Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (60)

58.
Робърт

Майор Пратахулторн размишляваше, наведен над пръснатите върху чертожната маса листове. Хаосът беше само привиден, разбра Робърт, докато наблюдаваше как работи дребният смугъл мъж, защото на Пратахулторн изобщо не му се налагаше да рови за нищо. Каквото и да му трябваше, той някак си го намираше просто с премигване на тъмните си очи и бързо го грабваше с мазолестите си ръце.

Робърт чакаше, застанал свободно пред масата от грубо отсечени дънери. Пратахулторн го викаше за четвърти път, за да отговори на отсечено зададените му въпроси. Всеки път Робърт изпитваше все по-голямо страхопочитание към очевидната точност и умения на майора.

Майор Пратахулторн явно беше професионалист. Само за ден той и малкият му екип бяха започнали да поставят в ред тактическите програми на партизаните, да преподреждат данните, да пресяват методите и интуитивните открития на аматьорите въстаници.

Пратахулторн беше точно това, от което имаше нужда движението им. И за което се бяха молили.

Робърт обаче мразеше военния и сега се опитваше да разбере точно защо.

„Искам да кажа, освен факта, че ме кара да стърча тук и да пазя тишина, докато не реши че е готов.“ Според Робърт това бе най-простият начин да му дадат да разбере кой тук е шефът.

Майорът изглеждаше като съвършен земянитски командос, макар единственото военно отличие да бе знакът за ранга му на лявото рамо. Дори и в пълна униформа Робърт нямаше да изглежда толкова войник, колкото Пратахулторн в момента, облечен в зле скроени дрехи от плат, изтъкан от горилите под серния вулкан.

Земянитът барабанеше с пръсти по масата. Постоянното думкане напомни на Робърт за главоболието, което се опитваше да победи с биологична обратна връзка вече повече от час. Поради някаква причина този път методът не помагаше. Чувстваше се потиснат, не можеше да си поеме дъх. И като че ли ставаше все по-лошо.

Накрая Пратахулторн вдигна поглед. За изненада на Робърт първата му забележка можеше да се приеме като нещо далечно родствено с комплимент.

— Е, капитан Онийгъл — каза Пратахулторн. — Признавам, страхувах се, че нещата ще са много, много по-лоши.

— Сигурен съм, че шимите биха се радвали да чуят това. Бих искал да отбележа обаче, че аз не бях единственият водач тук. Тимбримката Атаклена изнесе огромна част от товара.

Лицето на майор Пратахулторн стана кисело. Дали защото Атаклена бе галактянка, или защото Робърт, като офицер от милицията, бе трябвало да запази цялата власт за себе си?

— А, да. „Генералът“. — Усмивката на майора беше снизходителна. — Ще спомена за помощта й в доклада си. Дъщерята на посланик Ютакалтинг очевидно е находчива. Надявам се, че ще пожелае да продължи да ни помага в известни рамки.

— Шимите я боготворят — отбеляза Робърт.

Майор Пратахулторн кимна.

— Тимбримската мистика, зная. Понякога се чудя дали медиите разбират какво правят, когато създават такива митове. Съюзници или не, нашият народ трябва да разбере, че кланът на Земята винаги ще е по принцип сам. Никога няма да сме в състояние да се доверим на нищо галактянско. — После, сякаш почувствал, че може да е казал прекалено много, Пратахулторн поклати глава и промени темата. — А сега за бъдещите операции срещу врага…

— Мислили сме за това. Тайнственият им прилив на дейност в планината, изглежда, е приключил, макар и да не знаем за колко време. И все пак имаме някои идеи. Неща, които можем да използваме срещу тях, когато и ако се върнат.

— Добре — кимна Пратахулторн. — Но трябва да разберете, че за в бъдеще ще трябва да координираме всичките си действия в Мулун с други планетарни сили. Нередовните войски просто не са способни да нанесат щети на врага там, където са истинските му сили. Това беше доказано, когато въстаналите градски шими бяха унищожени с един замах при опита си да нападнат космическите батареи до Порт Хеления.

