Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (49)

47.
Атаклена

Сега всичко зависеше от Бенджамин.

Атаклена и Робърт наблюдаваха от скривалището си на склона как приятелят им се приближава до приземилия се губруански конвой. Два други шима придружаваха Бенджамин. Единият носеше бяло знаме със символа на Библиотеката — сияещата спирала на Галактическата цивилизация.

Шимите пратеници бяха сменили домотъканите си дрехи и сега носеха сребристи официални роби, ушити в стил, подходящ за двукраки с тяхната фигура и статус. Беше нужен кураж, за да се приближиш до машините. Макар че сега те бяха обездвижени — вече повече от половин час не се забелязваше признак от никаква дейност, — тримата шими сигурно се чудеха какво ще направи врагът.

— Десет към едно, че птичките първо ще се опитат да използват някой робот — промълви Робърт, напрегнато впил очи в сцената под тях.

От една от обездвижените лодки между двете повредени бойни машини се издигна някаква фигура.

— Прав бях — с отвращение изсумтя Робърт. Наистина беше робот. Той също носеше развяващо се знаме — друго изображение на сияещата спирала.

— Проклетите птички няма да допуснат шимите над равнището на червеите, не и освен ако не ги принудят — коментира Робърт. — Ще се опитат да използват машина, за да водят преговорите. Само се надявам Бенджамин да помни какво трябва да прави.

Атаклена докосна ръката на Робърт, отчасти за да му напомни да говори тихо.

— Той знае — прошепна тимбримката. — А и Илейн Суу е там, за да му помага. — Въпреки това двамата изпитваха безпомощност. Това беше работа за патрон. Клиентите не трябваше да бъдат карани да се сблъскват с подобни ситуации сами.

Машината — очевидно един от губруанската колекция роботи, набързо пригоден за дипломатически функции — спря на четири метра от приближаващите се шими и издаде някакъв пискащ възмутен брътвеж, който Атаклена и Робърт не разбраха. Тонът обаче беше безапелационен.

Двама от шимите отстъпиха малко с нервни усмивки.

— Ти можеш да го направиш, Бен! — изръмжа Робърт. Атаклена видя, че мускулестите му ръце се напрягат. Ако възлите по тях бяха тимбримски жлези на промяна, а не… Тя потръпна от сравнението и върна поглед към сцената долу.

Шим Бенджамин все още стоеше неподвижен, очевидно без да обръща внимание на машината. Чакаше. Накрая тирадата на робота свърши. Настъпи кратка тишина. После Бенджамин направи просто движение с ръка — точно както го беше научила Атаклена, — с което презрително отстрани неживото нещо от делата на разумните.

Роботът отново изписка, този път по-високо и с нотки на отчаяние.

Шимите просто стояха и чакаха, дори без да се унижават да отговорят.

— Каква надменност! — въздъхна Робърт. — Добре, Бен. Дай им да разберат на тия!

Минутите течаха. Картината оставаше непроменена.

— Губруанският конвой е дошъл в планината без пси-щитове! — ненадейно произнесе Атаклена и докосна дясното си слепоочие. — Или пък са били унищожени по време на нападението. Във всеки случай, мога да кажа, че започват да стават нервни.

Нашествениците все още притежаваха някакви сензори. Щяха да засекат движение в гората — тичешком приближаващи се фигури. Скоро щеше да пристигне втората бойна група, този път с модерни оръжия.

Съпротивата беше оставила основната си сила в резерв заради изненадата. Антиматерията очевидно даваше отражения, които можеха да се засичат от много голямо разстояние. Сега обаче беше време да свалят всичките си карти. Врагът щеше да разбере, че не е в безопасност дори в бронираните си машини.

Рязко, без никаква церемониалност, роботът се издигна и се скри в централната лодка. После, след кратка пауза, люкът отново се отвори и се появиха още двама парламентьори.

— Квакуанци — обяви Робърт.

Атаклена потисна глифа сиртуну. Човешкият й приятел наистина имаше склонност да съобщава очевидното.

Пухкавобелите четирикраки, верни клиенти на губруанците, се приближиха до мястото на преговорите с възбудено крякане. Изглеждаха едри, когато застанаха пред шимите. От дебелата, покрита с перушина шия на един от тях висеше машина-преводач, но засега тя мълчеше.

Тримата шими скръстиха ръце и се поклониха като един, навеждайки глави под ъгъл от около двайсет градуса. После се изправиха и зачакаха.

Квакуанците просто стояха. Беше очевидно кой на кого не обръща внимание този път.

През бинокъла Атаклена видя, че Бенджамин говори, и прокле необходимостта да наблюдава всичко без никаква възможност да слуша.

