Джейн Ан Кренц
Проклятието (21)

18.

— Има дни, госпожице Харпър, в които си мисля, че ако ми се наложи да изпея „Синьо шампанско“ още веднъж, ще превъртя напълно и ще изпотроша всичко на сцената.

Клоуи се усмихна.

— Навярно не е най-подходящият момент да ви кажа, че сте любимият певец на майката на моята асистентка.

Седяха във вътрешен двор с изглед към искрящ тюркоазен басейн, ограден с каменни колони и две редици класически статуи. Денят беше ясен и слънчев, но според Клоуи бе малко хладно за седене на открито, въпреки че бяха в пустинята. Все още беше декември и шестнайсет градуса си бяха шестнайсет градуса, което не бе достатъчно топло дори и по критериите на Сиатъл. Всички обаче се чувстваха добре, защото две газови отоплителни лампи излъчваха приятна топлина над мястото, където седяха.

Тук, във Вегас, дори времето не беше в състояние да попречи за създаването на желаната атмосфера. Сигурно в разгара на лятото, когато температурите надвишаваха четирийсет градуса, в двора на Дрейк Стоун щеше да бъде също толкова приятно. Редицата пръскалки по ръба на сенника щяха да охлаждат пространството с фина водна завеса.

Стоун ги бе посрещнал в типичен за Вегас стил. Беше изпратил лимузина да ги вземе от летището. Барчето в лимузината бе заредено със студена бира, шампанско и най-различни безалкохолни напитки. Двамата с Джак пийнаха газирана вода и се насладиха на луксозното пътуване до Уорм Спрингс Роуд, където се намираше скъпият квартал с частни имения. По пътя минаха край комплекси и търговски центрове, редуващи се с обширни незастроени площи, покрити с ниски пустинни храсти.

Високи каменни стени ограждаха имението на Дрейк Стоун. На портата имаше униформен пазач. Борове и сливи хвърляха сянка в двора. Главната къща изглеждаше като луксозна средиземноморска вила с басейн и огромен вътрешен двор с пищна зеленина.

Интериорният дизайнер на Стоун очевидно имаше слабост по онова, което във Вегас минаваше за ренесансов стил. Тежко позлатени мебели, тапицирани с брокат, с множество златни пискюли и кадифени възглавнички. Таванът в огромната дневна беше украсен с ръчно изрисувано небе с пухкави облаци и дебели херувимчета. Гоблени покриваха стените.

Стоун се държеше като сърдечен домакин, който очевидно се радваше на компанията на гостите си. Беше облечен с широк елегантен бял панталон, бяла риза с дълъг ръкав, бели сандали и дизайнерски слънчеви очила. На ръцете му имаше много пръстени, а на врата — няколко златни верижки. Златото и скъпоценните камъни изглеждаха истински.

Клоуи знаеше, че е около средата на шейсетте, но възрастта не можеше да се определи по вида му, сякаш бе балсамиран или консервиран. Очевидно се беше подлагал на множество пластични операции, и то от най-високо качество. Челюстта му бе удивително стегната, зъбите — ослепителнобели, а изкуственият тен — с хубав оттенък. Косата му беше гъста и тъмна като на деветнайсетгодишен младеж, макар че младежите вероятно не биха избрали тази бухнала прическа тип Помпадур.

Лесно можеше да се приеме, че Дрейк Стоун е карикатура на някогашната знаменитост от Вегас, но това би било голяма грешка, каза си Клоуи. Филис й бе обяснявала нееднократно, че са необходими интелигентност, прагматизъм, късмет и издръжливост, за да направиш дългогодишна кариера в шоубизнеса, на каквато се радваше Стоун. Още повече че в кариерата си разчиташе на един-единствен хит. Потребни бяха финансова находчивост и връзки, за да се натрупа такова състояние, което да позволи пресъздаването на римска вила в пустинята на Лас Вегас.

