Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Uplift War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
jorio (2009)
Разпознаване и корекция
marvel (2011)

Издание:

Дейвид Брин. Войната на Ъплифта

Избрана световна фантастика, №31

Художник: Петър Христов — „Megachrom“

Американска. Първо издание

Формат: 84/108/32. Страници: 512

ИК „Бард“, 1996

История

  1. — Добавяне

82.
Ютакалтинг

Напредването им към планините се беше забавило значително. Коулт като че ли прекарваше все повече време в занимания със самоделните си уреди… и в спорове с тимбримския си спътник.

„Колко бързо се променят нещата“ — помисли си Ютакалтинг. Беше работил дълго и усилено, за да го доведе до тази трескава подозрителност и възбуда. А сега откри, че си спомня с тъга за предишното им спокойно другарство — дългите, лениви дни на клюкарстване, спомени и съвместно изгнаничество — колкото и дразнещо да му се беше струвало тогава.

Разбира се, това бе тогава, когато Ютакалтинг беше цял, когато бе в състояние да гледа на света с очите на тимбрим.

А сега? Ютакалтинг знаеше, че други представители на расата му го смятат за строг и сериозен. Сега обаче сигурно биха го помислили за осакатен. Навярно дори за мъртъв.

„Твърде много беше отнето от мен“ — помисли си той, докато Коулт си мърмореше нещо в ъгъла на заслона им. Навън сред степната трева бушуваха вихри. Лунната светлина огряваше издължените хребети на хълмовете.

„Наистина ли трябваше да откъсва от мен толкова много?“ — чудеше се той, без всъщност да е в състояние да чувства или да се вълнува особено.

Разбира се, Атаклена едва ли бе знаела какво прави през онази нощ, когато в нуждата си бе решила да призове обета, положен от родителите й. С’устру’туун не беше нещо, на което да може да се обучи. Толкова драстичното и така рядко използвано последно прибежище не можеше да се опише пълноценно от науката. А по самата си природа с’устру’туун бе нещо, което може да се направи само веднъж в живота.

Във всеки случай сега Ютакалтинг си спомни нещо, убягнало му тогава.

Онази нощ беше изпълнена с огромно напрежение. През часовете преди това той бе усещал обезпокоителни вълни от енергия, сякаш в планината пулсираха призрачни полуглифове със страхотна мощ. Навярно това обясняваше защо повикът на дъщеря му беше толкова силен. Тя бе използвала някакъв външен източник!

Тимбримът си спомни и още нещо. В бурята на с’устру’туун, предизвикана от Атаклена, не всичко, откъснато от него, беше отишло при нея!

Странно, че не бе помислял за това. Сега обаче смътно си спомни как някои от същностите му прелитаха покрай нея. Но къде бяха отишли? Навярно към източника на онези енергии, които беше усетил. Навярно…

Ютакалтинг беше прекалено уморен, за да измисли рационални теории. „Кой знае? Може би са били притеглени от гартляни.“ Лоша шега. Не си струваше даже бегла усмивка. И все пак иронията беше окуражаваща. Тя му показваше, че не е загубил абсолютно всичко.

— Вече съм сигурен, Ютакалтинг. — Гласът на Коулт бе нисък и уверен. Той остави настрани уреда, който беше конструирал от странни предмети, спасени от разбитата яхта.

— Сигурен в какво, колега?

— Сигурен, че отделните ни подозрения се съсредоточават върху един вероятен факт! Виж тук. Данните, които ми показа — личните ти шпули за онези „гартлянски“ същества, — ми позволиха да настроя детектора си и вече съм убеден, че съм открил резонанса, който търсех.

— Нима? — Ютакалтинг не знаеше какво да прави. Изобщо не беше очаквал Коулт да открие действително потвърждение на митичните зверове.

— Знам какво те притеснява, приятелю — каза Коулт. — Страхуваш се, че експериментите ми ще привлекат към нас вниманието на губруанците. Но бъди спокоен. Използвам много тясна лента и отразявам лъча си от по-близката луна. Не е вероятно да успеят да локализират източника му.

