Дебра Диър
Мечтание (32)

Глава тридесет и втора

— Все трябва да има някакъв начин да я накарам да промени решението си.

Девлин се обърна, щом достигна остъклените книжни шкафове в единия край на библиотеката. Без да се спира, закрачи към прозорците на отсрещната страна на стаята. Приличаше на затворен в клетка ягуар.

— Проклет да съм, ако позволя да ме прогони от живота си.

Остин стоеше прав, подпрял рамо в мраморната камина. Беше вперил поглед в глътката бренди в чашата си. Разклати я леко и кристалът проблесна на светлината на лампите.

— Все пак нищо не ти пречи да я ухажваш.

Девлин се спря рязко точно пред брат си, който не можеше да скрие усмивката си. Девлин се намръщи.

— Да я ухажвам?

— Нали знаеш — цветя, подаръци, да се въртиш около дома й.

Остин погледна към Девлин, очите му проблясваха закачливо.

— Разбира се, не бих ти препоръчал да наемаш струнен квартет, който да свири под прозорците й.

— Искаш да кажеш, че трябва да се правя на глупак.

— Бих казал, че ти вече се направи на глупак, мое малко братче.

Между раждането на двамата имаше само двадесет минути, двадесет минути, които бяха обрекли завинаги Девлин да бъде по-малкият брат.

— Радвам се, че всичко това ти доставя толкова голямо удоволствие.

— Имам ти пълно доверие.

Остин отпи от брендито си.

— Разбира се, имам пълно доверие и в Кейт, която несъмнено ще те накара добре да се изпотиш, докато се съгласи да ти стане жена.

Девлин пъхна ръце в джобовете си и се загледа през прозореца. Лунната светлина заливаше като течно сребро храстите и цветята в градината, мрачните силуети на дърветата се издигаха към небето.

В съзнанието си виждаше друга градина, недокосвана от човешка ръка. Виждаше и една млада жена, заспала върху легло от орхидеи, чиито деликатни листчета целуваха гладката й кожа. С този спомен дойде и вдъхновението.

— Знаеш ли откъде мога да купя орхидеи? Достатъчно, за да напълня една стая.

— Мисля, че бихме могли…

Остин спря насред изречението си, тъй като вратата на библиотеката се отвори с трясък и в стаята нахлу Фредерик Уитмор.

— Тя е в ръцете му! — извика той размахвайки някаква бележка в ръцете си, като тичаше към двамата братя. — Дъщеря ми е в ръцете на Ван Хорн.

Ужасът, който прониза Девлин, премина през всеки нерв в тялото му.

— Какво се случи?

— Той се появи изведнаж, просто изникна изневиделица.

Фредерик подаде бележката на Девлин.

— Иска да се срещне с теб.

Младият мъж грабна белия лист хартия от ръката му и набързо прочете няколкото реда върху него.

— Какво има? — попита Остин, като докосна ръката му.

— Иска да се срещнем тази нощ, за да размени Кейт срещу огърлицата.

Девлин подаде бележката на брат си.

— Избрал е да се видите в театъра.

Остин вдигна поглед от листа хартия.

— Доста публична среща.

— Как по дяволите, да се добера до тази огърлица? — попита Девлин.

— Ще се свържа с един от нашите хора, специалист по проникване в охраняеми места. Трябва да вземем огърлицата веднага, за да можем да се срещнем с него тази нощ.

Остин впери поглед в бележката, като че се опитваше да разчете още нещо, невключено в няколкото реда върху нея.

— Не можем да оставим Ван Хорн да се измъкне и този път. Трябва да си вземем медальона.

Кръвта биеше лудо в слепоочията на Девлин, когато изгледа брат си.

— Трябва да измъкнем Кейт от ръцете на този маниак.

Остин отвърна на погледа му.

— Съмнявам се, че действително има намерение да остави двама ви с Кейт да си тръгнете, независимо дали ще получи тази огърлица или няма да я получи.

 

 

Хората влизаха на тълпи в залата на театъра, осветявана от меката светлина на кристалните полилеи. Мъже в елегантни черни вечерни облекла придружаваха жени, облечени във всички цветове на дъгата. Светлината се пречупваше във всевъзможни скъпоценни камъни: диаманти, изумруди, рубини, бисери, които проблясваха ослепително. Ложата обаче, в която седяха Кейт и Лейтън ван Хорн, беше потънала в мрак, подсилван от тежките тъмносини кадифени завеси. Струваше й се, че съществува извън този свят, изпълнен със смях и цветове, уловена в Лейтъновия ад.

