Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (61)

59.
Фибен

Фибен и Гейлит седяха един до друг под немигащия поглед на маскираните губруански техници, които настройваха уредите си с безстрастна прецизност. Многолещови глобуси и пластини се носеха от всички страни и ги наблюдаваха. Изпитателната зала беше джунгла от блестящи тръби и лъскави машини, всички антисептични и стерилни.

И все пак смърдеше на птици. Фибен сбърчи нос и за пореден път си наложи да не мисли враждебно за губруанците. Сигурно няколко от внушителните машини бяха детектори. И макар да бе съмнително, че те наистина могат да „четат ума му“, галактяните определено щяха да са в състояние да проследят повърхностното му отношение.

Фибен потърси нещо друго, за което да мисли, наведе се наляво и заговори на Гейлит.

— Разговарях със Силви тази сутрин. Тя ми каза, че не се е връщала в „Маймунска ракия“ от онази нощ, когато за пръв път дойдох в Порт Хеления.

Гейлит се обърна и го погледна неодобрително.

— И какво? Игричките като онзи неин стриптийз вече може и да са излезли от употреба, но съм сигурна, че губруанците си намират други начини да използват уникалните й заложби.

— Оттогава тя отказва да прави такива неща, Гейлит. Честно. Не виждам защо се държиш така враждебно към нея.

— И аз не мога да разбера как може да си толкова дружелюбен с един от тъмничарите ни! — изръмжа Гейлит. — Тя е условничка и колаборационист!

Фибен поклати глава.

— Всъщност Силви изобщо не е условничка, нито даже сива или жълта. Тя има зелена карта за възпроизводство. Присъединила се е към тях, защото…

— Не давам и пукната пара какви са били причините й! О, мога да си представя каква страдалческа история ти е разказала, как си е бършела сълзите и те е размеквала за… Глупчо такъв!

От една от съседните машини се разнесе нисък глас:

— Млади разумни неошимпанзета… запазете тишина. Запазете тишина, млади клиенти…

Гейлит се обърна и стисна зъби.

Фибен премигна. Искаше му се да я разбира по-добре. През повечето време си нямаше и най-малка представа какво я дразни.

Именно мрачното й настроение го беше накарало да започне да разговаря със Силви, просто за компания. Понечи да обясни това на Гейлит, но реши, че няма да има полза. По-добре да почака. Тя щеше да излезе от меланхолията си. Така ставаше винаги.

Затворничеството им вече бе по-различно. На Фибен всъщност дори му се струваше, че от него има полза. Например за пръв път през живота си той наистина имаше време просто да седи и да мисли. Похитителите им сега им позволяваха да четат и той беше взел доста книги, които винаги бе искал да прочете. Разговорите с Гейлит му бяха разкрили тайнствения свят на галактологията. Той, на свой ред, й бе разказал за огромната работа, свършена на Гарт — за деликатното подтикване на една унищожена екосистема отново към живот.

Дори ежедневното тестване от страна на губруанците беше интересно.

Без предупреждение машините внезапно се дръпнаха настрани и отвориха свободен път пред тяхната пейка.

— Ние свършихме, свършихме… Вие се справихте добре, справихте добре, вие се… Сега вървете, движете се към транспорта си.

Щом излязоха от сградата, видяха едрия губруанец. Гъстата му, леко блестяща перушина изглеждаше по-разрошена от последния път. Това го правеше още по-различен от обикновените губруански функционери, които бяха виждали. На някои места перата му бяха започнали да изглеждат проскубани. Птицеподобният аристократ носеше нещо като раирана яка и нетърпеливо се разхождаше на пръта си.

— Охо — промърмори Фибен. — Това е нашият стар приятел, Господарят на Добрия тон.

— Нарича се Сюзерен на Благопристойността — напомни му Гейлит. — Раираната торква означава, че е лидер на жреческата каста. Дръж се прилично. Не се чеши и гледай какво правя аз.

— Шъ та имитирам съвсем точно, госпожа.

Гейлит не обърна внимание на сарказма му и тръгна към ярко оцветената лодка. Фибен вървеше на крачка зад нея.

Когато стигнаха площадката, един квакуанец с пухест гребен им се поклони. Съвсем леко.

