Дебра Диър
Мечтание (10)

Глава десета

Дялкаше дълго парче дърво с нож, с много по-късо острие, от този, който носеше прикрепен към бедрото си. Какво ли правеше? Приличаше на флейта.

Девлин Маккейн беше сам с мислите си, толкова вглъбен в себе си, че тя се замисли дали изобщо забелязва мъжете, които седяха на няколко фута от него, и дали изобщо чува по някоя дума от шумната дискусия, която баща й, Едуин и Барнаби водеха на тема ирландски фолклор и възможните връзки с Атлантида. И за какво мислеше Маккейн? Дали някоя от мислите му се отнасяше за една глупава англичанка, която изглежда не можеше да прави нищо друго, освен да мисли за него?

— Ти си на хиляди мили от тук.

Кейт погледна Остин. Той се бе изтегнал на одеялото срещу нея, подпрял се на лакти, а разтворената му ръка подпираше брадичката му. Той се усмихваше, като че ли току-що бе потвърдил много интересно подозрение.

— Съжалявам, аз ли съм на ход? — тя погледна надолу към шахматната дъска, която лежеше между тях.

— Ти си на ход вече от пет минути.

— О! — прошепна тя, усетила горещината да се надига към бузите й. Втренчи се в дъската, опитва се да оформи в съзнанието си някаква логична мисъл, но изглежда бе способна само на първични представи. От ляво дочу мекото шляпане на стъпки в пясъка. Вдигна очи и видя Робърт да се тътри към нея. Това беше всичко, от което се нуждаеше.

— Сигурна ли си, че искаш да направиш това? — попита Остин, когато тя премести офицера си, за да вземе една от пионките му.

Точно сега тя не беше сигурна в нищо.

— Така мисля — тя се дръпна от дъската и седна на петите си.

Остин контрира с коня си, взе офицера й и заплаши царицата й.

— Шах.

— О, Кати, скъпа! Играта ти изглежда не е особено предизвикателство за лорд Синклеър — Робърт се отпусна на колене върху одеялото до нея. — Или пък го правиш? — той се наведе към нея. — Все още държиш в ръце този стар приятел, а?

Кейт извърна глава. Робърт лъхаше на вкиснато уиски, което се просмукваше през порите му и се смесваше с тежката миризма на неизмита плът.

— На път си да се самоубиеш, ако не спреш да пиеш.

Смеейки се, Робърт седна на пети.

— О, по дяволите, всички ще умрем от нещо. А има достатъчно неща в този поход, за да убият всеки един от нас.

— Чудя се — Остин вдигна една от пленените пешки на Кейт, завъртя гладката фигурка от махагоново дърво между дългите си пръсти, докато се взираше в Робърт, — защо реши да дойдеш на тази експедиция?

— Нямах избор, старче. Никакъв избор — Робърт се мъчеше да издърпа бутилка уиски от джоба на сакото си. Успя, като изтегли заедно с бутилката бялата сатенена подплата на джоба му.

— Става късно, Робърт — Кейт забеляза начина, по който бутилката се клатеше в разтрепераната му ръка. — Защо не си легнеш?

— Да, късно е, твърде късно за други мисли, също като стария Фауст — каза той, а гласът му бе изпълнен със странна смесица от меланхолия и хумор.

Робърт издърпа тапата и отпи голяма глътка, преди да продължи, като постави разтворената си длан на бедрото си и се наклони към Остин, като че споделяше тайна.

— Знаеш ли, че баща ми все още се надява, че това пътуване ще ми даде възможност да спечеля ръката на Кати? Аз мога да използвам милионите на Уитмор, ако ти не можеш. И ако не си й предлагал да се омъжи за теб, не го прави! Заради мене, старче. Може би тя ще се отчае като остарее.

Грубостта му разпали яда на Кейт.

— Предполагам, че си оставил баща си без пени с твоето комарджийство?

Робърт кимна.

— Бях много непослушно момче — каза той, залюлявайки се към нея. — Много непослушно! Сприятелих се с дявола, както знаеш. И се страхувам, че доведох бедния честен Едуин до прага на приют за бедни — дясното му рамо подпря нейното ляво. — Била ли си някога непослушна, Кати? Винаги съм се чудил дали наистина си толкова добродетелна, колкото изглеждаш. Все още девствена весталка.

