Дебра Диър
Мечтание (8)

Глава осма

Над Амазонка печеше толкова силно слънце, каквото Кейт никога не бе виждала. Беше нажежено до бяло и тъй горещо, че й се струваше, че от златистокафявата вода се вдига пара. Слънцето в Англия никога не бе толкова силно. По-горещо беше и от Нил. И отвсякъде я заобикаляше този спарен въздух, толкова сгъстен, че й се струваше, че трие кожата й като нагорещена мокра кърпа.

— Ти вярваш, че крал Артур е бил от Атлантида — гласът на Едуин се извиси над постоянното бръмчене на двигателите.

Кейт погледна към мястото, където баща й седеше с Едуин до масата за вечеря, която тази сутрин бе затрупана с дневници, карти, книги и вестници.

— Вярвам, че е възможно.

— Глупости!

— Нека ти покажа нещо от моята книга, което свързва легендите на Британия с тези за Атлантида — каза Фредерик и сграбчи червена книга с кожена подвързия от купчината до себе си. Той започна да премества книгите и листовете на масата, като че ли търсеше нещо. — Къде са тези проклети очила?

— На челото ти, татко.

— О, да, ето ги — каза Фредерик, като пипна челото си. Той смъкна очилата върху тънкия си орлов нос и се усмихна на Кейт. — Благодаря ти, скъпа. А сега, Едуин, ще ти покажа…

— Следващото нещо, което ще ми кажеш, е, че си убеден, че потомци на атлантите се разхождат днес по улиците на Лондон.

— Защо не? Мисля, че е напълно възможно.

— Понякога се тревожа за тебе, Фредерик.

Ангажирани със спора, те изглежда не забелязваха горещината, въпреки че Кейт виждаше потта, избила по широкото чело на Едуин. Всички се бяха събрали на палубата, вътре бе твърде горещо, всички, с изключение на Робърт. Тя подозираше, че Робърт е под палубата и играе покер с екипажа, както обикновено през последните три дни.

Тя се облегна в шезлонга, а бялата й ленена риза бе залепнала за влажната й кожа и под мишниците й се стичаха вадички пот. Това бе само началото, напомни си тя. Бяха пътували само три дни по тази река.

Три дни и Девлин Маккейн не й беше казал повече от три думи. Не се беше приближавал до нея от нощта, в която я бе държал в прегръдките си, докато тя проливаше сълзи на гърдите му. Тя се сви, като се почуди, какво ли мисли той за нея. Почувства се болна, когато разбра, че я интересува каква си мисли той за нея.

Тази сутрин си беше сложила чифт панталони, който си беше подготвила за това пътуване. След пътешествието й по Нил, след борбата в горещината с фусти и дълги поли, Кейт бе решила, че повече няма да тръгне на експедиция по този начин.

Панталонът беше памучен, с плохи на талията, тъмносиньо и бяло оформяха рибена кост. На закуска Остин й бе направил комплимент. Девлин Маккейн й хвърли не повече от един поглед.

— Атлантида никога не е съществувала — каза Едуин, привлякъл вниманието на Кейт. — Платон е измислил историята за островния народ, за да обоснове идеята си за идеална република. Дори Аристотел е отхвърлил идеята на Платон, като я нарекъл фантастика.

— Атлантида е факт, не фантастика. Платон споменава няколко пъти, че историята на Атлантида е наистина факт, откъслечно описание на континент, който е съществувал.

— Е, добре, какво ще кажеш за това? Историята на Платон за Атлантида е чудесна фантастика.

— Само погледни древните митове за потопа. Ако повярваш, че повечето митове се основават на известна доза истина, тогава…

Кейт беше слушала тези спорове хиляди пъти. Но в крайна сметка Едуин никога не се беше присмивал на баща й. Много други го направиха. Кейт беше разбрала, че на тези скептици им трябваха доказателства, за да повярват, че Атлантида някога е съществувала. И те щяха да ги имат. Девлин Маккейн щеше да ги преведе през джунглата. Те щяха да намерят Авалон.