— Но… — поклати глава Ютакалтинг, — какво търсиш?

Дихателните процепи на Коулт издишаха.

— Определен тип церебрален резонанс. Обяснението е съвсем техническо. Свързано е с нещо, което прочетох в твоите записи за тези гартлянски същества. Малкото данни, които имаше, изглежда, показват, че мозъкът на тези предразумни същества може да не е прекалено различен от този на земянитите или на тимбримите.

Ютакалтинг се удиви от начина, по който Коулт използваше собствените му подправени данни с такава сръчност и ентусиазъм. Предишното му „аз“ би се възрадвало.

— И какво? — попита той.

— И… чакай да видя дали мога да ти го обясня с пример. Да вземем човеците. Земянитите представляват една от многото пътеки, по които може да се тръгне, за да се стигне накрая до разум. Тяхната включва използването на два мозъка, които по-късно са се слели в един.

Ютакалтинг премигна. Умът му работеше прекалено бавно.

— Ти… ти говориш за факта, че мозъкът им има две частично самостоятелни полукълба?

— Да. И докато тези половини са сходни и излишни в някои отношения, в други те си поделят работата. Разделянето е още по-подчертано при техните неоделфински клиенти. Преди да пристигнат губруанците, проучвах данни за неошимпанзетата, които в много отношения са сходни с патроните си. Едно от нещата, които е трябвало да сторят човеците в началото на програмата си за ъплифтиране, е било да открият начин да обединят функциите на двете половини на мозъка на предразумните шимпанзета в едно съзнание. Докато не бъдело направено това, неошимпанзетата щели да страдат от състояние, наречено „двукамерност“.

Коулт продължи да тътне все по-специализирани термини и накрая Ютакалтинг почти се изкуши да оформи глиф, ознаменуващ собственото му отегчение, но му липсваше енергия дори да размърда пипалцата си.

— … така че резонансът, изглежда, означава, че в обхвата на моите уреди наистина има двукамерни мозъци!

„А, да“ — помисли си Ютакалтинг. В Порт Хеления, по времето, когато все още беше изкусен майстор на сложни планове, бе подозирал, че Коулт може да се окаже изобретателен. Това беше една от причините, поради които бе избрал за съучастник атавистичен шим. Коулт навярно засичаше следи от бедния Йо-Йо, чийто мозък в много отношения напомняше непросветените, неъплифтирани шимпанзета отпреди векове. Йо-Йо несъмнено бе запазил част от своята характерна „двукамерност“, за която говореше Коулт.

Накрая тенанинът заключи:

— Ето защо съм напълно убеден, от твоите и от моите доказателства, че вече не можем да отлагаме. Някак си трябва да стигнем до съоръжение за изпращане на междузвездни съобщения!

— И как мислиш да направим това? — със слабо любопитство попита Ютакалтинг.

Дихателните процепи на Коулт пулсираха развълнувано.

— Навярно можем да се промъкнем, да измамим или да си проправим със сила път до планетарния филиал на Библиотеката, да поискаме убежище и после да призовем всички велики сили под петдесетте слънца на Тенанин. Навярно има и друг начин. Не ме интересува, та ако ще да трябва да откраднем губруански космически кораб. Някак си трябва да съобщим на моя клан!

Това ли беше същото същество, което толкова искаше да избяга от Порт Хеления преди да пристигнат нашествениците? Коулт изглеждаше невероятно променен. Ентусиазмът му беше като огнен пламък, докато Ютакалтинг трябваше внимателно да поддържа своя собствен.

— Искаш да заявиш претенции върху предразумните преди губруанците да успеят да сторят това ли? — попита той.

— Да, и защо не? За да ги спася от такива ужасни патрони, бих заложил живота си! Но е наложително да побързаме. Ако онова, което дочухме по нашия приемник, е истина, пратениците на Института вече са на път за Гарт. Струва ми се, че губруанците са замислили нещо голямо. Навярно са направили същото откритие. Трябва да действаме бързо, ако не искаме да закъснеем!

Ютакалтинг кимна.

— Още един въпрос, видни колега. — Той направи пауза. — Защо трябва да ти помагам?

