Джейн Ан Кренц
Проклятието (44)

41.

Той сънува…

Буден е, но се чувства изтощен и дезориентиран. Трепери. Също както предния път. Сигурно вдига температура.

Тракане и дрънчене на някакви железа над главата му се разнася от тавана. Шумът се забива в беззащитните му сетива. Той отваря очи и вижда, че е в малка стая без прозорци. Стените са боядисани в бяло. До вратата има стоманен плот. Ярката флуоресцентна лампа му причинява болка. Опитва се да вдигне ръка, за да заслони очите си, но не може да я помръдне.

— Събуди се, Джак.

Гласът на Клоуи го вика от тъмнината. Той иска да тръгне към нея, но е в капана на този трескав кошмар. Тракането на железата продължава. Ръцете му са вързани за леглото.

Ярост и паника се надигат у него.

— Джак! Трябва да се събудиш.

Сега гласът на Клоуи е по-силен, по-настоятелен. Той се бори да се освободи, за да може да отиде при нея…

Отвори очи и я видя. Тя стоеше до стола, обвила длани около ръката му. Лицето й бе загрижено и изплашено в сумрака.

— Добре съм — в тялото му бушуваше адреналин. — Буден съм.

— Потоците ти изглеждат нормални — тя продължи да стиска ръката му. — Какво си спомни?

— Всичко.

Спомените го връхлетяха като цунами. Трябваше да се бори, за да овладее приливната вълна. А после трябваше да потисне надигащата се ярост. Насили се да остане спокоен и съсредоточен.

Започна да говори и разказа цялата история бързо и ясно. Не искаше да пропусне дори и една-единствена подробност.

— Има някакви машини и железа на горния етаж. Вдигат адски шум. Всичките ми сетива са широко отворени. Горя от треска. Едва понасям това постоянно тракане и дрънчене. Има само един начин да избягам и той е да се потопя отново в съня. Но няма пак да отида в този ад. Там не мога да се контролирам. По-добре да умра.

— Къде е това там? — попита Клоуи.

— В някаква стая. Прилича на болница. Под земята, така мисля. Без прозорци. Светят флуоресцентни лампи, но всичко изглежда някак изкривено и деформирано. Треската влияе на зрението ми.

— Но все пак виждаш.

— Да. Има стоманен плот с мивка. Алуминиев бастун. Бяло шкафче с разни медицински инструменти в него. Стетоскоп и някакъв монитор на стената. Също и една от онези червени кутии, в които се събират използвани игли и спринцовки.

— Какво друго виждаш?

Той замълча, опитвайки да подреди бъркотията от образи и впечатления.

— Бетонен под. Помня го, защото ми напомни за бетонния под, който дизайнерът направи в апартамента ми. Но този бетон не е гладък и полиран. Стар и неравен е. Сякаш е в гараж.

— Или мазе.

Джак обмисли това.

— Да. Мазе. Лежа на болнична кушетка и опитвам да си спомня плана си. Сигурен съм, че имам такъв.

— Какъв план?

— Успях да го измисля първия път, когато се събудих. Но не можах да го осъществя, защото отново ми сложиха някаква инжекция. Опитвам се да се концентрирам, но не мога заради шума и светлината. Напомням си, че съм стратег. Налагам си да се фокусирам върху приоритетите. Най-после си спомням плана. Трябва да накарам пазача да влезе в стаята и след това да действам.

— Има пазач?

— Отвън, до вратата. Помня, че го видях предишния път, когато се събудих. Опитвам се да седна. Тогава си спомням, че съм вързан.

— Вързан си за леглото?

— Вързан съм за кушетката с кожени ремъци, каквито използват в болниците, за да контролират буйстващите пациенти. Мога да движа ръцете си само толкова, колкото да блъскам по страничната преграда на кушетката. Вратата се отваря и пазачът влиза в стаята. Изглежда отегчен. Мисля си, че мога да се справя с това.

— Можеш ли да опишеш пазача?

— Поради някаква причина съм го нарекъл Брус. Не съм сигурен защо. Вероятно заради подчертано мъжкарския му вид. Дънкови дрехи, колан с капси. Рокерски ботуши, татуировки. Коса, вързана на опашка.

— Прилича на единия от нападателите ни.

