Дебра Диър
Мечтание (7)

Глава седма

Кейт подпря скицника си на перилата в задната част на кораба. Една от задачите й за това пътешествие беше да прави скици за книгата, в която баща й щеше да опише тази експедицията. Необходимо й бе да се концентрира върху работата си. Трябваше да отклони мислите си от Девлин Маккейн.

Витлото на кораба стържеше под нея, разсичайки тъмната вода, която се превръщаше в блестящо сребро, озарена от луната. От двете страни на широката река гората се извисяваше в тъмни люлеещи се форми, древни стражи, охраняващи портите към земята, недокосната от човека. В далечината видя светлините на друг кораб, единствен знак от цивилизацията в тази пустош от сенки и лунна светлина. Велика тайна чакаше в тези сенки. А всичко, за което можеше да мисли, беше един мъж.

През плискането на водата, удряща се в бордовете, тя чуваше другите, разговорът им достигаше до нея, донесен от хладния нощен бриз. Беше оставила мъжете да пият брендито си след вечеря и да водят учтивите си спорове. Беше твърде обезпокоително да бъде близо до Девлин Маккейн. Не можеше да прочете нищо по лицето му, докато той изглежда проникваше до самата й душа с очите си.

Работа, мисли за работа. Тя разтвори украсената корица на скицника си и прелисти страниците. Планината „Шугърлоъф“, заливът на Рио, туземни хижи по бреговете на Амазонка, близо до Пара, със сламените си покриви, с висящи отворени чардаци — прилична работа изпълваше първите няколко страници на скицника. Но нещо съвсем различно се появяваше на листовете към края.

Трябваше да рисува реката и дърветата, не трябваше да обръща тези страници. Но го направи. Поколеба се за миг, преди да отгърне една страница и да изложи тайните си на лунната светлина. Образите на Девлин Маккейн бяха разпръснати по белите листове. Лицето му — усмихнато, намръщено, замислено — резките очертания на профила му. Имаше и други, скици по памет, включително и една подробна рисунка на Девлин Маккейн, излизащ от ваната.

Възможно ли е някой художник да улови рядката красота на този мъж? Тя не бе успяла. Как може да улови тази светлина в очите му? Как би могла да накара въгленът и хартията да оживеят със сила и грация? Как бе могла да забрави, че е била в прегръдките му? Не можеше. Чудеше се дали изобщо някога ще може.

Погледна към звездите. Те изглеждаха толкова близо, така ярки, че й се струваше протегне ли ръка, ще хване една. Може би ако си избере една специална звезда, ако изрече едно специално желание, желание да прочисти мислите си от Девлин Маккейн, ще успее.

— Пожелавате си нещо от звездите ли?

Тя се завъртя на пета при звука от гласа на Девлин Маккейн. Той стоеше на не повече от три фута. И се усмихваше. Сърцето й спря, после тя го усети, че се удря в гръдния й кош, преди да се понесе в главоломен галоп.

— Как успявате да го правите? Как се промъквате зад хората, без да издадете дори звук?

— Може би сте била твърде заета да отправяте желанието си, за да ме забележите.

Тя желаеше, за Бога, да може да прави каквото и да било друго, освен да го забелязва.

— Предполагам смятате, че е глупаво да си пожелаеш нещо от звездите?

— Нямам нищо против желанията — той постави ръце на перилата и обърна лицето си към сребърния поток лунна светлина. — Дотогава, докато не се разочароваш твърде много, че не се сбъдват.

Тя изучаваше профила му, проследяваше линиите на лицето му, което изглеждаше по-зряло за годините му. Беше ли той винаги такъв — твърд и безчувствен? Имало ли е някога време, когато е гледал звездите и е вярвал, че желанието му ще се сбъдне?

— Има ли нещо, в което вярвате, мистър Маккейн?

— Вярвам в слънцето, което изгрява всяка сутрин и залязва всяка вечер. Вярвам в честната игра и в това винаги да си нащрек с тези, които не са честни.

