Джейн Ан Кренц
Проклятието (18)

15.

Тя изведе Хектор на обичайната разходка следващата сутрин. Все още беше тъмно и ръмеше, типично сиатълско утро. Клоуи облече шлифера и нахлупи шапката над очите си. Само туристите носеха чадъри.

Хектор беше установил територията си скоро след като дойде да живее с нея и Роуз. Ежедневно обхождаше периметъра си, който обхващаше няколко пресечки около Пайъниър Скуеър, като маркираше дърветата и ъглите на сградите. По пътя ги поздравяваха мъже и жени, излизащи от подслоните, входовете, страничните улички и шахтите, където бяха прекарали нощта.

Някои от бездомниците бяха свикнали да спират да си бъбрят с Хектор. Знаеха, че той няма да ги съди. От друга страна, той им служеше и като канал за комуникация с Клоуи, която гледаше на тях като на свои нередовни клиенти.

Този, когото мислено наричаше Планинаря заради буйната му брада, се наведе и потупа Хектор по гърба.

— Здрасти, момче — каза той тихо. — Каква е тази смешна яка и тази превръзка? Да не си пострадал?

— Хектор помоли да ти съобщя, че бе прострелян, докато опитваше да ме защити — обясни Клоуи.

— Прострелян, а? Знам какво е. Ще се оправиш ли, момче?

— Ще се оправи — отвърна Клоуи. — Той пита как си ти.

— Карам я някак — каза Планинаря на Хектор. — Само дето пак сънувах кошмар снощи. Не мога да се отърва от него. Постоянно ме спохожда.

— Хектор пита дали искаш да ти помогне да забравиш този лош сън — каза Клоуи.

— Много ще съм му благодарен — отвърна Планинаря и продължи да потупва кучето по гърба.

Клоуи отвори сетивата си и постави ръка върху гърба на Хектор, близо до ръката на Планинаря. Подготви се за неизбежния шок и докосна загрубялата ръка на мъжа.

Усети пронизваща болка и страх. Въпреки че не можеше да види ясно образите от кошмара на мъжа, бързо разчете отпечатъците от енергията. Тя наподобяваше ужасно платно, покрито с мрачни, кървави образи и разкъсани тела. Чуваха се експлозии, стрелба, бръмчене на хеликоптери някъде на заден план. Този кошмар й бе познат. Не за пръв път се сблъскваше с него.

Стисна зъби и се залови за работа — да открие лошите потоци енергия и да насочи противодействаща сила, за да успокои бушуващите черни дупки. Енергийното поле на Планинаря никога нямаше да се нормализира напълно, но поне можеше да му осигури известно облекчение от кошмарите, които го преследваха.

След малко Планинаря се изправи.

— Чувствам се по-добре. Благодаря, Хектор. Приятен ден и на двама ви.

— Благодаря — отвърна Клоуи. — Между другото, как е кашлицата ти тази сутрин?

Планинаря отвърна с остра, лаеща кашлица, после се потупа по гърдите.

— По-добре е.

— Ходи ли на лекар?

— Още не.

— Моля те, отиди. Хектор мисли, че трябва да отидеш.

— Така ли? — Планинаря погледна кучето. — Добре, може и да го направя.

— Днес — настоя внимателно Клоуи. — Хектор иска да му обещаеш, че ще отидеш днес.

— Дадено — обеща Планинаря на Хектор. — Давам ти дума, момче.

Мъжът се обърна, прекоси кръстовището и се отправи към ежедневната си работа — просия по улиците край пазара Пайк Плейс. На пазара имаше клиника за бедни. Клоуи се надяваше този път да изпълни обещанието си.

 

 

Беше в спалнята и прибираше някои неща в пътната си чанта, в случай че й се наложи да преспи във Вегас, когато Роуз се провикна от площадката на втория етаж:

— Клоуи? Флечър Монро е тук. Иска да говори с теб.

Само това й липсваше. Тя постави копринената нощница с дълъг ръкав при грижливо сгънатия копринен чаршаф в чантата и се запъти към вратата. Флечър вече изкачваше стълбите, които водеха към апартамента й на третия етаж. Хектор го изгледа сърдито, обърна се и се оттегли в дневната.

Флечър беше облечен с дънки, разкопчана риза и тениска под нея, с маратонки и без вратовръзка. Имаше леко измачкания и небрежен вид, който бе задължителен в академичната общност. Боже опази някой преподавател от „Пасифик Нортуест“ да бъде сбъркан с представител на корпоративния свят.

Почувства раздразнение от самонадеяността на Флечър, който явно смяташе, че е в правото си да се качва тук и да нахлува в личното й пространство. Вярно, че го бе канила на чай или питие няколко пъти и се бяха целували на канапето. Но сега той й беше клиент.

