Джейн Ан Кренц
Проклятието (37)

34.

Беше невъзможно да се отиде където и да било в огромния комплекс от казино и хотел, без да се мине през етажа с игралните автомати и маси. Клоуи затвори сетивата си, доколкото бе възможно, но нямаше как да игнорира напълно наслоилите се отпечатъци. Те блестяха навсякъде във вечната нощ, която цареше в огромното помещение.

Остатъците от енергията на хилядите трескави, възбудени, отчаяни играчи светеха със сияние, сякаш идващо от друг свят. Преминаването през лабиринта от маси за карти, рулетки и ротативки беше като плуване в огромен котел с кипяща сяра на дъното на океана.

В хотела имаше повече от десет ресторанта, барове, заведения за бързо хранене — и всички бяха разположени на етажа със залите за хазарт. В голямото кафене, в което сервираха закуска и обяд, имаше малка опашка. Бързо ги настаниха в едно сепаре. Клоуи се насили да не обръща внимание на отпечатъците от психична енергия по блестящата от чистота маса и отвори менюто си. Джак седна срещу нея. Остави кожената чанта с лампата от едната си страна, а лаптопа — от другата. Неясната аура на лампата изпълни тясното пространство.

— Наистина ли ще я предадеш на „Аркейн“? — попита Клоуи.

Джак впери поглед в менюто.

— Да.

— Сериозно ли говориш? Наистина ли вярваш, че в Обществото ще се погрижат добре за нея?

— Не съм сто процента сигурен, разбира се — той затвори менюто и я погледна. — Но човек рядко може да бъде сто процента сигурен в нещо. Фалън е прав. Лампата ще бъде на много по-сигурно място, ако е заключена в някой трезор на „Аркейн“, отколкото в апартамента ми.

— Добре, за това съм съгласна. Но ако някой твой наследник се нуждае от нея?

— Ще следва същата логика. „Аркейн“ се грижи за множество паранормални артефакти от векове. Системата за сигурност е първокласна, защото е проектирана и реализирана от най-добрите криптоталанти. Моето семейство успя да загуби лампата при най-обикновено местене от един щат в друг. Кой знае? Може пък някой от правнуците ми, ако изобщо имам такива, да реши да я пусне на гаражна разпродажба.

Тя усети странна болка, когато го чу да говори за правнуците си. Сигурно всичките му наследници щяха да бъдат силни таланти. Може би щяха да наследят неговите очи.

Насили се да се концентрира върху настоящето.

— Ясно — отново погледна пътната чанта с лампата.

— Но ти залагаш на това, че бъдещият Фалън Джоунс или някой от неговото ниво в Обществото ще се съгласи да даде на наследниците ти да използват лампата, ако е необходимо. Нещо повече, залагаш на това, че самото Общество ще продължи да съществува векове наред.

— Оцеляло е от седемнайсети век — той сви рамене. — Не разполагам с други възможности. Лампата ще бъде на по-сигурно място в дългогодишна институция като Обществото, която оценява значението на паранормалните артефакти, отколкото в ръцете на едно семейство.

Клоуи сви устни, докато обмисляше думите му.

— Може би. Смущава ме фактът, че предоставяш лампата на организация, ръководена от фамилията Джоунс.

— Виж ти кой го казва. Чичо ти и братовчед ти работят за „Джоунс и Джоунс“.

Тя се намръщи.

— Представям си какъв шум ще се вдигне, когато останалите от семейството узнаят това.

Двамата си поръчаха омлети. Когато храната пристигна, Клоуи поклати глава, потресена от големината на порциите.

— Мили Боже! Можехме да се заситим с една.

Джак лапна голяма хапка с видимо удоволствие.

— Говори за себе си. Казах ти, че съм гладен.

Отправи й дяволита усмивка и й намигна. Тя усети как лицето й пламва. Осъзна, че също е много гладна. И двамата бяха изразходвали много енергия предната вечер. Клоуи заби вилица в омлета си.

Знаеше, че отлага момента, в който щеше да й се наложи да обясни провала си от предната вечер. Но някак не можеше да се принуди да развали топлата, интимна атмосфера, която цареше помежду им сутринта. Никога не беше преживявала подобно нещо с друг мъж. Със сигурност имаше право на малко романтика. А може и да грешеше за неуспеха. Може би не се бе провалила.

— Нямаше как да не чуя част от разговора ти с Фалън. Колко време си бил женен?

— Две години.

— Какво се случи?

— Ами според Шанън, аз съм прекалено целеустремен и амбициозен. Няколко пъти ме нарече „маниак на тема контрол“.

— А имаше ли основание?