— Имате честта — честта… нашият патрон — знатен патрон, да благоволи да покаже — на вас, полуоформените… благосклонно вашата участ.

— Почетени сме от вниманието, което твоят господар, високопоставеният патрон от велик клан, благоволява да ни окаже — каза Гейлит на бавно и внимателно произнесен галактически седем. — Въпреки това си запазваме, в името на собствените си патрони, правото да не одобряваме действията му.

Дори Фибен ахна. Събралите се квакуанци загукаха от гняв и заплашително се накокошиниха.

Три високо изцвъртяни ноти рязко пресякоха гневния изблик. Главният квакуанец бързо се обърна и се поклони на Сюзерена. Губруанецът отвори клюна си, наведе се и погледна Гейлит първо с едното око, после и с другото. Фибен усети, че по тялото му се стичат реки пот.

После Сюзеренът изграчи изявление на галактически три. Единствено Фибен забеляза тръпката на облекчение, която се спусна по напрегнатия гръб на Гейлит. Той не можеше да следи помпозните думи на Сюзерена, но един машинен преводач бързо започна да превежда:

— Добре казано — казано добре… заявено добре за заловени войници, клиенти на вражеския клан Земя… Елате тогава — елате и вижте… елате и вижте, и чуйте сделката, която сигурно няма да отхвърлите — дори и в името на патроните си.

Гейлит и Фибен се спогледаха. После едновременно се поклониха.

 

 

Лодката се понесе на юг покрай затворените вълноломи на Порт Хеления и пресече залива. Това беше първата възможност на Фибен да види как се е променило пристанището след пристигането на нашествениците.

Риболовната флота беше осакатена. Повечето траулери бяха закотвени до брега или вдигнати на сух док. Главното търговско пристанище също беше почти пълно мъртвило, а входът му бе препречен от извисяваща се, извита стена — огромна крепост от кераметал.

От Пойнт Бореалис скалистият морски бряг на няколко километра на север и изток към Порт Хеления беше пуст. Клоните на боровете по хребета леко се полюляваха.

На юг обаче, отвъд тесния проток, положението беше съвсем различно. Теренът зад приземения боен кораб бе променен. Горите бяха изчезнали, дори очертанията на скалите бяха други. Прах се вдигаше от някакво място, скрито точно зад хоризонта и над него бръмчаха рояци летателни машини.

Много по̀ на юг, към космодрума, се издигаха нови куполи — част от губруанската отбранителна мрежа, съоръженията, които градските партизани не бяха успели да разрушат по време на провалилото се въстание. Но лодката, изглежда, не се бе насочила нататък. По-скоро се бяха отправили към новата сграда на хълмистите склонове между Аспинал Бей и Силмарско море.

Фибен знаеше, че е безнадеждно да пита какво става. Квакуанските техници и слуги бяха учтиви, но това бе някакъв суров вид любезност, навярно дължаща се на заповедите, които бяха получили. И не бяха предразположени да съобщават много информация.

Гейлит дойде при него до парапета, хвана го за лакътя и прошепна:

— Виж.

Лодката се издигаше над скалите.

Върхът на един от хълмовете близо до брега беше подравнен. В подножието му имаше няколко сгради, които Фибен определи като протонни енергостанции, по склона нагоре пълзяха кабели. На върха се виждаше полусферична постройка, отворена като мраморна купа под слънчевите лъчи.

— Какво е това? Излъчвател на силово поле ли? Някакво оръжие?

Фибен сви рамене.

— Не зная. Не прилича на нещо военно. Но каквото и да е, сигурно поглъща ужасно много енергия. Погледни всичките тези енергостанции. О, Всеблаго!

Над тях се плъзна някаква сянка — не с пухкавата, дрипава студенина на облак, който закрива слънцето, а с внезапния остър мраз на нещо солидно и огромно. Фибен потръпна и се наведе, Гейлит също. Само на сто метра над тях прелетя гигантски лифтероносач. Птицеподобните им домакини обаче изглеждаха необезпокоени. Сюзеренът стоеше на пръта си и невъзмутимо пренебрегваше тътнещите полета, които караха шимите да треперят.

„Не обичат изненадата — помисли си Фибен. — Но са абсолютно спокойни, когато знаят какво става.“

Сюзеренът на Благопристойността царствено клечеше върху пиедестала си. „Какво ли си е наумило това птиченце?“ — чудеше се Фибен. Но не бе съвсем сигурен, че наистина иска да знае.

