се опитват да продадат дъщерите си на брачния пазар?

— Много рядко.

— Не знам как изтърпяваш това.

— Това е една от причините обикновено да прекарвам съвсем малка част от времето си сред лондонското общество.

Остин въртеше между пръстите си една от противниковите пешки.

Горчивина. Девлин ясно дочуваше в гласа на брат си горчивината, породена от дългия му опит. Горчивина, Девлин я чувстваше как тече като отрова из собствените му вени, как прониква във всяка негова пора, разрушава тъканите му, изяжда всичко, докато в него не остане нищо друго, освен горчивина.

— Как може да бъде сигурен един мъж, че една жена не се интересува единствено от парите или титлите му?

— Мисля, че не може да бъде сигурен, макар че според легендата, когато един мъж срещне жената на своя живот, душите им се сливат и тогава той разбира, че тя е определена за него. В един момент мислех, че съм я намерил, но очевидно съм се лъгал — Остин се загледа отново в пешката, която държеше в ръцете си. — Понякога се питам как ли бих се чувствал, ако живея без титла, прикрепена завинаги към името ми.

Той вдигна очи и срещна погледа на Девлин.

— Ти си имал тази възможност.

— Да, вярно, имах. И това ми отвори очите за много неща.

Остин въртеше пешката между пръстите си и гледаше брат си право в очите така, като че можеше да надникне в душата му.

— Когато откриеш жената, която обичаш и която също те обича, без да се интересува от пари, титли или социално положение, трябва да я сграбчиш и да я държиш, да не я пускаш до края на дните си.

Девлин сви ръката си в юмрук. През изминалите пет месеца, откакто беше открил семейството си, Остин само веднъж го беше питал за Кейт. Може би защото Девлин беше дал ясно да се разбере, че не иска да говори за нея. Може би защото имаха толкова други общи теми за разговор, между които съвсем не на последно място беше фактът, че Ван Хорн и медальонът все още не бяха открити.

— Следващия път, когато видиш жена, която не се интересува от пари и титли, покажи ми я. Много бих искал да се запозная с нея.

— На жените това разочарование също не им е спестено. Някои от тях разбират, че са търсени поради подобни причини, особено пък ако са едновременно богати и красиви.

Остин погледна порцелановата шахматна фигура, която държеше в ръцете си.

— Чух, например, че глупавият Ейшбъроу си бил загубил ума по наследницата на цяла корабоплавателна империя.

Девлин беше виждал дук Ейшбъроу. Въпросният аристократ виреше толкова високо римския си нос, че само по някакво чудо не се блъскаше в мебелите.

— Та тази жена не се лишила от удоволствието да му се надсмее. Една вечер той наел струнен квартет да свири под прозорците на спалнята й. Според мълвата младата жена изляла кана вода от балкона си право върху главите им, включително и върху тази на дук Ейшбъроу. Разбираш ли, парите и титлите никога не били от значение за нея. Мълвата твърди още, че била отхвърлила предложенията за женитба на половината лондонска аристокрация, както и на някои други нейни представители, пръснати по света.

Жена, която нехае за титли и пари. Девлин гледаше слънчевите фигури върху шахматната дъска, тежестта, притиснала сърцето му, като че беше станала още по-голяма при спомена за Кейт, от желанието му тя също да може да застане над титлите и социалното положение.

— Тази жена е някаква изключителна рядкост.

— Абсолютно вярно. Красива, интелигентна, решителна. От тези жени, с които един мъж може да премине през ада и да мисли, че се разхожда в рая.

Внезапно през мозъка на Девлин премина светкавично подозрение.

— Омъжена ли е?

— Не.

Остин се облегна назад и се усмихна, вперил поглед в брат си.

— Въпреки че подочух, че искала да се омъжи.

— И какво се случило?

— Мъжът, в когото се влюбила, я изоставил.

Девлин имаше чувството, че вдига температура.

Ушите му пищяха.

— Познавам ли го?

— Не съм сигурен.

Остин отново погледна към пешката в ръцете си.

— Мисля, че преди го познаваше. Може би ще трябва да се опознаете отново с него.