— Ценя високо добрата комедия — каза ван Хорн. — Разбрах, че тази е вървяла с голям успех в Ню Йорк.

Кейт погледна към седящия до нея мъж. Ван Хорн се беше разположил удобно в стола си и й се усмихваше. Изглеждаше така, като че наистина беше дошъл единствено заради пиесата.

— Страхувам се, че сакото на баща ти е малко късо в ръкавите. Но трябва да призная, че ти изглеждаш много добре.

Той плъзна пръсти от бялата копринена роза на рамото й надолу към изумруденозеленото деколте на вечерната й рокля.

— На друго място, по друго време, мисля, че ние двамата бихме могли…

— Този път няма да можеш да се измъкнеш.

Тя се отдръпна от него и се притисна в кадифената възглавничка на стола си.

Ван Хорн се изсмя дълбоко, гърлено.

— Ще видим.

В света извън потъналата в мрак ложа, удари камбаната, която подканяше гостите да заемат местата си в залата. Кейт се взираше в тълпата с надеждата да зърне Девлин, като в същото време мислеше трескаво как може да избяга.

Светлините започнаха да угасват.

„Стой по-надалеч, Девлин. Моля те, стой по-надалеч.“

Знаеше, че Ван Хорн ще го убие. Усещаше, че това беше част от плана му.

— Обърни се, скъпа ми мис Уитмор — каза ван Хорн. — Вече си имаме компания.

Кейт обърна глава и видя Девлин, застанал пред завесата на вратата, бялата му риза светеше в мрака.

— Добре ли си, Кейт?

— Аз…

Младата жена спря, тъй като Ван Хорн допря хладното дуло на пистолета си в ръката й.

— Дамата е напълно невредима.

Лейтън потъркваше оръжието по голата й кожа, точно над бялата й ръкавица, която достигаше до лакътя й.

Девлин стоеше неподвижно, по лицето му не можеше да се прочете нищо. Кейт обаче усещаше гнева, който го разкъсваше. Спомените я връхлетяха като торнадо и я отнесоха назад във времето, към един осветен от луната планински връх.

Тя сви в юмруци ръцете си, отпуснати в скута й, преживявайки отново борбата. Чу отново изстрела от пистолета, видя как Девлин пада окървавен върху камъните.

— Девлин — прошепна тя. — Моля те, недей.

„Не предприемай нищо, което може да накара този мъж да те нарани.“

Девлин смръщи вежди и я погледна.

— По-добре я послушайте, мистър Маккейн.

Ван Хорн насочи пистолета си към гърдите му.

— Ако ми съдействате, всички ще излезем оттук.

— Пусни я, Ван Хорн.

— Донесе ли огърлицата?

Девлин бръкна в джоба на сакото си и извади златното бижу. То блесна на слабата светлина, така както вероятно беше блестяло на врата на Клеопатра преди две хиляди години.

Ван Хорн гледаше колието сякаш виждаше най-после завърнал се при него любим човек.

— Остави я на стола и излез от ложата.

Девлин поклати глава.

— Няма да ходя никъде без Кейт.

Ван Хорн облиза устните си.

— Ще я пусна щом се измъкна оттук.

Девлин се приближи до парапета.

— Ако ти трябва заложник, вземи мен.

Ван Хорн размаха оръжието пред лицето му.

— Страхувам се, че с теб ще ми бъде малко по-трудно да се справя.

От партера се разнесе смях, който контрастираше с непрекъснато нарастващото напрежение на Кейт. Девлин провеси ръка над парапета и златната огърлица увисна в края на пръстите му.

— Питам се какво ли би станало, ако я пусна?

Той разклати колието във въздуха. То се разтвори като птица, разперила криле и привлече като магнит светлината, идваща от сцената.

— Не!

Ван Хорн скочи от стола си.

Огърлицата се върна обратно в дланта на Девлин.

— Ще се споразумеем ли?

Ван Хорн хвърли поглед през парапета. Кейт беше готова да се закълне, че пресмяташе как би могъл да си върне колието, ако Девлин го хвърлеше от ложата.

