Дебра Диър
Мечтание (24)

Глава двадесет и четвърта

Утринната светлина заливаше поляната. Между бреговете сякаш струеше не вода, а разтопено злато. След петдневно плуване по ръкава на реката се бяха озовали отново там, откъдето тръгнаха, в лагера край водопада. Разбира се, имаше известни промени, мислеше Девлин — индианците гребци и носачите бяха избягали и го бяха оставили сам с мъже, които никога през живота си не бяха управлявали кану. Оставаше му единствено надеждата, че ще успее да убеди индианците кураи да останат с тях.

Когато Фредерик се приближи към тях, Девлин вдигна поглед от изразителните физиономии на индианците. Единият продължаваше да говори нещо на гърления си език и да пляска ръцете над лактите си, като че се надяваше да политне всеки миг. Очевидно се опитваше да спечели Девлин за своята кауза.

— Как вървят преговорите? — попита Фредерик и спря до младия мъж. — Мислиш ли, че ще останат с нас?

— Зависи. Този индианец ми предложи да ми робува в продължение на една година, ако му дам дъщеря ти. Другият вдигна мизата на две години.

— Ако му дадеш… Кати ли иска?

— И двамата.

Девлин се усмихна при мисълта как щеше да се почувства Кейт, като разбере, че е обект на такава преданост.

— Бедните мъже дори не подозират в каква каша биха се забъркали.

Единият от индианците се потупа по гърдите и посочи към палатката, от която точно излизаше Кейт, стиснала здраво скицника си. Тя погледна към Девлин и забърза към брега на реката в най-далечния край на лагера. Приличаше на кошута, усетила мириса на преследващия я ловец.

Изглеждаше доста бледа. Единственият цвят по лицето й бяха тъмните кръгове около огромните й очи. През последните дни не беше яла почти нищо, а видът й показваше, че и не спеше. Девлин усети как стоманените обръчи, с които беше обвила сърцето му, започнаха да се затягат, докато пред очите му причерня. Не можеше да си поеме въздух.

Индианецът заговори бързо и възбудено, след което настъпи мълчание. Девлин отвърна нещо и мъжът срещу него кимна в знак на съгласие. Другите кураи наведоха глави и сложиха ръка пред сърцето си.

— Какво им каза? — попита Фредерик.

Девлин погледна към Кейт, която си проправяше път през гъсталака.

— Казах им, че мис Уитмор е моята богиня и никой не може да я отнеме.

Фредерик стисна ръката му, жест, с който му показваше, че знае за чувствата му към Кейт. Младият мъж усети как тила му пламва от срам, че беше позволил на самосъжалението да го завладее през последните няколко дни. Човек не можеше да спечели партия покер като стои със скръстени ръце, а той си даваше сметка, че все още не е готов да се откаже от играта.

— Но те си тръгват.

Барнаби гледаше след четиримата кураи, които почти бежешком се бяха отправили към гората.

— Няма ли да останат при теб? След като те мислят за божество.

— По-добре, че си тръгват.

Девлин се обърна към дребния мъж, чиято коса блестеше като меден чайник на слънцето.

— Ако останат, нищо чудно да се разочароват от мен. А никой не може да каже, какво би могло да се случи като разберат, че съм обикновено човешко същество.

Човешко същество и то твърдоглаво. Заради него Кейт изглеждаше така, като че току-що излизаше от ада.

— Е, в такъв случай наистина и дума не може да става да продължаваме — рече Едуин. — Не виждам как бихме могли да го направим при тези обстоятелства.

Фредерик се извърна към приятеля си.

— По-близо сме до Авалон, отколкото до Сантарем.

Едуин го изгледа изпод рунтавите си кафяви вежди.

— Не бих могъл да знам, след като не ме счете достоен да ми покажеш тази карта.

— Мисля, че само след ден-два ще стигнем канала, който ще ни отведе в Авалон — отвърна Фредерик. — А след още четири-пет дни ще бъдем в подножието на планината.

