Дебра Диър
Мечтание (6)

Глава шеста

Две седмици по-късно, Пара, Бразилия

Девлин се разхождаше по главната палуба на речния кораб, който Фредерик Уитмор бе наел за пътуването им до Сантарем и проверяваше припасите, поръчани от Уитмор за експедицията. „Рио Белла“ имаше три палуби, двете бяха разположени една над друга върху главната палуба като блатовете на торта, снежнобели, с дантелени мотиви, украсяващи върховете на подпорните стълбове на всеки ред. Този кораб с едно колело отзад, можеше да побере петдесет първокласни пътници. А човекът, който вървеше зад него, го бе наел целия.

— Мислите ли, че сме забравили нещо? — попита Фредерик.

Девлин спря до купчината дървени щайги, които стигаха до брадичката му, „Консервирани праскови“ бе залепено на всяка една. Имаше достатъчно провизии, натрупани на главната палуба, които да стигнат на една малка армия за няколко месеца.

— Не забелязах вана.

— Вана ли? — Фредерик се втренчи в него за момент, тъмнокафявите му очи отразиха първо объркването му, след това хумора, който Девлин се бе научил да очаква от този човек.

— Взимате ме на подбив, разбира се. Предполагам смятате, че сме натрупали твърде много за тази експедиция.

— Само ако планирате да вземете цял полк по Амазонка, ще имате нужда от всичко това — Девлин забеляза Катрин Уитмор да слиза по стълбите откъм мелтердека. Облечена в бял лен, със залязващото слънце в златните коси, тя изглеждаше като същество от друг свят, мистична богиня, слизаща от своя трон. Девлин разбра, че зяпа и се принуди да насочи вниманието си към щайга консервирано мляко от лявата му страна.

— Ще сортираме всичко това по пътя за Сантарем. Ще кажа на капитана да потегля.

— Толкова скоро? — Кейт спря в основата на стълбите, изящната й ръка почиваше върху обсипаната с дърворезба колона, която подпираше стълбището.

Тя все още е бледа, помисли си Девлин. Тъмните кръгове под големите сини очи говореха за нощи, преминали в безсъние, роклята й беше широка, което показваше колко бе отслабнала. Боледуваше от морска болест почти през цялото време от изминалите две седмици. И не се оплака нито веднъж. Всъщност малката професорка правеше всичко възможно да скрие болестта си от другите. И Девлин не можеше да й помогне, не можеше да я прегърне, за което жадуваше.

Дори сега той искаше да я вдигне на ръце, да я залюлее до гърдите си. И всеки път, когато си помислеше за нея, всеки път, в който установяваше растящата сила на чувствата си, той се чувстваше застанал на ръба на висока скала, несигурен, без опора под краката си.

Никога не бе изпитвал такова чувство на загриженост. Никога жена не бе обсебвала мислите му, въображението му. Ден и нощ тази жена го преследваше. Той се опитваше да стои толкова далече от нея, колкото позволяваше малкият параход. Но и сега не можеше да избяга от нея, от магията, която бе хвърлила върху него. Катастрофално беше да мисли по този начин за нея.

— Да не сте променили решението си, мис Уитмор? — Девлин се обърна с лице към нея. — Приехте ли да останете в Пара?

Решителната й малка брадичка се вдигна.

— Не, няма да остана, мистър Маккейн — тя погледна баща си, умишлено пренебрегвайки Маккейн. — Ще кажа на останалите, че ще потеглим колкото е възможно по-скоро.

Девлин я гледаше как си тръгва. Искаше му се да я последва, да я сграбчи и да я разтърси, да й каже да остане тук, докато й намери този проклет, измислен град. Искаше тя да избяга, понеже той нямаше къде да се скрие от нея и от чувствата, които събуждаше в него.

— Забелязах, че тя престана да носи онези нейни досадни малки очила — каза Фредерик. — Подозирам, че вие имате нещо общо с това.

— Казах й, че е измамничка.

Фредерик се закиска.

— Да, точно това очаквах. Знаех си, че можете да го направите, още като ви видях за първи път.