 

 

Галактическият три на Сюзерена беше помпозен и официален, украсен със ситни, изтънчени танцови стъпки. Механичният превод не помогна много на Фибен. Той откри, че наблюдава по-скоро Гейлит, отколкото галактянина, докато се опитваше да следи за какво разговарят.

— … допустима поправка на Ритуала на Избора на Съветник по Ъплифта… изменение, направено по време на стрес, от висши представители на клиентите… ако е изпълнено наистина в най-добрите интереси на тяхната раса патрон… — Гейлит изглеждаше видимо потресена. Устните й бяха здраво стиснати, преплетените й пръсти бяха побелели от напрежение. Когато Сюзеренът престана да цвърти, машинният преводач продължи още малко, после надвисна тишина, нарушавана единствено от свистящия покрай тях въздух и тихото бръмчене на двигателите.

Гейлит преглътна и се поклони. Изглежда, беше загубила дар слово.

— Поч-почитаеми старейшина, ние… ние не можем да говорим от името на патроните си или даже от името на всички шими на Гарт — почна накрая тя. — Онова, което искате, е… е…

Сюзеренът отново заговори, сякаш отговорът й беше завършен. Или навярно просто не смяташе, че за един патрон е неучтиво да прекъсва клиент.

— Не е нужно — нужно не е… да отговаряте сега — произнесе преводачът, когато губруанецът зацвъртя и заподскача на пръта си. — Проучете — изучете — обмислете… материалите, които ще ви бъдат дадени.

Фибен и Гейлит последваха един квакуанец до местата си в задната част на лодката.

— За какво беше всичко това? — прошепна Фибен. — Каква е тази церемония, за която говореше проклетото пиле? Какво иска да направим?

— Шт! — спря го Гейлит. — Ще ти обясня по-късно. Моля те, остави ме да помисля.

Когато ги върнаха в килията им, откриха, че са направени ужасно много промени.

— Май сме издържали всички тестове — рече Фибен.

Бяха им свалили веригите скоро след първото посещение на Сюзерена. След това смениха сламата на пода с дюшеци и им позволиха да четат книги.

В сравнение със сегашното положение обаче предишната обстановка наистина изглеждаше спартанска. Подът беше застлан с килим и по-голямата част от едната стена бе покрита със скъп холотапет. Бяха вкарали легла, столове, бюро и дори музикален пулт.

— Подкуп — промърмори Фибен, докато разглеждаше записните кубове. — Вече е дяволски сигурно, че ние имаме нещо, което искат. Може би Съпротивата не е ликвидирана. Може би Атаклена и Робърт продължават да ги жилят и те искат ние да…

— Това няма нищо общо с твоя генерал, Фибен — със съвсем тих, почти шепнещ глас каза Гейлит. — Или поне не много. Въпросът е много по-важен. — Лицето й беше напрегнато. Целия обратен път тя бе прекарала в нервно мълчание.

Гейлит му даде знак да я последва до новата холостена. В момента тя беше настроена да изобразява триизмерна картина на абстрактни фигури и мотиви — сякаш безкраен изглед от лъскави кубове, сфери и пирамиди, простиращ се до безграничната далечина. Шимито седна и започна да си играе с копчетата.

— Това е скъпо устройство — малко по-високо от необходимото каза тя. — Хайде да се позабавляваме и да разберем какво може да прави.

Гейлит се съсредоточи върху копчетата.

— Това може да е обяснението — чу я той да си мърмори. Картината премигна и на нейно място внезапно се извиси зелена стена от листа — сцена от джунглата, толкова близка и действителна, че Фибен почти усети как скача и изчезва в зелената мъгла.

Той се загледа в сцената, която бе избрала Гейлит, и веднага разбра, че това не е просто гартската джунгла. Преплетената с лиани дъждовна гора беше жива, прелестна, шумна сцена, изпълнена с цвят и многообразие. Птици грачеха, пронизително крещяха маймуни.

„Значи Земята“ — помисли си той и се зачуди дали Галактиката ще му позволи да изпълни мечтата си някой ден да види родната планета. Както бе тръгнало, беше малко вероятно.