Той се обърна, опирайки бедро о перилото, с лице към нея. Луната докосваше лицето му, галейки го с фини пръсти. Той имаше такава топла кожа. Тя стисна с пръсти скицника си в борба с яростното желание да го докосне.

— Има и още няколко неща, в които вярвам.

Погледът му накара дъха й да спре. Така изпълнени с жар, така изпълнени с чувствено обещание, тези красиви очи като че казваха, че той иска да я прегърне, да я целуне, да я докосва по начини, за които тя можеше само да си представя, че са възможни.

— Вярвам в меките очертания на бузите ти — каза той, плъзгайки пръсти по бузата й, нежна милувка, изпълнена с топлина, която накара краката й да се разтреперят, а тя да се залюлее като върба, изложена на лятна буря. — В сочните ти устни.

— О! — прошепна тя, любопитна тръпка завибрира дълбоко в слабините й. — Мистър Маккейн, винаги ли сте толкова безочлив с жените?

— Безочлив ли? — малки бръчици се появиха в ъглите на очите му, когато разтегна устните си в широка усмивка. — А аз си мислех, че съм най-чистия джентълмен.

— Джентълмените не обсъждат такива неща, в присъствието на дама.

И една дама не копнее за мъжко докосване, напомни си тя.

— Е, ще трябва да ме извините. Не съм прекарал много време в компания на дами.

Кейт подозираше, че всяка жена, която прекара повече време с този мъж, скоро щеше да открие, че не е вече дама. Той беше мъж, за когото всички майки предупреждаваха дъщерите си: чувствен, неприлично красив, изпълнен с тъмни страсти. Езичник. Дивак. Магнетичен. Такъв мъж, който караше една жена да се чуди, какво ли ще е да опита забраненото, да почувства горещината на огньовете, които усещаше, че тлеят в него. И тя изобщо не се съмняваше, че жената ще изгори в огъня му.

— Над скиците за новата книга на баща си ли работите?

Едва когато той се наведе напред, за да погледне в скицника й, тя разбра за опасността, в която се намираше. Тръшна корицата и затвори скицника, внезапното раздвижване на въздуха развя дългата му коса.

Той повдигна едната си черна вежда, като я наблюдаваше.

— Криете ли нещо?

Криеше твърде много и нямаше къде да избяга.

— Не обичам никой да гледа работите ми, преди да са завършени, това е всичко.

Той се облегна на една от колоните, които поддържаха горната палуба и й се усмихна.

— Вие сте много добра.

— Откъде знаете? — попита тя, притискайки скицника до гърдите си, а лицето й се заля от топлина при мисълта за скиците на Девлин Маккейн, които бе направила. — Да не сте си пъхал носа в нещата ми?

Приятелското чувство изчезна от лицето му. Той сведе гъстите си черни клепки, докато очите му заприличаха на блестящи сребърни светлини на лунните лъчи.

— Нямам навика да преглеждам вещите на другите, мис Уитмор.

— Не исках да ка…

— Нима? — той се извърна от нея и се загледа във водата. Един мускул трепкаше върху бузата му, докато той стискаше и отпускаше челюсти.

— Баща ви ми даде книгата си „Атлантида: изминати древни пътища“. Там видях вашите рисунки.

— Ужасно съжалявам, мистър Маккейн. Простете ми, че ви обидих. Говорих, без да мисля. Ако аз… аз наистина… аз толкова съжалявам — тя притисна скицника си по-силно, усещайки лудите удари на сърцето си върху корицата му.

Той я погледна и тя прочете в очите му болката, която бе предизвикала с необмислените си думи. Изглеждаше толкова уязвим, точно колкото си мислеше.

— Моля ви, простете ми. Знам, че не бихте направил нищо недостойно. Но по някаква неясна причина вие винаги ме хващате неподготвена, нещо, което никой друг не може да направи. По принцип аз не съм такава… не се поддавам толкова бързо на горещи чувства, уверявам ви.

— Горещи чувства — усмивката се върна на устните му бавно и чувствено, което събуди спомени за начина, по който тези устни се движеха върху нейните. Заедно със спомена дойде и топлината, която само той можеше да предизвика в нея. — Това звучи интригуващо.