— Да. Открих, че ме бива в печеленето на пари. И се заех с това денонощно. В крайна сметка се концентрирах единствено върху работата си. Излиза, че наистина държа сам да контролирам всичко. Изглежда, съм зациклил в този начин на живот.

— Не бих го нарекла така. За да се контролира толкова силен талант като твоя, е необходима голяма решителност и упоритост. Тези качества са част от характера ти, от личността ти, и щяха да се проявят, независимо каква кариера си бе избрал.

Той вдигна глава.

— Никълъс Уинтърс е писал в дневника си за високата цена на всеки от трите таланта: „Първият талант изпилва ума с приливната вълна на безпокойството, което не може да бъде утолено с безкрайните часове в лабораторията и приспано със силно питие или извлек от мак.“

— Предполагам, че това обяснява някои от странностите ти. Талант номер две е съпътстван от кошмари и халюцинации?

— Да.

Тя се прокашля предпазливо.

— А номер три?

— Счита се, че той е най-силният и опасен от трите таланта. Никълъс е написал: „Ако ключът не се завърти правилно в ключалката, последният талант придобива разрушителна сила — в началото предизвиква лудост, а после — смърт.“

Вилицата й замръзна във въздуха.

— Точно така ли е написал — ключ в ключалката? Имаш ли представа какво може да означава това?

— Не. Старите алхимици са си падали по загадки и скрити значения.

Тя се замисли за чувството, което я бе споходило предната нощ, усещането, че е завъртяла невидим ключ в символична ключалка. Побиха я тръпки.

— Никълъс предупреждава за цената, която се плаща за първите два таланта — повтори тя замислено. — Чудя се дали не се е изразил по-буквално, отколкото си мислиш.

Джак я погледна със сериозно изражение.

— Освен това е написал, че само жената, която успее да запали лампата, може да спре трансформацията на човека в Цербер.

Пулсът й се ускори и усети стягане в гърдите.

— О, Боже! И това ако не е натиск. Слушай, Джак, тази сутрин ми се струваш съвсем нормален. Ти самия каза, че се чувстваш добре.

Той се усмихна леко и погледът му стана по-топъл.

— Благодарение на теб.

— Да, но…

Стресна я звънът на телефона. Тя отвори чантата си и отговори:

— Чичо Едуард? Някакъв проблем ли има?

— Обади ми се твоята асистентка — Роуз. Преди няколко минути. Каза, че Дрейк Стоун позвънил тази сутрин и поискал да говори спешно с теб. Реших, че трябва да ти предам това съобщение.

Усети как я завладя тревога.

— Ще му се обадя. Благодаря ти, чичо Едуард — кръстоса пръстите си под масата. — О, да. Бих искала да знаеш, че лампата проработи.

— Радвам се.

— Ние също. Вече не ни е необходима, така че „Джоунс и Джоунс“ ще изпратят някого да я вземе, за да я приберат в хранилищата на „Аркейн“.

— Така ще е най-добре — каза Едуард. — „Аркейн“ знаят как да се грижат за такива предмети.

— Още веднъж ти благодаря за всичко, което направи за нас.

— Моля. Клиентът ти ще получи сметка от мен, когато всичко приключи.

Тя завърши разговора и погледна Джак.

— Трябва да се обадя на Дрейк Стоун. Свързал се е с Роуз тази сутрин. Казал, че трябва спешно да говори с мен.

Джак остави вилицата си.

— Какво ли става?

— Още не знам.

Набра номера, който Едуард й бе продиктувал. На второто позвъняване се обади жена:

— Домът на Стоун.

Гласът беше писклив. Друга икономка, отбеляза Клоуи.

— Обажда се Клоуи Харпър — каза тя. — Господин Стоун ме е търсил по телефона.

— Да, госпожице Харпър. Изчакайте, моля.

Стоун се обади почти незабавно:

— Клоуи, благодаря, че позвънихте — Дрейк й се стори напрегнат и притеснен.

— Нещо не е наред ли, господин Стоун?

— Честно казано, не съм сигурен. Снощи ми се случи нещо много странно. Имах посетител. Мисля, че е свързано с лампата.

Клоуи затаи дъх. Усещаше погледа на Джак върху себе си.

— Мислите, че е било свързано с лампата? — попита предпазливо.

— Точно това е странното — обясни Дрейк. — Не мога да си спомня разговора. Признавам, че бях пийнал една-две чашки след шоуто, за да се отпусна преди лягане. Това донякъде обяснява проблема с паметта. Но има нещо, което ме притеснява повече. Тази сутрин говорих с охраната на входа на имението.

— И? — попита Клоуи.

— Според дневника на посещенията и според човека, който е бил на смяна снощи, не съм имал никакви посетители.