— Просто ме остави да настроя това тук, да го направя по-реалистично — каза Гейлит. Звукът се усили и отвсякъде ги обгърна шумът на джунглата. „Какво се опитва да направи?“ — зачуди се Фибен.

Изведнъж забеляза нещо. Гейлит си играеше с копчето за звука, ала с лявата си ръка бе направила груб, но красноречив жест. Фибен премигна. Беше знак от бебешкия език, езика с ръце, който използваха всички шимски бебета под четиригодишна възраст, преди да овладеят речта.

„Възрастните ни слушат“ — казваше тя.

Звуците на джунглата изпълваха стаята и отекваха в стените.

— Така — каза тя. — Сега вече не могат да ни подслушват. Можем да разговаряме свободно.

— Но… — понечи да възрази Фибен, после отново видя жеста. „Възрастните ни слушат.“

За пореден път уважението му към интелигентността на Гейлит нарасна. Тя, разбира се, знаеше, че силният звук няма да попречи на подслушвачите им да улавят всяка тяхна дума. Но губруанците и техните агенти може би смятаха шимите за достатъчно глупави, за да си мислят обратното! Ако те двамата се държаха така, сякаш вярваха, че не могат да ги подслушват…

„Тъчем оплетена мрежа“ — помисли си Фибен. Това си беше истинска шпионска история. И в известен смисъл бе дори забавно.

Освен това и дяволски опасно.

— Сюзеренът на Благопристойността има проблем — каза Гейлит. Ръцете й лежаха неподвижни в скута й.

— Той ли ти каза това? Но ако губруанците са в затруднение, защо…

— Не казах губруанците — макар да мисля, че и това е вярно. Имам предвид самия Сюзерен на Благопристойността. Има проблеми с партньорите си. Преди известно време сериозно се е свръхангажирал с един въпрос и сега, изглежда, трябва да плаща за това.

— С какъв въпрос? — попита той.

— Е — продължи Гейлит, като чешеше капачката на коляното си, — преди няколко месеца той настоял в планината да бъдат пратени много отряди Войници на Нокътя.

— За какво?

— Били са пратени да търсят… гартляни.

— Какво? — премигна Фибен и понечи да се засмее, но рязко прекъсна, защото видя предупредително трепкане в очите й. Ръката, с която Гейлит чешеше коляното си, се сви и се обърна с жест, който означаваше предпазливост.

— Гартляни — повтори тя.

„Що за суеверни глупости! — помисли си Фибен. — Само невежите жълтокарти шими използват приказките за гартляните, за да плашат децата си.“ Нямаше начин образованите губруанци да се хванали на такива измислици.

Гейлит обаче, изглежда, не намираше идеята за забавна.

— Можеш да си представиш защо се вълнува Сюзеренът, Фибен, след като е имал причина да повярва, че гартляните съществуват. Представи си какъв фантастичен успех би било за всеки клан, който заяви правата си за осиновяване на предразумна раса, оцеляла от холокоста на буруралите. Незабавното установяване на контрол над наеманата от Земята планета ще е най-малкият резултат.

Фибен разбра какво има предвид Гейлит.

— Но… но какво изобщо го е накарало да смята, че…

— Изглежда, че тимбримският посланик Ютакалтинг е най-вече отговорен за затруднението на Сюзерена, Фибен. Помниш ли деня на експлозията в канцеларията, когато ти се опита да влезеш в тимбримския Дипломатически склад?

Фибен зяпна. Какво игра играеше Гейлит сега?

Сюзеренът на Благопристойността очевидно знаеше, че именно той, Фибен, е шимът, видян да се промъква през дима и зловонието на изпържените губруански чиновници в деня на експлозията в някогашното тимбримско посолство. И че беше избягал по скалата под самите клюнове на взвода Войници на Нокътя.

Дали знаеше всичко това, защото му го беше казала Гейлит? В такъв случай дали тя бе разказала на Сюзерена и за тайното послание, което Фибен беше открил в пирамидата и бе отнесъл на Атаклена?

Не можеше да я пита за тези неща. Предупредителният й поглед го караше да мълчи. „Дано да знае какво прави“ — пламенно се помоли той. Почувства, че се поти, и сухо каза:

— Продължавай.