Девлин го погледна, изненадан от усмивката върху лицето на другия мъж, озадачен, че Фредерик Уитмор би искал да бъде близо до дъщеря му. Вероятно Фредерик не си и представяше колко силно го привличаше неговата дъщеря. Може би не забелязваше, че щом я видеше, Девлин правеше всичко възможно да се въздържи да не я докосне.

— Не разбирам, защо й позволявате да идва на тази експедиция. Трябва да разберете колко опасно ще бъде там за нея.

— Да, знам за опасността. И трябва да ви кажа, че Кати е най-скъпото нещо за мен на света. Да я загубя, ще означава… няма да има за какво да живея — Фредерик пое дълбоко дъх. — Но, ако й забраня да тръгне, какво бих могъл да й кажа?

— Ще й кажете, че я обичате и искате да я предпазите от опасностите.

Фредерик кимна.

— Може би. Кажете ми мога ли да кажа на пораслия си син, че не може да дойде на тази експедиция, ако той е здрав и способен?

Девлин усети накъде води разговора.

— Ако можех, щях да предпазя всички ви от навлизането в този ад. Знам твърде добре колко лесно се умира там.

— Вие избягвате отговора на въпроса ми, Девлин — каза Фредерик, усмихвайки му се. — Мисля, че истината да искате Кейт да остане, е, че чувствате, че жените трябва да бъдат предпазвани, да бъдат увивани в памук и да бъдат поставяни високо, върху някоя въображаема лавица, където нищо да не ги докосва.

Девлин поклати глава.

— Повярвайте ми, Фредерик, не мисля, че дъщеря ви е порцеланова кукла. Но…

— Но не мислите, че е достатъчно силна да издържи това пътуване — Фредерик поклати глава. — Тя е решителна млада жена, интелигентна, със силна воля, способна. Няма да можете да я убедите да стои настрана. Ако опитате, само ще я накарате да не ви харесва — той изучаваше Девлин известно време с особен блясък в очите, с усмивка на устните. — Мисля, че ще откриете, че тя е по-силна от някои от нас.

Той вече беше открил твърде много относно тази лейди. Искаше да мисли, че тя е разглезена, страхлива, но не можеше.

— Има хиляди начини, които могат да предизвикат смърт там.

— Да. И ние сме избрали най-добрия мъж, който да предпази цялата експедиция.

Мускулите върху раменете на Девлин се напрегнаха.

— Не можах да опазя партньора си.

Фредерик отстрани думите на Девлин с едно махване на ръката си.

— Имам ви пълно доверие, мистър Маккейн.

Боже, искаше да бъдат в безопасност, но той беше само един човек. А знаеше колко бързо можеше да дойде смъртта, бързо като копие, чиито връх е намазан с кураре^[1]. В един момент разговаряше с Джералд, а в следващия Джералд умираше на дъното на кануто, а Девлин гребеше като луд, за да се отдалечат от индианците, които изневиделица се бяха появили на брега.

Девлин утихна за момент, издържайки благия поглед на Фредерик, като му се искаше да направи нещо, което да промени решението му, да може да изпрати този мил човек и щурата му дъщеря обратно в Англия. Но вече знаеше, че не бе по силите му да ги спре.

— Имахте ли възможност да прочетете книгата ми и копието, което направих на дневника на Рандолф?

Девлин кимна. След като Фредерик му ги даде, той ги прочете няколко пъти.

— Интересно четиво.

— Надявах се да започнете да разбирате, защо е толкова важно за нас да открием Авалон.

— Много отдавна се научих да вярвам само в това, което виждам — Девлин се загледа в извитите стълби, пред които сега нямаше никой. В съзнанието му отново се появи образът на една упорита, млада жена, точно както го преследваше в сънищата му.

 

 

Кейт потъна в канапето в луксозната си каюта. Тя се облакъти на страничната дръжка от палисандрово дърво и подпря чело с разтворената си ръка. Помещенията й на борда на речния кораб бяха обширни, с отделни тоалетна стая и баня, истински палат в сравнение с килера на парахода.