Кейт погледна насреща към Остин. Светлината на огъня осветяваше едната страна на лицето му. Чертите му бяха абсолютно спокойни, като водите на дълбоко езеро в безветрена утрин. Той гледаше Робърт и единствения знак за яда му беше стиснатата пешка в юмрука му.

— Иди да си легнеш, Робърт!

„Преди да започне кавга, или по-лошо“ — помисли си тя.

— Видях те този следобед заедно с Маккейн. Ти подстригваше косата му — прошепна в ухото й, като заваляше думите. — Внимавай, стара приятелко! Той не е един от нас. Този е от друг сорт, лош сорт.

Яростта се смеси с яда й. Тя се обърна, постави ръцете си върху гърдите му и го бутна, събаряйки го по гръб на пясъка, където той се просна като парцалена кукла.

— Нямаш право да говориш за мистър Маккейн по такъв високомерен начин!

— Виж какво направи! Накара ме да разлея уискито си — Робърт се мъчеше да седне.

Остин се изправи и сграбчи рамото на Робърт. С едно рязко движение той издърпа пияния на крака.

— Мисля, че ти беше достатъчно.

Робърт се олюля, докато се опита да се освободи от хватката на Остин.

— Така ли?

Остин му се усмихна през процепа на брадата си. Той не помръдна, не проговори, той просто гледаше Робърт, а очите му с цвят на сребро, отразяваха светлината на огъня. Кейт седеше вкаменена, приковала поглед в лицето на Остин. От него се излъчваше странно спокойствие, като хладен поток. То я заобикаляше, изпълваше я, прогонваше яда й. И изглежда не само тя мислеше така.

— Да, мисля, че предпочитам да си легна — промълви Робърт. — Бихте ли ми помогнал, лорд Синклеър? Не съм съвсем стабилен.

— Извини ме — каза усмихнато Остин на Кейт. — Няма да се бавя.

Тя седна пак на пети и се загледа в двамата мъже, които вървяха по пясъка към палатките, Остин — висок и устойчив, Робърт — препъващ се край него. Лорд Синклеър наистина беше чудесен мъж. Една жена лесно може да му даде сърцето си, но вече… погледът й се премести към огъня и затърси тъмните очертания на Девлин Маккейн. Той я наблюдаваше.

Дори от разстояние тя усещаше напрежението в погледа му, силното му желание. Също като пламъците, танцуващи в големия огън между тях, то гореше в очите му. Нещо вътре в нея отговори на погледа му, нещо, което накара сърцето й да затупти, кожата и да настръхне, тялото й да оживее по начин, който едва започваше да разбира.

Той се намръщи и сви устни, преди да забие поглед в парчето дърво, което държеше в ръце. Тя продължи да се взира в него, като очакваше той да я погледне отново, като искаше той да остави това дърво и да дойде да седне до нея, желание… желание…

Не! По-добре беше да стои далече от нея. По-добре щеше да е, ако беше далече, много далече от нея.

Така обтегнати бяха нервите й, струваше й се, че всеки конец от дрехите й гали кожата й, щом си поемеше дъх. Усещаше ехото от ударите на сърцето си в зърната на гърдите си, усещаше ги ниско в слабините си, бавно монотонно туптене. Тялото й пулсираше от нужда.

Беше могъщо това привличане, това силно желание за този мъж. Но това безпокойство и вътрешен подтик криеше опасности.

Кейт погледна надолу към шахматната дъска. Чувстваше се като пионка, премествана от квадрат на квадрат, не по собствена воля. И до къде щеше да я доведе това? Как ли щеше да свърши играта?

 

 

По някое време след полунощ, Девлин плуваше по гръб, оставил се на реката да го носи по течението, а топлата вода да облива голата му плът. Клони и листа се извиваха като арки над него, дърветата от отсрещния бряг отчаяно се опитваха да достигнат събратята си на другата страна. Клоните им надвисваха над водата и от тъмното небе между тях оставаше само тънка ивица.