— Ако тръгнем обратно обаче, пътят ни ще бъде много по-лек. И няма да има опасност да бъдем избити от Ван Хорн.

Фредерик изгледа продължително приятеля си, след което рече:

— Решението вече е взето, Едуин. Ако желаеш да се връщаш, можеш да вземеш едното кану.

— Какви шансове имаме без Маккейн?

Робърт се изсмя.

— Татко, наистина ли мислиш, че имаме някакви шансове, затова че сме с Маккейн?

Девлин реши да не му обръща по-голямо внимание от това, което би обърнал на една досадна муха.

Едуин погледна сина си. Съжаление. Разочарование. Гняв. Девлин видя всичко това на лицето му.

— Мистър Маккейн, надявам се, че няма да обърнете внимание на глупавите шеги на сина ми — каза Едуин. — Сигурен съм, че сте способен да ни върнете живи и здрави до Сантарем.

Робърт Мелвил беше най-дребната грижа на Девлин в момента.

— Ако мистър Уитмор не промени намерението си, възнамерявам да заведа групата нагоре по реката до мястото, наречено Авалон.

— Фредерик, умолявам те — поде Едуин. — Ако не те интересува твоята собствена сигурност, помисли за Катрин.

— Дъщеря ми никога не е била от хората, които се обръщат назад. Ще продължим напред към Авалон.

Едуин поклати глава.

— А когато пристигнем в Авалон, какво мислиш да сторим, за да се защитим от Лейтън ван Хорн? Искам да кажа, ако не го срещнем преди това, на обратния му път към цивилизацията.

— Имам идея за това — каза Девлин и погледна с усмивка към Фредерик.

Другата му идея беше затова как можеше да върне цвета на бузите на Кейт.

„Глупаво е да се отдалечавам още от останалите“, помисли си Кейт, след като погледна към лагера, останал на няколкостотин метра зад нея. Носещата се над земята мараня придаваше странен вид на фигурите на мъжете, струпали се около Девлин Маккейн почти в края на гората. Имаше нужда да остане малко сама, да се отдалечи от смущаващото я присъствие на Девлин Маккейн.

Тя седна на един объл камък край реката, отвори скицника си и започна да го разлиства, докато стигна до първия празен лист. На отсрещния бряг, точно срещу нея, имаше разкошни храсти, отрупани с цвят. Високо в клоните над главата й бърбореха маймуни и късаха листа, познатите им крясъци вече не я плашеха. Плашеше я неизвестността. Бъдещето и изборът, който трябваше да направи, това я плашеше.

Кейт извади молив от джоба на панталона си и се надвеси над празния лист. От дете обичаше да рисува. Запечатването на образите върху хартията й помагаше да избяга от действителността. А и картините, които я заобикаляха — девствената гора, започваща от самия бряг на реката, устремила се към водопадите, дъгата, увиснала в небето — всичко трябваше да я вдъхновява. Въпреки това скиците й бяха механично, безжизнено драскане на молива по листа, докато не започна да рисува непрекъснато преследващия я образ на Девлин Маккейн.

Наблизо изпука клонче и младата жена вдигна глава, като правеше с ръка козирка, за да прикрие очите си от слънцето. Баща й се приближаваше, като си проправяше внимателно път през лианите и храстите, камъните и парчетата дърво, които реката беше изхвърлила на брега.

— Виждам, че пак рисуваш — рече Фредерик, като седна до нея.

Тя наведе поглед към скицника. Искаше й се да се беше сетила да го затвори по-рано, сега вече беше късно да скрие рисунката на раменете и главата на Девлин Маккейн, която беше направила.

— Тези дни като че съм малко разсеяна в работата си.

Фредерик взе бележника от скута й.

— Струва ми се, че си идеализирала малко брадичката му.

— Не мисля така. Брадичката му наистина е силна и волева.

— И носът му.

Фредерик съзерцава известно време рисунката.

— Носът му съвсем не е толкова прав.