Подът не вибрираше под краката, както беше през последните две седмици. И за първи път стомахът й не се бунтуваше. Но, о, колко ненавиждаше мисълта да тръгнат отново по вода. Но нямаше намерение да донесе удовлетворение на Девлин Маккейн като му покаже слабостта си.

Вдигна поглед, тъй като някой почука на вратата. Сигурно беше баща й или Барнаби, дошли да видят как я кара. През изминалите две седмици тя и Барнаби бяха станали приятели. Харесваше й да слуша приказки от ирландския фолклор, които той толкова обичаше да разказва. Но в този момент не й се говореше с никого.

Тя се откъсна от канапето, изправи рамене, готова да отпрати посетителя си с усмивка. Отвори вратата и усмивката й изчезна, като видя Девлин Маккейн.

— Вие! Какво правите тук?

Един мускул затрепка в ъгъла на устните му.

— Не знаех, че ми трябва разрешение, за да застана пред каютата ви.

— Съжалявам, не исках да прозвучи толкова остро, но ме изненадахте — той винаги я изненадваше. Откакто бяха напуснали Рио, тя се улавяше, че сънува посред бял ден този мъж, възстановявайки всеки детайл от онзи миг, в който я бе прегърнал. Не само веднъж на ден, но изглежда през цялото време мислеше за него.

— Донесох ви това — каза той, предлагайки й малка метална кутийка. Той продължи, докато тя я вземаше от ръката му. — Това е местен чай от билки за разстроени стомаси. Само запарете малко от него, когато следващия път почувствате, че ви хваща морска болест.

Топлина заля бузите й. Не се чувстваше добре на парахода, но се бе надявала, че никой не е забелязал.

— Не знаех, че ми личи.

— Не сте толкова зелена, мис Уитмор. Упорита, но не и зелена.

Гласът му беше много мъжествен. Беше разговарял толкова малко с нея през последните две седмици, че почти беше забравила как дълбоките плътни тонове на гласа му могат да накарат кожата й да настръхне. Зад него слънцето се отправяше към хоризонта, последните лъчи се протягаха, за да докоснат със злато бузите му, да закачат кестенявите корени на черната му коса, рошавата грива, която почти докосваше широките му рамене.

Горните няколко копчета на бялата му памучна риза бяха разкопчани и разкриваха здравата му, потъмняла от слънцето кожа и черните къдри. Тя се опита да не зяпа. Опита се да не се чуди какво ли ще е да го докосне, да почувства тази топла на вид кожа и тези интригуващи къдри под пръстите си.

Любопитство. Това беше всичко, което чувстваше. Нищо повече, увери себе си тя, опитвайки да поеме въздух в стегнатите си дробове.

Погледна лицето му и откри, че той й се усмихва. Погледът му я накара да се чуди дали не може да чете мислите й. Точно сега това бе катастрофа, понеже всичко, за което мислеше, бе колко много иска той да я целуне пак.

Какво правеше той с нея? Тя не беше такъв тип жена, която да позволи на чувствата да я ръководят. Но с този мъж изглежда не правеше нищо друго, освен да изпитва чувства.

Той постоя известно време, като че ли искаше да запамети всяка нейна черта. Съвсем неочаквано, вдигна ръка към лицето й, обгърна с длан бузата й, докосвайки я така, като че беше деликатен розов цвят.

— Радвам се, че престана да носиш онези грозни малки очила, Кейт. Очите ти са прекалено хубави, за да ги криеш.

За първи път се обръщаше към нея така. Хареса й как той произнася името й, като бурна милувка в приглушения му глас. Той прокара палеца си по извивката на долната й устна. В сребристосините му очи тя съзря да витае светлина, копнеж за… за какво? Чудеше се.

Той плъзна палеца си обратно по устните й. Докосването му проникна дълбоко в нея. И предизвика силен, сладострастен прилив на желание, което започваше ниско в слабините й и се разпространяваше нагоре, докато гърдите й станаха тежки и сочни, докато крайниците й омекнаха, докато тя се наклони към него като роза, която търси топлината на слънцето.