Глупаво беше да плува сам през нощта. Беше казал на Кейт толкова много. Въпреки че беше проверил внимателно, възможно бе да има пирани в тъмните води. Можеше да има някой jacare на брега. В този момент не го интересуваше.

Обърна се по корем и заплува срещу течението, като риташе силно с крака и потапяше ръцете си с мощни движения. Тялото му се нуждаеше да се освободи от силата, да се изтощи, за да може да спи.

Но той знаеше, че нямаше да има покой и в съня. Щяха да дойдат сънищата, както правеха всяка нощ — от деня, в който срещна Катрин Уитмор. Сънищата го оставяха лишен от спокойствие и слаб. Тези сънища той едновременно презираше и приветстваше.

В крайна сметка, в сънищата можеше да я докосва по начина, по който жадуваше. Само в сънищата можеше да свали дрехите й и да държи голото й тяло в прегръдките си. Беше я целувал хиляди пъти. Беше усещал ръцете й да се обвиват около голите му рамене. Беше чувствал тя да го прегръща така, като че ли никога нямаше да го пусне.

Само сънища.

А каква беше действителността? Отново и отново той я улавяше, че го наблюдава — като котенце, събуждащо се, за да открие, че е тигрица. Все още неуверена в себе си, несигурна в своята сила като ловец. Но изпълнена със силно желание. И той беше жертвата й.

Беше ли това игра за нея? Дали се надяваше да накара лорд Галантност да стане ревнив, толкова ревнив, че да предложи женитба? Или имаше нещо повече?

Трябваше да е пълен глупак, за да повярва, че е възможно да има нещо повече. Но въпреки това искаше да вярва. Необходимо му бе да вярва, че тя може да изпитва нещо към него.

Бризът леко погали кожата му, когато загази към брега, вдигайки гъши пера. Килна глава назад, изтръска водата от косата си, изпъна широко ръце, съпротивлявайки се на подтика да изрази с рев своето разочарование. Погледна към палатките, които стояха като бледи пирамиди в най-отдалечения край на брега. В нейната палатка блещукаше фенер. Различаваше очертанията на тялото й — седнала, с наведена глава. Тя имаше проблеми със съня.

Какво щеше да направи, ако иде при нея? Какво щеше да направи, ако легне с нея на мекия пясък? Какво щеше да направи, ако й даде това, което невинно търсеше през изминалите няколко седмици?

Образи оживяха в съзнанието му. Представи си как смъква нощницата от тялото й, как гали с ръце гладката й кожа, опитвайки с устни всеки инч от плътта й със зъби, с език.

О, тази жена го бе омагьосала със своята красота, със силата си, с тлеещата си чувственост. Той я желаеше. Не само за един миг. Не само да успокои болката в слабините си. Искаше да я прегръща и пази, да я има до себе си завинаги.

Завинаги!

Глупави мисли.

По-добре изтръгни дамата от сърцето си, Маккейн! Само един глупак би допуснал да бъде завладян от жена, недосегаема за него. Но как можеше да го избегне? Как? Когато тя беше там всеки ден, коленете й докосваха гърба му, нежният й глас звучеше в ушите му, дразнещото й ухание опияняваше сетивата му. Имаше ужасното чувство, че не може да направи нищо, за да спре собствената си разруха.

Като стигна купчината дрехи, които беше захвърлил на брега, той чу първите викове. Страх преряза сърцето му като с острие на нож.

— Кейт!

Той се втурна по брега, тичайки към пронизителните писъци, пясък хвърчеше зад гърба му. Изстрел. Още един и още един. Господи, какво ставаше?

Фенерът очертаваше силуета й върху щавената кожа на палатката й. Тя стоеше с протегнати напред ръце. Девлин почти раздра входа на палатката, като се втурна вътре. Тя се обърна с лице към него, когато той влетя през входа и насочи пистолет към гърдите му. Той замръзна насред ниската палатка, гледаше я с широко отворени ужасени очи, усещайки как животът му преминава в нейните ръце. В страха си щеше ли да стреля?

— Девлин! — изкрещя тя и се хвърли на гърдите му, като обви с ръце кръста му.