— Не. Друг е. Но има същата аура. Сигурен съм, че притежава някакъв талант. Като се има предвид, че стои на пост, предполагам, че е ловец. Но не изглежда точно като такъв.

— В какъв смисъл?

— Нали мога да долавям слабостите и уязвимите места? Талантът ми подсказва, че Брус не притежава пълния спектър от качества, които са характерни за ловците. Не знам как да го обясня. Просто нещо му липсва.

— Като на мъжа, който ни причака в мотелската стая?

— Да.

— Стават вече трима замесени, които си приличат по доста неща — каза Клоуи. — Яки, не много интелигентни, ниска степен на талант. Продължавай.

— Брус ме пита дали ми се пикае — Джак се прокашля. — Дали ми се ходи до тоалетната. Казвам му „да“ и че е спешно. Гласът ми звучи завалено, дори в собствените ми уши.

— Брус разкопчава ремъците?

— Да. Казва ми, че ако се напикая върху чаршафите, ще трябва сам да чистя. После се дръпва назад и ми подава алуминиевия бастун. Аз седя на края на кушетката. Напрягам всичките си сили, за да стана. Сякаш се движа в море от желатин. Но поемам бастуна. Тогава забелязвам, че съм с болнична нощница. Облечен така, ще ми бъде трудно да избягам.

— Какво правиш?

— Опитвам се да настроя сетивата си, за да видя дали това ще ми даде някаква енергия. Изненадвам се, когато внезапно виждам стаята на фокус. Определено съм по-силен в това състояние. Не треперя толкова. Но знам, че не мога да разчитам на суровата психична енергия дълго време, не и когато се възползвам от нея в такова изобилие. Но за малко може би ще успея да направя каквото трябва.

Джак спря да говори за момент и се опита да подреди спомените си. Беше странно как се връщаха, сякаш ги беше извадил от някаква черна дупка.

— Сби ли се с пазача? — подсказа му Клоуи.

— Не. Знам, че не мога да победя Брус в директна схватка. Дори и когато съм в нормално състояние, а сега не съм. Брус може и да не е пълноценен ловец, но е силен и бърз. Ясно е обаче, че той не очаква неприятности от мен. Защо ли да очаква, сигурно му приличам на преварени спагети. Той се подпира на кушетката и вади кутия с тютюн за дъвчене от задния си джоб.

Джак спира, повтаряйки мислено думите си, за да ги асимилира.

— Какво стана след това?

— Правя една крачка и после още една с бастуна. Когато съм сигурен, че мога да се държа на краката си, вдигам алуминиевия бастун и го забивам в корема на Брус.

— Мили Боже! Свърши ли работа?

— Почти. Ако не беше ловец, щеше да свърши със сигурност. Но Брус има светкавични рефлекси благодарение на таланта си. Той сграбчва бастуна в мига преди да го удари и го изтръгва от ръката ми. Аз се хвърлям към вратата, но знам, че няма да успея да избягам. Чувам как Брус ръмжи зад мен. Превъртял от ярост и сетивата му са отворени максимално. Не само ще ме спре и ще ме пребие от бой, преди да ме върже обратно за кушетката. Той ще ме убие. Няма да съумее да се спре. Загубил е контрол.

— Господи!

— И в този миг, без да мисля, разбирам как мога да го спра.

— С таланта си?

— С новия си талант.

— С напълно развития си талант — настоя Клоуи твърдо.

— Удрям го с тежка вълна от психоенергия. Брус издава протяжен стон и рухва на пода. Не помръдва.

— Мъртъв ли е?

— Не — той се намръщи и се опита да си спомни. — Още не. Но е в безсъзнание и трябва да е умрял след това, защото във вестника имаше репортаж, че в залива са намерили неидентифициран труп. Описанието пасваше на Брус — чак до татуировките.

— Как излезе от стаята?

— Взех дрехите на Брус. Не ми бяха по мярка, но беше посред нощ, между един и два часа. На улицата нямаше жива душа. Познах къде се намирам. Капитол Хил. Успях да се замъкна на две пресечки до Бродуей. Баровете и клубовете затваряха. Хванах такси. Помня, че шофьорът ме помисли за мъртвопиян. Платих му с парите, които намерих в портфейла на Брус. Прибрах се вкъщи и припаднах. Когато се събудих, не помнех нищо. Два дни имах треска. Останах в леглото. Не съм се чувствал толкова зле през живота си.

