Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (76)

74.
Гейлит

Новият планетарен филиал на Библиотеката беше красив — куб без прозорци, чиито пастелни оттенъци подхождаха отлично на околните варовикови скали.

Въздухолетът кацна и Гейлит слезе и тръгна с квакуанския ескорт по павираната алея към входа на извисяващата се сграда.

Преди няколко седмици почти цялото население на Порт Хеления се беше стекло да гледа, когато огромен товарен кораб с размерите на губруански крайцер лениво се появи от сивото небе и спусна сградата на земята. Почти цял следобед слънцето остана скрито, докато техниците от Библиотечния институт наместваха светилището на познанието в новия му дом.

Гейлит се чудеше дали новата Библиотека наистина ще бъде от полза за гражданите на Порт Хеления. От всичките й страни имаше площадки за кацане, но изобщо не беше предвиден път за наземни коли, велосипеди или за изкачване на пешеходци от съседния град. Когато мина през украсения с колони портал, Гейлит си помисли, че сто на сто е първият шим, който влиза в това здание.

От сводестия таван струеше мека светлина… не, всъщност като че ли идваше едновременно отвсякъде. В центъра на залата се издигаше огромен червеникав куб и Гейлит веднага разбра, че сградата наистина е скъпа. Главното инфохранилище беше много пъти по-голямо от старото и се простираше на няколко километра оттук. Може би дори бе по-голямо от това в Централната библиотека на Земята в Ла Пас, където шимито беше провеждало научните си изследвания.

Но огромното пространство бе почти пусто в сравнение с постоянната, денонощна суетня, с която беше свикнала. Имаше губруанци, разбира се, както и квакуанци. Но не и земянити.

Докато Гейлит бързаше покрай тях някои се обръщаха да я видят. Тя предположи, че знаят точно коя е.

Страните й горяха.

— Мога ли да ви услужа с нещо, госпожице?

Гейлит бе помислила, че онова, което стоеше на платформата точно под сияещата спирала на Петте галактики, е някакво декоративно растение, но когато то я заговори, чак подскочи.

„Растението“ говореше на перфектен англически! Гейлит се вгледа в закръгления, издут листак, обточен със сребристи камбанки, които леко проблясваха при помръдване. Кафявият ствол водеше към възлести коренчета, които бяха подвижни и позволяваха на съществото бавно и тромаво да се тътри.

„Кантен — осъзна тя. — Разбира се, Институтите са осигурили и библиотекари.“

Вегеразумните кантени бяха стари приятели на Земята. Отделни кантени съветваха Земния съвет още от първите дни след Контакта, помагаха на вълконските човеци да си проправят път сред сложната, измамна джунгла на галактическата политика и да спечелят първоначалния си статус на патрони на независим клан. Въпреки това Гейлит сдържа порива си на надежда. Напомни си, че онези, които постъпят на служба в Галактическите институти, трябва да се откажат от всички предишни обвързвания, дори със собствените си раси, в полза на по-свещена мисия. Тук най-доброто, на което можеше да се надява, беше безпристрастност.

— Да — отвърна тя и се поклони. — Искам да прегледам информация по въпроса за Церемониите на Ъплифта.

Малките камбановидни неща — навярно сетивният апарат на съществото — издадоха звън, който звучеше почти развеселено.

— Това е много широка тема, госпожице.

Очакваше тази реакция и се беше приготвила да отвърне. И все пак бе обезкуражаващо да разговаря с разумно същество, което няма нищо дори далечно напомнящо на лице.

— Тогава ще започна с прост обзор, ако обичате.

— Много добре, госпожице. Сектор двайсет и две е пригоден за използване от човеци и неошимпанзета. Моля, идете там и се настанете удобно. Просто последвайте синята линия.

Тя се обърна и видя, че до нея се появява искряща холограма. Синята следа сякаш висеше във въздуха и водеше покрай подиумите към един далечен ъгъл на залата.

— Благодаря — тихо отвърна Гейлит.

Последва пътеводната линия и си представи, че чува зад себе си камбанки на шейна.

Сектор двайсет и две беше като дружелюбна, позната песен. До стандартния холопулт имаше стол, бюро и кушетка. Имаше дори добре известни варианти на инфокладенци и писалки, спретнато подредени върху стойка. Тя признателно седна до бюрото. Бе се страхувала, че ще трябва да стои изправена и да протяга врат, за да използва губруанските сектори.