— Грешиш.

Кейт пое скицника от ръцете му.

— Носът на Девлин като че е изваян от мрамор.

— Струва ми се, че само една влюбена жена би могла да нарисува толкова безупречен нос.

Той вдигна глава и й се усмихна.

— Разбира се това не може да е вярно. Нали?

Тя извърна поглед от проницателните кафяви очи на баща си. Тъмнозелената вода бягаше край брега и отмиваше оголените корени на близката палма.

— Когато си помисля, че в скоро време ще се разделим, душата ми изстива.

— Тогава излиза, че го обичаш.

— Продължавам да се надявам, че тези чувства ще отзвучат. Продължавам да се надявам, че нещата ще се върнат на местата, където бяха, преди да го срещна.

— Послушай сърцето си, Кати.

Тя поклати глава.

— Той иска да купи ранчо в Калифорния. Не знам дали бих издържала да живея откъсната от всичко, което обичам.

Фредерик взе ръката й в своята.

— И никаква възможност за компромис ли не виждаш? — попита той, като постави стиснатите им ръце върху коляното си.

— Той иска да се установи някъде, да създаде семейство.

— Аз създадох и отгледах дъщеря, без да се откажа от работата си.

Кейт сведе поглед към омагьосващото я лице на Девлин, което я гледаше от скицника й.

— Съмнявам се, че би искал да създаде семейството си в пътнически куфар.

— А аз се съмнявам, че той би бил действително щастлив в това ранчо в Калифорния.

— Каза, че е скитал през целия си живот в търсене на дом.

— А може би това, което е дирил, е бил някой, когото да може да обича и който също би го обикнал.

Фредерик сбърчи вежди и погледна към сплетените пръсти на ръцете им.

— Може би единственото, от което се нуждае, е да се почувства като част от едно семейство, на което да принадлежи.

— Аз искам да бъда част от живота му, татко. Знам, че искам това. Само че…

Тя стисна ръката му. Искаше й се той да може да й помогне, но знаеше, че това не е по силите на никого.

— Обичам работата си. Обичам вълнението от всяко ново откритие. Девлин никога не би се съгласил да има съпруга, която знае повече за това как да изравя от земята гърнета, отколкото как да готви в тях. След време той ще ме намрази, защото ще разбере, че не съм тази, от която се нуждае. А аз също ще го намразя затова, че ме е превърнал в бледо подобие на нещо, което никога не съм желала да бъда.

— Значи си решила просто да се откажеш от него, да му обърнеш гръб, така ли?

Кейт погледна към реката, светлината, която се отразяваше в нея, причиняваше болка на очите й.

„Да му обърнеш гръб.“ Никога повече да не чуе гласа на Девлин, да не види усмивката му, да не почувства топлината на тялото му. Дъхът й спря, сърцето й се сви, когато осъзна колко ужасно беше това, което трябваше да направи.

— Не виждам как би могло да се получи нещо помежду ни.

Фредерик мълча доста дълго време. Младата жена усещаше, че я гледа, но не смееше да срещне погледа му. Знаеше, че там щеше да види само дълбоко разочарование.

— Хайде да ставаме — рече той и пусна ръката й. — Девлин ще ни покаже как да използваме едно местно индианско оръжие и иска ти също да се научиш.

— Наистина ли иска?

Кейт затвори скицника си. Беше страшно изненадана, че Девлин иска да я обучава заедно с мъжете.

— Изумена съм, че не счита за неуместно една жена да борави с оръжие.

— Може би има още неща, които ти и този младеж трябва да научите един за друг.

Възрастният учен тръгна към лагера. Дъщеря му се поколеба, преди да го последва. Много й се искаше да оправдае неочакваното доверие, което Девлин беше проявил към нейните способности. В същото време обаче я плашеше мисълта, че ще трябва да бъде така близо до него. Той беше за нея толкова силно изкушение, не беше сигурна, че ще може да му устои. Ако не устоеше и отстъпеше пред чувствата, които този мъж събуждаше в нея, той щеше да я унищожи.