— Какво те кара да мислиш, че тази жена действително е възнамерявала да се омъжи за него?

Остин вдигна поглед и погледна Девлин право в очите.

— Тя самата ми каза, че иска да се омъжи за него през онзи ден, през който той отиде да търси някакъв древен град на върха на една планина.

— Преди да…

Девлин виждаше по очите на брат си, че това е самата истина, чувстваше се като човек, който току-що е бил осъден на смърт.

— Кейт ти е казала, че ще се омъжи за мен?

— Каза ми, че започва да разбира, какво значи да обичаш някого.

Девлин затвори очи, думите на брат му го пронизваха като стрели.

— Каза, че не иска да живее без теб.

— Преди да разбере — прошепна Девлин.

Думите излизаха с усилие от стиснатото му от мъка гърло.

— Преди да разбере, че си и нещо друго, а не само собственик на казино. Успяла е да види човека зад грубата фасада. И се е влюбила в него.

— Този човек е истински глупак.

 

 

Кейт нанесе отново от боята върху платното и изпод четката й разцъфна блед цветец. Лъчите на залязващото слънце се провираха измежду листата на дъба, в градината зад бащиния й дом и падаха върху платното. Все още неизсъхналите маслени бои проблясваха на светлината им. Въпреки че розите край нея вече започваха да се разлистват и да изпълват въздуха с нежното си ухание, не техния образ улавяше тя с четката си. Това беше един спомен. Спомен, който отдавна беше разбрала, че няма да може да изтръгне от сърцето си.

Когато чу стъпките на баща си по покритата с камъни пътека, идваща от къщата, Кейт разбра, че е време да се преоблече за вечеря. И въпреки че нямаше апетит, пак щеше да яде, така както всяка сутрин ставаше от леглото си, къпеше се, обличаше се и започваше следващия ден. Дребни привички, малки ритуали, рутината на всекидневието, само това й беше останало.

Мълчаливо проклинаше мъжа, който й беше показал, че в живота има още толкова много неща. Мълчаливо проклинаше мъжа, който я беше научил да обича и да мрази, и да страда така дълбоко, от незарастваща рана. Мълчаливо проклинаше деня, в който беше видяла за пръв път Девлин Маккейн.

Девлин беше в Лондон от три месеца. В началото всяка сутрин, когато станеше, тя се хранеше като някой умиращ от глад просяк, с надеждата, че той ще я потърси. Остин обаче беше единствения, който я посети, като я измъчваше с удивителната си прилика с Девлин.

Всеки път вестниците бяха пълни с разни истории за Девлин, изчезналият в продължение на толкова години граф Хадърли, по-малкият син на херцог Девънтри, човекът, наследил третата титла на баща си. Всеки ден в колонките, посветени на висшето общество, имаше по нещо писано за него, някой намек за тази или онази дама, която щяла да се омъжва за него. И всеки следващ ден Кейт усещаше как сърцето й изстива все повече, като че животът бавно я напускаше и скоро от нея щеше да остане само една бездушна обвивка.

Трябваше да прекрати това! Нямаше да позволи този човек да я унищожи. Щеше да престане да мисли за него. След две седмици двамата с баща й тръгваха за Египет. Щеше да се отдаде на работата си. Това беше единственото, от което се нуждаеше — своята работа. След време Девлин Маккейн щеше да се превърне в блед спомен.

Стъпките спряха. Усещаше, че баща й я наблюдава и се притеснява за нея. Това положение продължаваше месеци. Тя бавно постави отстрани четките си — нужно й беше време, за да изтрие отчаянието от лицето си и да изобрази усмивка на устните си, преди да се обърне към него. Думите, които мислеше да му каже, бяха пометени от опустошителните емоции, връхлетели я, когато видя на пътеката пред себе си Девлин.

— Здравей, професоре.

Изглеждаше непоносимо красив, осветен от провиращите се между клоните на дърветата слънчеви лъчи, които проблясваха в разветите му от лекия ветрец черни коси. Беше по-висок, отколкото си го спомняше, а може би и по-слаб. Черното му сако от фин вълнен плат подчертаваше широките му рамене, бялата копринена риза приятно контрастираше със златистокафеникавата му кожа.