— Няма нищо интригуващо.

— Няма ли? — той се отдели от колоната.

Тя отстъпи назад при неговото приближаване.

— Намирам това уморително. Ще бъдем заедно седмици наред, мистър Маккейн, и очаквам… — тя се поколеба, тъй като петата й се удари в стената.

— Какво? — попита той, опирайки ръце на стената от двете страни на главата й.

Топлината му я обгърна, осезателният аромат на кожата му нахлуваше с всяко нейно вдишване. Тя вдигна скицника като щит пред себе си.

— Очаквам от вас да се опитате да ме понасяте.

— Аз го правя — той опря гръдния си кош до книгата, топъл лен и прекрасно оформени мускули се допряха до обратната страна на пръстите й. — Нали казахте, че никой друг не може да събуди такива горещи чувства. Какво предполагате, че значи това?

— Значи, че вие сте човек, който може да ме разгневи най-силно — той се приближи толкова много, че тя усети дългите му крака, допрени до полата й. Тя подпря гърба си в стената и опита да избяга от непреодолимата топлина на тялото му. Цялата й защита се стопяваше, разтваряше се в топлината му.

— Никога не съм срещал друга като тебе — прошепна той и докосна с устни челото й.

Тя също не бе срещала през живота си някой като Девлин Маккейн. Без думи този мъж й говореше, шепнеше й за тайни и удоволствия на език, който тя едва сега започваше да разбира. Тя стисна скицника, усети как върховете на пръстите й започнаха да пулсират и силната топлина на гърдите му върху ръцете си.

— Не трябва, аз…

— Ти си омайваща — той притисна устни до веждата й. — Мисля за тебе непрекъснато, ден и нощ.

— Моля те, недей. Аз…

— Потъвам. Потъвам в уханието ти, потъвам в топлината на тялото ти…

Той спусна ръце към раменете й, топлината му се промъкваше през дрехите й, разливаше се като топло масло.

— Искам да те държа в прегръдките си. Господи, искам да те прегърна.

Тя усети, че раменете й се раздвижват и се насочват към него, като че ли някой ги дърпаше с конци. Ако веднага не направеше нещо, щеше да бъде изгубена, щеше да се хвърли в прегръдките му, просеща целувките му.

— Така ли играете честно? — промълви тя, отблъсквайки се от гърдите му.

Той се загледа в очите й, луната осветяваше главата и раменете му, лицето му оставяше в сянка. Но очите му горяха в тъмнината, сребристосиният му поглед изгаряше душата й.

— С какво нарушавам правилата?

— Вие се опитвате да ме съблазните, мистър Маккейн. Опитвате се да ме сварите неподготвена, докато аз ви имам пълно доверие. Докато баща ми ви вярва безрезервно. Докато всички в тази експедиция разчитат на вас.

— Мисля, че е мой ред да се извиня, мис Уитмор. Ще си помисля добре, преди да прекрача границата на своите задължения. Няма да се случи отново!

Тя се опря на стената. Наблюдаваше го как си тръгва, бореше се с желанието да го помоли да се върне при нея. Вдигна скицника и притисна устни до грубата подвързия, мизерен заместител на меките му устни.

Бог да й е на помощ, как щеше да устои на изкушението Девлин Маккейн?

Тя се запрепъва към перилата и погледна звездите. Но не отправи никакво желание към тях. В този момент се страхуваше от самото желание.

 

 

Бризът се промъкна през отворения люк в каютата на Кейт и донесе приятна прохлада. Но това беше само един полъх в нажежената стая. Тя се въртеше в леглото, нощницата се оплиташе около краката й и прилепваше по влажната кожа.

— Този мъж — мърмореше тя, като издърпваше нощницата и освобождаваше краката си, омотани в белия памучен плат. Ако не беше Девлин Маккейн, тя щеше да спи удобно на палубата, свита в един от онези хамаци от рибарска мрежа като всички останали. Но той беше там, навън. А тя не възнамеряваше да бъде някъде близо до мистър Девлин Маккейн.

Никога през живота си не бе срещала някой по-високомерен, по-първобитен, по… очарователен. С въздишка зарови глава още по-дълбоко във възглавницата.