Той наведе глава. Дъхът му премина покрай бузата й като подканващ поток топлина. Тя разтвори устни, очакваща, жадуваща неговите. Той спря, а погледът му се застоя върху устните й. Изглежда поведе борба със себе си, намръщи се, отпусна глава и се отдръпна от нея, като че бе отрова.

— Все още имате време да решите, професоре. Върнете се в Лондон!

Тези няколко думи свалиха магията, в която я бе обвил.

— Благодаря за чая, Мистър Маккейн. Задръжте съветите за себе си.

— Да, единственото, което ви трябва от мен, е малко помощ, за да преминете през джунглата — той поклати глава с дълбока въздишка. — Само се моля да имате достатъчно воля да преминете през кошмара, който ви очаква.

Без да каже нищо повече, той се обърна и се отправи към палубата. Тя затвори вратата и облегна чело о хладното дърво. Щеше да покаже на този мъж, че е толкова способна да оцелее в това пътешествие, колкото и той. И все пак потрепери, като си помисли какво ги очаква в джунглата.

 

 

Частният речен кораб „Стикс“ бе хвърлил котва в пристанището на Пара. В елегантния салон Лейтън ван Хорн стоеше до отворените френски врати, които водеха към мелтердека и гледаше през телескопа си. Джудит го наблюдаваше, убедена, че не звездите са привлекли вниманието му.

— Тази лейди има приятно местенце за комарджии — прошепна той. — Полюбувай се с хубавите си кафяви очи на това, кралице моя.

Джудит взе от ръката му дългия, тесен меден телескоп и го вдигна до едното си око. През лещите видя тъмнокос мъж и руса жена, който бяха на няколкостотин ярда, на палубата на бял кораб с едно витло. Жената стоеше с лице, вдигнато към мъжа, а неговата ръка беше върху бузата й.

Джудит завъртя лещите, за да фокусира по-ясно мъжа. Когато най-накрая го видя, дъхът й спря. Красив, бе малко да се каже. А начинът, по който гледаше жегната, като че ли тя беше нещо скъпоценно и рядко, предизвика вълна на копнеж дълбоко в Джудит.

— Мислиш ли, че е красив?

Толкова ли прозрачна беше за този човек? Тя наведе телескопа, когато Девлин Маккейн си тръгна от Катрин Уитмор. Той дори не я целуна. А това, което Джудит видя, показваше, че жената очаква целувка и повече може би.

— Предполагам, че някои жени го намират привлекателен.

Лейтън отхвърли глава назад и се разсмя.

— Може би ще ти позволя да го имаш. Ще ти хареса ли това, моя кралице? Ще ти хареса ли да имаш собствен роб?

В това ли се бе превърнала тя?

— Ще му сложим златен нашийник. Можеш да го държиш в къщата ми в Корнуол, да го развеждаш наоколо на златна верижка.

В съзнанието й се промъкна образът на тъмнокосия мъж, когото видя през увеличителното стъкло, представи си силното му мъжествено тяло голо, само със златния нашийник около врата, на колене пред нея, очакващ всяка нейна заповед.

— Можеш да го пречупиш, да го обучаваш. Само си помисли, помисли за всички начини, по които може да ти доставя удоволствие.

— Спри! — каза тя и се извърна от Лейтън и смущаващите силни желания, които предизвика вътре в нея.

— О, моя сладка, хубава Джудит — той постави ръце на раменете й. — Ти си отпила само глътка от виното. Ще ти покажа как да усетиш вкуса му.

Джудит затвори очи. Искаше да се моли, но знаеше, че за нея няма спасение. Знаеше, че ако има шанс, щеше да види този красив тъмнокос мъж на колене пред себе си.

— Лейтън, да се върнем в Лондон. Страх ме е — „Страх ме е от това, в което ще се превърна, ако не избягам от магията ти.“ — Джунглата е толкова опасна.

Той потърка с палци стегнатите мускули на раменете й.

— Но опасността прави всичко много по-възбуждащо.

