Дебра Диър
Мечтание (22)

Глава двадесет и втора

Нямаше и седмица откакто Кейт и Девлин бяха вървели по същия този път, след посещението си в село Курая. Лианите обаче бяха успели почти напълно да преградят пътеката, която младият мъж беше отвоювал с нож в ръка от джунглата. На места, на Кейт й се струваше невероятно, че бяха минавали оттук. Понякога беше почти сигурна, че това никога не се беше случвало.

Гледаше широкия гръб на Девлин, петната от пот по бялата риза, прилепнала по мускулите му, които се движеха плавно при всеки замах на ръката, с която разсичаше буйната растителност. Те двамата вече не бяха същите хора, минали оттук само преди седмица.

Цяла вечност. Струваше й се, че случилото се помежду им е само един сън, еротична фантазия, породена от прекалено активното й въображение. Мъжът, който през последните дни почти не й беше проговорил, със сигурност не беше същият мъж, който я беше прегръщал, който само с едно докосване на ръката си беше карал тялото й да пее. Тя не познаваше този затворен непознат.

Лъчите на късното следобедно слънце се пречупваха в мъглата от милиардите водни капки, носещи се край водопада и образуваха дъга над клокочещата вода. Девлин водеше групата с малко по-бавно темпо, отколкото когато бяха само двамата. Кейт предполагаше, че прави това заради баща й. Наистина този човек можеше да проявява изненадваща загриженост за другите. Това беше едно от многото неща, които трябваше да забрави.

Девлин даде знак за спиране там, където се сливаха реката и ръкавът й и образуваха тесен канал, водещ към селото. Известно време той стоя, вперил поглед в бързо течащата вода, като че в нея можеше да види бъдещето си и като че видяното не му се нравеше.

Фредерик се отпусна върху един дънер край реката и свали тропическата каска от мокрите си коси.

— Близо ли сме до селото? — попита той, прокарвайки обратната страна на китката по челото си.

— На около половин миля.

Девлин погледна още малко във водата, след което се обърна към възрастния човек.

— Искам да ме изчакате тук. Ако не се върна до един час, не губете време и се връщайте обратно.

— Неприятности ли очакваш?

Остин подпря единия си крак върху дънера, на който седеше Фредерик.

— Не знам какво мога да очаквам.

Тревогата прободе като с нож сърцето на Кейт.

— Но те те мислят за божество. Със сигурност няма да се опитат да ти сторят нещо лошо.

— На новия им вожд може да не му се нрави да вижда авторитета си оспорван от когото и да било — отвърна Девлин, като я погледна.

Струваше й се, че е минала цяла вечност, откакто се държеше така, като че тя не съществува, а и сега погледът му само за миг се спря върху нея, като че той не можеше да понася вида й. Може би наистина не я понасяше.

Така е по-добре, помисли си тя. В същото време обаче й стана непоносимо тежко, че той можеше да я отстрани така лесно от живота си.

— Ако очакваш неприятности, по-добре да дойда с теб — предложи Остин.

— Ако се случи нещо, ти ще бъдеш нужен тук, затова трябва да останеш с Фредерик и мис Уитмор.

Девлин събу ботушите и чорапите си.

— Да не би да мислиш да влизаш в реката? — попита Фредерик. — Това не е ли опасно? Може да има алигатори или пирани.

— Течението е прекалено бързо, за да има пирани. Колкото до алигаторите…

Девлин повдигна рамене, като че те също не бяха проблем.

— Остин, би ли отрязал няколко листа от оня храст там? — попита той, като посочи с върха на ножа си.

— Разбира се — отвърна Остин и пое ножа от ръката на Девлин.

И той веднага се залови с възложената задача. Във въздуха се разнесе остра миризма.

Кейт не сваляше погледа си от Девлин, който разкопча ризата си, разголвайки кожата си със златист загар и тъмните косъмчета по нея. Някога се беше питала какво би усетила, ако го докосне. Сега вече знаеше й то много добре. Копринени къдрици. Топла кожа. Незабравими спомени.

— Ако не искате деликатната ви чувствителност да бъде наранена, мис Уитмор, съветвам ви да се обърнете — каза Девлин, като събличаше мократа дреха от раменете си.

Кейт настръхна от снизходителния му тон.

— Доколкото си спомням, не загубих съзнание, когато ви видях за първи път гол, мистър Маккейн. Не вярвам към анатомията ви да се е прибавило нещо ново, което да стане причина да припадна от ужас или възторг.

Девлин се усмихна, смразяваща имитация на усмивката, която, тя знаеше това много добре, можеше да бъде по-топла от слънцето.

— Не, мис Уитмор, нищо не е добавено.

Започна да разкопчава копчетата на панталоните си и добави:

— Нито пък е изрязано. Въпреки усилията на едно кастриращо женско създание.