Коулт въздъхна като спукан балон и върхът на гребена му бързо се отпусна.

— Това ще е от огромна полза за предразумните — изсъска той. — Съдбата им ще бъде много по-щастлива.

— Навярно. Все пак може да се спори. Това ли е причината обаче? Единствено на алтруизма ми ли разчиташ?

Коулт изглеждаше обиден, че изобщо го разпитват повече. И все пак възможно ли беше да е наистина изненадан? В края на краищата той бе дипломат и разбираше, че най-добрите сделки се основават на явен егоизъм.

— Ще е… ще е от огромна помощ за моята политическа партия, ако осигуря такова съкровище — каза той. — Навярно бихме могли дори да съставим правителство.

— Лекото подобрение на нетърпимото положение не е достатъчно за такова вълнение. — Ютакалтинг поклати глава. — Ти все още не си ми обяснил защо да не заявя претенции за собствения си клан. Ние, тимбримите, бихме били отлични патрони за тези същества.

— Ти! Ти… К’ф мимфер’рренги? — Фразата беше някакъв приблизителен еквивалент на „малолетни престъпници“. Това беше почти достатъчно, та да накара Ютакалтинг отново да се усмихне. Коулт неспокойно сумтеше и полагаше видими усилия да запази дипломатическо поведение.

— Вие не притежавате силата и властта да подкрепите такова твърдение — промърмори той.

„Най-после — помисли си Ютакалтинг. — Наистина.“

В такива времена, при обстоятелства толкова мътни, колкото сегашните, трябваше нещо повече от обикновено първенство при подаване на заявлението, за да установиш претенции върху осиновяването на предразумна раса. Институтът по Ъплифт трябваше официално да обмисли много други фактори.

— Значи се връщаме на въпрос номер едно — каза Ютакалтинг. — Ако нито тимбримите, нито земянитите могат да имат гартляните, защо трябва да помогна на теб да ги получиш?

Страданието на Коулт беше досадно очевидно, както и отчаянието му. Накрая той не издържа.

— Мога почти сигурно да гарантирам прекратяването на всички враждебни действия на моя клан срещу твоя.

— Не е достатъчно — бързо отвърна Ютакалтинг.

— Какво повече можеш да поискаш от мен? — избухна Коулт.

— Действителен съюз. Обещание за тенанинска помощ срещу онези, които сега организират обсадата на Тимбрим.

— Но…

— И гаранцията трябва да бъде твърда. Да се изпълни независимо дали тези твои предразумни наистина съществуват.

— Ти не можеш да очакваш, че…

— А, разбира се, че мога. Защо трябва да вярвам в тези гартлянски същества? За мен те са само любопитни слухове. Никога не съм ти казвал, че вярвам в тях. Но пък ти искаш да рискувам живота си, за да те отведа при съоръжение за пращане на съобщения! Защо трябва да го правя без гаранция за някаква полза за моя народ?

— Това… това е нечувано!

— И все пак такава е моята цена. Можеш да я приемеш или отхвърлиш.

— Да… да бъде, както искаш — изръмжа накрая Коулт.

— Добре — въздъхна облекчено тимбримът и извади инфокладенеца си. — Хайде да поработим заедно по въпроса как да оформим това в договор.

Трябваше им повече от час, за да съставят правилно текста. След като го завършиха и се подписаха, Ютакалтинг даде на Коулт единия записен диск и задържа втория за себе си.

„Удивително“ — помисли си той. Беше планирал да доведе всичко до този ден. Това бе втората половина от великолепния му номер, най-после изпълнен. Да заблуди губруанците беше чудесно. А това сега бе просто невероятно.

И все пак в момента бе по-скоро вцепенен, отколкото ликуващ. Не копнееше за изкачването, което им предстоеше, за бясното препускане по стръмните склонове на Мулун, последвано от отчаян опит, който несъмнено щеше да завърши с едновременната смърт и на двама им.

— Ти, разбира се, знаеш, Ютакалтинг, че моят народ няма да изпълни тази сделка, ако се окаже, че греша. Ако в края на краищата гартляни не съществуват, Тенанин ще се отрече от мен. Ще плати дипломатическата такса, за да откупи този договор, и аз ще бъда съсипан.