Тя погледна към мястото, където мистър Маккейн седеше и играеше шах с Остин, близо до носа на кораба. Барнаби седеше до масата и наблюдаваше играта, като че ли беше мач от световна класа. Девлин се беше облегнал на белия дървен шезлонг с опънати дълги крака, невероятно хладнокръвен в бялата си риза и бричове с пясъчен цвят, тъмнокафявите му ботуши стигаха точно под коленете му.

Девлин изглеждаше така, като че ли не се интересува от играта, гледайки през борда с полузатворени очи като дремещ лъв. Остин беше по-напрегнат, облечен в бели риза и панталон, седеше с лакти, подпрени на коленете, а брадичката му се подпираше на сплетените му ръце. Колко различни бяха те. Елегантен чар. Чувствена мъжественост.

„Кой щеше да победи? — чудеше се тя. — Джентълменът или самецът?“ Но тя знаеше кой щеше да победи — Остин Синклеър беше майстор на шаха. Нямаше съмнение, че той щеше да натупа здраво мистър Маккейн. Странно чувство на разочарование се зароди в нея при мисълта, че Маккейн няма да спечели.

Защо трябваше да я интересува това? Защо седеше тук и се надяваше Девлин Маккейн да победи? По-добре беше изобщо да не мисли за мистър Маккейн, напомни си тя и отправи поглед към брега.

Брегът на реката беше обрасъл с гъста зелена гора, която постепенно избуяваше, за да се извиси сто фута над земята. Дървета, каквито Кейт не бе виждала, растяха заедно с палми, някои с формата на вази, други — високи и тънки, с висящи на гроздове червеникави плодове и дълги перести листа, простиращи се над водата. Трябваше да се опита да улови това върху лист хартия. Трябваше да опита да се съсредоточи върху работата си, да се опита да мисли, за каквото и да е друго, но не и за този объркващ я мъж.

Пръстите й оставиха влажни следи по листовете, докато обръщаше страниците на скицника. Погледна рисунките на Девлин Маккейн. Обърна глава и загледа двамата мъже, вкопчени в цивилизована битка.

Черната коса на Девлин, разбъркана от бриза, падаше на гъсти вълни над челото му. Ризата му беше отворена на врата, ръкавите — навити до лактите, излагайки кожата му на бриза. Тя потръпна и си помисли какво ли ще стане, ако си свали дрехите, за да почувства бриза по голата си кожа.

Дали Маккейн се е събличал гол през месеците, в които е живял сред индианците? Би му отивало, би подчертало суровата му, дива красота. Във въображението си тя свали дрехите му и си го представи точно както го видя за първи път, а дълбоко в себе си почувства прилив на горещи вълни. Стана неспокойна, тялото й жадуваше нещо, което тя не можеше да определи.

Девлин се наведе напред. Обърна глава и сребристосините му очи се взряха право в нейните. Пот се стече между гърдите й и попи в полепналата по кожата й ленена камизола. Кожата й потръпна. Опита се да диша, но въздухът изведнъж бе станал твърде горещ, твърде сгъстен.

Девлин се намръщи и присви очи, преди да отмести поглед от нея. Кейт погледна към скиците в скута си. Девлин Маккейн можеше да я изхвърли от съзнанието си само с един поглед, докато тя изгаряше в спомените за устните му, които се движеха върху нейните, за начина, по който тялото му се притискаше до нейното, толкова стегнато, толкова топло, толкова обещаващо.

Това ужасно привличане нямаше да доведе до нищо добро. Тя знаеше точно какво иска от живота и то не беше свързано с мъж, който и да бе той. Най-вече мъж като Девлин Маккейн. Мъж, който мислеше, че тя е пъпка от роза, която трябва да бъде съхранявана в хубава, безопасна, английска градина.

Но изобщо нямаше значение какво иска тя. Беше до болка ясно, че Девлин Маккейн не се интересува от нея.