Кейт зина от изненада.

— Мистър Маккейн, никога през живота си не съм чувала по-обидни…

Думите й увиснаха във въздуха, когато той събу панталоните и гащетата си. Неподправената дива красота на този мъж отне дъха й.

Без да обръща внимание на погледа, с който го поглъщаше Кейт, той натрупа дрехите си върху дънера и взе листата от Остин. Неспособна да се контролира, младата жена гледаше как изстисква сока от един лист и как с бързи красиви движения натрива с него раменете си.

Съвършена скулптура, на която някой е вдъхнал живот, мислеше Кейт, докато наблюдаваше Девлин. По-прекрасна от „Давид“ на Микеланджело. Защото това създание беше изваяно от топла златиста плът, а от всяко негово движение се излъчваха грация и сила, които пленяваха погледа й. Колко беше красив. Как само властваше над нея. Как я вбесяваше.

Тя пусна сака си на земята и седна до баща си, като насочи вниманието си към една лиана, покрита с дребни сини цветчета, проследявайки с поглед лъкатушещия й път нагоре по стъблото на една палма. На висок клон беше кацнал тукан и я наблюдаваше с блестящите си очички, извил глава на една страна, като че се опитваше да разбере, що за необикновено създание беше дошло в неговата гора. Едва когато чу плясъка на водата, Кейт обърна поглед към Девлин Маккейн. Той беше с гръб към нея, навлязъл на няколко метра навътре в реката, която заливаше бедрата му.

— Късмет, Девлин — каза Фредерик.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойда с теб? — попита Остин, застанал на брега на реката.

Девлин поклати глава.

— Не забравяйте, не чакайте повече от един час. Вземи това — рече той и подаде на Остин ножа си, единственото им оръжие.

Остин поклати глава.

— Може, да ти потрябва.

Девлин погледна към Кейт, наложил върху лицето си непроницаема маска на спокойствие. Искаше й се да му каже нещо, но какво?

„Внимавай, Девлин. Моля те, внимавай. Ще умра, ако с теб се случи нещо.“

Но не можеше да каже нищо.

Той отмести погледа си от нея и заби ножа в пясъка край краката на Остин. Без да каже нито дума повече, Девлин се потопи в реката и заплува към село Курая. Кейт го наблюдаваше, пиеше с поглед, всяко негово движение, мощните му ръце, които се извиваха и цепеха водата. Може би никога вече нямаше да го види. Тази мисъл я накара да потръпне въпреки задушаващата горещина.

 

 

Водният прах от водопада, носен от вятъра, пръскаше бузите на Кейт, гърленият рев на падащата вода изпълваше ушите й. Тя се раздвижи върху дънера, все така вторачила поглед в джунглата, усещайки как секундите се изнизваха с всеки удар на сърцето й. Свечеряваше се, последните отблясъци на слънцето скоро щяха да се стопят в бързо падащия в тропиците мрак.

— От колко време го няма? — попита тя баща си.

— Не съм сигурен, че този часовник е верен.

Фредерик затвори капачето на джобния си часовник, като че не искаше да вижда времето, което показваше. Кейт преглътна с усилие — в гърлото й се беше образувала буца.

— Мина един час, нали?

Мъката в погледа на баща й беше достатъчно доказателство за правотата на съмненията, които я изтезаваха. Фредерик пусна златния часовник в джоба на панталона си и подпря лакти на коленете си.

— Ще почакаме още малко.

— Не трябваше да го оставям да тръгва сам.

Остин крачеше напред-назад по речния бряг, подобен на затворен в клетка тигър.

— Трябваше да го последвам.

— Не можем ли да направим нещо? — предложи Кейт и се изправи.

— Мисля, че…

Остин спря насред изречението, извъртя се към джунглата, като вдигна ножа на Девлин. Цялото му тяло се изопна.

Кейт дори не успя да попита какво не беше наред, когато индианците ги нападнаха. Само след миг те бяха заобиколени от кафеникави мускулести тела, от вдигнати във въздуха копия, от някаква реч на неразбираем за Кейт език. А после индианците започнаха да ги бутат с мръсните си ръце, карайки ги насила да навлязат в джунглата.

Младата жена беше обхваната от истински ужас. При всяка стъпка трябваше да се бори с непреодолимото си желание да се обърне и да побегне, накъдето й видят очите. Забитото в гърба й копие не беше ли по-малкото зло, в сравнение с това, което я чакаше? Все пак тя не можеше да се предаде в ръцете на смъртта. Не още. Не преди да е сигурна, че няма никаква надежда да се измъкне.