Думите на шима обаче имаха ефект. Квакуанците зацвъртяха и ядосано закрещяха. През преводача се разнасяха думи, прекалено далечни, за да ги чуе, но резултатът беше почти мигновен. Бенджамин не ги дочака да довършат, а прибра знамето, обърна се и заедно със спътниците си замарширува обратно.

— Браво! — доволно каза Робърт. Той познаваше шимите. В момента плешките сигурно ги сърбяха ужасно, и все пак те вървяха спокойно.

Първият квакуанец замълча и зяпна стъписан. После заподскача и започна да надава остри крясъци. Партньорът му също изглеждаше силно възбуден. Сега онези на хълма можеха да чуят усиления глас на машината-преводач, която занарежда:

— … се върнете!…

Шимите продължиха да вървят към дърветата, докато накрая Атаклена и Робърт не чуха думата.

— … върнете се… МОЛЯ!…

Човекът и тимбримката се спогледаха и се усмихнаха. Това беше половината от целта, заради която се водеше битката.

Бенджамин и партньорите му рязко спряха, обърнаха се и тръгнаха назад. Поставили за пореден път знамето със спиралата на мястото му, шимите застанаха в мълчаливо очакване. Накрая, като трепереха от нещо, което трябваше да е ужасно унижение, пернатите парламентьори се поклониха.

Беше съвсем лек поклон — само присвиване на две от четирите им колене — но ставаше. Клиентите на губруанците бяха признали за равни клиентите на човеците.

— Можеха да предпочетат смъртта пред това — благоговейно прошепна Атаклена, макар че точно тя беше планирала всичко това. — Квакуанците са на почти шейсет хиляди земни години. Неошимпанзетата са разумни едва от три века и са клиенти на вълкони. — Тя знаеше, че Робърт няма да се обиди от думите й. — Квакуанците са вече достатъчно напред в Ъплифта и имат правото да предпочетат смъртта. Те и губруанците сигурно са стъписани и не са се сетили за този извод. Навярно изобщо не са в състояние да повярват, че това наистина се случва.

Робърт се ухили.

— Само почакай, докато не чуеш и останалото. Ще им се иска да бяха избрали по-лесния начин.

Шимите отвърнаха с поклон под същия ъгъл. После, оставил настрани отвратителната официалност, един от гигантските птицеподобни бързо заговори, а преводачът му замънка на англически.

— Квакуанците сигурно искат да разговарят с водачите на нападението — коментира Робърт и Атаклена се съгласи.

Бенджамин издаваше нервността си, като ръкомахаше, докато отвръщаше, но това не беше сериозен проблем. Той сочеше към руините, към унищожените гравитотанкове, към безпомощните лодки и гората, където се събираха отмъстителните сили, за да довършат работата.

— Казва им, че той е водачът.

Така беше по сценарий, разбира се. Атаклена го бе написала, удивлявайки се през цялото време колко лесно се е приспособила от финото тимбримско изкуство на преструвката към по-досадния човешки метод на явната лъжа.

Жестовете на Бенджамин й помагаха да следи разговора. Чрез съпреживяването и собственото си въображение тя чувстваше, че почти може да допълни останалото.

— Ние загубихме патроните си — беше повторил многократно репетираните си думи Бенджамин. — Вие и вашите господари ги отнехте от нас. Те ни липсват и ние копнеем за връщането им. И все пак ние знаем, че безпомощното скърбене няма да ги накара да се гордеят с нас. Единствено с дела можем да покажем колко добре сме били ъплифтирани. Ето защо ние правим това, на което са ни учили — държим се като разумни същества на мисълта и честта. В името на честта и според Кодекса на войната сега искам вие и господарите ви да ни дадете тържествено обещание или да поемете последствията от нашия законен и справедлив гняв!

— Той го прави! — удивено прошепна Атаклена.

Робърт се закашля, за да не се разсмее на глас. Докато Бенджамин говореше, квакуанците изглеждаха все по-измъчени. Когато свърши, пернатите четирикраки заподскачаха и закрякаха. Явно възразяваха.

Бенджамин обаче не се заблуди. Погледна хронометъра на китката си, после каза само три думи.

Протестите на квакуанците рязко престанаха. Сигурно бяха получили заповед, защото изведнъж отново се поклониха, обърнаха се и се затичаха обратно към централната лодка.

Слънцето се беше издигнало над веригата хълмове на изток. Утринната светлина припламваше през гората. На парламентарното поле ставаше все по-горещо, но шимите стояха и чакаха. От време на време Бенджамин поглеждаше часовника си и съобщаваше оставащото време.

На края на гората Атаклена видя, че техният отряд със специални оръжия започва да намества единствения им излъчвател на антиматерия. Сигурно губруанците също го бяха забелязали.

Чу, че Робърт тихо брои минутите.