— Ще стрелям, Маккейн.

— И ще загубиш огърлицата, ван Хорн — Девлин отново провеси златното бижу на показалеца си. — Съмнявам се, че ще успееш да я откриеш в суматохата, която ще настъпи след изстрела. Би ли рискувал?

Ван Хорн сграбчи Кейт и я дръпна от стола й, като заби пръсти в ръката й. Тя стисна зъби, за да не изохка от внезапната болка, която я прониза.

— Ще я убия — каза с дрезгав шепот ван Хорн и сръга с пистолета си Кейт в ребрата.

Този път тя не успя да сдържи стенанието си.

Девлин присви очи.

— Само й направи нещо и аз ще хвърля това бижу толкова далеч, колкото мога.

Ван Хорн облиза устните си. Хвана ръката на Кейт, приковал поглед в поклащащата се на пръста на Девлин златна огърлица.

— Пусни я, ван Хорн.

„Бягай, спасявай се!“ Искаше й се да изкрещи тези думи. Сега вече виждаше Девлин такъв, какъвто беше в действителност, какъвто го беше виждала и тогава, през онази нощ на скалите. Знаеше, че щеше да рискува живота си, за да я спаси. Но тя нямаше да позволи това да се случи.

— Дявол те взел, Маккейн — прошепна Ван Хорн и насочи пистолета си право към гърдите на младия мъж.

Щеше да го застреля от гняв. Кейт заби рамо в ребрата на ван Хорн, който ни най-малко не очакваше това. Той изохка, а в това време младата жена удари с всичка сила с юмрука си по китката му и пистолетът изхвърча от ръката му. След това се извъртя рязко и се откопчи от другата му ръка, с която я държеше.

— Сега! — извика Девлин и сграбчи Кейт в обятията си.

Той се обърна и се хвърли заедно с нея на земята, като я прикри с тялото си.

През рамото на Девлин тя успя да види Остин, който се втурна в ложата, последван от двама мъже. И тримата държаха пистолети. И тримата ги бяха насочили право срещу високия русокос мъж, застанал до парапета.

— Свършено е с теб, Ван Хорн — каза Остин, като се приближаваше към него. — Идваш с нас.

Ван Хорн се усмихна.

— Няма да стреляте по един невъоръжен човек, нали?

Преди Остин да успее да отговори, Лейтън се обърна към залата и започна да крещи, надвиквайки гласовете на актьорите върху сцената, като повтаряше отново и отново една и съща дума:

— Пожар!

Театърът се изпълни с глъчка. С едно движение Ван Хорн скочи върху парапета, изправи се за миг на ръба и погледна Девлин.

— Някой друг път, Маккейн!

Остин се втурна напред, събори един стол, но когато стигна до Ван Хорн, вече беше късно. Той вече беше скочил и се беше приземил на пода.

— Изходите! — извика Остин към двамата мъже. — Тичайте!

Остин преметна дългите си крака през парапета. Кейт затаи дъх, разбрала намерението му да скочи. Двамата мъже изскочиха от ложата, оставяйки тежките кадифени завеси да се полюляват зад тях. Девлин се изправи и вдигна Кейт от земята.

Долу хората тичаха към изходите, блъскаха се, пищяха, мачкаха се едни други в паниката си. Кейт забеляза Остин, който с усилие си пробиваше път сред тълпата към сцената. Ван Хорн се мярна за миг пред очите й, след което изчезна зад тъмносините завеси на сцената.

Кейт се вкопчи в парапета.

— Измъква се навън.

— Театърът е заобиколен от една малка армия — отвърна Девлин, в гласа му се долавяше сигурност. — Няма да го оставят да се изплъзне.

Младата жена се обърна към него и го погледна в светлите сребристосини очи. Той се усмихна и на нея й се стори, че целият свят се преобрази. Глъчката и суетнята наоколо преминаха на заден план и се превърнаха в далечно бръмчене, като че внезапно се беше озовала в спокойната точка на някакъв ураган, в някакво сигурно убежище, където нищо не можеше да й навреди.

Девлин докосна бузата й и топлината на пръстите му премина през цялото й тяло.

— Точно се опитвах да открия по какъв начин можех да те убедя да се върнеш при мен, професоре.