— Какво ще стане с нашата организация, майоре? — попита Робърт. — Заедно с Атаклена дадохме на няколко шими офицерски чинове. Но освен мен никой тук няма истински колониален чин.

Пратахулторн сви устни.

— Е, вие сте най-лесният случай, капитане. Очевидно заслужавате почивка. Можете да придружите дъщерята на посланик Ютакалтинг до Убежището със следващия ни доклад, заедно с препоръката ми за повишение и медал. Зная, че на координатора това ще й хареса. Можете да задоволите любопитството им за това как сте направили чудесното си откритие за губруанската техника за засичане на резонанса.

Ако се съдеше по тона му, майорът ясно му даваше да разбере какво би си мислил за него, ако приеме предложението му.

— От друга страна, бих се радвал да се присъедините към щаба ми с нов чин на първи лейтенант от морската пехота. Бихме могли да използваме опита ви.

— Благодаря ви, сър. Ще остана тук, ако нямате нищо против.

— Чудесно. В такъв случай ще назнача някой да ескортира…

— Сигурен съм, че Атаклена също ще иска да остане — припряно добави Робърт.

— Хм. Е, да. Уверен съм, че за известно време тя може да бъде полезна. Знаете ли какво, капитане? В следващото си писмо ще поставя въпроса пред Съвета. Но трябва да сме сигурни за едно. Статусът й вече не е военен. Шимите трябва да престанат да се обръщат към нея като към командващ офицер. Ясен ли съм?

— Да, майоре, съвсем ясен. — Робърт се зачуди как подобна заповед може да бъде наложена на цивилните неошимпанзета, които наричаха всекиго и всичко, както им се харесваше.

— Добре. А сега, що се отнася до онези, които досега са били под ваше командване… Случайно съм донесъл със себе си няколко празни укази за присъждане на почетен офицерски чин, в които мога да впиша имената на шимите, проявили забележителна инициативност. Не се съмнявам, че ще ми препоръчате някои имена.

— Тъй вярно, сър.

Робърт си спомни, че още един член на тяхната „армия“ освен него бе член на милицията. Мисълта за Фибен — сигурно вече отдавна мъртъв — го накара внезапно да се почувства още по-потиснат. „Тези пещери! Направо се побърквам. Все по-трудно ми е да издържам тук долу.“

Майор Пратахулторн беше дисциплиниран войник и беше прекарал месеци в подводното убежище на Съвета. Но Робърт не притежаваше толкова твърд характер. „Трябва да изляза навън!“

— Сър — бързо каза той. — Бих искал да помоля за разрешението ви да напусна базовия лагер за няколко дни, за да изпълня една мисия близо до прохода Лорн… при руините на центъра „Хаулетс“.

Пратахулторн се намръщи.

— Мястото, където незаконно са били променяни гените на горилите ли?

— Мястото, където спечелихме първата си победа — напомни Робърт — и където накарахме губруанците да положат клетвата.

— Хм — изсумтя майорът. — И какво очаквате да откриете там?

— Възможно оръжие, сър.

Това възбуди любопитството на Пратахулторн.

— Какво оръжие?

— Засега бих предпочел да не конкретизирам, сър. Не и докато нямам възможност да се уверя в някои неща. Ще се върна само след три-четири дни, най-много. Обещавам.

— Хм. Добре. — Пратахулторн сви устни. — Толкова време ще ни трябва, само за да приведем тези данни в порядък. Но да сте тук, когато свършим, защото ще ми трябвате. Трябва да приготвим доклада до Съвета.

— Да, сър. Ще бързам.

— Добре тогава. Вземете със себе си лейтенант Маккю. Искам един от собствените ми хора да види района. Покажете й как сте постигнали малкия си успех, запознайте я с водачите на по-важните шимски партизански отряди в областта, после се върнете, без да отлагате. Свободен сте.

