Джейн Ан Кренц
Проклятието (8)

5.

Ако не беше го наблюдавала внимателно, нямаше да забележи малките издайнически признаци и да разбере колко много е успяла да го впечатли. Физическите белези бяха минимални: леко стягане на челюстта и изопване на линията на устните. За секунда или две можеше да се закълне, че видя как очите му пламнаха — и съвсем не от сексуален интерес този път. Стори й се, че очите му промениха цвета си в по-тъмен нюанс на зеленото и придобиха мрачен блясък, сякаш вдигаше температура. Можеше да се закълне, че усети ледения шепот на енергията в този момент. Косъмчетата на тила й настръхнаха.

Хектор нададе сподавен вой. И той го усещаше, помисли си Клоуи. И двамата бяха малко напрегнати. Не бяха изплашени, още не във всеки случай, само напрегнати и нащрек. Предпазливо, както би постъпил всеки разумен човек или куче, ако са се озовали в една и съща стая с огромен звяр, двамата с Хектор наблюдаваха Джак.

Странната енергия се разсея. Очите на Джак вече не бяха трескави.

— Какво говорите? — попита той. Тонът му загатваше за зараждащите се подозрения, че води разговор с човек, който не е с всичкия си.

Тя се подготви за удара, който щеше да последва, и докосна отново с пръсти бюрото си. Изгаряща като киселина, ултра светлината заля сетивата й с цветовете на насилието. Но имаше и други интензивни нюанси. И тези оттенъци й действаха успокояващо. Тя разбра, че Джак може да бъде опасен, но се владее напълно.

— Сблъскали сте се с нещо чудовищно — каза тя, като си проправяше път през дебрите на енергията му. — И сте го унищожили — поколеба се, обработвайки още малко светлината. — Мисля, че сте защитили друг човек. Този човек добре ли е?

Джак не помръдна.

— Всичко това е плод на вашето въображение.

— Следите от насилието все още тлеят във вас. На такава енергия й трябва време да се охлади. Никога не изчезва напълно. Просто се оттегля в дължините на вълните на сънищата. След десет, двайсет, петдесет години някой с моя вид талант ще може да долови отпечатъците ви в този офис. И вие все още ще сънувате онова, което се е случило.

— Ако наистина вярвате на думите си, питам се защо още не сте побягнали с писъци извън стаята, за да повикате ченгетата.

— Защото знам, че сте го направили, за да защитите някого. Какво се случи? Нападнаха вас и приятелката ви?

— Не.

— Вие сте го отблъснали, нали? И сте го убили? — отново докосна бюрото и се вгледа в светлинното шоу, разкриващо се пред другите й сетива. — Убили сте го с таланта си.

— Аз съм стратег — каза той, без да отклони погледа си.

Тя се намръщи.

— Стратезите са много добри в планирането на нечия смърт, ако това е била целта ви. Но реално не бихте могли да го убиете с таланта си. Поне не съм чувала за стратег с подобни умения.

Последва нова кратка пауза. После, за нейна изненада, Джак кимна веднъж, сякаш бе взел някакво решение.

— Споменах ви за семейното проклятие на Уинтърс. Аз съм стратег. С висока степен. Моят талант ми помогна да ви открия. Но благодарение на Никълъс Уинтърс и проклетите му алхимически експерименти сега се превръщам в нещо друго.

Тя се намръщи.

— Всички знаят, че е невъзможно да се развият два еднакво силни таланта, поне не с висока степен. Има нещо в неспособността на човешкия мозък да се справи с толкова силна психична стимулация. Достатъчно трудно е да се контролира и един силен талант.

— Повярвайте ми, проучил съм темата задълбочено. Имало е някои случаи на хора с два силни таланта, появили се по естествен път, но това е ставало още в ранна възраст и неминуемо е водело до лудост. Сред случаите, които открих в архивите на „Джоунс и Джоунс“, въпросните хора винаги са умирали преди двайсет и пет годишна възраст.