У Дрейк Стоун имаше нещо, което привличаше вниманието й, някакво слабо, но ясно забележимо енергийно излъчване. Клоуи го виждаше в психичните отпечатъци. Беше готова да се обзаложи, че Стоун има някакъв слаб паранормален талант, може би втора степен по скалата на Джоунс. Той вероятно не го осъзнаваше. Хората със силна интуиция обикновено приемаха дарбата си за даденост. Но през годините тя несъмнено бе подпомогнала успеха му в този жесток бизнес.

Отпи от чая, който й сервира икономката на Дрейк. Мъжете пиеха кафе. Клоуи осъзна, че си прекарва добре. Срещите с хора като Дрейк Стоун бяха една от привилегиите в работата й. Но Джак, който седеше на стола до нея, едва прикриваше нетърпението си, докато си разменяха любезности. Тъмните очила скриваха очите му и изражението му беше непроницаемо, но Клоуи усещаше напрегнатото му очакване.

Дрейк се засмя.

— Повярвайте ми, винаги се радвам да чуя, че съм нечий любим певец. Но признавам, щях да бъда поласкан, ако бях любимият певец на асистентката ви, а не на майка й.

— Майка й беше убита преди няколко години — каза Клоуи внимателно. — Споменът за майка й, която е слушала вашите песни, й е много скъп.

— Разбирам — кимна Дрейк със сериозно изражение. — Кажете й, че това е чест за мен.

— Непременно — Клоуи се усмихна. — Вярно ли е, че жените от публиката все още се редят на опашка след представлението, за да ви целунат?

— Вярно е — намигна й Дрейк. — Но аз правя това шоу тук от трийсет години. По онова време жените бяха трийсет години по-млади. По дяволите, аз също. Но стига сме говорили за мен. Как е Филис? Липсват ми мъдрите и съвети.

— Леля ми се чувства прекрасно. Все още приема обаждания от стари клиенти. Можете да й позвъните.

— Ще го направя — каза Дрейк. Той хвърли тайно един преценяващ поглед към Джак и отново се обърна към нея: — Любопитен съм как сте научили, че аз притежавам тази лампа. Купих я преди година от един дилър в интернет. Вие сте първите, които ме питат за нея.

— Работата ми е да търся разни предмети като тази лампа — обясни Клоуи. — Както ви е съобщила леля ми по телефона, господин Уинтърс ме нае да я открия. Той обмисля дали да не я придобие за колекцията си.

Дрейк се обърна към Джак:

— И какво диктува интереса ви към нея?

— Семейна ценност. Загубила се е при едно преместване преди години.

— Значи произхождате от доста интересно семейство — каза Дрейк.

— Защо мислите така? — попита Джак.

— Да го наречем предчувствие. Основава се на това какво приемате за семейна ценност — отвърна Стоун.

— А вас какво ви накара да я купите?

— Предавам се — вдигна ръка Дрейк. — Един дилър се свърза с мен по имейла. Беше видял в някакво списание голяма статия за дома ми. Та този човек ме убеди, че притежава оригинална лампа от края на седемнайсети век, която имала интересна история и подхождала изумително на дома ми. Твърдеше, че е направена от злато и декорирана със скъпоценни камъни. Какво да ви кажа? Бях твърде заинтригуван.

— И се съгласихте да я купите, без да сте я вадели? — попита Клоуи.

— Разбира се, че не — отвърна Дрейк. — Казах му, че искам лампата първо да бъде оценена от експерт. Поканих го да донесе лампата във Вегас. Смятах да я дам на някой местен специалист да я огледа.

Клоуи кимна.

— Едуард Харпър. Той ми е чичо.

— Точно така. Интериорният ми дизайнер го използва за много от нещата, които подбра за тази къща.

— Чичо Едуард е човекът, който ми каза, че вероятно притежавате тази лампа. Но не беше сигурен. Каза, че така и не я видял. Кого наехте да я оцени?