— Какво преследваш? — попита тя, като хвърли поглед през рамо. — Какво се надяваш, че ще намериш в този град, което е по-ценно от живота ни?

Лейтън се усмихна:

— Отговорът на една мистерия.

— Ти ще рискуваш живота си и моя, само заради една игра! — прошепна тя и се дръпна от ръцете му. — Ти търсиш град в джунглите, който не съществува в логиката, рискуваш живота ни и дори не си сигурен какво търсиш.

— О, но градът съществува. Знам, че е така. Виж, прочел съм всички теории на Фредерик Уитмор — той опря бедрото си до гърба на едно кресло и напипа с ръка една роза в зеления копринен брокат. — И вярвам, богатите в този град са над всякакво сравнение.

 

 

Девлин седеше заедно с другите членове на експедицията около кръглата маса, която беше поставена на палубата за вечеря. Комари и други насекоми се събираха на трепкащи облаци около маслените лампи, които висяха от покрива до всеки край на масата, достатъчно близо, за да осигуряват светлина, и достатъчно високо, за да държат насекомите далече от храната. Навесът в червено-бяло райе, който можеше да затвори цялото пространство, ако го спуснеха, бе вдигнат и навит към покрива, за да могат пасажерите да гледат реката, озарена от лунната светлина.

Като момче в Нови Орлеан, Девлин често ходеше на доковете, за да гледа големите речни кораби, акостирали в града. Този кораб беше също толкова луксозен, колкото най-добрите, които беше виждал. На дванадесет години се беше качил на един от тези високи, приличащи на дантелени кораби и тръгна нагоре по Мисисипи. Беше общ работник, за да плати пътя си, и спеше на долната палуба, между бали памук и каси ром, но не и този път. Този път имаше апартамент.

„Ето как богатите пътуват по Амазонка“, помисли си Девлин, поглеждайки към отсрещната страна на масата, където седеше Катрин Уитмор до лорд Остин Синклеър.

Кейт се усмихваше на Синклеър, кимаше с глава на нещо, което й казваше толкова тихо, че Девлин не можа да разбере какво бе то. Почувства, че гърдите му се стягат като ги наблюдава. Ревност. Проста и елементарна.

Ревност. Глупаво чувство, което беше чуждо на Девлин, освен ако не се отнасяше до още неразцъфналата английска роза.

— Това е логично обяснение на митовете — каза Фредерик, размахал вилицата си към Едуин Мелвил. — Египет, Гърция, Рим, маите, инките, келтите, всички са имали подобни митове. Боговете, които тези хора са почитали, легендите, които са се предавали на поколенията, всичко им е подхвърлено от атлантите.

— Това са безсмислици — каза Едуин, като си отряза парче печено пиле.

— Как да повярвам, че има изгубен град от Атлантида, уединен в сърцето на Бразилия? — попита Девлин.

— За нещастие, моят скъп приятел преследва въздушни кули от години — Едуин потопи парчето пилешко, забодено на вилицата му, в белия винен сос в чинията му. — Аз тръгнах на това пътешествие да му бъда в услуга, да проверя твърденията му. Мисля, че е напълно възможно дневникът на този Конър Рандолф да не е нищо друго, освен събрани бележки за роман, който е възнамерявал да напише.

— Това е много разтеглива теория, Едуин — каза Фредерик и неодобрително погледна приятеля си смръщил поглед.

Девлин вдигна чашата, опитвайки бяло вино с поглед, отправен към бялата дантела, която се спускаше от брадичката на Кейт към примамващата точка, точно между гърдите й. Беше забелязал, че тя никога не носеше корсети. Дрехите й бяха прости и елегантни, и падаха по естествените форми на красивите извивки на тялото й. Дотам, докъдето беше стигнало развитието на женските дрехи, те бяха практични за този климат, но сътворяваха ад във въображението му.

— Не можете да пренебрегнете сондирането в дълбоко море, направено от британския кораб „Чалънджър“ — каза Кейт. — Капитанът и екипажът му са направили карта на това пространство в Атлантическия океан, което отговаря на потъналия континент Атлантида, Американският кораб „Делфин“ е получил същите резултати.