Девлин гледаше шахматната дъска, но за нищо на света не можеше да си спомни какъв трябва да бъде следващият му ход. Катрин Уитмор бе помела всички мисли от съзнанието му, освен една. И тя нямаше нищо общо с шаха. Имаше ли тя представа, какво може да стори на един мъж, като го гледа така, сякаш го разсъблича, като че ли иска да…

— Тя е интригуваща, нали? — каза Остин.

Девлин вдигна поглед от шахматната дъска. Усмивката на лицето на Остин го накара да се почуди дали този човек не можеше да чете мисли, но ако това беше така, то в усмивката му щеше да има злоба, а не тази открита топлина, която Девлин виждаше. Очевидно този човек не разбираше, че Девлин се бори с първичните си инстинкти от дни наред. Очевидно Остин Синклеър не разбираше, че Девлин искаше да вземе в прегръдките си бъдещата му съпруга и да я погълне. Или може би Остин беше толкова сигурен в себе си, че не можеше да изпита ревност.

— Погледни я! В тази жега тя изглежда така хладна и красива, като росна пъпка на роза. И тези панталони… — Остин изпусна дълга въздишка. — Предполагам, че тя няма никаква представа, колко провокиращи са те.

— Практични са — а начинът, по който този мек, памучен плат очертаваше дългите й крака го влудяваше. Девлин сведе поглед пак към дъската. Все още беше негов ред.

— Никой не би се досетил, че само преди няколко нощи допряха нож до гърлото й.

Барнаби кимна:

— Това момиче е много жилаво.

— Мисля, че нито веднъж не съм я чул да се оплаква от нещо — каза Остин.

Девлин предпочиташе тя да се бе оплакала. Щеше му се да беше някоя разглезена, вятърничава госпожичка, за да можеше да я изхвърли от мислите си. Но тя не беше такава. Тя беше силна и решителна и, проклятие, толкова желана.

Девлин пое дълбоко въздух, жаден за аромата на кожата й, но усети само острата миризма на пушека на кораба и на чернозем, идваща откъм брега.

Една мисъл за Катрин Уитмор и кръвта му се разгорещяваше. Един поглед към нея и нещо диво го раздираше отвътре, съзнанието му се изпълваше с еротични представи, мускулите му се напрягаха и той правеше всичко възможно да държи ръцете си далече от нея. А тя принадлежеше на лорд Галантност, или скоро щеше да принадлежи. Най-лошото беше, че той харесваше Синклеър. Но това не му пречеше да иска да забие юмрука си в усмихнатото му, аристократично лице.

Девлин се вгледа в шахматната дъска и се опита да победи, обхванат от внезапна агресивност към този човек. Той изхвърли всички други мисли от ума си. А сега какво трябваше да направи с нападащия го офицер на Остин? Кон на…

— Мисля, че Девлин не оценява качествата на дамата — каза Барнаби. — Те се погаждат много добре, така да се каже.

Толкова много, за да не мисли за нея. Намръщено Девлин погледна към дребния човечец, който седеше от дясната му страна. Бризът развяваше медночервената му коса, а на устните му беше разцъфнала онази широка усмивка, която напомняше на Девлин за елф, готов да извърши някоя лудория.

— Жената не трябваше да идва на това пътешествие.

— Нали не си такъв тип мъж, който смята, че жените трябва да си стоят вкъщи и да люлеят бебета? — попита Остин.

Девлин се облегна на стола и погледна покрай Остин към брега. Загнезден между развълнуваните с цвят на карамел води и гъстата смарагдова зеленина на гората, широк плаж се печеше на слънцето, горещината се издигаше на блестящи вълни от бледия пясък. Дълги тъмни форми лежаха на слънце — jacare^[1], огромните черни алигатори на Амазонка. Когато корабът премина, едно от влечугите отвори устата си, като че ли предупреждаваше нежеланите посетители да напуснат територията му, а силен съскащ звук разряза въздуха.

