Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (106)

104.
Галактяните

Тенанинът Боулт наду гребена си до максимална височина и разпери блестящите шипове на лактите си преди да се качи на мостика на огромния боен кораб „Атанасфайър“. Там, до грамадния екран, на който с бляскави цветове беше представена диспозицията на флотата, го чакаше човешката делегация. Нейният водач, възрастна женска, чиято светла коса все още лъщеше на места с цвета на жълто слънце, официално се поклони под съответния ъгъл. Боулт отвърна с прецизно прегъване в кръста и посочи екрана.

— Адмирал Алварес, мисля, сама разбирате, че последните мини на врага вече са прочистени. Готов съм да излъча до Галактическия институт по цивилизована война нашата декларация, че губруанската възбрана върху тази система е вдигната.

— Радвам се да чуя това — отвърна жената. Нейната човешка усмивка — оголване на зъбите — беше за тенанините един от най-лесните за разтълкуване жестове. Човек толкова опитен в галактическите дела, колкото легендарната Елена Алварес, сигурно знаеше ефекта на това вълконско изражение върху други същества. Така че сигурно го беше използвала целенасочено.

Е, такава фина заплаха играеше приемлива роля в сложната игра на блъфиране и преговори. Боулт бе достатъчно честен, за да признае, че той също го вършеше. Точно затова беше надул високия си гребен преди да влезе тук.

— Ще ми бъде приятно отново да видя Гарт — прибави Алварес. — Само се надявам да не станем непосредствена причина за нов холокост на този нещастен свят.

— Ще се постараем да избегнем това на всяка цена. А ако се случи най-лошото — ако тази банда губруанци напълно загуби самообладание, — тогава целият им гаден клан ще плати за това.

— Малко ме интересуват наказанията и обезщетенията. Тук са заложени хора и цяла една деликатна екостистема.

Боулт се въздържа от коментар. „Трябва да съм по-внимателен — помисли си той. — Не е подобаващо други да напомнят на тенанините — защитници на целия Потенциал — за задължението да закрилят места като Гарт.“

Беше особено нахалство справедливо да те гълчат вълкони.

„И отсега насетне те ще ни се врат навсякъде, ще се заяждат и ще ни критикуват, а ние ще трябва да ги слушаме, защото човеците ще са етапни спътници на един от нашите клиенти. Това е само едно от нещата, с които ще трябва да заплатим за съкровището, намерено ни от Коулт.“

Човеците осъществяваха огромен натиск при преговорите, както и се очакваше от клан, изпитващ толкова отчаяна нужда от съюзници, като техния. Тенанинските сили вече се бяха изтеглили от всички райони на конфликт със Земята и Тимбрим. Но земянитите настояваха за много повече от това в замяна на помощ при ъплифтирането на новата раса клиент, наречена „Горила“.

В резултат те искаха великият клан Тенанин да се съюзи с окаяните и презрени вълкони и шегаджиите тимбрими! И това в момент, в който ужасният Соро-Тандуански съюз изглеждаше неудържим сред звездните пътища. Та това спокойно можеше да изложи на опасност от унищожение и самите тенанини!

Ако зависеше от Боулт, който си беше имал работа с достатъчно вълкони, та да му стигнат до края на живота му, изходът бе да им каже да вървят по Ифни и там да си търсят съюзници.

Но не зависеше от Боулт. На родната му планета отдавна съществуваше силно малцинство, което съчувстваше на земянитския клан. Успехът на Коулт, позволяващ на Великия клан да постигне лаврите на нов патронат, скоро можеше да спечели на тази фракция и правителство. При такива обстоятелства Боулт смяташе за благоразумно да запази това мнение за себе си.

Един от неговите подкомандири приближи и отдаде чест.

— Определихме позициите, заети от губруанската отбранителна флотилия — докладва той. — Групирали са се доста близо до планетата. Разположението им е необичайно. Бойните ни компютри смятат, че ще е много трудно да го пробием.

„Хм. — Боулт реши да провери това на екрана. — Блестяща разстановка на ограничени сили. Дори оригинална, навярно. Колко необичайно за губруанците.“

— Няма значение — изсумтя той. — Дори да няма гъвкав начин, те въпреки това ще видят, че идваме с повече от необходимата огнева мощ и ще си свършим работата с груба сила, ако е необходимо. Ще отстъпят. Трябва да отстъпят.

— Разбира се, че трябва — съгласи се човешкият адмирал. Но гласът й не звучеше убедено. Всъщност звучеше тревожно.

— Готови сме да се приближим до автоматичната отбранителна система — докладва офицерът на пулта.

Боулт кимна.

— Добре. Действайте. Оттам можем да се свържем с врага и да му съобщим намеренията си.

Напрежението нарасна, когато армадата се приближи до скромното слънце на системата. Макар тенанините гордо да твърдяха, че не притежават психична сила, Боулт като че ли почувства погледа на земянитската жена върху себе си и се зачуди как е възможно да я намира за толкова заплашителна.

„Та тя е само един вълкон“ — напомни си той.

— Ще възобновим ли дискусията си, командире? — попита адмирал Алварес.

Той нямаше друг избор, освен да се съгласи, разбира се. Щеше да е най-добре, ако постигнат по-голямата част от договореностите преди да пристигнат и преди да бъде обявена декларацията за обсадата.

И все пак Боулт нямаше намерение да подписва никакви договори, докато не получеше възможност да беседва с Коулт. Този тенанин имаше репутация на вулгарен и доста фриволен — тъкмо тя му беше спечелила изгнанието на този затънтен свят. Но сега, изглежда, той бе постигнал безпрецедентни чудеса. Политическото му влияние у дома щеше да е огромно.

Боулт искаше да се възползва от опита на Коулт, от очевидното му умение да се справя с тези вбесяващи същества.

Помощниците му и човешката делегация се изнизаха от мостика към заседателната зала. Но преди да тръгне, Боулт хвърли още един поглед към тактическия екран и смъртоносния на вид губруански боен ред. Въздухът шумно излизаше през дихателните му процепи.

„Какво са намислили птицеподобните? — чудеше се той. — Какво ще правя, ако тези губруанци се окажат безумни?“