— Твоето посещение направило невалиден дипломатическия имунитет и дало на губруанците извинението, което търсели, за да влязат в склада. И открили нещо, което помислили за истински дар на съдбата. Самоунищожителната система на склада била частично повредена, Фибен, а вътре имало доказателства, отнасящи се до частните проучвания на тимбримския посланик по въпроса за гартляните.

— На Ютакалтинг ли? Но… — И изведнъж го осени. Той се облещи, после се присви в кашлица, за да не се разсмее на глас. Смехът клокочеше в гърдите му и шимът едва го сдържаше.

— Сега губруанците смятат, че доказателството е било фалшиво, че е било хитър номер — продължи тя.

„Няма шега“ — помисли си Фибен.

— В допълнение към подправените данни, Ютакалтинг също уредил от планетарната Библиотека да бъдат изнесени всички архиви, свързани с Ъплифта, и така накарал Сюзерена да реши, че има нещо скрито. Губруанците изразходвали много средства, докато разберат, че Ютакалтинг им е погодил номер. Била внесена планетарна Библиотека от научен клас например. А и загубили доста учени и войници в планините, преди да открият истината.

— Загубили ги? — наведе се напред Фибен. — Как?

— Шимски партизани — кратко отвърна Гейлит. И отново го погледна предупредително. „Хайде, Гейлит — помисли си той. — Не съм идиот.“ Фибен и сам знаеше, че не трябва изобщо да споменава за Робърт и Атаклена. Той не си позволяваше дори да мисли за тях.

И все пак не успя да потисне докрай усмивката си. Значи затова квакуанците се държаха толкова учтиво! Щом шимите водеха интелигентна война, и то по официалните правила, значи към всички шими трябваше да се отнасят с някаква минимална степен на уважение.

— Планинските шими са оцелели след онзи първи ден! Сигурно са ужилили нашествениците и продължават да ги жилят! — Той знаеше, че е свободен да даде отдушник на част от ликуването си. Това само щеше да подхожда на ролята му.

Гейлит се усмихна съвсем леко. Новините навярно я изпълваха със смесени чувства. В края на краищата собственото й участие във въстанието беше завършило много по-лошо.

„Значи — помисли си Фибен — сложният номер на Ютакалтинг е убедил губруанците, че на Гарт има нещо поне толкова важно, колкото и стойността на планетата като заложник. Гартляни! О, Ифни! Качили са се в планината в преследване на един мит. И генералът някак си е открил начин да им нанесе щети веднага, щом са влезли в обсега й. Какъв страхотен номер, Ютакалтинг! Но сега нашествениците са разбрали. Дали…“

Фибен вдигна очи и видя, че Гейлит го гледа напрегнато, сякаш се опитва да прочете мислите му. И изведнъж разбра една от причините, поради които тя не можеше да говори съвсем открито и честно с него.

„Трябва да вземем решение — осъзна той. — Дали да не се опитаме да излъжем губруанците?“

Заедно с Гейлит бяха в състояние да се опитат да подкрепят номера на Ютакалтинг още малко. Можеха да успеят да убедят Сюзерена за последен път да отиде да преследва митичните гартляни. Щеше да си струва усилието, ако това привлечеше дори само още една група губруанци в обсега на планинските борци.

Но ако ги хванеха, че се опитват да излъжат, това автоматично щеше да отнеме и на двама им онзи специален статус, който, изглежда, им беше предложил сутринта Сюзеренът на Благопристойността. Фибен нямаше ни най-малка представа какво иска от тях съществото, но това просто би могло да означава шанс да открият какво строят нашествениците до Силмарско море. Информацията би могла да е от жизнена важност.

Не, просто не си струваше риска.

А сега се изправи пред нов проблем — как да съобщи мнението си на Гейлит.

— Дори най-образованата разумна раса може да прави грешки — бавно каза Фибен, като внимателно произнасяше думите. — Особено когато са на непознат свят. — Като се престори, че търси бълха, той направи бебешкия знак за „Свърши ли вече играта?“

Очевидно Гейлит беше съгласна, защото кимна.

— Грешката вече е поправена. Те са сигурни, че гартляните са мит. Убедени са, че това просто е било тимбримски капан. Във всеки случай останах с впечатлението, че другите Сюзерени няма да допуснат повече безсмислени набези в планините, където могат да бъдат застреляни от горяните.