Все пак се чувстваше нервна. Леко подскочи, когато екранът светна. Централното пространство се запълни с англически текст: МОЛЯ, ИСКАЙТЕ РЕГУЛИРАНЕ УСТНО. ПОРЪЧАНИЯТ ОБЩ КУРС ЩЕ ЗАПОЧНЕ ПО ВАШ СИГНАЛ.

— Общ курс… — промърмори Гейлит. Все пак щеше да е най-добре да започне от най-простото равнище. Това не само щеше да гарантира, че не е забравила някой жизненоважен принцип, но и щеше да й подскаже какво смятат за най-важно самите галактяни.

— Продължете — каза тя.

Страничните екрани светнаха с картини, представящи изображения на лица, лицата на други същества на светове, намиращи се на огромно разстояние и в пространството, и във времето.

„Когато природата създава нова предразумна раса, цялото галактическо общество се радва. Защото ще започне приключението на Ъплифта…“

Скоро старите знания й просветнаха и тя загуби всякаква представа за време.

„През някои периоди от галактическата история Церемониите на Ъплифта са били почти чисто формални. Расите патрони са носели отговорността за обявяването на своите клиенти за подходящи и просто се приемала думата им, че поверените им видове са готови. Имало е обаче и други епохи, през които ролята на Института по Ъплифт е била много по-важна, като например по време на Сумубулумската меритокрация, когато целият процес е бил под прекия надзор на Института.

Настоящата епоха попада между тези крайности и приема отговорността на патрона, но с посредничеството на широко участие на Института. То е нараснало след бума от провали в ъплифтирането преди четирийсет до шейсет хиляди години, довели до няколко тежки и позорни екологични холокоста. Днес патронът не може да гарантира сам за развитието на клиента си. Той трябва да позволи тясно наблюдение от страна на Етапния стъпник на клиента и на Института по Ъплифт.

Церемониите на Ъплифта вече са нещо повече от повърхностни празници. Те имат две други основни цели. Първо, те позволяват на представителите на расата клиент да бъдат подложени на изпитание — при сурови и тежки обстоятелства, — което да убеди Института, че расата е готова да приеме правата и задълженията, присъщи на следващия Етап. Освен това церемонията дава на расата клиент възможността да избере нов спътник за следващия Етап, който да я закриля и, ако е необходимо, да се застъпва за нея.

Критериите, използвани в изпитанията, зависят от равнището на развитие, което е достигнала расата клиент. Сред останалите важни фактори са фагоцитният тип (т.е. месоядни, вегетарианци, автофаги или ергогенни), модалност на придвижване (т.е. двукраки или четирикраки, амфибии, ролери или приседнали), ментална техника (т.е. асоциативни, екстраполативни, интуитивни, холографски или нулутативни)…“

Тя бавно си пробиваше път през „общия курс“. Беше доста тежко. Този филиал на Библиотеката щеше да има нужда от нови програми за превод, ако на обикновените шими от Порт Хеления позволяха да използват огромното хранилище на познание.

Въпреки това сградата беше чудесна — далеч, далеч по-голяма от нещастния малък филиал, който бяха имали преди. И за разлика от онзи в Ла Пас, тук нямаше постоянна блъсканица от стотици и хиляди обезумели читатели, които размахваха привилегировани карти и се караха около терминалите. Гейлит се чувстваше така, сякаш просто можеше да потъне тук в продължение на месеци и години, да пие и да пие от извора на познанието, докато то не прокапе от всичките й пори.

Например тук имаше препоръка за специална организация, която да позволи Ъплифта сред машинните култури. А ето и един кратък, дразнещ параграф за някаква раса от дишащи водород същества, която напуснала тайнствената си паралелна цивилизация и действително кандидатствала за членство в галактическото общество. На Гейлит й се искаше да прегледа този и много други интересни примери, но знаеше, че просто няма време. Трябваше да се съсредоточи върху правилата, отнасящи се за двукраки, топлокръвни и всеядни клиенти от Етап Две със смесени ментални способности и дори те представляваха ужасяващо дълъг списък.

„Скъси го“ — помисли си тя. Затова се опита да се концентрира върху церемониите, които се извършваха при спор или по време на война. Дори в тези граници трябваше да работи упорито. Всичко беше толкова сложно! Материалът я накара да се отчае заради общото невежество на своя народ и клан.

„… независимо дали съгласието за взимане на съвместно участие е или не е дадено предварително, то може и ще бъде утвърдено от Институтите по начин, който взима предвид методи за регулиране, смятани за традиционни от двете или повече участващи страни…“

Гейлит не си спомняше да е заспивала на кушетката. Събуди се, защото смътно усети, че някаква ръка гали крака й. После я хвана за глезена и дръпна силно.