— Кейт! — прошепна той и я прегърна. Притисна бузата си до косата й, стисна я здраво, вдишвайки уханието й.

Това не беше сън, а жена, топла и истинска, облечена само с тънка памучна нощница, отделяща го от гладката кожа, която така жадуваше да чувства. Но той чувстваше всяка извивка от тялото й да се сгушва в неговите — сочните й гърди изгаряха неговите, леката издутина на стомаха й опираше в слабините му, меките линии на бедрата й докосваха неговите. Почувства, че мускулите му се обтягат, кръвта му се изпомпваше болезнено, трябваше да се бори за контрол. Но почувства мъжествеността си да се вдига и втвърдява до нея.

— Но ти нямаш никакви дрехи! — тя се дръпна назад в ръцете му и го загледа, а горещата цев на оръжието подпираше гърба му.

— Много си наблюдателна — Девлин я задържа, когато тя се опита да се отдръпне от него. Той усети, че останалите се трупат зад него и техните обезумели въпроси са отправени към голия му гръб. А предната му част, е, в този момент беше по-добре да не я показва на никого.

— Какво правиш? — попита го тя, когато той запристъпва настрани към леглото й, което беше от брезент и одеяла, струпани върху пясъка.

— Трябва ми одеяло.

Той я държеше пред себе си и се опитваше да прикрие уличаващото доказателство за своята възбуда. Но трябваше да я освободи, след като се наведе и взе едно от одеялата. Като се изправи и започна да увива синия памучен плат около кръста си, видя, че тя не бе помръднала. Стоеше на една крачка от него и го наблюдаваше с широко отворени очи и устни, раздалечени от шока.

Този път той не успя да скрие желанието, което тя винаги събуждаше у него. Нищо чудно, че дамата веднага се изчерви.

— Кати, какво се случи? — попита Фредерик, промъквайки се в малката палатка. — Струва ми се, че чух изстрели.

— Нещо се опитваше да влезе в палатката ми. Чух го да дращи и ръмжи. Тогава стрелях.

Фредерик погледна към Девлин и веждите му се събраха като ги смръщи.

— Девлин, какво се е случило с панталоните ти?

Девлин почувства, че се изчервява.

— Плувах, когато чух изстрелите.

— Плувал си! — каза Кейт. — През нощта!

— Да — Девлин мина покрай Фредерик, навеждайки глава, за да излезе от палатката. Не беше в настроение да обяснява действията си на когото и да било.

Робърт и Барнаби бяха завзели входа на палатката на Кейт. Те отстъпиха, за да направят път на Девлин. Въпросите им заваляха един след друг. Той изобщо не се опита да им отговори. Закрачи към задната част на палатката.

Остин Синклеър вече беше там и клекнал оглеждаше разрезите по здравото платнище. Той вдигна глава, когато Девлин се приближи. Луната грееше право в лицето му и осветяваше дълбоката гънка между черните му вежди.

— Ягуар, струва ми се — Остин посочи дълбоките отпечатъци от лапи върху мекия пясък.

Девлин, следван от Остин, проследиха следите по пясъка до мястото, където се губеха в гората.

— Няма кръв — Девлин се обърна с лице към него. — Изглежда не го е улучила.

— Радвам се — каза Кейт.

И двамата мъже се обърнаха, като чуха гласа й. Тя стоеше до палатката, поставила ръце на кръста си. Косата й се спускаше на дебела плитка от злато до кръста й, луната проблясваше в спиралата от кичури, като че ли искаше да ги разплете. Босите й крака се показваха изпод бялата памучна роба. Тя приличаше на изгубено малко момиче и Девлин трябваше да се бори с подтика да я вземе в прегръдките си.

Кейт се загледа в краката си, като ровеше с пръсти в пясъка.

— Ненавиждам мисълта за всяко ранено животно, умиращо от болка, да страда и да чака бавна агония и смърт, без всякаква надежда за спасение.

Девлин гледаше как Остин се приближи към Кейт. Той наблюдаваше как другият погали бузата й с ръка, наблюдаваше как тя вдигна лице, за да погледне в очите му. И почувства болката да раздира в гърдите му, остра и пронизваща, произтичаща от желание за нещо, което не можеше да притежава.