— Забрави го! — промълви тя.

Какъв беше този шум? Тихо щракване. Дали не бе звук от затваряне на вратата на каютата й? Обърна глава и се загледа във вратата, която водеше към дългата главна каюта, разположена в централната част на кораба. Задържа дъха си и се заслуша, опитвайки се да види нещо в тъмното. През отворения люк се прокрадваше само бледата лунна светлина.

Дали това, което чу, бе равномерното бучене на двигателите? Изпращя дъска. Косите й настръхнаха. Тази сянка до вратата помръдна ли?

— Кой е? — прошепна тя.

В ума й се втурна образът на Девлин Маккейн. Той беше мъж, който взема това, което иска. Побиха я тръпки. Той не би страдал от никакви скрупули, ако влезе при жена посред нощ. Щеше да се вмъкне в леглото й. Щеше да я вземе в прегръдките си и…

Онази сянка наистина помръдна. Тя усети нечие присъствие до леглото си и инстинктът й подсказа, че не беше Девлин Маккейн. Придърпа чаршафа до брадичката си.

— Попитах кой е… — думите й завършиха с ахване, тъй като една мъжка ръка се лепна на устата й, и я притисна към възглавницата. Тя заби нокти в голото му рамо, като ръката й се плъзгаше по потъналата от пот кожа.

— Вие не вика, сеньорита! — той се наведе над нея и в ноздрите й нахлу острата миризма на уиски и нечисто тяло.

Той опря хладно острие до шията й точно под брадичката й. Тя се вкамени, дъхът й замръзна в гърлото.

— Вие не прави тревога.

С ръка на устата й той бутна назад главата й и откри шията й. Тя се бореше с надигащия се ужас, усещаше, че всяко погрешно движение ще сложи край на живота й.

Той прокара бавно ножа по шията й, острието разряза кожата, а болката я изгори като нажежен въглен. Ярост се надигна в нея — като огромен див звяр, разкъсващ я с твърди остри нокти. Тя прехапа устни, опита се напразно да спре хленченето, което се плъзна от стиснатото й гърло.

— Вие не прави шум, не прави тревога! Или аз убия — кръвта се стичаше по шията й. — Вие разбира?

Тя кимна.

Той я сграбчи за рамото и я издърпа от леглото, а пръстите му дразнеха всеки неин нерв. Коленете й трепереха, трябваше да положи усилие, за да не падне. Трябваше някак си да си събере ума.

— Какво искате?

Той вдигна ножа в дясната си ръка към проблясващата през прозореца лунна светлина.

— Вие начертаете карта до град!

Градът. Умът й заработи, докато той я блъскаше към писалищната маса в другия край на каютата. След като вземе картата, щеше ли да я убие? Така изглеждаше. Единствената възможност бе да избяга.

Той я бутна на стола до масата. Тя премига на светлината на малката маслена лампа, която той запали върху масата. Жълтата светлина проблясваше под оцветения в смарагдово глобус и осветяваше чертите му, като уголемяваше белега, който минаваше през лицето му от лявото ухо до ъгъла на устните му, от което тъмните му очи изглеждаха като празни орбити. Той беше mameluco, мелез с индианска и португалска кръв. Разпозна в него един от носачите, които баща й бе наел в Пара.

Той се усмихна, откри жълтите си зъби и вдигна ножа. На светлината тя видя тъмночервеното петно по острието. Нейната кръв. Същата кръв усещаше да се стича на топла струйка по шията й. Страхът се надигна още веднъж в нея, заплашвайки да я обхване. Тя захапа устни, за да не изкрещи.

— Карта! — каза той, притискайки тъпата страна на острието до бузата й. Бавно отдръпна ножа и се усмихна. — Вие чертае. Вие не тревожи Хосе.

Успокой се, каза си тя, като издърпа един лист хартия от горното чекмедже. Белият пергамент трепереше в ръцете й.