Не искаше да бъде близо до Девлин Маккейн, за да не усеща топлината на тялото му, за да не вдъхва упоителното му ухание. Когато беше близо до Девлин, губеше способността си да разсъждава.

— Не съм сигурна, че искам да знам как се борави с това оръжие.

Фредерик се обърна и я изгледа. Ярката слънчева светлина подчертаваше всяка черта на смръщеното му лице.

— Знаеш, че единственото, по което бих стреляла, е глинен гълъб.

— Катрин Луиз Уитмор, откога си станала страхливка?

— Не съм страхливка!

— Страх те е да застанеш до Девлин Маккейн.

— Не ме е страх от Девлин Маккейн.

— Добре, тогава тръгвай. Ще имаме нужда от всеки един от нас, когато се натъкнем отново на Ван Хорн.

Фредерик отново се обърна по посока на лагера.

— А аз не съм сигурен поне в един от хората ни.

 

 

— Шегуваш се.

Тъмните очи на Робърт бяха пълни с презрение.

— Какво си въобразяваш, че ще сторим с това?

Девлин пое дълбоко въздух. Кейт усети как младият мъж призовава цялото си търпение.

— Индианците от векове си служат с блоугън^[1].

Робърт въртеше кухата бамбукова пръчка в ръцете си.

— И от каква полза могат да ни бъдат те, когато срещу нас стрелят с пушки?

— В наша полза имаме изненадата. Ван Хорн не очаква да се появим в Авалон.

Девлин се извърна от Робърт и огледа малката група, наредена в линия пред него. Кейт се запита, дали Девлин не си правеше равносметка на положението, докато местеше погледа си от един човек на друг — двама възрастни джентълмени, един аристократ, едно джудже, един безполезен младеж и една жена, към която се отнасяше като към цвете. С неясно чувство на вина, тя се питаше какъв шанс имаха срещу Ван Хорн и армията му.

Когато Девлин погледна към нея, тя откри, че очите му са пълни с нежност и топлота, които не беше виждала от дни. В тях тя съзря и още нещо, доверие, което я накара да повярва, че двамата с него можеха да се изправят и срещу дявола, и да го победят, стига да бъдат заедно. Този поглед накара сърцето й да забие със странна смесица от страх и възбуда. Той тръгна към нея и тя трябваше да събере всичките си сили, за да не побегне.

— Нека да ви покажа как се стреля с това оръжие — каза Девлин и застана зад Кейт.

Топлината на тялото му като че я удари в гърба. Тя отстъпи и се спъна в блоугъна, който държеше. Погледна към Робърт, чийто глас разцепи тишината.

— Като че ли Кати се страхува от теб, Маккейн — каза Робърт, като се усмихваше на Кейт.

Бузите на младата жена пламнаха. Последното, което желаеше, беше да дава, комуто и да било, повод да се надсмива над Девлин.

— Извинявай.

Тя погледна назад през рамото си към младия мъж, очаквайки да види ядосания му поглед. Усмивката му я свари напълно неподготвена. Все едно, че иззад тъмносивите облаци в ден, в който можеше да се очаква единствено да завали дъжд, беше изгряло ярко слънце.

— Ще опитаме ли? — попита Девлин.

Нещо в интонацията му й подсказа въпроса, дали нямаше предвид нещо друго, а не оръжията. Тя кимна. Не смееше да отговори, защото не беше сигурна в гласа си. Топлината на тялото му я изгаряше, беше по-силна от слънцето, греещо над главите им. Тази топлина намираше общ език със спомените, скътани дълбоко в душата й.

— Дръж така тръбата, че краят й да е повдигнат.

Девлин плъзна длан надолу по ръката й, първо по мокрия плат на ризата й, а после и по голата кожа под лакътя й, там, където ръкавът й беше навит.

Кейт прехапа долната си устна, опитваше да се пребори с внезапното треперене на краката си. Той обхвана ръката й в своята и я стисна леко.