Ютакалтинг не посмя да го погледне. Това сигурно беше другата причина за чувството му на угнетена апатия. „Големият шегобиец не трябва да се чувства виновен — помисли си той. — Навярно съм прекарал прекалено много време сред човеци.“

Мълчанието се проточи. И двамата бяха потънали в мисли.

Разбира се, Тенанин щеше да се отрече от Коулт. Разбира се, Тенанин нямаше да бъде привлечен в какъвто и да било съюз или дори само мир със земянитско-тимбримската антанта. Единственото, което Ютакалтинг се надяваше да постигне, бе да посее смут сред враговете си. Ако Коулт по някакво чудо успееше да предаде съобщението си и наистина да извика тенанинските армади в тази затънтена система, двамата големи врагове на народа му щяха да бъдат въвлечени в битка, която можеше да ги изстиска… битка за нищо. За несъществуващ вид. За призраци на същества, убити преди петдесет хиляди години.

„Какъв страшен номер! Би трябвало да съм щастлив. Развълнуван.“

Той тъжно разбра, че не може да обвинява дори с’устру’туун за неспособността си да изпита удоволствие от всичко това. Атаклена не беше виновна, че чувството се беше вкопчило в него… чувството, че току-що е предал свой приятел.

„О, добре — утеши се Ютакалтинг. — Така или иначе, нищо няма да излезе. За да отведа Коулт при това съоръжение за пращане на космически послания, което му е нужно, ще ми трябват още седем чудеса, всяко по-голямо от предходното.“

Струваше му се подходящо двамата да умрат заедно в безполезния опит.

В тъгата си Ютакалтинг намери енергия, за да повдигне леко пипалцата си. Те оформиха прост глиф на съжаление, когато тимбримът изправи глава, за да погледне Коулт.

Тъкмо щеше да заговори, когато ненадейно се случи нещо много изненадващо. Ютакалтинг усети някакво присъствие да прелита в нощта и трепна. Но още преди да го почувства изцяло, то вече бе изчезнало.

„Дали не съм си го въобразил? Дали не се разпадам на части?“

И изведнъж то се върна! Ютакалтинг ахна от изненада и го кенира, докато то обикаляше палатката в постоянно стесняваща се спирала, допирайки се най-сетне до краищата на изтеглената му навътре аура. Той вдигна поглед и се опита да види нещото, което се въртеше точно над края на заслона им.

„Какво правя? Опитвам се да видя един глиф?“

Ютакалтинг затвори очи и остави нищото да приближи. После извика:

— Пюйр’итурумбул!

Коулт се обърна.

— Какво има, приятелю? Какво…

Но Ютакалтинг се беше изправил. Сякаш теглен от невидима сила, той излезе в студената нощ.

— Къде си? — извика Ютакалтингт. — Кой си ти?

Две фигури пристъпиха напред в неясен ореол от лунна светлина. „Значи е истина!“ — помисли си тимбримът. Един човек го беше потърсил чрез съпреживяване и то толкова умело, че можеше да го е сторил и млад тимбрим.

И това не сложи край на изненадите. Той премигна към високия, загорял, брадат войн, който приличаше на някой от героите от земянитските варварски епоси отпреди Контакта, и отново извика удивено, защото разпозна Робърт Онийгъл, сина на планетарния координатор!

— Добър вечер, господине — каза Робърт, когато спря на няколко метра от него и се поклони.

Застанало малко зад младежа, неошимпанзето Йо-Йо нервно стискаше ръцете си. Това определено не влизаше в първоначалния план. Шимът не смееше да погледне Ютакалтинг.

— В’хууман’ф? Идатесс? — възкликна Коулт на галактически шест. — Ютакалтинг, какво прави тук човек?

Робърт отново се поклони. Като произнасяше внимателно думите, той отправи официални поздравления и към двама им, включвайки пълните им видови имена. После премина на галактически седем.

— Изминах дълъг път, почитаеми господа, за да ви поканя на празненство.