Джейн Ан Кренц
Проклятието (47)

44.

Клоуи и Хектор бяха излезли на обичайната си утринна разходка на следващия ден, когато Планинаря се появи от кашона си в алеята, където бе прекарал нощта. Той намести износената платнена торба на рамото си и се наведе да потупа кучето по гърба.

— Здрасти, голямо момче — каза Планинаря. — Как си? Изглежда, раната ти зараства.

— Той е много по-добре — отвърна Клоуи. — Ами ти? Хектор иска да знае дали пиеш лекарствата, които са ти дали в клиниката.

— Да. Спазвам часовете — Планинаря бръкна в джоба на стария си гащеризон и извади малко шишенце с хапчета. — Ето ги тук. Трябва да ги пия цяла седмица и после да ида на преглед в клиниката.

— Чудесно — усмихна се Клоуи. — Хектор иска да те черпи едно кафе. Имаш ли време?

— Разбира се. Друго нямам, но време — колкото искаш.

Двамата отидоха до кафенето на ъгъла. Клоуи купи кафе и кроасан за Планинаря. Барманът даде на Хектор обичайната изсъхнала кифла от предния ден. Клоуи и Планинаря седнаха на една масичка в ъгъла. Кучето се настани под масата. Планинаря обичаше да пие кафе с тях не само заради безплатната напитка и закуска. Клоуи знаеше, че за него това е връщане към почти забравеното време, когато е водел нормален живот.

— Хектор иска да знае дали си сънувал кошмари?

— Снощи беше добре. Не сънувах нищо.

Това, което бе направила предния път с енергията на сънищата му, още действаше, каза си тя и погледна отпечатъците му върху чашата. След време кошмарите щяха да се върнат, но засега спектърът на сънищата беше спокоен, доколкото изобщо можеше да е спокоен при тежко увредената енергия на сънищата на Планинаря.

После тримата се върнаха отново на Първо Авеню. Над града се бе спуснала мъгла, загръщайки го в студен сив сумрак.

— Благодаря за кафето, момче — Планинаря намести торбата, в която носеше всичките си вещи, и потупа Хектор за последен път. — До скоро.

Кучето облиза ръката му.

— Довиждане — каза Клоуи. — Хектор помоли да не забравяш да си пиеш хапчетата.

— Няма — обеща Планинаря.

Той се обърна и тръгна през кръстовището, но спря по средата и се извърна рязко. Обруленото му лице беше напрегнато. В помръкналите му очи за момент проблеснаха остър ум и тревога.

— Хектор — извика Планинаря с различен глас. Вече не мърмореше, а говореше отривисто.

Кучето наостри уши.

— Кажи й да внимава — рече Планинаря със същия отривист тон.

Клоуи го погледна.

— Хектор пита защо трябва да внимавам.

— Тази сутрин много ми напомня на предишния път — каза Планинаря. Но проблясъкът на бистър ум вече започваше да се губи, бодрият му тон отново се превърна в завален говор. — Поне така ми се струва.

— Какво стана предишния път? — попита Клоуи. — Хектор иска да знае.

— Копелетата ни причакаха. Засада. Очаквах го. Казах на лейтенанта. Той не ме послуша. Каза, че разузнаването е проверило. Кучите синове убиха първо него.

Младата жена усети как я побиват ледени тръпки.

— Ще внимавам.

Успокоен, Планинаря продължи по пътя си.

Тя погледна отпечатъците му върху паважа. Под пластовете объркана енергия, генерирана от дрогата, психичните и физическите проблеми, се виждаше миниатюрна следа от талант. Несъмнено именно талантът бе спасил Планинаря, когато заедно с другарите си бе попаднал на засада в пустинята. Благодарение на него той оцеляваше на улицата.

Роуз седеше на бюрото си, зачетена в дебел том с внушителното заглавие Основи на психологията. Тя вдигна глава, когато Клоуи и Хектор влязоха.

— Трябва да поговорим, шефке.

— Това прозвуча заплашително — каза Клоуи. Влезе в офиса си, седна на бюрото и включи компютъра си.

Роуз затвори учебника и влетя при нея.

— Познавам те, Клоуи — заговори тя. — Страхуваш се, че Джак Уинтърс е привлечен от теб само защото намери лампата му, нали? Че може би изпитва към теб само благодарност.

— Няма да ми е за пръв път. Случва се някой да минава през тази фаза само защото случаят, по който сме работили, е приключен успешно — Клоуи погледна календара със задачите си. — Чудесно, определила си ми две срещи с нови клиенти. Роуз погледна календара.

— Следобедната е с Барбара Ролинс. Миналата година работи по някаква поръчка за съпруга й, помниш ли?

— Помогнах му при покупката на една много красива римска чаша.

— Оказва се, че господин Ролинс е починал преди два месеца. Вдовицата се кани да продаде колекцията му. Иска да обсъди с теб как да я пусне на пазара на частните колекционери.

— По същия начин, по който съпругът й я придоби — Клоуи си записа нещо.

Роуз се прокашля.

— Слушай, за Джак Уинтърс.

— Какво за него?

— Той може и да изпитва благодарност, но не затова спи с теб. Между другото, като говорим за това, даваш ли си сметка, че за времето, откакто те познавам, Джак е единственият мъж, на когото си позволявала да прекара нощта в апартамента ти? Това е голяма крачка, шефке. За теб е невероятна промяна.

— Роуз, наистина не желая да обсъждам личния си живот.

— Притеснявам се, че ще провалиш тази връзка по същия начин, както постъпи с всички дотук.

— Да я проваля? Мразя, когато се изразяваш на професионален жаргон. Съжалявам, че се зае да учиш психология. Защо не си избереш друга специалност? Например счетоводство? Няма да е зле да имам счетоводител тук.

— Знаеш за какво говоря.

Клоуи издиша бавно.

— Знам за какво говориш, но нямам намерение да го обсъждам.

Роуз я погледна, сякаш й правеше професионална преценка.

— Леле! Не мога да повярвам. Ти наистина се страхуваш да не прецакаш нещата с Джак, нали?

— Направо съм ужасена.