Гората около тях се освети, когато индианците издърпаха храсталаците, които закриваха входа към изкуствено направената от тях поляна, племенния двор. Озоваха се насред някакво празненство. В центъра на поляната се издигаха огромни пламъци, които приличаха на оранжеви демони, танцуващи в чест на дявола. Край огъня танцуваха мъже, вдигаха високо колена, навеждаха се ниско и отскачаха нагоре с крясък, с радостен победен вик.

Кейт разбра, че трепери, едва когато Остин я прегърна през раменете, придърпа я към себе си и тя усети силата, която се излъчваше от тялото му. Тя се облегна на него, като се опитваше да прогони ужаса, който я задушаваше. Баща й беше от другата й страна. Десетина полюляващи се тела ги бяха наобиколили. От съзнанието й изникваха всички ужасяващи разкази за примитивните племена по поречието на Амазонка, които беше чувала. Спомни си за съсухрените човешки глави, които беше видяла тук.

Тя се огледа наоколо. Какво бяха направили с Девлин? Дали главата му не къкреше на слаб огън в някое гърне? Дали не…

Индианците пред нея се разделиха и тя видя пред себе си мъж, седнал на възвишение от консерви с праскови.

„Девлин.“

Мислеше, че е произнесла тази дума, но единственият глас, който чу, беше този на Остин, който викаше името на Девлин.

Младият мъж срещу тях им махна за поздрав, устните му заиграха в лека усмивка.

— Предполагам, че никой не се е сетил да ми донесе панталоните.

 

 

Девлин гледаше пламъците, които напразно се опитваха да достигнат до звездите. Мъжете танцуваха край огъня в ритъма на песните, за да засвидетелствуват уважението си към речния бог. Като че ли не забелязваше жените, които носеха и нареждаха купички с макашера и кашири, и таблички с печено месо пред него. Най-малкият окуражителен поглед — и после нямаше да може да се отърве от дамите.

— Да си призная, мислехме, че с тебе е свършено.

Фредерик въртеше парче месо в ръката си.

— Боже мой, Девлин, виж това!

Девлин смръщи вежди и погледна към ръчичката, която държеше ученият, малка ръка, отрязана в китката, тънки пръсти, свити към дланта.

— Кого са изпекли?

— Това е маймуна.

Младият мъж погледна надолу, усещайки една от жените да гали вътрешната страна на бедрото му. Беше седнала в краката му и му се усмихваше, вдигнала поглед към него. В тъмните й очи проблясваха обещания за чувствена наслада, кафявите зърна на гърдите й бяха настръхнали.

— Имаш си цял харем.

Фредерик внимателно постави маймунската ръка обратно върху дървения поднос, като не сваляше очи от другите шест жени, насядали в краката на Девлин.

— Без значение дали това ми допада или не — отвърна младият мъж и бавно вдигна ръката й от бедрото си, съжалявайки, че няма панталон.

Жената се засмя гърлено и се притисна към него, очевидно не беше впечатлена от учтивия му отказ.

Сексуално освобождаване. Девлин можеше да облекчи болезненото напрежение в слабините си с тази жена или с която и да е от останалите, които го гледаха подканващо. Можеха да се чифтосат като две животни, задоволяващи една от основните си нужди — тези жени му навяваха единствено тази мисъл. Дали Кейт не виждаше същото, когато го гледаше?

Той погледна към Кейт, седнала по турски на земята на няколко метра от него, до Остин Синклеър. Светлината на огъня се отразяваше в златните й коси, отделни къдрички се бяха измъкнали от дебелата й плитка и обрамчваха лицето й. Изглеждаше бяла и крехка, като чуплив порцелан. Беше се загледала в огъня, като че не усещаше нищо от това, което ставаше около нея. Но той знаеше каква сила се крие зад това хубаво лице, познаваше решителността и интелигентността, от които се възхищаваше и които обичаше.

— Как мислиш, дали биха се разделили с част от собствеността си?

Фредерик напъха хлъзгаво парче праскова в устата си.

— Две канута, четирима гребци, които ще ни помагат да се изкачим нагоре по течението на реката и сандъче консервирани праскови. Като се има предвид, че нямах нищо, което да им предложа в замяна, това надхвърли и най-смелите ми надежди — обясни Девлин, като гледаше към сандъците, пълни с различни неща, които индианците бяха измъкнали от реката. — Единственото, което мога да пожелая още, е, да бяха измъкнали и една пушка и амуниции от тази потънала лодка.

— Ще минем и без тях.

Фредерик му се усмихна доверчиво.

— Ти си много изобретателен човек, Девлин Маккейн, прекрасен водач на групата. Дали би се съгласил да ни придружаваш и по време на други експедиции?

— Мислите да предприемете друго пътуване в амазонската джунгла, така ли?

— Възможно е. Зависи какво ще открием в Авалон. Винаги има какво да се открива и изучава. Мисля си да направим едно пътуване по поречието на Нил, след като се върнем от Южна Америка. И много ми се иска ти да бъдеш с нас.