— Някой виждал ли е Едуин? — попита Фредерик.

Девлин огледа събраната група на лунната светлина.

Всички бяха дошли да разследват, включително индианските гребци и мъжете, които бяха наели като носачи. Но ястребовото лице на Едуин Мелвил не беше сред тези, които виждаше. Дали е спал по време на цялата тази суматоха? Или е бил навън, когато ягуарът е дошъл на посещение?

— Робърт, баща ти беше ли в палатката, когато ти излезе?

— Не — Робърт огледа останалите с напрегнато лице. — Не, нямаше го.

— Ягуарът — прошепна Кейт и се обърна с лице към Девлин. — Смяташ ли, че му се е случило нещо лошо?

Девлин огледа мястото около лагера. Видя Едуин Мелвил да пресича брега, упътил се към палатката си.

— Мисля, че е бил на разходка. Погледнете там, на брега.

— Едуин! — извика Фредерик, втурвайки се към приятеля си.

Останалите го последваха. Едуин измъкна лулата от устата си и хвърли поглед през рамо, като че ли очакваше нападение откъм гърба си. След това се загледа в приближаващата се към него малка група.

— Питам за какво е цялото това движение?

— Един ягуар се опита да влезе в палатката на Кейт — Фредерик стисна ръката на приятеля си. — Разтревожихме се, че си могъл да се срещнеш с него.

— Ягуар! — гъстите, посивели вежди на Едуин се повдигнаха. — Благодаря на бога, не. Само се поразходих. Това е всичко. Трябваше да раздвижа малко краката си.

Тези хора смятаха джунглата на Амазонка за Хайд Парк, помисли си Девлин.

— Мистър Мелвил, идеята да бродите наоколо сам в тъмното не е добра.

Едуин потупа горната си устна с мундщука на лулата си.

— Да, добре. Ще го имам предвид.

Но Девлин имаше лошото предчувствие, че джентълменът ще предприеме някоя от самотните си разходки, веднага щом му щукне мисъл за това в ума.

След като другите се върнаха в палатките си, Девлин се отправи към малкия плаж, където бе оставил дрехите си. Чувстваше се твърде нервен, за да заспи, твърде преизпълнен от нужда и болка. Той беше влюбен в тази английска, напъпила роза, влюбен до уши, това беше повече от очевидно. И нямаше нищо, с което да възпре потъването си.

Все още с одеялото на Кейт, увито около кръста му, той застана до реката и се загледа в тъмните води, заслушан в нощните звуци на джунглата, много по-оживена, отколкото през деня с крясъците на птици, бърборенето на маймуни и далечно ниско ръмжене. Той се надяваше голямата котка да се е изплашила и да е избягала далече от лагера. Надяваше се да не става нужда да се убива животното. Това беше територия на ягуара — те бяха натрапниците.

Той се вкамени, усетил нечие приближаване. И без да се обръща, разбра кой беше.

— Да не би ягуарът да е откраднал панталона ви, мистър Маккейн?

Девлин пое дълбоко дъх, преди да се обърне към Катрин Уитмор.

— Мислех, че сте се върнала обратно в леглото.

Тя сви рамене, а плитката й се вдигна. При това движение, като златни кичурите проблеснаха, озарени от луната.

— Не мога да заспя.

Три стъпки бял пясък ги разделяше. Искаше му се да пресече това разстояние, да я притисне в прегръдките си, да я положи върху мекия пясък и да я направи своя. Но той знаеше, че между тях стоят много повече от три стъпки пясък. И знаеше, че не притежава средствата да изгради мост и да я достигне.

— Мислех си, че е твърде опасно да се плува по тъмно — тя посочи с голите си пръсти към дрехите му, а от крака й се стече пясък.

— Доста опасно е.

— За мен, но не и за вас.

— За всички.

Тя потърка раменете си с ръце.