— Това не доказва нищо — Едуин притисна ленената салфетка до устните си. — Верига от подводни планини, нищо повече.

— Как си обясняваш факта, че откриваме едни и същи изкуство и наука, религиозни вярвания, обичаи, традиции, растения, животни, както и митове и легенди, у древните народи от двете страни на Атлантика? — попита Кейт. — Някои от американските индианци, Дакота и сиуксите, например, имат еднакви обичаи с татарите в Русия, същото се отнася за маите и египтяните. Как ще обясниш това?

— Това е съвсем очевидно — Едуин отпи от виното си. — Те са били разделени неочаквано.

— Докъде чак се простира въображението ти! — Фредерик вдигна чаша за тост към своя приятел.

— Трябва да признаем факта, че някога Атлантида е свързвала двата бряга на Атлантическия океан — каза Кейт, разгорещявайки се от темата. Лицето й се ентусиазира, очите й заблестяха на светлината на лампите. — Ако търсим правдоподобно обяснение за общото в различните култури по света, трябва да приемем факта, че атлантидите са колонизирали Египет и Ирландия, Испания, Южна Америка, Централна Америка, както и Съединените щати.

Девлин гледаше тази чародейка, изцяло попаднал под магията й. Чувстваше се, като че ли нещо диво вътре в него се опитваше да се освободи, нещо дивашко, което дереше с нокти най-важните органи на тялото му, щом си помислеше за жената, седяща насреща му в бяла ленена рокля. И не можеше да спре да мисли за нея.

— Още уиски — каза Робърт Мелвил, вдигайки чашата си към стюарда, за да му налее.

— По-леко — прошепна Едуин, като се наклони към сина си, който седеше от дясната му страна.

— Преди няколко години хората вярваха, че легендите за изгорелите градове Помпей и Херкулан не са нищо друго, освен мит — каза Остин.

— Ако хвърлите поглед в историята на Ирландия, ще намерите следи от атлантите — каза Фредерик. — Аналите разказват за остров, който бил заселен преди потопа, населен от цивилизована раса от Изток. По това време Атлантида била на изток от Ирландия.

— Прочел съм доста от фолклора и мисля, че има много истина в думите на Фредерик — каза Барнаби.

Фредерик кимна.

— В „Книга за нашествията в Ирландия“ се говори за Туата де Даннанс, хора, потомци на цивилизация, унищожена от голям потоп.

— Туата де Даннанс! Чел съм този мит — Девлин въртеше столчето на чашата си с вино между пръстите си, светлината на лампите се отразяваше като слънчеви — лъчи в кристала. — Те били хора, които се занимавали с друидизъм и били вещи в магьосничеството.

— Тъй де, добрият крал Нуада, комуто дарили сребърна ръка, след като изгубил своята в битка — каза Барнаби. — Магии, които съживяват, мъртвите.

— Вие вярвате, че тези хора наистина са съществували и са дошли от Атлантида? — Девлин попита Фредерик.

— Вярвам, че има известна истина във всяка легенда, ядка, откъдето да почне да се говори, като костилката на този плод — Фредерик вдигна една папая от купата на средата на масата. — Времето и невежеството са причина плодът на преувеличението да расте около тази ядка — той разряза папаята през средата. Сок потече в чинията му, като раздели жълто-оранжевите половини и откри семената. — Ако отстраните тези слоеве невежество, ще откриете истината скрита в средата.

— Хората манипулират истината, за да пасва на собствените им разбирания — каза Девлин.

— Точно така. Например ясно е, че тези хора имат способността да направят механична ръка от сребро, в което вярвам — Фредерик избърса влажните си пръсти в салфетката. — И вярвам, че е съвсем възможно тези хора да произхождат от Атлантида.

Едуин прочисти гърлото си.

— Фредерик, ти ще изкараш, че всички ние произхождаме от Атлантида. Митове. Богове. Богини. Нищо друго, освен дим.

— Древните келтски и друидски богове много си приличат — каза Кейт.

