Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (110)

108.
Атаклена

— Е, това може да е нашият отговор — примирено отбеляза Лидия.

Атаклена откъсна вниманието си от трудната задача да направлява коня. През повечето време тя просто оставяше животното да следва другите. За щастие, то беше нежно същество и реагираше добре на песента на короната й.

Тя се втренчи в разкъсаните облаци на запад, накъдето й сочеше Лидия Маккю — много от шимите вече се бяха обърнали натам, — и видя блясъка на летящи машини. Кенира приближаващите се сили. Смущение… решителност… фанатизъм… съжаление… омраза… объркани чувства я бомбардираха от корабите. Но над всичко бе ясно едно.

Губруанците идваха с огромна и съкрушителна мощ.

Далечните точици започнаха да придобиват форма.

— Струва ми се, че си права, Лидия — каза Атаклена на приятелката си. — Изглежда, това наистина е отговорът.

Жената от морската пехота преглътна.

— Да наредя ли разпръскване? Може би някои ще успеят да се измъкнат. — Гласът й бе изпълнен със съмнение.

Атаклена поклати глава и оформи тъжен глиф.

— Не. Трябва да изиграем играта докрай. Събери всички части. Кавалерията да докара всички на ей оня хълм.

— Някаква конкретна причина да ги улесняваме?

Нещото над развяващите се пипалца на Атаклена отказваше да се превърне в глиф на отчаяние.

— Да — отвърна тя. — Има причина. Най-добрата причина на света.