Тя положи усилия да се пребори с неконтролируемото си желание да се втурне в обятията му и да бъде отнесена отново от емоционалната вихрушка, която веднъж вече я беше съсипала.

— Какво правиш тук?

— Исках да те видя.

И той я погледна, като че я сравняваше с някакъв спомен. Погледът му пробяга от сплетените й плитки, увити като венец около главата й, до връхчетата на черните й детински обувки, които се подаваха изпод синята й рокля. В този поглед имаше толкова много чувство, толкова интимност, че тя усети кожата си да настръхва, като че беше погалил голите й гърди, корем, бедра, със силните, си пръсти.

Защо не си беше облякла нещо друго днес? Защо трябваше да изглежда като някоя изсушена стара мома точно в деня, в който той беше решил да я посети? Дявол го взел! Отказваше да се интересува от мнението му за външния й вид.

— Не нося детето ти, ако си дошъл да провериш за това.

Той изглеждаше изненадан, като че тази мисъл никога не беше минавала през ума му. А тя беше прекарала дълги дни в очакване, надявайки се някой ден да даде живот на неговото дете.

В крайна сметка беше разбрала, че не й беше оставил нищо. Освен спомените, които я измъчваха. Спомените, които я караха всяка нощ да търси до себе си топлината на тялото му, но да открива само смразяващата действителност.

— Сега, след като ме видя, можеш да си вървиш.

Той впи поглед в нейния, сребристосините му очи бяха изпълнени с онази топлота, която тя си мислеше, че няма да види никога вече.

— Липсваше ми, Кейт.

Младата жена се обърна с гръб към него. Сълзите започваха да парят в очите й. „Не ми причинявай това, искаше й се да извика, не ме карай да страдам още повече.“

— Според това, което чувам, не ти липсва компания.

— Ревнуваш ли? — попита Девлин.

Долавяше по гласа му, че се усмихва.

— Вече не.

Кейт погледна към каменната хранилка за птиците насред розовите храсти. Слънцето се отразяваше в синкавата й повърхност. Хранилката беше празна. Някой беше забравил птичките.

— Погребах всички онези ужасни примитивни емоции, които така майсторски успяваше да изтръгнеш от душата ми.

— Всички ли?

Тя го погледна право в очите.

— До една.

Девлин потъркваше леко кокалчетата на пръстите си в една разцъфнала бяла роза, наклонила глава към него. Той разглеждаше цвета с такова внимание, като че това беше някаква рядкост, а не най-обикновена английска роза.

— Не остана дълго в Авалон.

— Там нямаше нищо за мен.

Той погали цвета с върха на пръстите си, бавна нежна милувка, която внезапно й припомни начина, по който същите тези пръсти се бяха докосвали до тялото й. Защо беше дошъл? За да си отмъсти? Или от чувство за вина?

— Изглежда сте се адаптирал добре към новия си начин на живот, лорд Синклеър?

— Ти беше права.

Той вдигна поглед от розата.

— Трябваше да дам някакъв шанс на семейството си. Само по този начин можех да се почувствам отново цялостна личност.

А тя самата дали щеше да се почувства цялостна личност отново някога? Кейт погледна към покритата с бръшлян стена в другия край на розовата градина, по-точно — една част от стената, която я обграждаше. Черните тухли прилепваха плътно една към друга и я отделяха от останалия свят.

— Жалко, да се окажеш по-малкия син, който получава само графската титла, докато Остин е маркиз и по-късно ще наследи и най-апетитната титла на баща ти и ще стане херцог.

— Титлите не струват пукнат грош за мен.

— Нима? — отвърна тя и умишлено вложи голяма доза скептицизъм в тази единствена думичка.

Девлин помълча за момент. Кейт усещаше, че я гледа и че иска тя също да вдигне очи към него. Тя обаче отказа да стори това.

— Мислиш ли понякога за мен, Кейт?

— Не. Никога.

Изрече лъжата с най-голямата убедителност, на която беше способна.

