Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (97)

95.
Атаклена

Тя гледаше как брадатият човек чете съобщението за четвърти път и не можеше да не се зачуди дали постъпва правилно. Обрасъл с буйна коса, брадясал и гол, майор Пратахулторн изглеждаше като истински образец на див всеяден вълкон… същество прекалено опасно, та да му се вярва.

Той пак погледна съобщението и за миг единственото, което тя успя да долови, беше напрежението, пробягало от раменете по ръцете му към мощните, здраво свити юмруци.

— Изглежда, че ми заповядват да ви простя и да следвам вашата политика, госпожице. — Последната дума завърши с изсъскване. — Това означава ли, че ще бъда освободен, ако обещая да се държа добре? Как мога да съм сигурен, че тази заповед не е фалшифицирана?

Атаклена знаеше, че няма избор. През предстоящите дни тя нямаше да е в състояние да отделя шими, за да продължат да пазят Пратахулторн. Онези, на които можеше да разчита да пренебрегнат заповедния глас на човека, бяха съвсем малко, и той вече четири пъти бе правил почти успешни опити да избяга.

— Не се съмнявам, че ще ме убиете в мига, в който откриете, че писмото не е истинско — отвърна Атаклена.

Зъбите му проблеснаха.

— Имате думата ми за това — увери я той.

— И за какво друго?

— Според тези заповеди от Правителството в изгнание нямам избор, освен да се държа така, сякаш не съм бил отвличан, да се преструвам, че не е имало бунт, и да съобразявам стратегията си с вашите съвети. Добре. Съгласен съм с това, но и вие запомнете, че ще се оплача на командирите си на Земята при първа възможност. И те ще отнесат въпроса до ТААСФ. А щом решението на координатор Онийгъл бъде отменено, аз ще те намеря, малка тимбримке. Ще те намеря!

Оголената, открита омраза в ума му мигновено я накара да потръпне. Човекът не скриваше нищо. Под думите му гореше истина. Тя кимна на Бенджамин.

— Пусни го.

С нещастен вид и избягвайки да среща погледа на тъмнокосия човек, шимът смъкна клетката и отвори вратата. Пратахулторн излезе, като потриваше ръце. После, съвсем ненадейно, скочи към нея и се засмя, когато Атаклена и шимите отстъпиха.

— Къде са хората ми? — отсечено попита той.

— Не зная точно — отвърна Атаклена, докато се опитваше да възпре гийровия прилив. — Пръснахме се на малки групички и дори трябваше да изоставим пещерите, когато стана ясно, че са разкрити.

— Ами това място? — посочи към димящите склонове на връх Фоси Пратахулторн.

— Очакваме врагът да се появи и да ни атакува всеки момент — честно отвърна тя.

— Добре — каза майорът. — Не повярвах и на половината от това, което ми разказа вчера за Церемонията на Ъплифта и за последствията от нея. Но ще ти кажа едно — ти и твоето татенце, изглежда, наистина доста сте размърдали губруанците.

Той подуши въздуха, сякаш вече се опитваше да долови някаква следа.

— Предполагам, че имаш тактическа карта и инфокладенец за мен?

Бенджамин му подаде един от преносимите компютри, но Пратахулторн го спря с ръка.

— Не сега. Първо да се измъкнем оттук. Искам да се махна от това място.

Атаклена кимна. Отлично разбираше как се чувства майорът.

Пратахулторн се засмя, когато момичето отклони подигравателно рицарския му поклон и настоя той да тръгне пръв.

— Както искаш.

Запровираха се през дърветата и затичаха под гъстия покров на гората. След малко чуха нещо, което звучеше като гръмотевица, паднала на мястото на убежището, макар че в небето нямаше облаци.