Девлин я погледна над ръба на чашата си. Богиня на лятото, със слънце, завинаги озарило косите й, с очи като безоблачно утринно небе. Той чувстваше, че кръвта му се затопля от присъствието на тази богиня на лятото.

— Още по-подобни на тях са боговете, почитани от култа към Озирис в древния Египет. Твърде еднакви са, за да е само съвпадение. Трябва да имат един и същ произход — Кейт погледна право в Девлин, след като спря да говори, като че бе усетила погледа му. Очите им се срещнаха и се гледаха известно време, преди тя да сведе поглед към чинията си. Той наблюдаваше как бузите й се изчервяват, като му се искаше да почувства тази розова топлина с устните си.

Бризът стана хладен, което беше обичайно за вечерите в тази част на страната. Зной в часовете на деня и двадесет градуса по-ниска температура през нощта. Но бризът не направи нищо, за да охлади горещината вътре в Девлин, горещина, която изгаряше много по-силно от слънцето.

Дясната ръка на Робърт Мелвил се удари в лявата на Девлин.

— Погледът ви не се ли вдига малко височко, Маккейн? — прошепна Мелвил, а пропитият му с уиски дъх атакува ноздрите на Девлин.

Девлин внимателно превърна лицето си в безизразна маска, като погледна към Мелвил. Той беше свикнал да крие чувствата си, това се дължеше на професията му на комарджия. Но подлото изражение върху лицето на Мелвил му подсказа, че не така успешно е прикрил жаждата си за Катрин Уитмор. Реши да не обръща внимание на този човек и на внезапното желание да забие юмрука си в усмихнатото му лице.

— Как е било възможно да съществува такава напреднала цивилизация в Атлантида, докато останалото население на света едва е излизало от пещерите? — Едуин попита Фредерик. — Да не би тези хора да са били спуснати от небесата? Може би са дошли тук от друга планета?

— Възможно е — Фредерик се усмихна на приятеля си.

Едуин извъртя очи.

— Наистина ли?

— Да вземем Европа и Америка по времето на откриването — каза Остин. — Местните жители са смятали Колумб за бог. Възможно е тези хора, напреднали в медицината и науката, да са били смятани за божества. Това, което днес считаме банално, ще си сложи маската на мита, ако се върнем внезапно назад с три хиляди години.

— Ако тези хора са били толкова напреднали, защо са изчезнали тогава? — Девлин мушкаше едно парче печен картоф в чинията си. — Не трябва ли все още да има техни потомци, както има потомци на древните египтяни?

— А възможно е и да има — Фредерик задържа чашата с вода близо до устните си. — Имам теория, че някъде все още съществува колония от живи атланти.

— Би било интересно да се види — каза Девлин.

— Защо, мистър Маккейн? Означава ли това, че вече не сте скептично настроен? — попита Кейт.

— Много отдавна разбрах, мис Уитмор, че вълшебните приказки никога, не се сбъдват — въпреки това Девлин не беше сигурен, защо бе започнал да вярва в тази измислица. Може би в него все още живееше малкото момче, което искаше да вярва във вълшебства, едно малко момче, на което съдбата бе предопределила да разбие сърцето си.

— Това не е приказка, мистър Маккейн — каза тя, а пръстите й се стегнаха около чашата с вино. — Моят баща е учен, а не разказвач на вълшебни приказки.

— Сега пък и ти, Кейт — каза Фредерик и потупа ръката й. — Той не се опитва да ни се присмива, само задава въпрос.

Кейт сведе поглед към чинията си, а устните й се събраха в тънка линия, израз на борбата да обуздае яда си. Може би трябваше да я целуне преди няколко часа, когато имаше този шанс, помисли си Девлин. Тя искаше той да я целуне, не беше нито сляп, нито неопитен. Можеше да каже кога желанието завладява една жена. И той знаеше, че отказът му бе една от причините тя да му е толкова ядосана.

Защо не го направи? Защо не я взе в прегръдките си? Жадуваше да го направи. Но простата истина беше, че няколко откраднати целувки никога нямаше да бъдат достатъчни. Не и с тази жена.