— Мистър Маккейн, аз наистина настоявам да не си играете с живота си по такъв безотговорен начин. Не си мисля само за тези ужасни пирани, а и за това, че можете да получите схващане на мускулите, можете да се закачите на някой от онези потънали пънове, които се опитвахме да избегнем през целия ден, или… е добре, просто не е разумно да плувате сам, по което и да е време.

Той се усмихна.

— Безпокоите се за мене ли?

Тя отправи поглед настрани, към реката.

— След всички проблеми, които имахме, за да ви вземем на тази експедиция, ще се чувствам ужасно, ако нещо ви се случи. Не само че всички ще бъдем в безизходно положение, но аз ще се чувствам отговорна, тъй като вие не искахте да идвате.

— Грижа се сам за себе си от дълго време. Никой не ме е заставял да дойда на това пътуване. Никой не е отговорен за мен.

Тя продължи да гледа реката, поставила ръце на кръста си. Девлин я наблюдаваше, борейки се с желанието, което пулсираше в него. Силно желаеше да я прегърне, да усети мекотата й, притисната към него.

След един дълъг миг тя вдигна поглед и срещна очите му.

— Не искам нищо да ти се случи, Девлин Маккейн!

Думите й бяха изречени толкова тихо, че за момент си помисли, че си въобразява. Дълго време никой не бе давал и пет пари за това, което става с него — всъщност през целия му живот. А тя сега го правеше, гледаше го с тези огромни сини очи и му казваше, че я интересува дали ще живее или ще умре.

Нещо добро се появи вътре в него, нещо твърде крехко, нещо, което можеше да усети само с тази жена. В този момент той знаеше, че щеше да даде живота си, за да спаси нейния. И в този момент му стана още по-ясно от преди, че тя бе прекалено изискана за човек като него, човек без семейство, без дом, без бъдеще.

Не, Катрин Уитмор заслужаваше повече. Заслужаваше хубав млад мъж, който да я направи маркиза или дукеса, мъж, който да й даде всичко, което Девлин не можеше, мъж, който да изпълни живота й така, както Девлин дори не бе мечтал.

— Легни си! Поспи! Имаме пред себе си дълъг ден.

Безкраен, помисли си той, припомняйки си лекото търкане на коленете й по гърба си.

Тя се поколеба, но продължаваше да го гледа с поглед, който разкриваше собствения й копнеж. Той усещаше нуждата й — тя го заобикаляше също като уханието й, пренесено от бриза, за да изпълни сетивата му. Тя го дърпаше, дразнеше, предизвикваше да я сграбчи в ръцете си. Тя го искаше, може би само за момента.

Ако я докоснеше точно сега, щеше да я има, тук, на пясъка. Ако я докоснеше, тя щеше да дойде в прегръдките му, щеше да разтвори хубавите си бели бедра и да го допусне до свещения рай на тялото си. Пулсът му се ускори и тялото му се стегна в отговор на обещанието в очите й.

Девлин не помръдна. Той знаеше, че върху нея действа магията на джунглата, съзнанието, че животът ти може да свърши всеки момент. Това те кара да мислиш за неща, които никога не си вършил, неща, за които може да съжаляваш, сутринта. А той не искаше да остави съжаление в живота на тази жена.

Трябваше да преглътне с усилие, преди да може да използва гласа си.

— Лягай си, Кейт — обърна й гръб.

„Върви! Остави ме! Защото, ако не избягаш веднага, играта приключва.“

Той я усети да се приближава. Усети лекото докосване на пръстите й по голия си гръб. Боже, от какво си мисли тя, че е направен! Да не си мислеше, че може да упражнява върху него способностите си да съблазнява?

Да не би да си въобразява, че може да експериментира с него, да вкусва забранения плод, след това да избяга обратно в безопасните прегръдки на Остин Синклеър?

Ярост се надигна в него заради всичко, което желаеше и което му беше забранено в този живот. Яростта се смеси с желанието, което пулсираше във вените му, разкъсвайки самоконтрола му. Той се завъртя на пети. Обви с една ръка талията й и я дръпна към гърдите си. За миг съзря изненаданото й лице, преди да затвори очи, преди да впие устни в нейните.