Девлин погледна към Кейт. Тя се усмихваше, приближила глава към Остин Синклеър и го слушаше с такъв вид, като че той току-що беше слязъл от планината с Десетте Божи заповеди. Ревността го хапеше като ядосана кобра.

— Не знам нищо за археологията.

— Знаеш обаче как да водиш една експедиция в правилната посока. Това ще свали голям товар от раменете ми. Възможно е и да откриеш, че ти доставя удоволствие да се ровиш в миналото.

— Не ми се вярва.

Просто Девлин не искаше да бъде наблизо, когато Кейт щеше да стане лейди Катрин Синклеър.

— Е, не е нужно да решаваш още сега. Ще поговорим за това по-късно. След като стигнем в Авалон.

Нищо не можеше да го накара да промени решението си. Не можеше да изживее кошмара да бъде до Кейт и лорд Галантност, срещу каквото и да е заплащане.

— Късно е — каза Девлин и се изправи. — Колибата, която се намира до моята, е определена за вас. Можете да се приберете, когато пожелаете.

Той се запъти към колибата си, последван от целия си харем. Две от жените дори успяха да се мушнат под ръцете му и да го обхванат от двете страни през кръста. Останалите се мъкнеха по петите им. Ако отблъснеше жените, щеше да обиди цялото племе. Двете жени започнаха да галят окосмените му гърди. Той сведе поглед към усмихнатите им лица. Как, по дяволите, щеше да се отърве от тях, без да предизвика обявяване на война?

 

 

Щеше да преспи с всичките, мислеше си Кейт, като гледаше Девлин, който влезе в колибата си. Те бяха млади, хубави и изгаряха от желание да се чифтосат с него.

— Знаеш ли какво ще прави този човек там в колибата?

Остин я погледна, вдигнал леко вежди.

— Имам известна представа. Ти никога не би направил подобно нещо.

— Е, аз… шест жени ли влязоха с него?

Кейт кимна.

— Не мога да повярвам, че ще се възползва от тях.

— За тях това е истинска привилегия. Те гледат на Девлин като на бог.

Тя обърна погледа си към индианците, които бяха започнали да танцуват в по-бавен ритъм, чувствен, езически, светлината на огъня трепкаше по голите им тела.

— И всички тези жени трябва да бъдат принесени в жертва на Девлин Маккейн?

— Съмнявам се, че те гледат на това като на жертва.

Не. Тези жени изгаряха от нетърпение да усетят ръцете му около тялото си, да усетят вкуса на устните му, да… Кейт обгърна с ръце свитите си колене, бузите й пламнаха от картините, които рисуваше въображението й. Боже Господи, не можеше да понесе мисълта друга жена да докосва Девлин.

— Той няма право да ги използва.

Нима трябва да го обвиняваме, че взема това, което една жена сама му предлага? И то като знае, че не я обича? И че никога няма да се ожени за нея? Нима това го прави негодник?

— Това го прави…

Човешко същество… такова, каквото съм и аз, помисли си тя. Този отговор обаче не й допадаше.

— Този човек е варварин.

Нима беше придобила качествата, които ненавиждаше у един мъж — да изпитва силна страст към представител на противоположния пол и да го използва за задоволяване на собствените си нужди? Тя облегна брадичка на коленете си и се опита да не мисли за това, което вероятно ставаше в колибата насреща. Каквото и да правеше обаче, не можеше да спре ужасната болка, която я разкъсваше.

— Той знае, че сме тук, навън. Не разбирам как може да…

„Как може да постъпи така с мен?“

При звука на кискането, носещо се от колибата, Кейт стисна в юмруци подпрените върху коленете й длани.

„Мисли за нещо друго, за каквото и да е.“ По никакъв начин не можеше да прогони картините, които я измъчваха, от съзнанието си. Ревността се разпространяваше по вените й така неумолимо, както горещият вятър разнасяше огъня по сухата трева. Преди да осъзнае какво върши, тя вече беше на крака и вървеше към колибата на Девлин Маккейн.

Кейт се спря на входа й, вперила поглед в Девлин, кръвта й бушуваше бясно. В центъра на помещението блещукаше огън. Нагоре от него се издигаше дим като сив стълб току до голото тяло на младия мъж. Жените го бяха наобиколили, галеха го, търкаха гърдите си в него, смееха се. Той им говореше тихо и спокойно, несъмнено ги инструктираше нещо, като докосваше една от тях по рамото, друга по ръката, допираше гърба си до трето извиващо се тяло.

Една от жените беше коленичила срещу него, галеше бедрата му и се беше насочила към… Кейт загуби и малкото контрол, който я възпираше до този момент.

— Излезте навън!