Вдигна похлупака на мастилницата. Трябваше да има начин да избяга, мислеше тя, взряла се в индиговото мастило. Човекът не беше много по-висок от нея, слаб, но жилав. Може би щеше да успее да го обезоръжи. Сграбчи мастилницата. В следващия миг плисна съдържанието й в очите на Хосе. Той ахна, притискайки с ръка лицето си.

Столът й се прекатури с трясък на пода, след като тя се втурна към вратата за палубата. Тя изкрещя, от ужас от устата й се изтръгна пронизителен звук, за да предупреди другите.

Заедно със собствените си писъци чу викове отвън, дълбоки тътнещи звуци, които се смесиха със стоновете на Хосе. Точно когато стигна до вратата, тя се отвори. Кейт се препъна в прага и се сблъска с нещо твърдо като дъб. Но това нещо бе покрито с топла кожа и меки косми и ухаеше на сандалово дърво и дразнещия мускус на влажна от съня мъжка кожа. Тя познаваше този аромат. Притисна лице до кожата, вдишвайки аромата.

В същия момент две ръце се обвиха около нея. Силни ръце, които я притиснаха до могъщото мъжко тяло. Тя почувства сигурност, такава сигурност. Коленете й се подгънаха, нямаше надежда да ги спре. Другите минаваха покрай нея, втурнали се към каютата. Тя чу още викове, звук от блъснала се в стената врата. Девлин я беше скрил в прегръдките си.

— Кейт, ранена ли си? — попита Девлин и я вдигна на ръце, като че ли не тежеше повече от котенце.

Тя се опъна назад в прегръдките му и се загледа в лицето му — красиво, изваяно със смели линии и извивки, древен езически принц. Той се мръщеше като гледаше шията й. Изглеждаше разстроен. Положително бе изпаднал в паника.

— Боже мой! — прошепна той.

Затича, стискайки я в прегръдките си, силните мускули на гърдите му допираха нейните, едната му ръка здраво обхващаше раменете й, а другата беше мушната под коленете й.

Когато я постави върху леглото, тя простена. Не искаше да напуска прегръдката му. Там беше в безопасност. Но той не я остави. Не, той се наведе над нея и погали косата й. Ръката му беше толкова топла, докосването му така нежно. И после той започна да разкопчава копчетата на нощницата й, за да не се допира окървавената дреха до кожата й.

Не трябваше да му позволява да прави това. Наистина ли не трябваше? Не беше разумно. Не, изобщо не беше разумно.

— Не трябва — каза тя, покривайки ръката му със своята.

Той изглеждаше така, като че ли него го болеше, като че ли той бе порязан като узряла папая.

— Лошо ли те нарани? — той разкъса калъфката на една от възглавниците й. Докосна шията й с края на бродираната памучна тъкан. — Да не се е опитал да… — лицето му се стегна. — Докосна ли те? Кълна се пред Бога, ще го убия с голи ръце, ако те е докоснал.

Тя преглътна с усилие, борейки се с внезапно нахлулите в очите й сълзи.

— Той ме поряза — тя се разтрепери, страхът, ужасният страх я обзе. Защо сега? Защо се предаваше сега? Протегна ръка към Девлин, вкопчи се в рамото му, поглъщайки сила от него с дланта си. — Той искаше картата. Нищо повече.

Девлин затвори очи, а от устните му се изплъзна лека въздишка.

— Всичко е наред, сладка моя — той обви ръка около нея и я прегърна, люлеейки я като малко бебе. — Всичко е наред. Ти си в безопасност. Благодаря на Бога, ти си в безопасност.

Той шепнеше нежно, даваше обет да я пази. Да, нищо не можеше да я нарани, докато беше в прегръдките му. Нямаше да плаче, помисли си тя, затваряйки очи, заслушана в преливащия от нежност глас. Нямаше да плаче. Тя преглътна, а шията й изтръпна от болка при това движение.

Искаше да покаже на Девлин, че е силна. Не трябваше да се отпуска като счупена кукла. И все пак не можеше да задържи сълзите си, те се стичаха изпод миглите й в непрекъснати поточета, а тялото й се тресеше. Гърдите на Девлин Маккейн се изгладиха под бузата й.

— Съжалявам. Обикновено не плача, но изглежда не мога да спра.