— Стреличките се пъхат в основата на тръбата.

Девлин мушна двадесетсантиметровата стреличка, която беше направил той самият, в лявата й длан. След това поведе ръката й към основата на блоугъна и бавно напъха стреличката в тясното гърло. Наведе се още по-ниско към нея, така че бузата му се докосна до нейната, вдигна оръжието, като ръководеше движенията й със силните си ръце, които я обгръщаха.

В ноздрите й нахлу уханието на сандалово дърво и мириса, който знаеше, че принадлежи само на него. Той я обгръщаше, побеждаваше я със спомените, от които тя нямаше къде да избяга. Но това е само демонстрация, напразно си повтаряше Кейт, като опитваше да спре трепета в тялото си.

— Поеми дълбоко въздух и притисни устните си до отвора — каза той, а дъхът му галеше бузата й.

Кейт разтвори уста, но не хладния бамбук очакваше да усети върху устните си. Между гърдите й потече струйка пот. Плътта й трепнеше в очакване.

Но това беше истинска лудост! Трябваше да се съсредоточи в опита, който правеше. Трябваше да забрави.

— Сега духай, силно и рязко.

Тя се опита, но въздухът като че се беше загубил някъде из дробовете й. Дали чувстваше, че ръцете й треперят? Дали съзнаваше какво й причинява?

— Мис Уитмор? — каза той.

Устните му бяха заплашително близо до ухото й, толкова близо, че по шията й пробягаха тръпки.

— Какво има?

Тя обърна глава, за да го погледне. Усмивката му показваше, че той прекрасно разбира какво ставаше вътре в нея.

— Забрави да дишаш.

„Ще посинееш, ако не дишаш. А аз никога не съм виждал сини рози, сигурно и ти не си?“

Думите му отекнаха в паметта й толкова ясно, колкото ясен беше и споменът за голото му тяло, притиснато до нейното. Той я преследваше, измъчваше я със спомените.

— Долепи устни до отвора и духай.

Кейт наблюдаваше движенията на устните му докато говореше, бяха толкова чувствени и интригуващи, опияняваше се от начина, по който се извиваха, когато се усмихваше. Толкова силно я привличаше. Прекалено, опасно силно. Тя притисна уста към отвора на тръбата и духна. Стреличката падна на два-три метра пред нея.

— Още малко въздух и мисля, че следващия път ще улучиш мишената.

И Девлин пусна ръцете й.

Внезапно топлият ветрец й се стори много хладен, щом Девлин се отдели от нея. Не можеше да си намери място, струваше й се, че нещо я разпъва, че ще се пръсне. При всяко поемане на въздух дрехите дразнеха потната й кожа.

Тя гледаше към Девлин, но думите му, отправени към групата, се губеха, заглушени от бушуващите в нея емоции. Слънцето като че беше запалило огън в лъскавите му черни коси и беше позлатило безупречните черти на лицето му. Искаше й се да промуши пръсти в копринените му коси. Искаше й се отново да усети допира на гладката му кожа до нейната. Усети как стомахът й се свива на топка при мисълта, че може би никога повече няма да го държи в обятията си.

„Така трябва да бъде.“ Те двамата нямаха бъдеще заедно, мислеше тя, като се опитваше да се освободи от отчаянието, което я беше покрило като саван. И той никога вече нямаше да я люби, освен ако не обещаеше, че ще бъде завинаги негова, нещо, което не можеше да направи.

— Точно ли стрелят тия неща? — попита Едуин.

Девлин се обърна с лице към джунглата и вдигна блоугъна до устните си. Рязко духване и стреличката полетя и се заби с глух звук в стъблото на едно дърво.

— Не съм сигурен, че това нещо ще причини нещо повече от главоболие на Ван Хорн.

Едуин погледна намръщено към Девлин.

— Освен, разбира се, ако не улучим жизненоважен орган. Само в такъв случай тези стрелички могат да бъдат смъртоносни.