Но ако тя си позволи повече от няколко целувки, ако остави любопитството и събуждащото се желание да вземат връх над здравия й разум, тогава какво? Щеше ли да бъде такъв глупак, за да повярва, че Катрин Уитмор някога ще поиска нещо повече от него, освен моментно удоволствие? Възможно ли беше жена като Катрин Уитмор да се влюби в мъж като него?

— И така, кажете ни, Синклеър — каза Робърт — кога вие с Кати ще го оповестите официално?

Робърт като че ли хвърли жива кобра на масата. Разговорът спря. Кейт се втренчи в Робърт, както и останалите от малката трупа, събрани около кръглата маса. Нещо в гърдите на Девлин се стегна, докато наблюдаваше Кейт и чакаше отговора, който не беше сигурен, че иска да чуе.

— Моля? — Остин постави чашата с вино на белия лен до чинията си. Изражението му разкриваше само меко любопитство.

Робърт се засмя.

— Хайде, старче! Можеш да ни кажеш. Кога ще обявиш, че си спечелил ръката на дамата?

— Робърт, ти не знаеш какво говориш — каза Кейт.

— Искаш да кажеш, че си отхвърлила добрия маркиз? — Робърт вдигна чашата си и я пресуши. Удари я в масата и махна на стюарда да я напълни отново. Един от тримата чернокожи обслужващи стюарди, бързо се отзова и наля амбровото уиски от кристална гарафа в чашата. — Не го изпускай, Кати! Той ще стане дук един ден.

— Достатъчно, Робърт! — каза Едуин.

— Бедният татко! Той така се надяваше, че бъдеш победена от значителния ми чар — Робърт поклати глава. — Не мисля, че това ще стане.

— Не и в този живот — прошепна Кейт, а очите й се стесниха, когато се взираше в Робърт.

— Колко ме нарани — каза Робърт, слагайки ръка на сърцето си. — Но като си помисля, че всичките милиони на Уитмор ще отидат при Синклеър. Те не ти трябват много, нали, старче? Или това е причината да тръпнеш на това пътешествийце? Да подсигуриш сделката!

Девлин не дочака Остин да отговори.

— Мисля, че пи достатъчно и каза повече от достатъчно.

Робърт се усмихна.

— Не искаш да чуеш истината, нали, старче?

Девлин стана от масата.

— Виждам, че ти трябва помощ, за да стигнеш до каютата си — той хвана Робърт за рамото и го издърпа на крака, а столът на Мелвил се наклони назад и се удари в дървения под. — Не бихме искали да се спънеш по пътя и да се нараниш.

Усмивката изчезна от устните на Робърт, върху лицето му се появи страх, като погледна нагоре към Маккейн.

— Тръгвам, Маккейн. Няма нужда да ми помагаш.

Девлин наблюдава Робърт, който се клатушкаше по палубата, докато влезе в каютата си. Усети, че останалите го гледат. Дали го осъждаха за невъзпитаното му държание? Нямаше значение какво мислят те за него и за това, че му липсват изтънчени маниери, помисли Девлин, като се отпусна в стола си. Нямаше значение колко приятелски бяха настроени, той знаеше, че е само водач.

Фредерик прочисти гърлото си, преди да започне пак любимата си тема — своите теории за Атлантида. Девлин погледна Кейт. Маската на самоувереност бе изчезнала. Бузите й се бяха зачервили и тя изглеждаше така, като че ли отчаяно търси място, където да избяга и да се скрие от света. Никога не бе пожелавал така силно да я прегърне както в този момент.

Остин постави ръката си върху нейната, свита в юмрук на масата. Той се наведе към нея и й прошепна нещо в ухото, нещо, което я накара да се усмихне и да погледне към хубавия млад аристократ. Те бяха точно един за друг, само глупак не би го забелязал, помисли си Девлин. Сведе поглед към виното си и се загледа в светлината от лампите, която блестеше в чашата му. Усещаше остра болка в гърдите си и знаеше, че това беше най-слабата болка, която му предстоеше да изпита.