— Всичко е наред, любима моя — притисна устни до челото й. — Няма нищо лошо в това да се пролеят няколко сълзи.

Тя обърна глава и постави буза на рамото му, усети кожата му като топло кадифе. Искаше й се да се потопи в тази топлина, да остане завинаги в прегръдките му.

Стъпки закънтяха по пода на стаята й. През замъглените си от сълзи очи тя погледна над рамото на Девлин и видя баща си, втурнал се към нея, бялата му риза бе наполовина натъпкана в панталона и задната част се вееше като знаме зад него.

— Кати!

Девлин разхлаби прегръдката си и я постави върху възглавницата. С нежелание, предизвикано от по-силни чувства, отколкото искаше да признае, тя освободи смъртната хватка, която бе приложила върху рамото му. Той се отдръпна, след като баща й се тупна на ръба на леглото.

— Кати, добре ли си? — попита Фредерик и взе ръката й. — Господи! Шията ти!

Кейт откъсна с мъка погледа си от лицето на Девлин. О, небеса, какво ли щеше да си помисли Маккейн за нея? Да плаче и да се лепне за него като уплашено дете! Тя изтри унизителните сълзи от бузите си.

— Само една драскотина, нищо повече.

— Кати, сигурна ли си? Изглеждаш…

— По-зле отколкото се чувствам — трябваше да овладее чувствата си. Трябваше да си събере ума. — Той търсеше картата — каза тя, ужасена от пискливия си глас. — Хванахте ли го?

— Да, държим го в главната каюта — Фредерик положи длан върху мократа й буза.

Ти почти си го ослепила с това мастило.

— Което ми напомня никога да не се карам с вас, когато сте в близост до писалка или мастилница.

Тя хвърли поглед върху Девлин Маккейн, докато той говореше. Той още я наблюдаваше със смръщени вежди, като че ли не му харесваше това, което виждаше. За нещастие на нея й харесваше това, което виждаше, и то доста.

Той изглежда бе дошъл при нея от друго време и от друго място, от царство на мечове и завоевания, където рицарите водят битки за прекрасни дами. Стоеше пред нея без нищо друго, освен чифт тъмносини панталони. Проблясващата светлина на лампата галеше отстрани лицето му, раменете му, гърдите му, като образуваше вълнуваща украса от сенки и светлина върху гладката кожа, която толкова скоро бе докосвала. Прекрасната му коса бе разрошена и се спускаше като гъста черна вълна над челото му. Той имаше толкова мека коса, толкова гъста, а като я докоснеше, беше като коприна.

Как бе възможно да мисли за косата му в такъв момент?

— Татко, имаш ли нещо против да ми донесеш кутията с лекарства?

— О, да! — каза той и се изправи се на крака. — Разбира се.

Девлин остана там, където беше, гледайки я смръщено, докато баща й се втурна в свързаната с каютата баня.

— И така, изглежда куражът ви се е възвърнал, мис Уитмор.

— Чувствам се доста добре — Кейт се помъчи да издържи твърдия му поглед, постара се да не обръща внимание на разтрепераните си крака. — Много ви благодаря за помощта.

Той поклати глава.

— Това не беше ли достатъчно, за да ви накара да се върнете вкъщи, малко момиче? Трябва да сте на първия параход за Англия.

— Аз съм на двадесет и шест години, мистър Маккейн. Твърде голяма съм, за да ме наричате „малко момиче“.

— О, да. Твърде възрастна според някои стандарти.

Доплака й се отново. Но този път не от страх, а от унижение.

— Съжалявам, че създадох у вас впечатление, че съм човек, който се огъва при първата неприятност. Извинявам се за този фонтан от сълзи. Уверявам ви, че не съм склонна към хистерии и ще се държа по-добре в бъдеще.

Той изглежда щеше да каже още нещо, но в този момент баща й влезе в стаята, понесъл медицинското сандъче, което Кейт винаги носеше със себе си по време на експедиция. Девлин си тръгна, без да отрони нито дума, отдалечаваше се от нея с широки крачки. Тя се загледа в него, като й се искаше да върне обратно всяка сълза и за пръв път през живота си желаеше да цапне някого в носа.