— Не се засягайте, но ми се струва, че сте минали трийсет.

— На трийсет и шест съм.

— И ми казвате, че този нов талант е започнал да се проявява току-що?

— Симптомите, че нещо се случва, се появиха преди около месец.

— Какви симптоми?

— Халюцинации. Кошмари — той закрачи напред-назад из офиса й. — Ужасни кошмари, от които се будя, плувнал в студена пот. Но те започнаха да се разреждат или поне аз си казвах, че вече не са толкова чести и интензивни. Но после се случи нещо друго.

— Спрете — вдигна длан Клоуи. — Първо ми разкажете за халюцинациите и кошмарите.

Той сви рамене.

— Няма кой знае какво за разказване. Кошмарите са ужасни, но въпреки това мога да се справя с тях. Халюцинациите ме тревожат сериозно. Те се появяват по всяко време. Както си вървя по улицата или седя в някой бар, изведнъж виждам неща, които не са там.

— Неща, които знаете, че не са там?

— Да. Образи в огледала. Понякога сцени от кошмарите ми.

— Но във всички случаи осъзнавате, че това са халюцинации? — уточни тя. — Не ги бъркате с реалността?

Той се намръщи.

— Не. Знам, че това, което виждам, не съществува. Но фактът, че го осъзнавам, не ме кара да се чувствам по-добре, повярвайте ми.

— Сигурно е така, но това е важен детайл. Добре, продължете.

— Както казах, убедих се, че виденията и кошмарите постепенно избледняват и стават по-редки. Но тогава получих бяло петно в паметта. Губеха ми се двайсет и четири часа, макар че имах смътни спомени от часовете точно преди и след този отрязък от време.

Тя кръстоса ръце замислено.

— Прилича ми на краткосрочна амнезия. За това си има термин: транзиторна глобална амнезия. Рядко срещана е, но е добре описана и документирана.

Той спря да крачи и се обърна към нея.

— Знам само, че преди около седмица загубих двайсет и четири часа от живота си. Нямам представа къде съм бил и какво съм правил през това време.

— Кой е последният ви спомен преди този епизод?

— Вървях към къщи, след като бях пил едва-две бири с приятел. Помня, че стигнах до кръстовището на Първо Лвеню и „Бланчард“, което е недалеч от апартамента ми.

— А къде се намирахте, когато се опомнихте?

— В апартамента си — той отиде до прозореца и се огледа в сивото небе навън. — Имах висока температура и треска. Помислих, че съм хванал грип.

Тя се поуспокои видимо.

— Ако сте били болен, това обяснява много неща. Високата температура може да предизвика доста странни ефекти. Включително халюцинации и кошмари.

— Не — поклати глава той. — Бил съм някъде другаде през тези двайсет и четири часа, но не знам къде.

— Откъде сте толкова сигурен?

Той я погледна.

— Знам. Нещо повече, след това имах още три случая на бели петна в паметта. Винаги нощем. Първите два пъти си лягах както обикновено. Когато се будех, бях отново в леглото, но напълно облечен. Дрехите ми бяха мокри от дъжда, а обувките — кални.

— Ходене насън. Това не е толкова рядко срещано.

— Последния път, когато се опомних след такъв епизод, се намирах на една уличка до Капитол Хил — каза той с равен глас. — В краката ми лежеше мъртвец, а една жена бягаше като полудяла, за да спаси живота си — изчака, за да й даде възможност да осмисли чутото. — Жената се казва Сюзан Билингс. А мъртвецът — Арън Пол Ханли.

Странно усещане се надигна у нея, сякаш се взираше в дълбок кладенец.

— Мъжът, заподозрян в убийството на две жени? Който беше намерен мъртъв в… О, боже! — пое си дълбоко дъх, за да овладее смутените си сетива. — Този, за когото писаха, че умрял от сърдечен удар на Капитол Хил.