Девлин си помисли за Кейт, за гладката й като слонова кост кожа, за прекрасното й ухание на рози. И си помисли за всички опасности, които я чакаха, за насекомите, които щяха да ръфат сладката й кожа, за животните, за диваците. Да, той искаше да я предпази. И ако това го правеше да прилича на пещерен човек, добре тогава, по дяволите, наистина трябваше да носи тояга.

— Не разбирам, защо една жена би искала да премине през ада?

Остин вдигна ръка към косата си и отметна един жълтеникав кичур от челото си.

— По същата причина и останалите участници в тази експедиция: да присъстват, когато се реши загадката.

Девлин погледна към шахматната дъска.

— Вие рискувате живота си, за да преследвате мечти.

— А ти за какво рискуваш живота си, Девлин? — попита Остин. — Нима не е също за мечта?

Девлин погледна към мястото, където седеше Катрин Уитмор и се взираше във водата с разтворен в скута й скицник. Малки кичурчета се бяха измъкнали от плитката й, която бе преметната през едното й рамо, и се навиваха около лицето и тила й. Остин беше прав — те всички се опитваха да уловят една мечта. Но мечтата за Девлин беше почти действителност за Остин Синклеър. Той сведе поглед към шахматната дъска и логиката на стратегията му се изясни. С два хода той постави Остин в шах.

Девлин усети, че Кейт се приближава, преди да я види. Тя раздвижи въздуха с придвижването си, хладен полъх на английска градина докосна бузата му с лекото ухание на рози. Без да поглежда жената, която застана до масата, Девлин премести топа си и взе царя на Остин. Радостта му се появи и изчезна с един удар на сърцето. В момента на триумф това, което установи, изцеди живота от него. Девлин знаеше, че другият мъж вече е спечелил единствената награда в света, за която си струваше да се бори.

— Вие спечелихте! — каза Кейт, вперила поглед в шахматната дъска.

Девлин вдигна поглед от изработената от махагон и инкрустирана шахматна дъска. Дамата изглеждаше шокирана. Очевидно й беше трудно да повярва, че е възможно той да победи лорд Галантност.

— Затворете си устата, мис Уитмор, някой бръмбар може да влезе вътре.

Тя прехапа устни, а бузите й придобиха тъмнорозов цвят.

— Просто съм изненадана, мистър Маккейн, понеже не бях срещала по-добър играч от Остин.

— Изглежда срещнах своя победител — Остин се облегна на стола си, като се усмихваше на противника си от срещуположния край на масата.

Остин прехвърли погледа си от Девлин на Кейт и Девлин изпита неприятното чувство, че Остин знае точно какво изпитва към нея. Не бе необходимо много да се напряга човек, за да усети напрежението между тях, помисли си Девлин. Въздухът пращеше от него. Много странно, но изглежда това не притесняваше, лорд Галантност.

— Ай, но те са с равен резултат! — каза Барнаби, като се усмихваше на Кейт. — Все ми се струва, че един ден все някой ще спечели играта.

За Остин ли говореше малкото човече, или за Кейт? Девлин се чудеше.

Параходната сирена се понесе от ранния утринен бриз, като песен на огромна птица, видяла гнездото си. Кейт забърза към перилата на носа на кораба. Девлин, Остин и Барнаби я последваха. Скоро Фредерик и Едуин изоставиха спора си, за да се присъединят към тях до перилата.

Хълмове се простираха на юг, плоски, като че ли Господ ги бе отрязал с мачете, по върховете им имаше корони от зелени дървета и растителност. Отпред черните води на Тапайоз се срещаха, но без да се смесват, със златистокафявите води на Амазонка. Бели пясъчни брегове, осеяни с високи палми очертаваха пътя до Сантарем.

Кейт се наведе напред, излагайки лицето си на бриза, вдишвайки влажния въздух. Щеше да бъде божествено да стъпи на твърда земя, макар и само за няколко часа.

— Мисля, че можем да посетим църквата, докато мистър Маккейн заведе този човек при съдията — тя се обърна с лице към баща си. — Нямам търпение да видя кръста, който фон Мартиъс е изпратил от Мюнхен. Естественикът едва не загубил живота си при едно корабокрушение в Сантарем през 1819 година. Като благодарност за избавлението си той изпратил Христос, разпънат на кръста, в естествен ръст, направен от позлатено желязо.