Щеше да намери начин да покаже на мистър Девлин Маккейн, че е силна и независима. Щеше да му покаже, че не се нуждае от силна ръка, на която да се облегне.

— Кати, къде е… ъ-ъ… много ли е дълбока раната?

Тя погледна бледото лице на баща си. Той не можеше да гледа кръв.

— Дай на мене! — каза тя, като взе шишето със спирт и намокрения тампон от разтрепераните ръце на баща си. — Седни, преди да си припаднал.

Фредерик се отпусна на ръба на леглото и извърна глава щом тя започна да почиства раната под брадичката си. Спиртът защипа разкъсаната й плът като течен огън. Стисна зъби от болка, мислейки за Девлин Маккейн и как би изглеждало красивото му лице със счупен нос.

 

 

Десет кръгли маси бяха разположени в редица в средата на главната каюта. Един от трите полилеи направени от мед и кристал, бе запален, маслените лампи образуваха трепкаща пирамида от светлина в тъмните сенки на дългата стая. Девлин се спря пред каютата на Кейт, наблюдавайки сцената, която се разиграваше в светлото петно и мислеше за жената, която едва не направи от тази игра трагедия.

Сълзите й още не бяха изсъхнали по кожата му, сълзите, от които тя се срамуваше. Той познаваше зрели мъже, които биха треперили след това, през което беше преминала тя, а тази жена се тревожеше, че е проляла няколко сълзи. Тя се беше овладяла, бе използвала ума си и бе успяла да остане жива.

Господи, като видя кръвта по шията й, той си помисли, че може би умира — кръвта му се развълнува, като си припомни преживяния страх. И се предполагаше, че той ще я пази. Чудесна работа, Девлин.

Той се взря в човека, който бе вдигнал нож срещу хубавата кожа на Кейт. Човекът, който я беше ужасил, човекът, който я разплака. В този момент изпитваше такава силна омраза, че правеше всичко възможно да се въздържи да не разкъса на парчета този човек.

Хосе седеше на един стол точно под светлината, с вързани отзад на гърба ръце. Лицето му беше изцапано, черното мастило бе придобило формата на гротескна черна пеперуда, чиито криле се простираха около очите му, а тялото й се спускаше по носа му.

Остин стоеше до Хосе, босият му крак бе облегнат на един дървен стол, ръката му бе подпряна на вдигнатото му коляно, докато го разпитваше. Едуин и Барнаби стояха срещу Остин и гледаха вързания човек. Всеки от тях беше също толкова ядосан, колкото и Девлин.

— Кажи ни кой те нае? — каза Остин.

Хосе сви рамене.

— Нищо няма да ви кажа.

Девлин навлезе в пирамидата от светлина, Хосе го погледна. При вида на Девлин очите му се разшириха, изглеждаха чисто бели върху черното петно. Той се дръпна назад в стола си, като че ли усети суровата ярост, излъчваща се от всяка пора на Девлиновото тяло. Ножът на Хосе беше на масата, кръвта на Кейт беше оставила тъмно петно върху острието.

Девлин сграбчи облегалките на стола, върху който седеше Хосе. Наведе се над мъжа, усмихвайки се на ужаса в очите му.

— Чувстваш се безпомощен ли, Хосе? Така безпомощен като Катрин Уитмор, когато си допрял ножа до гърлото й, нали?

— Аз не мислех нараня — каза Хосе, а гласът му беше като дрезгав шепот. — Не исках да направя лошо на нея.

Девлин протегна ръка зад гърба на Хосе. Без да отделя погледа си от тъмните изплашени очи на другия мъж, той стисна гладката дървена дръжка на ножа. Вдигна го, като преценяваше тежестта на острието. Бавно приближи ножа до очите на Хосе. Човекът се разхленчи и се дръпна назад в стола си.

— Por favor, senhor!

Девлин обърна острието, като остави стоманата да улови светлината, а гърдите му се стегнаха при вида на кръвта на Кейт.

— Кой мъж може да посегне с нож на безпомощна жена?