Бяха й нужни няколко секунди, за да възвърне отново речта си.

— Какво правиш тук? — ожесточено попита тя и издърпа крака си от ръката му.

Желязната хватка изглеждаше развеселен.

— Е, така ли трябва да поздравиш някой, който е толкова важен за теб?

— Наистина изпълняваш добре предназначението си — призна тя. — На лош пример! — Разтърка очи. — Не отговори на въпроса ми. Защо ме безпокоиш? Твоите некомпетентни условници вече не са задължени да охраняват никого.

Изражението на шена се вкисна — но съвсем леко. Очевидно нещо в тази ситуация му харесваше.

— А, просто реших, че би трябвало да намина към Библиотеката и да попроуча някои неща, точно като теб.

— Ти да проучваш? Тук? — разсмя се тя. — Аз трябваше да взема специално разрешение от Сюзерена. А ти дори не трябва…

— Ами това бяха точните думи, които възнамерявах да използвам — прекъсна я той.

Гейлит премигна.

— Какво?

— Имам предвид, щях да ти кажа, че Сюзеренът ми поръча да дойда тук и да се занимавам с теб. В края на краищата, партньорите би трябвало да се познават добре, особено преди заедно да се изправят като представители на расата.

Гейлит шумно си пое дъх.

— Ти? — Зави й се свят. — Не вярвам!

Желязната хватка сви рамене.

— Не е нужно да се изненадваш толкова. Генетичният ми резултат е над деветдесет точки по повечето показатели… освен по две-три незначителни категории, които изобщо не би трябвало да се разглеждат на първо място.

На това Гейлит можеше да повярва достатъчно лесно. Желязната хватка очевидно беше умен и находчив, а извънредната му сила би могла да се приема единствено като ценно качество от Бюрото по Ъплифт. Но понякога цената, която трябваше да се плати, бе прекалено висока.

— Това означава единствено, че отвратителните ти качества трябва да са още по-лоши, отколкото предполагах.

Шенът се разсмя.

— О, според човешките стандарти, предполагам, че си права — съгласи се той. — Според тези критерии повечето условници не би трябвало да се допускат до шимита и деца! Все пак стандартите се променят. И сега аз имам възможността да наложа нов стил.

Гейлит усети хлад. Едва сега осъзна какво има предвид Желязната хватка.

— Ти си лъжец!

— Признавам, лъжец съм. Но не те лъжа за това, че съм в представителната група заедно с неколцина от моите момчета. Настъпиха някои промени, нали разбираш, след като твоето мамино момченце, твоят любимец избяга в джунглата със Силви.

На Гейлит й се прииска да го заплюе.

— Фибен е десет пъти над теб, ти, атавистична грешка такава! Сюзеренът на Благопристойността никога няма да избере теб за негов заместник!

Желязната хватка се ухили и вдигна пръст.

— Аха! Ето в какво не сме се разбрали. Виждаш ли, ние с теб говорим за различни птички.

— Различни… — ахна Гейлит. — О, Всеблаго!

— Значи разбра — кимна той. — Умничка аристофренична маймунка си ми ти.

Гейлит клюмна. Онова, което я изненадваше най-много, беше силата на тъгата й. В този момент се чувстваше така, сякаш бяха откъснали сърцето й.

„Били сме пионки през цялото време — помисли си шимито. — О, клетият Фибен!“

Това обясняваше защо Фибен не бе върнат през онази нощ, когато избяга заедно със Силви. Или на следващия ден, или на още по-следващия. Гейлит беше изпитвала такава увереност, че „бягството“ ще се окаже просто нов тест за благопристойност и интелигентност.

Но очевидно не бе така. Трябва да беше нагласено от единия или и двамата други губруански командири, навярно за да отслабят позицията на Сюзерена на Благопристойността. И какъв по-подходящ начин да го сторят от това да откраднат един от най-грижливо избраните му шими „представители на расата“? Кражбата дори не би могла да бъде конкретизирана, защото никой нямаше да бъде открит.

Разбира се, губруанците трябваше да продължат с церемонията. Бе прекалено късно да анулират поканите. Но всеки от тримата Сюзерени можеше да предпочита различен резултат.

— И така, професоре? С какво ще започнем? Вече можеш да започнеш да ме учиш как да се държа като истинска бяла карта.