Робърт се напрегна. Струваше му се, че вече знае защо мрази майора. Отдаде чест, обърна се кръгом и излезе.

Откакто се беше върнал в пещерите и бе заварил Пратахулторн и помощниците му да се движат като собственици, да се държат покровителствено с шимите и да съдят всичко, което те бяха постигнали заедно, Робърт не можеше да не се чувства като дете, на което до момента са позволявали да играе чудесна роля, истински забавна игра. Но сега то трябваше да понася родителските потупвания по главата — милувки, които изгаряха, въпреки че бяха замислени като похвали.

Аналогията беше смущаваща, но той усещаше, че в края на краищата е истина.

 

 

Под високия горски покров Робърт най-сетне можеше отново да диша свободно. Познатите миризми на дърветата сякаш пречистиха дробовете му от пещерната влага. Разузнавачите, които се движеха около тях, му бяха познати — бързи, верни и диви на вид с арбалетите и измазаните си със сажди лица. „Моите шими“ — помисли си той. Чувстваше се малко виновен, че го изразява с тези думи. Но собственическото чувство така или иначе съществуваше. Беше като в „старите дни“ — преди вчера, — когато се беше усещал важен и нужен.

Илюзията обаче се разби на парчета веднага, щом лейтенант Маккю заговори.

— Тези планински гори са много красиви — рече тя. — Иска ми се да бях намерила време да дойда тук преди да започне войната. — Тя спря и посегна да докосне някакво цвете със сини жилки, но то се сви и се дръпна в гъсталака. — Чела съм за тези неща, но това е първият ми шанс да ги видя лично.

Робърт изсумтя нещо неразбрано. Беше решил да се държи учтиво и да отговаря на всички преки въпроси, но не искаше да разговаря, особено със заместника на майор Пратахулторн.

Лидия Маккю беше атлетична млада жена със смугли правилни черти. Движенията й, гъвкави като на командос — или на убиец — бяха в същото време и много грациозни. Облечена в домотъкана поличка и блуза, тя можеше да мине за селска танцьорка, ако не бе арбалетът, който люлееше в свивката на ръката си като дете. В джобовете й имаше достатъчно стрели, за да изтреби половината губруанци в радиус от сто километра. Ножовете, затъкнати в ръкавите и при глезените й, далеч не бяха само за показ.

Изглежда, изобщо не й беше трудно да следва бързия му ход през преплетената джунгла. Това беше добре, защото той нямаше намерение да се бави. Подсъзнателно знаеше, че не е справедлив. Маккю навярно бе достатъчно мила по свой собствен начин — за един професионален войник. Но поради някаква причина всичко симпатично в нея като че ли го ядосваше още повече.

— Толкова много живот. — Земната жена продължаваше да крачи до него и да вдишва богатия аромат. — Спокойно място.

„Грешиш и за двете“ — помисли си Робърт с презрение към притъпената й човешка безчувственост за истината за Гарт, истина, която той усещаше навсякъде около себе си. След уроците на Атаклена той вече можеше да протяга сетивата си — макар и неуверено, несръчно — и да проследява вълните на живот, които течаха в спокойната гора.

— Това е нещастна земя — просто отвърна той. Не се задълбочи повече, дори когато тя го погледна озадачено. Примитивното му сетиво на съпреживяване се отдръпна пред объркването й.

Известно време вървяха в мълчание. Утрото си отиваше. Веднъж разузнавачите изсвириха и те се скриха под гъстите клони. Над главите им тежко прелетяха огромни крайцери. После Робърт отново тръгна напред, без да каже нито дума.

— Това място, към което сме се запътили — попита Маккю, — този център „Хаулетс“. Ще ми кажеш ли нещо за него? Моля те.