— Сеньор, аз не исках нараня. Аз само исках уплаша сеньорита.

Девлин погледна над острието лицето на Хосе, чертите му издаваха страх, сълзи се стичаха по черното петно на бузите му и проблясваха на светлината на лампите. Усмихнат, Девлин наведе острието и го допря до гърлото на Хосе. Той чу шумното поемане на въздух, дошло откъм Едуин Мелвил, тихото изричане на името му, звучащо като молба от устата на Барнаби.

— Кажи ми сега — каза Девлин, — кой мъж би прерязал женско гърло?

Хосе преглътна трудно, адамовата му ябълка подскачаше и острието рязна гърлото му и остави алена следа.

Хосе се задъхваше и хлипаше, а сълзите се стичаха по бузите му.

— Не му позволявайте да ме нарани, сеньор Синклеър! Por favor, имайте милост!

— Девлин — каза Остин с дълбок и спокоен глас — мисля, че…

— Напусни, ако не издържаш, Синклеър — Девлин хвърли на Остин остър поглед. — Това не е вашата цивилизована Англия. Това се отнася и за вас, Мелвил.

Едуин поглади увисналите си дълги мустаци:

— Копелето си заслужава, каквото и да му направиш.

За момент Остин задържа погледа си върху Девлин, след това тънка усмивка покри устните му, намръщеното му чело се изглади. В този момент Девлин почувства, че този човек може да проникне в съзнанието му, да разчете всяка негова мисъл.

— Целият е твой, Девлин.

— Madre de Dios!

— Чакам, Хосе — каза Девлин. — Кажи ми кой мъж прерязва женско гърло?

Поток от сълзи заля бузите на Хосе.

— Не ме ранявайте, сеньор.

Девлин си помисли за Кейт, за засъхващите по гърдите му сълзи, за кръвта, изцапала бялата й памучна нощница.

— Предполагам, че не знаете — той се изправи, докато говореше. Вдигна ножа и се взря в кървавото острие, преди да погледне човека, който беше насочил този нож към гърлото на Кейт. — Е, добре, аз ще ви кажа.

С едно замахване. Девлин хвърли ножа. Той се заби точно между бедрата на Хосе и се вряза в дървения стол.

Хосе нададе вой. В стаята се разнесе миризма от изпразването на червата му. Ахване се изплъзна от устата на останалите мъже, които стояха и гледаха ножа, трептящ между бедрата на Хосе и тясната алена ивица, просмукваща се през мръсния му панталон — там, където острието бе рязнало тестисите му.

— Единственият мъж, който може да пререже гърлото на жена, е мъж без топки — каза Девлин. — А сега ще ни кажеш това, което искаме да знаем, нали Хосе?

Хосе кимна, а тялото му се тресеше от конвулсивните му хлипания.

— Мъж, дойде при мене, в Пара, американец.

— Как се казваше? — попита Остин.

Хосе поклати глава:

— Не знам. Той голям hombre^[1], тъмен, грозен.

Едуин и Барнаби продължиха да разпитват Хосе, но той не промени историята си, описвайки американеца, като се кълнеше, че на борда единствено той е замесен.

Остин погледна Девлин със загатната усмивка на устните си.

— Мисля, че казва истината.

Девлин кимна. Той се загледа във вратата, която водеше към каютата на Кейт. Искаше да отиде при нея, искаше да я прегърне, искаше да почувства нежния й дъх с кожата си, да я прегръща цяла нощ.

— Мисля да погледна как е Катрин — каза Остин.

Девлин наблюдаваше как той пресича стаята и чука на вратата на Кейт, преди да го поканят вътре. Представи си усмивката, с която тя посреща англичанина, представи си как Остин взема ръката й и я целува, въображението му породи съвсем истинска болка в гърдите му. Девлин се обърна и видя, че Барнаби го наблюдава с разбиращ поглед в тъмносините си очи.

Девлин се обърна и напусна стаята. Беше достатъчно лошо, че се чувстваше като болен от любовна треска ученик. Още по-лошо бе да знае, че не може да скрие чувствата си.