— А сега, ако обичаш, си тръгвай. Остави ме на мира.

— Аз мисля за теб.

С ъгълчето на окото си видя, че той тръгна към нея.

— По-точно — непрекъснато мисля за теб.

— Да, разбирам, очевидно живееш като монах от деня, в който ми каза да се махна завинаги от живота ти.

— Съжалявам за тези думи, Кейт.

Тя сложи ръце на кръста си. Той се беше доближил толкова, че топлината на тялото му я галеше подобно на пролетното слънце, милващо пъпката, от която трябваше да се покаже роза.

— Съжалявам не само за думите.

— Наистина ли?

— Много повече, отколкото можеш да си представиш.

Беше прекалено близо, жарта му всеки момент щеше да подпали пепелта от емоциите, насъбрала се в нея, за да могат любовта и надеждата да полетят нагоре от лумналите пламъци, като птица феникс. Нямаше да позволи това да се случи.

— Рисунката ти не прилича ни най-малко на тази градина.

Пръстите му се допряха до една къдрица, паднала на рамото й от високо вдигнатите й коси и изгориха кожата й през ленения плат на роклята. Топлината потече по вените й, пробуждайки всеки нерв, уви се около гърдите й.

— Но затова пък ми прилича на едно друго място, което си спомням много добре. Дивият рай, където за първи път те държах в обятията си и вкусих сладостта на тялото ти.

— Ти никога не си ме държал, лорд Синклеър, никога не си ме докосвал.

Тя изви рамо, за да избегне докосването му със съзнанието, че е закъсняла. Дълбоко в нея беше започнала да пулсира болката, причинена от желанието, което само той можеше да удовлетвори. Как само го мразеше заради властта, която продължаваше да упражнява над нея.

— Девлин Маккейн, мъжът, с когото се любих, мъжът, когото обичах, умря в джунглата.

— Не, не е. Той скита дълго, но в крайна сметка намери пътя към дома си.

Той се наведе и притисна устни към чувствителната вдлъбнатинка зад ухото й. По раменете й пролазиха тръпки.

— Ти си моят дом, Кейт.

— Нещо не е ли наред, лорд Синклеър?

Тя се обърна с лице към него, блъсна с бедрото си триножника, който падна с трясък. Платното и боите се разсипаха върху тревата.

— Да не би да не можеш да намериш жена, която да стопли леглото ти? Затова ли така ненадейно реши да ме посетиш?

— Не мога да намеря жена, която да стопли сърцето ми — Девлин постави топлите си длани върху раменете й. — Върни се при мен, Кейт. Без теб съм загубен.

Силна болка присви сърцето й при тези думи. Господ да й е на помощ, искаше да му повярва, искаше да поднесе сърцето си в краката му.

Той се приближи още, силните му пръсти я стиснаха леко. Трябваше да избяга от него. Щеше да го направи! Той наведе глава, устните му се разтвориха, топлият му дъх погали бузата й, сладък и желан като полъха на вятъра след топъл летен дъжд. Беше изминала цяла вечност откакто за последен път беше се опивала от вкуса на устните му. Цяла вечност, откакто не се беше сгушвала в топлото убежище на прегръдката му. Цяла вечност, откакто не беше усещала огън да тече по вените й.

Искаше й се…

Не можеше! Не трябваше! Не беше съгласна целият й живот отново да бъде преобърнат. Нито от този мъж, нито от който и да е друг. Извърна глава, за да избегне целувката, за която копнееше с всяка клетка на тялото си.

— Мислиш си, че е достатъчно да дойдеш и аз ще се хвърля в обятията ти, така ли? — тя отстъпи крачка назад. — Махни се оттук! Не искам да те виждам никога вече!

Той я изгледа продължително. В очите му видя същата мъка, която виждаше всеки ден в отразена в огледалото си.

— Разбирам гнева ти — Девлин се усмихна и тя усети, че решителността й започва да се изпарява. — Явно ще трябва да намеря начин да ти докаже, колко много те обичам. Наистина те обичам, Кейт. Повече от собствения си живот.

Беше го чувала да произнася същите думи и преди и вече знаеше колко малко значеха те за него.

