Джейн Ан Кренц
Проклятието (11)

8.

Той седеше пред компютъра и опитваше да не мисли за приспивателните и кошмарите, които го очакваха, когато внезапно осъзна, че нещо не е наред. Усещането го връхлетя като мощен удар. Скочи на крака и потърси безименните врагове в сенките на офиса си, но бързо си даде сметка какво става.

„Спокойно. Това е поредната халюцинация.“ Рядко траеха повече от няколко минути. Освен това знаеше, че нещата, които вижда, не са реални. Сякаш паранормалните му сетива даваха накъсо за момент и мозъкът му опитваше да осмисли настъпилото объркване.

Но това, което се случваше сега, бе различно. Не беше момент на объркване и визуална дезориентация, в който истинският свят му изглеждаше размазан и някак сюрреалистичен, като насън. Не беше и слухова халюцинация. Първата му мисъл беше, че това е друг аспект на новия му талант. И по някаква причина сегашното дълбоко, настойчиво усещане за тревога бе свързано с Клоуи Харпър.

Реши, че безпокойството му е ирационално. В крайна сметка разчиташе твърде много на Клоуи. Ако тя не можеше да открие лампата, той щеше да се окаже изправен пред непробиваема стена. Мислеше за нея непрестанно, откакто си бе тръгнал от офиса й. Стратегът у него опитваше да измисли начин да запази контрол над ситуацията, която много бързо излизаше от контрол.

Но логиката беше дотук. Не можеше да се отърве от усещането, че нещо заплашва Клоуи.

Извади телефона си и набра номера на „Харпър Инвестигейшънс“. На третото или четвъртото позвъняване се обади момичето с готическата визия. Чу музика в стаята. Опера, представете си.

— Там ли е шефката ти? — попита той.

— Работи по един случай — отвърна Роуз.

— Минава полунощ.

— Наблюдение. Бившият й мисли, че една от студентките му го преследва.

— Къде е това?

— Този род информация се смята за конфиденциална в детективските агенции — каза Роуз.

— Тя е в опасност, усещам го — не си направи труда да вложи енергията на новия си талант в думите. Искаше да я изплаши леко, но законите на паранормалната психика си съществуваха — психичните вълни не се предаваха по телефона, в киберпространството или чрез някакви други високотехнологични устройства. Но той все пак беше стратег. Беше доловил близостта между Роуз и Клоуи при посещението си в офиса следобеда. Не беше трудно да отгатне как да използва това.

— Наистина ли? — попита Роуз недоверчиво, но загрижено.

— Виж, нали знаеш, че шефката ти е нещо като медиум?

— Знам, разбира се.

Изпита облекчение, че говори с човек, който вярва в паранормалното.

— Аз също имам такива способности — каза той. — Повярвай ми. Клоуи е в опасност.

— Добре, това наистина е необичайно. Аз самата се чувствам изнервена в последните двайсетина минути. Клоуи казва, че имам силна интуиция. Изчакай, ще й се обадя.

Той излезе от кабинета си и отиде в дневната. Видът на наскоро обзаведения му апартамент със студен под от полиран бетон и лъскави мебели от стъкло и стомана не помагаше по никакъв начин за облекчаване на напрежението му. Отиде до огромните прозорци и се загледа към ширналия се залив Елиът и светлините на Западен Сиатъл, докато чакаше. Задаваше се нова буря. Усещаше я.

Роуз се обади много скоро. Сега вече звучеше сериозно изплашена.

— Не вдига телефона. Прав си, нещо не е наред. Знаех си, че тази невестулка използва историята с лудата мажоретка, за да манипулира Клоуи.

Той се отправи към вратата, търсейки ключовете в джоба си.

— Кажи ми адреса.

— Какво ще правиш?

— Ще я намеря.

— Мини да ме вземеш. Ще дойда с теб.

— Ще загубя време.

— Моля те! Нямам кола. Трябва да отида при нея.

Тревогата в гласа на Роуз ставаше все по-осезаема. Тя започваше да се паникьосва.

— Къде се намираш?

— Апартаментът ми е срещу този на Клоуи. Точно над офиса на фирмата. Ще те чакам на тротоара отпред.