Целуна я без капка от нежността, която искаше да й даде. Тези чувства, които изпитваше бяха толкова уязвими, толкова нежни, за да й позволи да ги забележи, за да й позволи да ги потъпче. Седна ръка той смъкна одеялото от бедрата си, оставяйки я пред грубото доказателство на възбудата му. Тя поведе борба в ръцете му, отблъсквайки се от раменете му, когато той я притисна към слабините си, когато прокара езика си по устните й и тихо говореше какво иска да направи с нея.

— Това ли е, което искаш от мене, Кейт? — попита той, докосвайки с устни нейните.

Не й даде възможност да отговори. Мушна ръка в косата й, като я задържа, без да мръдне, при това брутално посегателство вместо целувката, която копнееше да й даде. С другата си ръка напипа гърдите й йод меката памучна тъкан на дрехата й и сви пръсти около твърдата могилка, завъртайки зърното й между палеца и показалеца си.

Той почувства ахването й до устните си, усети как тя се извива, чу остър стон да се изплъзва от гърлото й. Знаеше, че я е шокирал. Знаеше, че тя ще го мрази за това. И знаеше, че трябва да я пусне.

Тя се наклони към него. Разтвори стиснатите си в юмруци ръце и ги обви около раменете му, като погали кожата му с нежната си топлина, преди да ги пъхне в косата му. Тя се разтвори за него, устните й затрепериха под неговите, езикът й докосна върха на неговия.

Тя се предаде!

Господи, тя се разтапяше в ръцете му. И той нямаше сили да я пусне.

Той разтвори устни върху нейните, като направи целувката си по-нежна, оставяйки я да почувства сладостния поток от чувства, който течеше от него. Той я искаше, имаше нужда от нея повече от всичко, от което имаше нужда в живота си. Тя беше дом. Тя беше самият живот.

Той спусна ръка по гърба й към закръглените й задни части и ги повдигна към слабините си, показвайки й нуждата си. Тя простена, но остана, устойчива и доверила се на прегръдката му, като че поглъщаше всяко ново усещане.

Желанието към нея прерасна във физическа болка, остра и твърда. Той имаше нужда от нея повече, отколкото от следващата глътка въздух. Бавно махна палеца си от зърното на гръдта й, понеже искаше да усети твърдата пъпка, допряна до плътта си, искаше да я опита, имаше нужда да й покаже как я обожава.

Кейт се протегна срещу него, повдигна гърди, притисна стомах до възбудената му плът. Той изстена срещу устните й, станали твърди от желание. Сънищата, свързани с нея, не можеха да се сравнят с този миг, със сладостното мъчение да усеща топлината й да се спуска по кожата му, да вкусва желанието върху езика й. Но той знаеше, че тя чувства само желание. А той се нуждаеше от много повече, отколкото тя възнамеряваше да му даде.

Не можеше да я вземе. Не по този начин. Не и когато знаеше, че може да я има само за момента, миг, за който тя щеше да съжалява.

Не можеше да я има. Не сега. Може би никога.

Тя изстена, когато той отлепи устни от нейните. Протегна ръце към него, когато той отстъпи назад. Не можеше да я погледне, не и когато знаеше, че трябва да й откаже, да откаже на собствената си неутолима жажда за нея. Девлин й обърна гръб, откъсна се от образа й, от меките и разтворени устни, от полуотворените й очи, като че ли току-що се събужда от сън.

Сънища.

Той беше прекарал живота си в търсене на сънища. Нуждаеше се от повече.

— Лягай си, Кейт!

Той я усети зад гърба си, почувства колебанието й, объркването й. Стисна в юмруци отпуснатите си ръце, борейки се с подтика да се обърне към нея — знаеше, че трябваше само един поглед и щеше да бъде изгубен.

— Искаш да си вървя ли? — прошепна тя.

„Господи, не ми причинявай това!“

Той не можеше да го понесе. Не можеше да понесе отхвърлянето, което щеше да последва екстаза.

— Аз не играя игрички с богати, малки момичета, които искат да си поиграят с огъня и да си отидат, без да се изгорят. Ако играеш с мене, ще се изгориш.

— Значи ме целуваше, само за да ми дадеш урок?