— Страхувам се, че ще си спестите разглеждането на забележителностите този път, професоре — каза Девлин. — Лорд Синклеър и аз ще отидем с лодка до брега, всички други оставате на борда.

Толкова дълбок беше този глас, дрезгав и чувствен, че предизвика отговор у нея, накара кръвта й да се раздвижи. Ужаси я фактът, че дори не бе необходимо да вижда този мъж, за да усети огъня, който разпалваше вътре в нея.

Кейт се обърна с лице към Маккейн. Той стоеше на няколко фута, подпрял рамене на един от стълбовете, които поддържаха горната палуба, със скръстени на гърдите ръце и изглеждаше извънредно красив, извънредно високомерен, твърде много убеден в собствената си мъжка сила.

— Мистър Маккейн, не виждам какво лошо има в това да прекараме няколко часа в града.

— Къса ви е паметта, мис Уитмор.

— Ако сме заедно, мисля…

— Вие оставате на борда!

Това беше заповед — не молба, не предложение, а явна заповед. Ако не я гледаше като че ли беше глупаво дете, ако не притежаваше тайнствената способност да проваля добрите й обноски, може би щеше да успее да овладее яда си. Но така, както стояха нещата, тя чувстваше, че ще експлодира.

— В случай, че сте забравил, позволете да ви напомня, мистър Маккейн, че баща ми ви е наел. Не сте в състояние да ми издавате заповеди.

Изражението на Девлин се промени, високомерието се превърна в ярост, която накара Кейт да отстъпи назад. Той тръгна към нея, като измина разстоянието от шест фута по празната палуба само с две крачки, и спря, когато останаха само няколко инча между тях.

Той се извишаваше над нея. Стоеше толкова близо, че тя усещаше топлината на тялото му. Толкова близо, че ароматът му изпълваше всеки неин дъх — сандалово дърво, смесено с екзотичното ухание на влажна мъжка кожа, загрята от тропическото слънце. И ето пак тази възхитителна топлина, която пламва ниско долу в нея, това чувство — фантом, което не можеше да назове, се надигаше, за да открадне силата от крайниците й.

— Трябва да си кажем някои неща право в очите, професоре. Тук и сега. Баща ви ме нае да ръководя тази експедиция и точно това се опитвам да правя. Но ако вие смятате, че можете да свършите по-добра работа, просто го кажете и аз ще се кача на първия параход, който тръгва обратно към Пара.

— Разбирам необходимостта от дисциплина, мистър Маккейн, но не очаквам да ни грози опасност.

— Ако искате дворцови обноски, сбъркали сте. Възнамерявам да опитам да промъкна тази малка група през ада, без дяволът да забележи. Но това ще бъде невъзможно, ако всички си мислят, че могат да правят проклетите неща, които им се приискат.

Кейт се досети, че останалите стоят наблизо. Глезла, не по-добра от Робърт Мелвил, ето каква сигурно им изглеждаше. И тя бе позволила на неуловимите чувства, които този мъж събуждаше в нея, да я доведат до това положение. Тя щеше да загуби този спор, каквото й да направеше.

— Благодаря ви, че изяснихте позицията си толкова добре, мистър Маккейн!

— И как ще процедираме, мис Уитмор?

Въпреки че се чувстваше смачкана на топка, тя изправи гръб:

— Вие сте нает да вършите тази работа, мистър Маккейн. Няма да ви преча да го правите!

Той й обърна гръб, игнорирайки я, без да промълви нито дума повече. Тя го гледаше как върви по палубата и усещаше бузите си да пламват, чудеше се кога за последен път е преживяла такова унижение. Но знаеше, че това беше последния път, когато тя и Девлин Маккейн разменяха повече от няколко думи.