— Никого — отвърна Дрейк, отпи от кафето си и се облегна на стола си. — На сутринта, след като информирах дилъра, че съм уговорил експерт да направи оценка за автентичност, кутията с лампата пристигна в дома ми. Нямаше фактура, нито документи към пратката, никакво име на подател. Опитах да открия дилъра в интернет, но той бе изчезнал. Предположих, че лампата е била открадната и някой е искал да се отърве от нея.

— А защо не изпълнихте първоначалните си намерения — да дадете лампата за оценка от експерт? — попита Клоуи.

— Веднага щом отворих кутията, осъзнах, че това би било загуба на време. На пръв поглед металът прилича на злато, но не е злато. Това ми стана ясно на момента. Златото е меко, а материалът, от който е изработена тази лампа, е твърд като камък. Повярвайте ми, опитах да направя вдлъбнатина на повърхността, но не успях. Това нещо е изработено от някаква модерна сплав.

— Ами скъпоценните камъни? — запита Клоуи.

Дрейк направи гримаса.

— Просто големи мътни парчета стъкло. Нямаше нужда Едуард Харпър да ми казва, че лампата със сигурност не е изработена през седемнайсети век.

— По дяволите — каза Джак с равен тон и погледна Клоуи. — Трябваше да се досетя, че стигнахме до лампата прекалено бързо и лесно, за да е истинската.

Заля я вълна от разочарование и огорчение. Към това се добави и усещане за неловкост. Като цяло се почувства смазана.

— А бях толкова уверена в успеха — тя погледна Дрейк. — Напълно ли сте сигурен за камъните?

— Е, тях също не успях да надраскам, така че е възможно да са някакви високотехнологични кристали — призна той. — Направих няколко опита с чук и после с дрелка. С нищо не можах да пробия повърхността им.

— Почакайте — намеси се Джак, — направили сте всичко възможно, за да унищожите лампата?

Стоун сви рамене невъзмутимо.

— Трябва да призная, че тя предизвика любопитството ми. Нещо в нея ме заинтригува. Но след известно време започна да ми действа потискащо. Не мога да го обясня. Отначало я сложих на специална поставка в една от баните за гости. Като шега, нали разбирате. Но икономката ми каза, че от лампата я побиват тръпки. След известно време осъзнах, че не я искам в дома си. Прибрах я обратно в кутията, заковах капака и я сложих на място, където няма да я виждам често.

Клоуи се прокашля.

— Ако лампата ви е смущавала, защо сте я задържали? Защо просто не я изхвърлихте на боклука?

— И аз не знам — отвърна Дрейк. — От време на време се канех да направя точно това. Но по някаква причина не го сторих. Има нещо странно в нея — той погледна Джак. — Всеки път, когато се наканех да се отърва от нея, ме спохождаше странното чувство, че трябва да я задържа — усмихна се с една от широките си сценични усмивки. — Сякаш съм чакал да се появи истинският й собственик.

„Има нещо странно в нея.“ Искрица надежда проблесна в съзнанието на Клоуи. Паранормалните артефакти имаха уникално въздействие върху хората, привличаха ги неудържимо, особено тези, които притежаваха поне малко талант. Може би Дрейк Стоун беше доловил енергията на предмета. Но лампата на Уинтърс бе изработена през седемнайсети век. Дрейк изглеждаше сигурен, че неговата лампа е съвременно творение.

Джак отново изглеждаше заинтригуван.

— Бих искал да я видя, ако нямате нищо против.

— Елате с мен — Дрейк остави чашата с кафе настрана и стана от стола си. — Честно казано, много бих се радвал, ако ме отървете от нея. По дяволите, готов съм да ви платя, за да я вземете.

Той закрачи през тънещата в зеленина градина.

Клоуи погледна към Джак, но той вече бе скочил на крака и вървеше след Стоун. Тя остави чая си и последва двамата мъже. Познато чувство на въодушевление се надигаше у нея. Интуицията на Харпър винаги й подсказваше кога е на вярна следа.

