Джейн Ан Кренц
Проклятието (48)

45.

Той се казваше Лари Браун и беше типичният смотаняк. Беше на седемнайсет години и половина, нисък, слаб и без никакви мускули. Играеше шах, а не футбол, и животът му протичаше почти изцяло в интернет. Беше вечната жертва на училищните побойници. Рано или късно все попадаше на някой такъв.

В училище Лари успяваше да избегне много от капаните, които подлите съученици му залагаха, защото имаше шесто чувство, което го предупреждаваше за опасностите. Но интуицията не можеше да му помогне срещу най-големия побойник — баща му. Преди няколко месеца бе направил единственото нещо, което можеше да го избави от смъртта: избяга от дома си. Но положението на улицата също не бе розово. Лошите бяха по-опасни от училищните грубияни, макар и да не можеха да си съперничат с баща му.

И ето че сега, благодарение на уебсайта, на който бе попаднал случайно преди три седмици, животът му щеше да се промени завинаги. Предлагаха му свещения Граал за всички жертви на тормоз: сила.

— Инжектирахме ти три дози от новата разработка на медикамента — каза д-р Хълси и напълни спринцовката с бистра течност от едно малко шишенце. — Тази е четвъртата. Би трябвало да е напълно достатъчно, за да отвори каналите между латентната енергия на сънищата и паранормалните ти сетива. След това ще получаваш поддържащи дози, за да останат отворени.

— Не се чувствам добре — прошепна Лари.

Седеше на ръба на медицинска кушетка в малка, боядисана в бяло стая, която приличаше на болничен кабинет за прегледи. Трепереше и от флуоресцентните лампи очите му сълзяха. Приглушеното тракане на фитнес уредите на горния етаж го дразнеше. Всичко го болеше.

— Не се тревожи — каза д-р Хълси весело. — Новата версия на лекарството е по-силна и действа много бързо. Тялото и сетивата ти се нуждаят от време, за да се приспособят към развиващите се способности. Когато дойде при нас, талантът ти не надхвърляше трета степен. До двайсет и четири часа очаквам не само да достигнеш осма или девета степен, но и да развиеш още един, допълнителен талант. Интересно ми е какъв ще бъде. Вторите таланти са доста непредсказуеми.

Лари гледаше как Хълси пълни спринцовката. Не харесваше лекаря. Той изглеждаше зловещо — като огромна богомолка с очила и лабораторна престилка. Но Лари го търпеше, защото приятната дама, която го покани да участва, обеща, че резултатите от инжекциите ще си струват. Когато всичко това свършеше, той щеше да е в състояние да контролира хората с психичните си сили. А това беше супер! Повече никой нямаше да го тормози.

Хълси му направи инжекцията. Усети парене като предишния път. Заля го неприятна топлина. Започна да му се гади.

— Сега какво? — попита момчето.

— Сега ще чакаме — отвърна лекарят.

— Какво ще чакаме?

— Лампата, разбира се.

— Каква лампа? Защо ми е лампа?

Хълси се засмя.

— Ами преди всичко, защото без нея ще умреш. Но това, което ме безпокои повече, е, че без лампата целият експеримент ще пропадне.