— Не желая да слушам лъжите ти. Единственото, което искам, е да ме оставиш на мира.

— Не ти предлагам никакви лъжи, а сърцето си.

Той си тръгна и Кейт извърна отново глава. Не искаше да гледа как се отдалечава. Нямаше да позволи на устните си да произнесат думите, които щяха да го накарат да се върне. Щеше да се пребори със слабостта си.

Тя погледна към лежащата върху тревата картина. Все още влажните маслени бои проблясваха на светлината на последните слънчеви лъчи. Кристален водопад се хвърляше от черните скали и се сливаше с водите на един поток, орхидеи висяха от дърветата, наобиколили една малка полянка в джунглата. Всичко това беше замазано с боя. Унищожено.

Тя беше готова да пожертва всичките си мечти заради този мъж. Беше готова да стори с живота си това, което той пожелае. А той я беше отблъснал. Беше я помислил за проститутка, за жена, готова да се продаде за пари и титли. Не й беше повярвал. Това именно не можеше да му прости — липсата на доверие.

Когато чу отново звук от стъпки по каменната настилка, тя си пое дълбоко въздух. Нямаше желание да вижда никого.

— Кати, добре ли си? — попита Фредерик.

Тя се опита да разтегне устните си в усмивка. Невъзможно. Беше й невъзможно да лъже.

— Защо трябваше да нахлува отново в живота ми? Точно когато започвах да свиквам да живея без него.

Усети, че баща й се приближава. Обхвана раменете й и я обърна към себе си, притисна главата й към гърдите си. В съзнанието й нахлуха спомени. Колко пъти я беше държал така на коляното си и беше пресушавал сълзите й.

Само че този път раната беше много по-дълбока от едно ожулено коляно. Кейт полагаше неимоверни усилия, за да сдържи сълзите си. Знаеше, че те няма да отмият болката й.

— Откога започна малкото ми момиченце да лъже себе си? — попита Фредерик, като галеше ръката й. — Знаеш много добре, че никога няма да можеш да се пребориш с чувствата си към този човек. Той е част от теб.

— Не, не е.

Кейт се опита да си поеме дълбоко въздух, но дробовете й като че се бяха смалили.

— Той те обича, Кати.

Целуна я по челото.

— И ти го обичаш.

Тя поклати глава.

— Опитай се да разбереш това, което е ставало с него тогава на онзи планински връх. Опитай се да разбереш пълното му объркване, когато се отвърна от теб. Опитай се да го приемеш сега. Това е единствения начин, и за двама ви, да бъдете щастливи.

— Той не ми е нужен. Имам работата си — прошепна младата жена, гласът й като че се беше разтворил в емоциите, задавили гърлото й.

Тя преглътна с усилие, борейки се с желанието си да бъде с Девлин.

— Мога да живея и без него.

— Знам, че можеш — отвърна баща й, като я погали по гърба. — Въпросът е дали искаш да живееш без него.

— И така, наистина, не е ли трогателна тази сцена?

На Кейт й се стори, че гласът долита от някакъв кошмарен сън. Сърцето й заби лудо в гърдите й от страх, дъхът й секна и кръвта запрепуска лудо по вените й. Двамата с баща й обърнаха, като един човек, глави към призрака, застанал до обвитата с бръшлян стена, която ги отделяше от съседите.

— Вие! — прошепна Кейт.

Ван Хорн се усмихна и тръгна към тях, последните златни лъчи на слънцето галеха сребристорусите му коси.

— Гледаш ме така, като че виждаш призрак.

Младата жена отстъпи назад, тъй като той продължи да се приближава към тях и сграбчи ръката на баща си. След това обаче замръзна на място, тъй като Ван Хорн насочи пистолет към сърцето й.

— Уверявам те, че съм напълно истински, мис Уитмор.

Ван Хорн се усмихна, или по-скоро разтегли устните си, но очите му все така блестяха като бучки лед на слънцето.

— Така истински, както този пистолет и куршумите, които ще изстрелям по теб и баща ти, ако не изпълните съвсем точно това, което ще ви кажа.