 

 

Слънчева светлина струеше от отвора в покрива над главите им и озаряваше седемте златни кръста, подредени в линия върху гладките каменни стени на помещението на Съвета в Авалон, древните емблеми на всеки член на Съвета. Много отдавна предците им се бяха спасили от големия катаклизъм. Разселени учени в примитивен свят, те бяха създали щит от езически култове, за да прикрият знанието, което безспорно притежаваха, знанието, което беше опасно в този опростен свят. Прикрити зад плаща на древните ритуали, бяха продължили да развиват своята наука и да изследват природата.

След време дори ритуалите им не успяваха да ги защитят от суеверието и страха на заобикалящите ги първобитни племена. Предците на събраните в тази съвещателна зала бяха дошли на този планински връх, избегнали преследването си като вещици и магьосници, прегърнали свободата за развитие на тяхното знание и изследване тайните на природата.

Рийс седеше заедно с жена си до кръглата маса от махагон в очакване на присъдата, която щеше да бъде отговор на неговата молба. Дойде му на ум, че въпреки изминалите шест хиляди години, тези хора все още не са се отказали от древните си ритуали. Те все още вярваха в церемониите за приемането на тези, които заемаха своето място във Вътрешния кръг, а някои от проверките бяха много по-примитивни от другите.

Рийс преместваше погледа си от един член на Съвета към следващия, тъй като всеки от тях произнасяше своето решение. Той съзираше симпатия в очите им, дори ако гласуваха против сина му. Трима за. Трима против. Последен имаше думата водачът на Централния съвет, неговата баба. Тя трябваше да реши спорния въпрос.

Дедре погледна надолу към свитите си ръце. Рийс наблюдаваше как се повдигнаха раменете й, когато тя си пое дълбоко въздух, като че ли извличаше сила от светлината на слънцето, озарила всичко около нея. Тя изглеждаше крехка като врабче. Но Рийс знаеше, че в гърдите й тупти сърце.

Тя вдигна тъмносините си очи и ги фокусира върху внука си. Рийс знаеше какво ще каже, преди тя да произнесе думите си.

— Прочетохме доклада, изпратен ни от наблюдателя — каза Дедре, без да отмества погледа си от Рийс. — Внимателно преценихме новата опасност, която този неизвестен Външен представлява с желанието си да придобие картата, водеща към този град. Но на опасността за хората на Авалон трябва да се дава преднина.

Под масата Браяна стисна по-силно ръката му. Той се опита да й вдъхне увереност, като погали с палец свитите кокалчета на пръстите й, усещайки страха й. Още веднъж си помисли за сина, когото можеше да изгуби. Пребори се с болката в сърцето и ума си.

— Нито един член на групата на Уитмор няма да бъде допуснат да влезе в града, докато Съветът не се увери в естеството на тези непознати — каза Дедре. — Нашето решение е прибавилата се опасност, да не бъде основание за отменяне на изпитанието. Според доклада групата на Уитмор е тръгнала от Пара преди три дни. Трябва да пристигнат в Сантарем късно тази сутрин. Наблюдателят ще продължи да ни информира. Ако опасността стане твърде голяма, изпитанието ще приключи.

— Възможно е да се случат неприятности, преди да разберем — Рийс се стараеше да говори със спокоен глас, въпреки че му се искаше да закрещи на тези хора. — Някой може да бъде ранен или убит.

— Според нашите сведения, членовете на групата на Уитмор са били уведомени за рисковете, преди да тръгнат да търсят нашия град — Дедре погледна към свитите си ръце. — Можем само да се надяваме, че синът ти е способен да предотвратява катастрофи.

— Твърде много се иска от един човек.

— Има още едно решение — Дедре вдигна очи, за да срещне погледа на внука си. — Изпитанието може да бъде спряно.

Всички жители на Авалон бяха подлагани на изпитание, по един или друг начин, от самото им раждане, за да се определят способностите им, интелекта им, които да ги направляват по-подходящия път, който щяха да поемат в живота си. Но изпитанието, през което техният син щеше да премине, се провеждаше за първи път. Никога преди не се бе появявала подобна ситуация.