Кейт мислеше за всичко, което се беше случило. Беше рискувал неведнаж живота си, за да я спаси. Даряваше я с любовта си тогава, когато тя не му предлагаше нищо в замяна. Беше я научил, че в живота има нещо много повече от едно самотно съществуване. И освен това тя го обичаше. И щеше да го обича винаги.

Палецът му се плъзна по ъгълчето на устните й.

— Кажи ми, какво трябва да сторя?

— Прегърни ме, Девлин.

Тя прокара длани нагоре по ръцете му. Топлината на тялото му, която преминаваше през тънкия вълнен плат сгря дланите й.

— Прегърни ме и никога повече не ме пускай.

— Кейт — прошепна той и я обгърна със силните си ръце.

Тя го прегърна през врата и се отдаде напълно в негова власт. Той я вдигна от земята. Очите й се напълниха със сълзи и тя сгуши лице в топлата извивка на врата му, вдишвайки дълбоко аромата, който се излъчваше от него: мирис на мъж и на сандалово дърво.

В съзнанието й изплува образът на някакъв езически бог, застанал гол, облян от слънчевата светлина. Тази картина, символ на мъжката сила и красота, се беше запечатала завинаги в съзнанието й. Когато Девлин я пусна отново на земята, краката й трепереха.

— Моя хубава Кейт. Не знам как да ти се извиня за това, което ти причиних.

— Това вече е без значение — прошепна тя.

Палците му погалиха бузите й и уловиха сълзите, които потекоха неудържимо. Той я целуна. Лекото докосване на устните му до нейните засили още повече копнежа й по това, което той единствен можеше да й даде.

— Омъжи се за мен — прошепна той. — Утре.

— Не.

Тя се усмихна при вида на смръщените му вежди и объркването в сребристосините му очи.

— Кейт, мислех, че ти…

Тя притисна устните му с върховете на пръстите си.

— Ако не възразяваш, бих искала да се оженим в древния Авалон. Искам твоите родители и моят баща, Остин и сестра ти, както и Барнаби да присъстват, за да видят как мечтите ни се превръщат в действителност.

Той се усмихна, устните му се раздвижиха под пръстите й. Хвана китката й, отдели ръката й от устните си, постави разтворената й длан върху сърцето си и я притисна.

— Можем да тръгнем още утре сутринта.

Кейт поглъщаше с дланта си всеки удар на сърцето му.

— Предполагам, че се надяваш да ти кажа, че те обичам.

— Би било хубаво.

Тя издърпа единия край на нагръдника му, разхлаби черната коприна. Беше с прекалено много дрехи и копчета, беше прекалено цивилизован в сравнение с оня Девлин, когото обожаваше.

— Ще ми повярвате ли този път, мистър Маккейн?

Той се наведе и целуна връхчето на носа й.

— Изпитай ме.

— Обичам те, Девлин.

Той затвори очи и въздъхна дълбоко. Емоциите побрани в тази единствена въздишка, я разтърсиха. Целият си живот беше прекарал в самота и в търсене на дом, на място, към което да принадлежи. Беше преживял и мъки, и унижения. Но въпреки всичко беше оцелял и беше станал още по-силен и горд. Но под всичко това, под цялата тази обвивка, той беше толкова уязвим, колкото и тя.

— Вярваш ли ми този път?

Тя измъкна копчетата за яка и ги пусна върху тъмносиния килим.

— Не знам — Девлин сведе поглед към лицето й, сребристосините му очи бяха изпълнени с любов. — Може би ще трябва да го повториш няколко пъти, преди наистина да започна да вярвам, че ме обичаш.

— Тогава вероятно ще трябва да ти го казвам всяка сутрин и всяка нощ.

Тя завря носа си в подканящите я черни къдрички и златистокафява кожа на гърдите му, които се подаваха от разкопчаната му риза. — Обичам те, Девлин.

Той пъхна пръсти в косите на слепоочията й.

— Обичам докосването ти, обичам топлината ти. Обичам звука на гласа ти, обичам милувките на ръцете ти. Обичам твоята сила, твоята смелост. Обичам и малкото момченце, което криеш в себе си.

Тя плъзна езика си по голите му гърди и се усмихна, усещайки свиването на мускулите му при лекия допир.

— Искам да бъда с теб, Девлин. Сега. Винаги. Завинаги.

Младият мъж я прегърна със силните си ръце и я притисна към сърцето си.

— Завинаги.