Накрая — всъщност едва ли не в последния момент — вратите и на трите гравитаторни машини се отвориха. Оттам заизлизаха пленниците. Всички губруанци, облечени в блестящи роби на старши патрони, вървяха напред и напяваха песен с високи тонове, придружена от басовите гласове на верните им квакуанци.

Шествието беше пропито от древна традиция. Корените му стигаха до епохи много преди животът да изпълзи на бреговете на Земята. Не беше трудно да си представят как се чувстват нервният Бенджамин и останалите, когато онези, които трябваше да положат тържественото си обещание, се събраха пред тях. Устата на Робърт беше пресъхнала.

— Да не забравиш пак да се поклониш — прошепна той.

Атаклена се усмихна — разполагаше с преимуществото на короната си.

— Не се страхувай, Робърт. Няма да забрави. — И наистина, Бенджамин скръсти ръце пред себе си с дълбоката почтителност на младши клиент, който поздравява старши патрон. Шимите ниско се поклониха.

Единствено белият проблясък издаваше факта, че Бенджамин се е ухилил от ухо до ухо.

— Робърт — каза Атаклена и кимна доволно. — Хората ти се справиха много добре за своите четиристотин години.

— Не ни оказвай такова доверие — отвърна той. — Отначало хич не беше добре.

 

 

Заклелите се птицеподобни заминаха за долината Сайнд пеша. Нямаше съмнение, че ще бъдат забелязани много преди да стигнат дотам. Но дори и да не станеше така, Атаклена беше наредила новината да се разпространи. Те щяха да се приберат в базата си необезпокоявани. Всеки шим, който докоснеше и едно тяхно перце, щеше да бъде обявен извън закона, плазмата му да бъде изсипана в каналите, генната му линия да бъде изличена. Въпросът бе сериозен.

Шествието изчезна надолу по планинския път. После закипя усилена работа.

Групи шими бързаха да ограбят изоставените машини в скъпоценното оставащо им време преди да пристигне възмездието. Горили нетърпеливо пъхтяха и жестикулираха, докато чакаха товарите, които трябваше да отнесат сред хълмовете.

Атаклена вече беше преместила командния си пост на един увенчан с остри камъни хребет на около три километра в планината и наблюдаваше с бинокъла как товарят и отнасят плячката.

Робърт беше тръгнал много по-рано. На следващия ден той заминаваше на друга мисия и трябваше да си почине.

Короната й се развя и тя кенира Бенджамин преди тихо шляпащите му стъпки да се чуят по пътеката. Шимът спря пред нея и каза сериозно:

— Генерале, получихме съобщение по семафора, че атаките в Сайнд са били неуспешни. Няколко извънземни строителни обекта са взривени, но останалата част от нападението е почти пълен провал.

Атаклена затвори очи. Беше го очаквала. Там долу имаха прекалено много проблеми със секретността. Фибен подозираше, че в градската част на съпротивата има предатели.

— Резултатите се балансират — каза тя на помощника си. Победата им беше символична, тя знаеше това. Да се опитват да изгонят врага със сили като техните щеше да е напразно.

Бенджамин прочисти гърлото си.

— Ти все още не вярваш, че трябваше да ги оставим живи, нали? — попита тя.

Той кимна.

— Не, сер. Не вярвам. Мисля, че разбирам част от онова, което ми казахте за символизма и… и съм горд, че изглежда, според вас сме се справили с клетвената церемония добре. Но въпреки това смятам, че трябваше да ги изгорим.

— За отмъщение ли?

Бенджамин сви рамене. И двамата знаеха какво изпитва мнозинството от шимите. Но не можеха да не се интересуват от символите. Земните раси бяха склонни да гледат на всичките поклони и фини класови различия на галактяните като на дребнави глупости на една декадентска цивилизация.

— Знаете, че не мисля така — рече Бенджамин. — Бих се съгласил с логиката ви — че днес постигнахме действителен успех, просто като ги принудихме да разговарят с нас — ако не беше едно нещо.

— Какво нещо?

— Птичките имаха възможност да поогледат центъра. Видяха следи от ъплифтиране. И не мога да изключа вероятността да са зърнали сред дърветата самите горили! — Бенджамин поклати глава. — Просто не мисля, че след всичко това трябваше да ги пуснем да си вървят.

Атаклена сложи ръка на рамото на адютанта си. Не каза нищо. Нямаше какво да се каже.

Как можеше да го обясни на Бенджамин?

Над главата й се оформи сюлфф-куонн, който вихрено се въртеше от задоволство поради напредъка на нещата, които беше планирал баща й.

Не, тя не можеше да обясни на Бенджамин, че е настояла да включат горилите в операцията, че ги е направила част от нападението като първа стъпка от една дълга, оплетена и съвсем груба шега.