— Очевидно съм излязъл на късна нощна разходка и съм го убил.

Клоуи се намръщи.

— Той се е канел да убие онази медицинска сестра.

— Не казвам, че имам някакъв проблем с факта, че той е мъртъв. Проблемът е, че нямам представа какво изобщо съм правил на тази уличка. Проблемът е, че съм го убил с моя талант, с моя нов, втори талант.

— Защо мислите, че сте го убили? Във вестниците пишеше, че е умрял от сърдечен удар. Може би просто случайно сте се озовали на онова място.

— Повярвайте ми — каза той. — Убил съм го. Без да оставям следи.

— Но как? Нали сте стратег?

— Не съм напълно сигурен — разтри уморено тила си. — Но мисля, че съм го уплашил до смърт. Буквално. Мисля, че това е новият ми талант.

Клоуи се върна зад бюрото и почти се строполи върху стола си. За момент не каза нищо, опитвайки да осмисли чутото.

Джак я наблюдаваше напрегнато.

— Мислите, че съм луд — каза той накрая.

— Не — тя забарабани с пръсти по бюрото. — Знам как изглеждат лудите хора, защото лудостта им си личи съвсем ясно в енергията на сънищата. Какъвто и да сте, господин Уинтърс, вие не сте луд.

Част от напрежението му се разсея.

— Е, това е някакво начало все пак.

— Мисля — каза бавно тя, — че е най-добре да ми разкажете малко повече за семейното проклятие.

— Кратката версия е, че ДНК на Никълъс Уинтърс е била увредена още първия път, когато е използвал така наречената Горяща лампа. Генетичната промяна е била заложена в наследниците му от мъжки пол. Мутацията не се проявява особено често. Според семейните легенди и слуховете в „Аркейн“, това се е случило само веднъж след това. В края на деветнайсети век.

— Какво точно сполетява онези, които са поразени от така нареченото проклятие?

— Не знам — той се усмихна мрачно. — Никой не знае, защото няма достатъчно информация по въпроса. Но според теорията ще се превърна в психопат и ще опитвам да убия всеки с фамилно име Джоунс, който се изпречи на пътя ми.

Тя издиша бавно.

— Ясно. Това ли се е случило с прапрадядо ви, който с живял в края на деветнайсети век?

— Да. Очевидно Грифин Уинтърс е успял да намери Горящата лампа, както и жена, която да я задейства. Според семейната легенда Аделейд Пайн е можела да обърне процеса. Тя е спасила Грифин Уинтърс от участта на троен талант. Архивите на „Аркейн“ потвърждават тази версия на историята.

— Хммм.

— Аз развивам втори талант. В очите на „Джоунс и Джоунс“ вече съм започнал да се превръщам в Цербер.

— Церберът е имал три глави, не две — изтъкна тя разсеяно.

— За нещастие, тази подробност няма да направи особено впечатление на „Джоунс и Джоунс“. Агенцията ще ме открие и ще ме ликвидира.

— Сигурен ли сте?

Той се усмихна.

— Ако бях на мястото на Фалън Джоунс, щях да направя точно това.

Клоуи осъзна, че казва истината. Ако той беше Фалън Джоунс, щеше да направи това, което смяташе, че е редно.

Тя издиша дълбоко, докато обмисляше този факт.

— Добре, да приемем, че наистина се превръщате в двоен или троен талант. Всъщност не съм убедена, че се случва точно това, и държа да го отбележите, но наистина ли мислите, че лампата може да ви помогне?

— Това е дълга история, но е единственото спасение, което ми е останало — каза просто той. — Ще поемете ли моя случай?

Беше взела решение още в мига, когато беше влязъл в офиса й. Но нямаше нужда да му го казва.

— Да.

— Благодаря — в гласа му прозвуча искрена признателност.

Клоуи се прокашля.

— Има няколко неща, които трябва да обсъдим. Допускате ли възможността лампата да е била унищожена?

