Джейн Ан Кренц
Проклятието (49)

46.

Тя остави Хектор на предната седалка на колата и се изкачи по стъпалата на внушителната къща. Резиденцията беше едно от множеството обширни имения на остров Мърсър, скъпо парче земя по средата на езерото Вашингтон.

Имотите на остров Мърсър бяха класически пример за най-старото правило в бизнеса: най-важно е мястото. Мостът свързваше острова със Сиатъл на запад и с разрасналите се скъпи предградия от източната страна на езерото. Къщите край брега имаха космически цени. На кейовете по цялото протежение на брега бяха закотвени скъпи яхти.

Клоуи погледна часовника си и натисна звънеца. Три часът.

Последния път, когато идва тук, й беше отворила икономка, но днес я посрещна лично Барбара Ролинс.

Барбара беше елегантно облечена жена на около седемдесет и пет години. Косата й беше сребристобяла и подстригана късо. Изисканият кремав панталон и бледосинята копринена риза изглеждаха скъпи. Малко синьо-бяло шалче беше вързано на шията й. На лявата й ръка имаше куп тънки златни гривни, а на пръстите й — великолепни пръстени.

— Здравейте, госпожице Харпър — поздрави тя. Тонът й беше сдържано любезен, с нотка на резервираност. По същия начин жените с нейното положение биха се обърнали към продавачка или наета служителка. — Моля, заповядайте.

— Благодаря — Клоуи знаеше, че не би могла да постигне такова ниво на сдържан финес, така че предпочете да се държи самоуверено като опитен професионалист. Това поведение обикновено се приемаше добре от клиенти като Ролинс.

Тя влезе в просторното фоайе на две нива. Огромен полилей висеше от тавана. Наподобяваше експлозия от кристални цветя.

— Моля, елате с мен — каза Барбара. — Искам да поговорим, преди да ви покажа колекцията. Сигурна съм, че разбирате какво ми струва решението да продам колекцията на Джордж. Той обожаваше всичките си артефакти.

— Спомням си.

Клоуи последва Барбара в стая, обзаведена в типичния за Сиатъл класически стил с различни нюанси на бежово и акценти от дърво. През прозорците се виждаше огромна градина. В дъното на градината беше кеят, на който се поклащаше моторна лодка с каюта. Последния път, когато Клоуи беше идвала тук, семейството притежаваше голяма яхта.

Младата жена автоматично отвори сетивата си и огледа напластяванията от психична енергия в стаята. Някои от тях датираха отпреди десетилетия. Отпечатъците по килимите светеха слабо с обичайната смесица от човешки емоции: любов, гняв, вълнение, копнеж, тъга и загуба. Но никой от отпечатъците не излъчваше неестествената топлина, която съпровождаше мощните парапсихични таланти. Нямаше следи и от смущаващите оттенъци на стимулираните от лекарството таланти.

Фактът, че изобщо проверяваше за присъствието на „Нощни сенки“ тук, в дома на свой стар клиент, й подсказа, че нервите й са опънати до крайност. Направи опит да се отпусне и да се подготви за работа.

— Не виждам яхтата — отбеляза Клоуи.

— Взеха я синът ми и съпругата му — обясни Барбара. — Но никое от децата не иска старинните предмети.

— Продажбите на наследени вещи често са трудни — каза Клоуи. Не за пръв път си имаше работа със скърбяща вдовица, която се чувстваше виновна, че продава колекцията от ценни антики на обичния си съпруг.

— Моля, седнете, госпожице Харпър — Барбара посочи ниска масичка от стъкло и камък, където бяха при готвени две изящни порцеланови чашки за кафе и две канички.

Клоуи потъна в едно от белите кресла и остави чантата си на пода до краката си.

Домакинята посочи блестящите сребърни канички.

— Чай или кафе?

— Чай, благодаря.

Барбара вдигна едната каничка.

— Както знаете, Джордж събираше колекцията си дълги години. Мисля, че имаше намерение да я дари на някой музей, но така и не успя да вземе решение по този въпрос. Синът ми и дъщеря ми настояват да продам артефактите. Но преди да взема решението си, искам да придобия някаква представа за стойността на различните предмети. Джордж ви имаше доверие. Казваше, че на вас може да се разчита. Мляко или захар?

— Не, благодаря.

Барбара й подаде чашата и чинийката. После си наля кафе.

— Предполагам, че ще се наложи да продам и къщата. Прекалено е голяма за мен. Но в момента изобщо не съм в състояние да си го представя. Живяхме тук четири десетилетия.

— Разбирам — кимна Клоуи.

Тя отпи от чая. В такива ситуации на клиентите им трябваше време да стигнат до разговора по същество. Затова слушаше с израз на любезно внимание и се стараеше да не поглежда към часовника си.

Накрая обаче остави чашката си с леко тракване върху масичката.

— Сега ще погледнем ли колекцията, госпожо Ролинс?

— Да, разбира се. Галерията е в дъното на къщата.

Барбара остави чашата си и се изправи. Поведе Клоуи по един коридор и спря пред врата, която изглеждаше подходяща за банков трезор. Набра някакъв код.

— Джордж построи тази галерия специално за колекцията си. С непробиваема система за сигурност и така нататък.

— Спомням си — кимна Клоуи.

Барбара отвори тежката врата и отстъпи, за да й направи път.

Клоуи влезе в сумрачното помещение. Пространството беше пълно със стъклени витрини, претъпкани с предмети. Голям брой каменни статуи населяваха галерията. Младата жена постави чантата си върху една масичка и посегна да я отвори. Нещо не беше наред със закопчалката. Неизвестно защо, не можеше да разбере какво да прави с нея. Почувства се замаяна. Направи опит да фокусира погледа си, но стаята се въртеше и всичко й се струваше странно.

Мракът започна да я обгръща и да я тегли към дълбините си.