Девлин въздъхна тежко. Ако я погледнеше, щеше да бъде катастрофално. Искаше прекалено много, искаше да я прегърне, искаше да целуне смръщените й вежди, за което се досети по гласа й. И искаше още, много повече, отколкото тя можеше да даде — цял живот от целувки, цял живот да я има до себе си.

— Точно така — той прогони нежността от гласа си и позволи на грубостта ясно да прозвучи. — А сега върви в леглото, преди да реша да приема малкото ти предложение, преди да се окажеш по гръб върху хубавото си задниче, с мен между краката си.

Той чу ахването й.

— Мистър Маккейн, аз нямах намерение да… да…

Той затвори очи, умоляваше я тихичко да си върви, знаеше, че има толкова малко воля да се съпротивлява на тази омагьосваща изкусителка.

— За бъдеще няма да правя грешката да търся нещастната ви компания.

Тя си тръгна, без да каже нищо друго, оставяйки след себе си мирис на рози в хладния нощен въздух. Той пое дълбоко дъх, засъбира уханието й, като от откъснати розови листчета.

Така беше по-добре, опита се да убеди сам себе си. По-добре беше тя да го мисли за копеле. По-добре беше тези великолепни сини очи да го гледат с отвращение.

Но болеше. Господи, болеше! Чувстваше се така, като че ли тя беше забила нож между ребрата му и всяка мисъл за нея само разклащаше тава острие.

Дълго след това той се обърна и погледна към палатката й. Фенерът беше изгасен. И той се молеше да е намерила малко спокойствие в съня, спокойствие, за което знаеше, че завинаги си е отишло от него.

Потопи се в реката, съвсем наясно с опасностите криещи се в тъмната топла вода, без да го интересува, че тези опасности застрашават безсмисления му живот.

 

 

Кейт се опита да ги спре, но не можа. Горещи сълзи се затъркаляха от очите й и се спускаха към косата, по слепоочията й. Тя се обърна, притиснала мократа си буза до възглавницата. Колко ужасно бе да се превърне в същество, което не познаваше. Колко ужасно бе да изпитва всички тези чувства, всички едновременно: желание, яд, разочарование… похот.

О, небеса, похотта ли я бе довела до тази бъркотия? Дали тя бе молила за… Не! Тя само искаше отново да почувства ръката му около себе си, искаше целувките му. Нали? Това, което каза той, беше подло, беше вулгарно. И бог да я пази, беше вярно, също така. О, небеса! Ако той не беше спрял, в този момент щеше да бъде на пясъка — с Девлин Маккейн, заключен в прегръдките й, и нейната невинност щеше да бъде само спомен.

Тя облиза с език устните си и усети неговия вкус. Чувстваше аромата му по кожата си и този аромат разпалваше подигравателни спомени — ръцете на Девлин, обвити около нея, устните му да се движат върху нейните, възхитителното усещане на силното мъжко тяло, което се опира в стомаха й.

Жаждата бе по-лоша сега, отколкото преди. Като че ли бе получила много малка част от знания и жадуваше за още, като клончета, докоснати от тлеещ пламък и подхранващи неговата сила, докато лумнат в адски огън.

Какво се е случила с нея?

През целия си смислен живот тя бе презирала изкуственото отношение на мъжете към лицето й, към формите й. Изобщо не я интересуваше, че я смятат за красива. Те гледаха опаковката, а не съдържанието. И така си бе създала маска. Беше решила да живее живота си по своя воля, никога да не бъде залавяна в копринен затвор, който мъжете изграждаха за жените.

А сега плачеше като мухла, понеже един мъж не я искаше. Маккейн не я пожела, дори след като сама се хвърли на врата му.

Тя затърка очи с края на възглавницата. Това трябваше да спре. Това беше лудост. Това беше само отвратителен отговор, предизвикан от горещината, от опасността, от… погледа на сребристосините му очи, от начина, по който се движеше, от гласа му, от аромата на кожата му…

О, небеса, трябваше да овладее чувствата си. По-добре да се стъпва по жарава, отколкото пак да се прави на глупачка с този мъж. Тя отказваше да бъде завлечена в ужасния водовъртеж на първичните емоции.