В очите му лумна студен огън и също толкова бързо изгасна.

— Това не е толкова лесно. Според легендата, Стария Ник е закалил метала и кристалите в лампата, като приложил собствените си алхимически тайни. Дори Силвестър Джоунс признавал, че по отношение на майсторството при обработката на метали Никълъс Уинтърс е ненадминат.

— Малко неща са неунищожими. Може да се е озовала в гробище за стари коли.

— Не съм сигурен, че и преса за автомобили би могла да унищожи предмет, създаден от Стария Ник. Във всеки случай, според легендата, лампата е пълна с енергия. Знаете какво става с паранормалните артефакти. Обикновено оцеляват, независимо от обстоятелствата.

— Това е вярно — призна тя. — Всички, дори хората без паранормален талант, обикновено се чувстват привлечени от тях. Паранормалната енергия винаги въздейства на сетивата, независимо дали човек го осъзнава или не — взе лист хартия.

— Какво друго? — попита той.

— Хм? — тя продължаваше да нахвърля бележките си.

— Казахте, че има няколко неща, които искате да уточним.

— А, да — погледна отново блестящия отпечатък от дланта му върху бюрото. — Какви лекарства пиете?

Джак не отговори веднага. Клоуи остави химикалката и изчака.

— Защо мислите, че вземам някакви лекарства? — помита той накрая.

— Виждам влиянието им върху вашата енергия на сънищата. Каквото и да е лекарството, то е с много силно действие и смущава енергията в края на спектъра — замълча деликатно. — Да не би случайно допиете някакви приспивателни?

Изсечените му черти се напрегнаха.

— Започнах да вземам лекарствата, след като се събудих в онази уличка. Изписа ми ги моят личен лекар. Казах му, че имам проблеми със съня. Те сякаш вършат работа. Направо ме нокаутират. Не съм ходил насън, откакто започнах да ги вземам.

Тя цъкна с език.

— Не може да не си давате сметка, че всяко мощно психотропно лекарство може да създаде проблеми на силен талант като вас.

— Нямам особен избор, Клоуи.

— Лекарствата може и да ви нокаутират, както казахте, но е очевидно, че нямате здрав сън. Не получавате тази дълбока почивка, от която се нуждаете и която изискват парапсихичните ви сетива. Вследствие на това сте на ръба на изтощението.

— Имам ли вид на човек, който може да потъне в дълбок сън всеки момент? — попита иронично той.

— Не, но това е, защото използвате ниско ниво на парапсихична енергия, за да преодолеете ефектите от лишаването от сън. Това ще върши работа още някое време, но ще платите висока цена. Рано или късно ще рухнете.

— Ще се тревожа за недостига на сън, след като ми намерите лампата.

Тя въздъхна.

— Защо никой не слуша съветите ми, независимо колко са основателни? Сигурно защото съм частен детектив, а не психотерапевт.

— Така ли?

— Когато бях по-млада, исках да уча психология в университета и после да работя като психотерапевт и да се занимавам с „работата на съня“, както го нарича Фройд. Но много скоро открих, че това е ужасно неблагодарна работа. Хората са готови да си плащат за добри съвети, но после не ги спазват.

— Надявам се да сте по-добър частен детектив, отколкото психотерапевт.

Заболя я, но се постара да не проличи. Клоуи изправи гръб и отново взе химикалката.

— Вече ви казах, че съм добра в работата си. Кажете ми как мога да се свържа с вас. Довечера трябва да довърша един случай, но веднага ще се заема с издирването на лампата. Ще ви се обадя до два-три дни.

— Изглеждате съвсем сигурна в успеха си.

— Шегувате ли се? — тя изсумтя презрително. — Паранормален артефакт, създаден от алхимика Никълъс Уинтърс? Ако не мога да го открия до четирийсет и осем часа — или поне да науча какво се е случило с него, най-добре да се върна в университета и да се заема с изучаването на психология.