Дрейк мина през лабиринта от растения, статуи и фонтани и се приближи до ниска постройка, скрита зад висок жив плет. Спря, извади ключове от джоба си и отключи вратата.

— Както ви казах, остана в къщата само около седмица — той отвори вратата широко. — Не можах да издържа повече. Момчетата, които поддържат басейна, доста роптаха, когато я прибрах тук, в техния склад, но като се има предвид колко им плащам, сметнах, че могат да я понесат.

— А те от какво се оплакваха? — попита Джак.

— Бяха решили, че в дървената кутия има някакви токсични химикали или пестициди за градината. Искаха да се отърват от съдържанието й.

— Лош мирис ли има? — попита Клоуи.

— Не — Дрейк се усмихна мрачно. — Но каквото и да е, действа на нервите на човек.

Той се пресегна и натисна ключа за осветлението на стената до вратата. После отстъпи встрани.

Сноп тъмна енергия се понесе откъм вътрешността на постройката. Клоуи усети, че не само косъмчетата на врата й настръхват, но цялото й тяло се стегна, а пулсът й се ускори. Побиха я ледени тръпки. Знаеше, че Джак също усеща това течение. Той не каза нищо, но тя се досети, че е отворил всичките си сетива. Енергията пулсираше невидимо в атмосферата около него. Той застана на прага и надникна в сенчестата стаичка.

Клоуи пристъпи напред и надникна иззад рамото му към претъпканото помещение. Няколко секунди по-късно, когато очите й се адаптираха към сумрачната светлина, различи многобройни градинарски инструменти, химикали за водата в басейна и приспособления за почистването му. Не видя никаква дървена кутия.

— В дъното е — каза Дрейк, сякаш бе прочел мислите й. — Под едно платнище.

Джак свали слънчевите очила, пусна ги в джоба на ризата си и влезе в къщичката, като че знаеше съвсем точно къде отива.

— Ще изчакам тук — каза Клоуи. Той не даде знак, че я е чул.

Атмосферата бе наситена с енергия, но това не бяха зловещите вълни, които се носеха от вътрешността на стаичката. Клоуи включи паранормалните си сетива и погледна надолу. Гореща ултравиолетова светлина маркираше стъпките на Джак.

Тя чу шум от разместване на градинарски инструменти в дъното на помещението. След малко Джак се появи, понесъл дървена кутия под мишница. Със свободната си ръка сложи отново слънчевите си очила.

— Ще я взема — каза той на Стоун. — Колко искате за нея?

— Не сте отворили кутията — отбеляза Дрейк.

— Не е нужно — обясни младият мъж. — Каквото и да има в нея, то ми принадлежи.

Дрейк го изгледа дълго и замислено, после белите му зъби блеснаха.

— Ваша е, господин Уинтърс. Напълно безплатно. Първо, аз самият не съм плащал за нея, и второ, ще ми спестите време и усилия, защото така или иначе съм решил да се отърва от нея. За мен това е добра сделка.

— Мога да си позволя да платя — настоя Джак.

— Знам това. Вие сте Джак Уинтърс от „Уинтърс Инвестмънтс“, нали?

— Проучили сте ме.

— Разбира се. Богат сте като Бог. Но аз също съм богат. Вземете лампата. Ваша е.

Джак се вгледа в него. Клоуи усети нов прилив на енергия. После Джак кимна веднъж, сякаш да потвърди, че сделката е сключена.

— Длъжник съм ви — каза той. — Ако се нуждаете от нещо и аз мога да ви го осигуря, ще го направя.

— Да, знам това — кимна Дрейк. Очевидно бе доволен от сделката. — Стига ми, че го казвате. Парите не могат да купят всичко, дори в този град. Преди доста време научих, че в някои случаи е много по-важно да ти дължат услуга, отколкото пари.

И затвори вратата на постройката.