— Говори ли с някого за това?

— Не. Когато най-после оздравях, си казах, че вероятно съм изпаднал в безсъзнание заради треската. Същия ден прочетох съобщението във вестника, че в залива са открили голо татуирано мъжко тяло.

— Каква причина за смъртта беше посочена?

— Според пресата — свръхдоза. Пишеше, че вероятно е скочил от някой от фериботите.

— Но ти не повярва.

Той срещна погледа й.

— Беше ми малко трудно да вярвам на тази версия за събитията, след като в дрешника ми имаше чифт рокерски дрехи: дънки, кожено яке и рокерски ботуши.

Клоуи обмисли чутото.

— Каза, че последното нещо, което си спомняш, преди да се събудиш в онази стая, е, че си вървял към дома си, след като си пил бира с някакъв приятел.

— Да.

— Е, това със сигурност обяснява следите от лекарства, които видях в енергията ти. Не е било от приспивателните, а от това, което са ти инжектирали, за да те приспят и отведат в онази стая, където са те държали като затворник двайсет и четири часа. Някой те е отвлякъл от улицата. Ти си богат човек. Чудя се дали не са планирали да искат откуп за теб.

— Не — беше абсолютно сигурен в това. — Заради лампата е било. Трябва да има някаква връзка.

— Този, който те е отвлякъл, те е упоил с нещо достатъчно силно, за да предизвика амнезия за двайсет и четири часов период от време. Има няколко много силни лекарства, които могат да причинят подобен ефект. А също и един куп незаконни медикаменти. Това, което са използвали, е потиснало паметта ти за известно време, но ефектът от лекарството е отслабвал, защото твоят талант е отстоявал своето. Рано или късно щеше да си спомниш всичко. Чудя се дали похитителите ти си дават сметка за това.

Джак стана от креслото и закрачи напред-назад в стаята, неспокоен и напрегнат.

— А белите петна в паметта?

— Странични ефекти от лекарството, което са ти инжектирали. Толкова силни медикаменти имат непредсказуеми последици и при хора без парапсихични способности, да не говорим за талант като теб. Какво помниш от случаите, когато си ходил насън?

— Само това, че всеки път излизах от апартамента си и че вървях пеш по целия път до една улица в Капитол Хил — той спря да крачи и се обърна към нея. — Има и още нещо.

— Какво?

— Не исках да ме видят. Нарочно излизах от задния вход на сградата, в която е апартаментът ми, а не през парадния вход. Помня, че бях почти параноично предпазлив. Бях убеден, че съм под наблюдение. И наистина всеки път на улицата виждах един и същи човек. Не знам кой беше, но знаех, че не искам да ме вижда.

— Какво направи?

— Използвах таланта си, за да го уплаша до смърт. Подейства. Той се плашеше толкова силно всеки път, че не смееше да влезе в сенчестата уличка. Тръгваше си, но когато се връщах, отново беше заел позиция. Прилагах същия номер и на връщане, за да вляза в сградата, докато той се свестяваше от пристъпа на паника.

— Изглежда, наистина си бил поставен под наблюдение.

Джак отново се зарови в спомените си, обработвайки детайлите за този отрязък от време.

— Но защо му е било на някого да ме дрогира, да ме държи в плен двайсет и четири часа и после да ме постави под постоянно наблюдение?

— Те не са те освободили. Ти си избягал. Може би са смятали да те задържат повече от двайсет и четири часа, но ти си избягал и си осуетил намеренията им.

— А защо бях толкова тежко болен? Мислиш ли, че треската е била резултат от силното лекарство, с което са изтрили паметта ми?

— Не знам, възможно е — Клоуи го гледа замислено няколко секунди. — Каза, че всеки път си изминавал разстоянието от апартамента си на Първо Авеню до Капитол Хил.

— Да.

— Къде по-точно в Капитол Хил?

— На улицата, където попаднах на убиеца, който нападна медицинската сестра.

— Какво помниш от това място?

— Беше тихо. В уличката има няколко магазинчета, но през нощта всичко е затворено — той замълча, защото приливът на адреналин изтласка още един спомен. — Освен фитнес залата. По дяволите, това е!

— Кое?

— Звуците, които чувах, когато се събудих в малката стая. Фитнес уреди с тежести.