— Разбира се това ще означава да се подготви друго изпитание. Организирането му ще отнеме няколко месеца, може би дори година.

— Това и така отне твърде много време — каза Рийс.

— Без изпитание синът ти ще бъде допуснат да живее в Авалон само като Външен. До края на живота му ще му бъде отказан достъп до Вътрешния кръг — Дедре замълча за миг, като гледаше Рийс твърдо. — Ти държиш в ръцете си бъдещето му. Нямаш ли достатъчно вяра в младия мъж, за да му дадеш възможност да заеме мястото си в нашето общество?

Въпреки че страхът за сина му го съветваше да спре изпитанието, Рийс знаеше, че няма да може.

— Съгласни сме с решението на Съвета.

Очакваше се от Рийс и Браяна да напуснат помещенията на Съвета без спорове. Това беше по-трудно за Браяна. Рийс усещаше зараждащия се в нея порив, нуждата да се бори за сина си, същата нужда, която той държеше под контрол. Той я хвана за ръката и бързо я изведе от помещението. Очите му се присвиха от слънцето щом излязоха от сградата на Съвета.

Също като другите постройки в града, съвещателната зала беше от естествен камък, издялана вътре в планината. Тя се съчетаваше със заобикалящата я среда, както хората от неговия народ много отдавна се бяха научили да са в хармония с тези от външния свят. Банкери, магистрати, благородници, бизнесмени, съветници на крале и политици — хората на Авалон заемаха обществени постове по целия свят, както бяха правили винаги.

— Тези хора живеят в Тъмните години.

Рийс погледна към жената, която вървеше до него, и отбеляза бунтовнически издадената й брадичка. Бледозелената й копринена туника беше стегната на талията с широка златна лента, талия все още невероятно тънка след раждането на трите му деца. А краката й бяха дълги и красиви под плътно прилепналия бял копринен панталон.

Той познаваше мисленето й така добре, както познаваше красивите извивки и линии на тялото й. Тя се обвиняваше за случилото се със сина им. Тя обвиняваше себе си за мисията, която сега той трябваше да изпълни, преди да се върне при тях. И каквото и да кажеше Рийс, нямаше да промени мнението й.

— Защо те просто не въоръжат сина ни и не го накарат да се бие с дракон.

— Струва ми се, че е трудно да се намери дракон, готов за хубава битка, в наши дни.

Въпреки, че той виждаше, че тя се бори с нея, единият ъгъл на устните й издаде усмивката й.

— Не се опитвай да ме измъкнеш от глупавото ми настроение, защото няма да ти позволя — тя се спря на каменната пътека под сянката на едно от дърветата, които очертаваха улицата. — Нека сложат край. Нека доведат сина ни вкъщи. Нека кажем на тези хора, че пет пари не даваме за техния средновековен поход.

Рийс се загледа в дългата двуетажна сграда на отсрещния край на улицата, един от центровете им за развитие. От едната страна на сградата се простираше парк, а ниска каменна ограда заобикаляше широкото пространство смарагдовозелена трева. Дървета се издигаха от ливадата, изплели жив балдахин над момчетата и момичетата, които играеха под тях, хвърляха топки, строяха с дървени блокчета, гонеха се. Възрастта им беше от пет до дванадесет години. Смехът им се разнасяше като песен от бриза, независимо от това, че около очите им бяха вързани черни ленти. Това беше част от обучението им — да се развива сетивността им. Обучението на децата на Авалон започваше още преди да проходят.

— Какво ще кажеш на сина ни, когато разбере, че трябва да живее завинаги като Външен в родното си място? Ще му кажеш ли, че ние сме го осъдили, понеже ни е било страх, че не е достатъчно силен, за да премине през това изпитание?

Тя се поколеба за миг, гледайки черните камъни под нозете си.

— Прекарах тук по-голямата част от живота си, но все още не разбирам напълно тези хора и това място. Вие пазите добре тайните си, любов моя.