Сърцето на Фибен подскочи. Дали Гейлит беше произнесла последната дума нарочно? Защо не бе казала „партизани“? Синонимите, както и омонимите и изобщо многозначността бяха сред многобройните тромави недостатъци, които съвременният англически бе наследил от старовремските земни езици. Докато галактическите езици бяха внимателно насочени към максимално информативно съдържание и елиминираха двусмислеността, вълконските се бяха развили груби и диви, с много характерни особености, като например думи със сходно звучене, но различно значение. И обратното.

Фибен откри, че е стиснал юмруци, и се насили да се отпусне. „Горяни, не горили. Тя не знае за нелегалния проект за ъплифтиране в планината. Просто искаше да каже «партизани». Няма си и представа колко иронично прозвуча забележката й.“

Още една причина обаче да довършат „шегата“ на Ютакалтинг веднъж завинаги. Тимбримът не можеше да знае за центъра „Хаулетс“ повече от дъщеря си. Ако беше разбрал за тайната работа, която бяха вършили там, Ютакалтинг сигурно щеше да скрои друг номер, а не такъв, който целеше да прати губруанците точно в същата планина.

„Губруанците не трябва да се връщат в Мулун — разбра Фибен. — Голям късмет е, че вече не са открили горилите.“

— Глупави птици — промърмори той, продължавайки играта на Гейлит. — Представи си ги как са се хванали на една тъпа вълконска приказка. С какво ще се заемат сега, след гартляните? Може би с духове?

На пръв поглед изражението на Гейлит беше укоризнено.

— Трябва да се държиш по-почтително, Фибен. — Под повърхността обаче той усети силно одобрение. Може и да нямаха едни и същи причини, но засега действаха в съгласие. Шегата на Ютакалтинг беше приключила.

— Онова, с което ще се заемат сега, Фибен, сме ние.

Той премигна.

— А?

Тя кимна.

— Предполагам, че войната не се развива много добре за губруанците. Сигурно не са открили делфинския кораб, който всички преследват от другата страна на Галактиката. А взимането на Гарт за заложник като че ли не е накарало Земята или тимбримите да отстъпят. Обзалагам се, че това само е усилило съпротивата и е спечелило на земянитите съчувствие сред бившите неутрални.

Фибен се намръщи. Отдавна не бе мислил в по-голям мащаб — за размириците, бушуващи навсякъде из Петте галактики, за „Стрийкър“, за обсадата на Земята. Какво точно знаеше Гейлит и колко от останалото бяха само разсъждения?

— Във всеки случай — продължи Гейлит, — офанзивата на Гарт, изглежда, им струва повече, отколкото могат да си позволят, особено ако мирът в галактическото общество бъде възстановен и Институтът за цивилизована война ги накара да върнат планетата само след няколко десетилетия. Смятам, че те наистина усилено търсят някакъв начин да извлекат полза от всичко това.

Фибен се вдъхнови.

— Целият онзи строеж до Саут Пойнт е част от това, нали? Част от плана на Сюзерена да оправи кашата.

Гейлит сви устни.

— Доста цветисто казано. Разбра ли какво строят?

— Ти ми кажи — рече той.

— Не съм сигурна, че мога да си спомня достатъчно добре, за да преведа думите на Сюзерена. — Очите й се затвориха за миг. — Говори ли… говори ли ти нещо терминът „хиперпространствен шунт“?

Фибен скочи и зяпна Гейлит. Не можеше да повярва.

— Какво? Но това е… това е лудост! Да построиш шунт на повърхността на планета? Това просто не е…

После замълча — спомни си огромната мраморна купа и колосалните енергостанции.

— За… — прошепна той, облиза устни и се съсредоточи. — За какво е това?

— Не съм съвсем наясно — отвърна Гейлит. Той едва я чуваше сред крясъците, които се носеха от почти истинската гора. Шимито направи движение с пръст по килима — знак, че е объркана. — Струва ми се, че първоначално е било замислено за някаква церемония, в случай че открият и обявят правата си над гартляните. Сега Сюзеренът се нуждае от нещо, за да спаси инвестициите си, навярно от друг начин на използване на шунта. Ако правилно съм разбрала губруанския лидер, Фибен, той иска да използва шунта за нас.