Молбата й беше проста. Той не можеше да откаже, тъй като Пратахулторн я беше пратил да й покаже разни неща. Но докато разказваше, избягваше черните й очи. Опита се да говори по същество, но емоцията продължаваше да се прокрадва в гласа му. Под нейните тихи подтиквания Робърт разказа на Лидия Маккю за тъжната, незаконна, но блестяща работа на учените ренегати. Майка му не беше знаела нищо за центъра „Хаулетс“, разбира се. Бе чиста случайност, че самият той беше научил за него година преди нашествието и бе решил да запази тайната.

Разбира се, дръзкият експеримент вече беше приключил. Щеше да е чудо, ако неогорилите избегнеха стерилизацията сега, когато за тайната знаеха хора като майор Пратахулторн.

Пратахулторн може и да мразеше галактическата цивилизация със страст, която граничеше с фанатизъм, но знаеше колко е важно земянитите да не нарушават тържествените договори с великите Институти. В момента единствената надежда на Земята беше в древните кодекси на Прародителите. За да запазят закрилата на тези кодекси, слабите кланове трябваше да се държат безукорно.

Лидия Маккю слушаше внимателно. Тя имаше високи скули и тъмни знойни очи. Но за Робърт тези очи изглеждаха разположени някак си прекалено близо, прекалено неподвижно. Затова той се опитваше да се съсредоточи върху лъкатушещата пътека.

И все пак тихият глас на младата жена го изтръгваше от самовглъбяването му. Робърт започна да разказва за Фибен Болгър, за това как бяха избягали заедно от обгазяването в имението Мендоса и за първото пътуване на приятеля му до Сайнд.

И за второто, от което така и не се беше върнал.

Прехвърлиха един хребет, увенчан със зловещи остри камъни, и стигнаха до открито пространство, надвиснало над тясна долина, точно на запад от прохода Лорн. Робърт посочи към очертанията на няколко изгорели сгради и каза безизразно:

— Центърът „Хаулетс“.

— И там сте принудили губруанците да признаят шимите за воюваща страна, нали? И сте ги накарали да положат клетва? — попита Лидия Маккю. Робърт долови уважение в гласа й и се обърна да я погледне. Тя отговори на погледа му с усмивка и младежът почувства, че се изчервява.

Накратко й разказа как бе поставен и как се бе затворил капанът, като прескочи единствено своя скок, за да обезвреди губруанския часовой. Така или иначе, неговото участие не беше важно. Шимите бяха играли основната роля през онази сутрин. И Робърт искаше земянитските войници да знаят това.

Приближи се Елзи и отдаде чест — нещо, което никога не бе изглеждало необходимо преди да пристигнат морските пехотинци.

— Не съм сигурна, че трябва да слизаме там, сер — сериозно каза тя. — Врагът вече е проявявал интерес към руините. Може да се върнат.

Робърт поклати глава.

— Няма страшно. Когато Бенджамин закле оцелелите от враговете, едно от условията, които приеха, беше да стоях настрани от тази долина и дори да ограничат приближаването си за наблюдение.

Елзи сви рамене и направи бърза серия движения с ръце. Няколко шими изскочиха измежду острите камъни и се втурнаха към гората. След миг се разнесе изсвирване, което означаваше, че всичко е чисто. Останалите от групата тичешком прекосиха откритото пространство.

— Много са добри — тихо каза Лидия Маккю, след като отново се скриха сред дърветата.

Робърт кимна. Момичето не бе обезценило забележката си с допълнението „за аматьори“, както би сторил Пратахулторн. Беше й благодарен за това, но му се искаше тя да не е толкова мила.

Робърт се опита да кенира, за да провери за натрапници, но смесените му чувства продължаваха да му пречат. Искаше му се Атаклена да е тук.

Почернелите от пожара сгради се бяха срутили още повече под напора на дивата растителност, която сега господстваше над някогашните морави. Губруанските машини, от които отдавна беше изнесено всичко полезно, лежаха сред туфи гъста, висока до кръста трева.