Това беше един от проблемите, които възникваха, когато човек смеси бизнеса с удоволствието. Гаджетата, които се превръщаха в клиенти — и обратното, никога не възприемаха правилата й. Тя бе принудена да поставя граници, след което мъжете побесняваха.

Тъкмо се канеше да каже на Флечър, че ще се срещне с него в офиса на долния етаж, когато забеляза неспокойните петна в енергийното му поле. Той се беше усмихнал непринудено и се държеше, сякаш всичко е наред. Но оттенъците в енергията на сънищата му й подсказваха, че все още е дълбоко шокиран от случилото се. Беше се разминал на косъм със смъртта и го знаеше. Щеше да му трябва време, за да се възстанови от преживяния ужас.

— Здрасти, госпожице медиум-частен детектив. Чух, че снощи си ми спасила живота.

Клоуи мразеше, когато я наричаше така. Това беше начинът му да се подиграе на заблудата й, че има някакъв паранормален талант.

— Помогнаха ми — наблюдаваше го внимателно. — Как се чувстваш?

Той спря да се усмихва и въздъхна тежко.

— Имам най-ужасния махмурлук в живота си. Дължа го на приспивателните, които онази кучка е сложила в курабийките, но очевидно можеше и да е по-зле — спря на площадката и хвърли поглед към апартамента й. — Всъщност съм доста зле. Нямам къде да спя. Знам, че искам твърде много, но дали не бих могъл да остана тук, докато си наема апартамент?

— Съжалявам, Флечър. Невъзможно е. Ще се наложи да отидеш на хотел.

— Загубих всичко в проклетия пожар.

Започваше да хленчи. Клоуи мразеше, когато клиентите й хленчеха.

— Не си загубил банковата си сметка, нали? Или портфейла си? Той не беше ли в панталона ти, когато те влачехме навън от къщата?

— А ти защо не я спря? — попита той агресивно. Тонът му стана още по-непоносим. — Нали за това те наех.

— Нае ме да осигуря доказателства, че те преследва.

— Тя се опита да изгори къщата ми и мен в нея.

— Знам. Бях там.

— И защо не я спря?

Клоуи вдиша и издиша бавно.

— Нещата се развиха твърде бързо. Не знаех какво се случва, за да я спра навреме. Можех само да опитам да те спася.

— Очевидно не си се справила достатъчно добре дори и с това. Казаха ми, че асистентката ти и някакъв непознат дошли и ти помогнали да ме изкараш от къщата.

— Точно така.

— Казаха ми също, че Мадлин Гибсън получила нервен срив и припаднала. Сигурно това е причината да успееш да ме спасиш.

— Сигурно — съгласи се тя. — Виж, Флечър. Бързам. Не ми се ще да изпусна полета.

— И за капак на всичко заминаваш на почивка?

— Не, пътуването ми е по работа.

— Щом няма да бъдеш в града, не виждам какъв е проблемът да остана тук две-три нощи. Това е най-малкото, което можеш да направиш за мен при тези обстоятелства.

— Не, Флечър, боя се, че е невъзможно.

Никой мъж не можеше да спи в нейния апартамент. Дори и когато нея я нямаше. Енергията на сънищата щеше да полепне по чаршафите и леглото й. Тази енергия не можеше да се изпере или отмие. Ако тя позволеше на Флечър да спи в леглото й, трябваше после да си купува нов матрак, нови чаршафи, възглавници, завивки. Можеше да понесе да спи в някое хотелско легло няколко вечери, ако вземаше необходимите предпазни мерки, но когато ставаше дума за собственото й легло, нещата трябваше да останат непокътнати.

— Какво ти става? — възропта той. — Мислех, че сме приятели.

Преди да отговори, чу приглушен шум и осъзна, че се отваря и затваря вратата към улицата. Тръпка на вълнение премина по тялото й и раздвижи всичко в нея. Нямаше нужда да наднича от площадката, за да види кой се качва по стълбите. Хектор изтича навън, за да посрещне Джак.

— Съжалявам, Флечър. Клиентът ми е тук. Трябва да тръгвам.

— Какъв клиент? — той се обърна и погледна назад към стълбите.

— Този, който ми помогна да спася живота ти.

Джак пристигна на площадката на третия етаж. Той погледна Флечър със същата липса на интерес, която демонстрираше и Хектор.

— Джак Уинтърс — представи се.

— Флечър Монро — Флечър се намръщи. — Вие сте мъжът, който е бил в къщата ми снощи?

— Да.

— Защо, по дяволите, спасихте Мадлин Гибсън?

Джак погледна Клоуи.

Тя присви рамене.

— Казах ти, че клиентите никога не са доволни.