Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (107)

105.
Робърт

В някои райони на Порт Хеления имаше повече стражеви роботи от всякога. Те сурово охраняваха владенията на господарите си и стреляха срещу всеки, минал прекалено наблизо.

Навсякъде другаде обаче революцията сякаш вече бе извършена. Плакатите на нашествениците се валяха из канавките. На един от оживените улични ъгли Робърт видя нова картина, издигната наскоро на мястото на губруански пропагандни материали. Нарисувана в стила, наречен „фокусен реализъм“, тя изобразяваше семейство горили, загледани с едва изгряваща, но обнадеждаваща разумност, към блестящ хоризонт. Закрилнически застанали до тях, показващи пътя към прекрасното бъдеще, бяха нарисувани две идеализирани, високочели неошимпанзета.

О, да, в картината също имаше човек и тенанин, доста неясни, някъде далеч във фона. Робърт си помисли, че наистина е много мило от страна на художника да си спомни и да ги включи.

Силно охраняваната совалка, в която седеше, преминаваше през пресечката прекалено бързо, за да може да разгледа картината подробно, но му се стори, че шимито не прилича много на Гейлит. Фибен, от друга страна, трябваше да е поласкан.

Скоро „свободните“ части от града останаха зад тях и те навлязоха на запад в участъци, патрулирани със строга военна дисциплина. Когато се приземиха, губруанските стражи припряно излязоха навън и застанаха на пост, докато Робърт и Ютакалтинг се изкачиха по рампата, водеща към блестящия нов филиал на Библиотеката.

— Това е доста скъпа сграда, нали? — попита той тимбримския посланик. — Ще можем ли да я запазим, ако тенанините успеят да изритат птичките?

Ютакалтинг сви рамене.

— Навярно. А може би също и Церемониалната могила. Твоят клан определено ще получи обезщетение.

— Но изпитвате някакви съмнения.

Ютакалтинг застана в огромното фоайе, в което се намираха засводената зала и извисяващият се кубичен инфосклад.

— Просто мисля, че няма да е разумно да броите пилетата преди пролетта.

Робърт разбра какво иска да каже Ютакалтинг. Дори поражението на губруанците можеше да се осъществи на немислима цена.

— Казва се „пилците се броят наесен“ — поправи той тимбрима, който винаги с готовност усъвършенстваше познанията си за англическите метафори и идиоми. Този път обаче Ютакалтинг не му благодари. Раздалечените му очи като че ли проблеснаха.

— Помисли за това — каза той.

Скоро Ютакилтинг беше потънал в разговор с кантенския Главен библиотекар. Тъй като не успяваше да следи бързия им, модулиран галактически, Робърт тръгна на обиколка из новата Библиотека, като я оценяваше и оглеждаше читателите й.

С изключение на няколкото члена от екипа на Великия екзаминатор, всички останали бяха птицеподобни. Присъстващите губруанци бяха разделени от пропаст, която той можеше да кенира, а също и да види. Почти две трети от тях се бяха събрали отляво. Те гукаха и хвърляха неодобрителни погледи към по-малката група, състояща се почти изключително от военни. Последните също не излъчваха щастливи вибрации, но криеха това успешно, гордо и енергично се занимаваха със задачите си и отвръщаха на неодобрението на сънародниците си с арогантно презрение.

Робърт не се опита да се скрие. Вълната от погледи, която привлече, му беше приятна. Те очевидно знаеха кой е. Щом простото минаване покрай тях ги караше да прекъсват работата си, толкова по-добре.

Той се приближи до група губруанци — според панделките им очевидно членове на жреческата каста на Благопристойността — поклони се под, както се надяваше, правилен ъгъл и се ухили, когато цялата обидена сюрия бе принудена да се строи и учтиво да му отвърне.

Накрая стигна до инфосектор, форматиран по начин, който разбираше. Ютакалтинг все още беседваше задълбочено с библиотекаря, така че Робърт реши да види какво може да намери сам.

Постиженията му бяха незначителни. Врагът очевидно се беше подсигурил срещу неупълномощен достъп до информация за космическото пространство на Гарт или за предполагаемо обединилите се бойни флоти на тенанините. И все пак Робърт продължи да опитва. Времето течеше, докато той проучваше текущата инфомрежа и откриваше къде са поставили бариерите си нашествениците.

Толкова дълбоко се бе съсредоточил, че отначало не осъзна настъпилата в Библиотеката промяна. Автоматичните звукозаглушители не бяха позволили на усилващата се врява да наруши концентрацията му, но когато най-после вдигна поглед, видя, че сред губруанците е настъпила суматоха. Те размахваха пухестите си ръце и се трупаха плътно до холоекраните. Повечето от военните бяха изчезнали.

„Какво им става?“ — зачуди се той.

Не си въобразяваше, че губруанците ще го приветстват с добре дошъл, ако отиде да наднича над раменете им. Но можеше да е нещо по местните новини!

Той бързо използва собствения си екран, за да получи достъп до обществената видеостанция. Доскоро цензурата беше строга, но през последните няколко дни, откакто войниците бяха призовани да изпълняват бойните си задължения, медиите бяха попаднали под контрола на кастата на Цените и Предпазливостта, а навъсените апатични бюрократи май изобщо не се интересуваха от тях.

Екранът премигна, после се проясни и показа възбуден шим репортер.

— … И така, според последните съобщения, изглежда, изненадващата офанзива от Мулун все още не е ангажирала окупационните сили. Губруанците като че ли не са в състояние да се разберат как да отговорят на декларацията на приближаващите сили…

Робърт се зачуди дали тенанините вече не бяха направили своето заявление. Не се очакваше да го сторят поне още няколко дни. После вниманието му бе привлечено от една дума.

„От Мулун ли?“

— … Сега ще препредадем декларацията, прочетена едва преди пет минути от обединените командири на армията, която в момента напредва към Порт Хеления.

Картината на холоекрана се промени. Лицето на говорителя беше изместено от съвсем наскоро записан образ, показващ три фигури, застанали на фона на гора. Робърт премигна. Той позна тези лица, две от тях — незабавно. Едното бе на шена Бенджамин. Другите две бяха на жените, които обичаше.

— … и така ние предизвикваме нашите потисници. В битка се държахме добре, според изискванията на Института за цивилизована война. Това не може да се каже за нашите врагове. Те използваха престъпни средства и допуснаха да бъде причинена вреда на невоюващи местни видове от един крехък свят. И най-лошото — те мамеха.

Робърт зяпна. Образът се отдалечи, за да покаже взводове шими — с най-разнороден асортимент оръжия, — които излизаха от гората на открито, придружени от няколко човеци с изпълнени с ярост очи. Пред камерата говореше Лидия Маккю, човешката лобювница на Робърт. Но Атаклена стоеше до нея и по очите на извънземната си съпруга той видя и разбра кой е написал думите.

И знаеше на кого принадлежи тази идея.

— Ето защо ние настоятелно искаме да изпратят най-добрите си войници, въоръжени като нас, които да се срещнат с нашите представители открито в долината Сайнд…

— Ютакалтинг — дрезгаво каза той. После повтори по-високо: — Ютакалтинг!

Звукозаглушителите бяха усъвършенствани от сто милиона поколения библиотекари. Но през цялото това време бе имало само няколко вълконски раси. Огромната зала отекна.

Миг след това заглушителите сподавиха неучтивите вибрации и отново наложиха спокойна тишина.

Но не можеха да направят нищо срещу тичането в Библиотеката.