Една ръка сграбчи сърцето му, като си помисли за чудесата, които завинаги трябваше да пази скрити от нея — тайните на Вътрешния кръг, тайните, които можеха да бъдат катастрофални, ако бъдат открити от някой Външен, тайните, пазени от малцината избраници на Авалон.

— Само да можех, бих ти разкрил този свят. Но съм се заклел и не мога.

— Знам — тя вдигна поглед към него, а на устните й разцъфна усмивка. — И знам колко труден може да се окаже животът на Външен в това място на мистерии. Не искам да откажа на нашия син неговото бъдеще.

— Вярвай в него, любов моя! — Рийс обви ръце около нея. Вяра в техния син. Само вярата щеше да им помогне да преживеят този период на изпитание.

 

 

Кейт постави ръце на перилата. Отдолу лодката, в която бяха Маккейн, Остин и човекът, допрял нож до гърлото й, се отдалечаваше от кораба, насочила се към града Сантарем. Редици едноетажни и двуетажни, боядисани в бяло сгради се разполагаха над белия пясъчен бряг и се очертаваха улици, които щяха да бъдат красиви, ако имаше дървета. А сега целият град се печеше в тая жега.

— Виж там, Кати — каза Фредерик, сочейки към група колиби с покриви от палмови листа, разположени близо до брега. — Aldeia, оригинално индианско селище, което съществува заедно с големия град. Покрайнините, ако можем да го наречем така. Девлин каза, че те с Остин ще осигурят оттам канутата и гребците, които ни трябват.

— Искаше ми се да можехме да ги проучим — Кейт откъсна поглед от Девлин Маккейн и го насочи към останките от укрепление, кацнали на един хълм до брега. На брега перяха жени, пъстри дрехи съхнеха, прострени на пясъка или по въжета, къпещите се, се наслаждаваха на хладната вода. — Чувствам се като затворник.

— Но, Кати, мистър Маккейн е прав. Изобщо не ни е необходимо да поемаме допълнителен риск, като слезем на брега.

Острите думи на Девлин Маккейн отекнаха в ушите й. Може би беше прав, но не беше задължително това да й харесва. Този мъж я вбесяваше.

Много плавателни съдове идваха и си тръгваха покрай тях: шлепове с добитък, канута с търговски стоки и рибарски лодки. Един кораб — бял параход, закотвен на сто ярда по течението — привлече вниманието на Кейт. На палубата тя успя да види една двойка до перилата, тъмнокоса жена стоеше до висок мъж със сребристоруса коса. Слънцето се отразяваше в медния телескоп, който жената държеше. Кейт погледна обратно към брега, чудейки се какво ли е привлякло вниманието на дамата.

 

 

Джудит стоеше до Лейтън, облегната на перилата на „Стикс“. Загледана през телескопа тя наблюдаваше как Девлин Маккейн и висок тъмнокос мъж ескортираха човека на Лейтън от лодката до сушата. Девлин се движеше с убедителната грация на хищник. Той се извисяваше над мъжете и жените, които се тълпяха около него — селяни, които се въртяха по доковете и се опитваха да припечелят нещо от пасажерите на речните кораби. Кошници с плодове, папагали с ярко оцветени пера, маймуни, змии, всичко, което си мислеха, че англичаните и американците могат да купят се предлагаше.

След като Маккейн се изплъзна от полезрението й, Джудит си представи какво ли ще е, ако го опитоми. Чудеше се дали ще й се отдаде такава възможност.

— Изглежда малкият ти приятел се е провалил — тя подаде телескопа на Лейтън.

— Толкова ли малко доверие ми имаш, кралице моя?

Лейтън постави брадичката си на окуляра и й се усмихна. Бризът подхвана косата му и я духна назад от лицето му. Беше прекалено красив, за да принадлежи на този свят: ангелско лице, зад което се криеше дяволска душа.

— Запомни! Аз винаги получавам това, което искам.

Джудит почувства, че косите й настръхват, като се взря в студените сини очи на Лейтън. Той искаше този митичен град в джунглата. И щеше да убие всеки, който се изпречи на пътя му, включително и Девлин Маккейн.