„Не, явно, че никой не е идвал тук“ — помисли си той. После тръгна напред, като разритваше останките. Не беше останало нищо, представляващо интерес. „Защо настоях да дойда?“ — зачуди се Робърт. Знаеше, че предчувствието му — вярно или не — всъщност бе най-вече предлог да избяга от пещерата, да се махне от Пратахулторн.

Да се махне от неспокойните си погледи към самия себе си.

Навярно една от причините за идването му беше, защото именно тук бе преживял краткия си близък досег с врага.

Или може би се беше надявал да пресъздаде чувствата само отпреди няколко дни, когато бе пътувал свободен и неоценяван от никого? Беше се надявал да дойде тук с друга женска компания, а не с жената, която сега го следваше и педантично оглеждаше всичко.

Робърт потисна мислите си и се насочи към разбитите гравитотанкове. Коленичи и разгърна високата трева.

Губруанска машинария, оголени вътрешности на бронирани коли, снаряжение, тласкатели, гравитатори…

Фина жълта патина покриваше много от частите. На някои места блестящата пластомрежа се беше обезцветила, изтъняла и дори пробила. Робърт дръпна едно парче и то се строши в ръцете му.

„Е, май успях. Бях прав. Предчувствието ми се оказа вярно.“

— Какво е това? — попита над рамото му лейтенант Маккю.

Той поклати глава.

— Още не съм съвсем сигурен. Но изглежда, че нещо разяжда много от тези части.

— Може ли да видя?

Робърт й подаде парчето корозирал кераметал.

— Затова ли искаше да дойдеш тук? Подозираше ли го?

Нямаше смисъл да й обяснява всички сложни причини, особено личните.

— Предимно заради това. Мислех си, че може би ще можем да го използваме като оръжие. Изгориха всички записи и справочници, когато евакуираха центъра. Но не можаха да премахнат всички микроби, създадени в лабораторията на доктор Шулц.

Робърт не прибави, че в раницата си носи стъкленица със слюнка от горила. Ако не беше намерил губруанската броня в това състояние, щеше да проведе свои собствени експерименти.

— Хм. — Лидия Маккю разтроши материала в ръката си, после приклекна и запълзя под машината, за да разгледа кои части са най-засегнати. Накрая излезе и седна до Робърт.

— Може да се окаже полезно. Но все пак ще има проблем със системата на доставяне. Не можем да рискуваме да напускаме планините, за да пръскаме мънички бръмбарчета по губруанските съоръжения в Порт Хеления. Освен това биосаботажните оръжия имат извънредно краткотраен ефект. Трябва да се използват веднага и изненадващо, тъй като противодействието обикновено е бързо и ефикасно. След няколко седмици бръмбарчетата ще бъдат неутрализирани — по химически начин или с клониране на друго животинче, което да яде нашите. Все пак… — тя се усмихна, — това е чудесно. Онова, което си направил тук преди, и сега това… Това е правилният начин за водене на партизанска война! Харесва ми. Ще намерим начин да го използваме.

Усмивката й беше толкова открита и приятелска, че Робърт не можа да се сдържи да не й отвърне. И изведнъж го заля вълнението, което се бе мъчил да потисне през целия ден.

„По дяволите, тя е привлекателна“ — нещастно осъзна той. Тялото му пращаше сигнали по-мощни, отколкото когато бе в компанията на Атаклена. А едва познаваше тази жена! Не я обичаше. Не беше свързан с нея, както с тимбримската си съпруга.

И все пак устата му бе пресъхнала и сърцето му биеше по-бързо, когато тя го поглеждаше, тази тесноока, тънконоса, високовежда женска земянитка…

— По-добре да се връщаме — бързо каза той. — Вземи проби, лейтенант. Ще ги изследваме в базата.

Пренебрегна продължителния й поглед, изправи се и даде знак на Елзи. Скоро, събрали образци в раниците си, те отново се катереха към острите камъни.