Девлин гледаше стрелата, която беше забил в стъблото на дървото, но като че виждаше някъде зад него нещо, което Кейт не забелязваше. Дали не гледаше в миналото, питаше се тя.

— Тези стрели стават още по-опасни, когато връхчетата им се намажат с кураре — каза с напълно безизразен глас Девлин.

— Ооо…

Едуин сведе поглед към стрелите в ръцете си, като че държеше в тях запалена пръчка динамит.

— Разбирам.

— Добре, вземете всички по една от стрелите, които ви раздадох и ги пъхнете в долния край на тръбата.

Девлин се отмести от стрелковата линия.

— Когато ви дам сигнал, поемете дълбоко въздух, притиснете устни до отвора и духнете — силно и рязко. Внимавайте обаче да не поемете въздух, след като се допрете до отвора на тръбата.

Всички изпълниха указанията — всички, освен Робърт, който наблюдаваше останалите, като че участваха в комедия, предназначена специално за него. Остин Синклеър улучи мишената от първия си опит. Всички други… е, всички други имаха нужда да се поупражняват, помисли си Кейт. Усети, че Робърт се накланя към нея и настръхна.

— На твое място бих внимавал малко повечко, когато гледам Маккейн, Кейт — прошепна той. — Не би искала лорд Синклеър да помисли, че си невъзпитано момиче, нали?

Нима ужасното привличане, което Девлин упражняваше над нея, беше толкова очевидно?

— Защо просто не си гледаш работата? — отвърна с дрезгав шепот Кейт.

— Но аз съм член на семейството. Не виждаш ли, че мисля единствено за теб? — усмихна се саркастично Робърт. — Не мисли, че си единствената жена, заслепена от изваяното лице на Маккейн. Виждал съм подобни типове в не една игрална зала. Красиви глупаци, които живеят от парите на жените си.

— Предполагам, че не се различават много от младежите, които живеят от парите на баща си.

— Винаги намираш по някоя мила дума за унизените и оскърбените.

От погледа му изчезна всякаква следа от приятелски чувства, въпреки че усмивката му остана — или по-скоро — някакво смразяващо кръвта подобие на усмивка.

— Вече дори не поглеждаш стария си приятел. Не знам дали би могла да разбереш какво значи да бъдеш отгледан от мъж, който никога не е одобрил нищо от това, което си направил.

— И затова ти просто се отказа дори да се опитваш да вършиш каквото и да било.

— Най-после започнах да живея така, че да изпълня всичко, което баща ми очакваше от мен.

— Надявам се вече си доволен, че успя да му докажеш, че е бил прав.

Кейт вдигна блоугъна си и се прицели в дървото. Стрелата падна на около метър от мишената.

— Приближаваш се до целта.

Девлин пресече стрелковата линия и засъбира стреличките от земята и от разните ранени храсти и дървета. Движеше се като дива котка, от всяко негово движение се излъчваше красота и сила.

Кейт се обърна към Робърт и му се усмихна.

— Жалко, че никога няма да разбереш, колко добре се чувства човек, когато се опита.

— Честно казано, нито за миг не си повярвала, че планът на Маккейн ще проработи.

— Той поне прави нещо, бори се, за да успее.

Тя погледна към Девлин, който събираше стрелите, като се възхищаваше на мускулите, изпъкващи под влажната му от пот риза.

— Ти явно си решил да се погребеш жив.

— Предполагам би трябвало да се старая да приличам колкото се може повече на това копеле, един собственик на казино.

— Ако приличаше само на една десета от това, което е той, щеше да бъдеш шестнадесет пъти по-добър от това, което си сега.

Робърт напъха една стрела в долния край на блоугъна. Преди Кейт да разбере какво е намислил, той вдигна тръбата до устните си и духна. Стрелата полетя право към широкия гръб на Девлин.

— Девлин! — извика Кейт със съзнанието, че е прекалено късно да го спаси.