Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (72)

70.
Робърт

Беше станал рано и преглеждаше схемата за водене на военни действия на майор Пратахулторн.

Беше оригинална, професионална. Различните варианти предлагаха многобройни ефикасни начини за използване на ограничените въстанически сили, за да ударят врага, и то да го ударят здраво. Единственото, което оставаше, беше изборът на подходяща цел. Имаше няколко възможни решения, всяко от които би трябвало да свърши работа.

И все пак нещо в цялата схема се струваше на Робърт погрешно. Документът не усили увереността му, както се беше надявал. Той почти си представи, че в пространството над главата му се оформя нещо — нещо бегло напомнящо за тъмните облаци, забулвали планината по време на съвсем неотдавнашната буря — символичен израз на неговата тревога.

В другия край на стаята под одеялата се помръдна някаква фигура. Показа се стройна ръка, а след това — гладък прасец и бедро.

Робърт се съсредоточи и изтри нищото, което беше оформил с простата си аура-сила. То бе започнало да въздейства на сънищата на Лидия и нямаше да е честно да й налага собствените си притеснения. Въпреки отскорошната физическа близост в много отношения те все още си оставаха непознати.

Робърт си напомни, че последните няколко дни бяха имали и положителни страни. Бойният план например показваше, че Пратахулторн най-после приема сериозно някои от идеите му. А прекараното с Лидия време му беше доставило нещо повече от физическо удоволствие. Робърт не беше осъзнавал колко много му липсва простото докосване от собствения му вид. Човеците можеха и да издържат на самота повече от шимите — които изпадаха в дълбока депресия, ако дълго нямаха партньор за пощене, но мъжете и жените човеци също като маймуните имаха своите нужди.

И все пак мислите на Робърт продължаваха да блуждаят. Дори по време на най-страстните мигове с Лидия той непрекъснато мислеше за друга.

„Наистина ли трябваше да тръгне? От гледна точка на логиката няма причина, налагаща й да отиде до връх Фоси. За горилите вече се грижат добре.“

Разбира се, горилите можеха просто да са извинение. Извинение, за да избяга от неодобрителната аура на майор Пратахулторн. Извинение, за да избегне искрящите разреждания на енергия от човешката страст.

Атаклена може би беше права, че в това Робърт да търси собствения си вид няма нищо нередно. Но логиката не бе всичко. Тимбримката също имаше чувства. Млада и самотна, тя можеше да бъде наранена дори от нещо, за което знаеше, че е правилно.

— По дяволите! — промърмори Робърт. Думите и графиките на Пратахулторн се бяха слели в мъгла пред очите му. — По дяволите, тя ми липсва.

Зад завесата, която отделяше помещението от останалите пещери, нещо се раздвижи. Робърт погледна часовника си. Все още нямаше четири сутринта. Той се изправи и нахлузи панталоните си. Всякакво непредвидено вълнение по това време най-вероятно носеше лоши новини. Това, че врагът бездействаше през последния месец, не означаваше, че така и ще си остане. Навярно губруанците бяха предусетили плановете им и първи нанасяха удар!

Разнесе се пляскане на боси крака по камък.

— Капитан Онийгъл? — попита някакъв глас иззад завесата. Робърт се приближи и я дръпна. Едно задъхано шими куриер дишаше тежко.

— Какво става? — попита Робърт.

— По-добре елате веднага.

— Добре. Само да си взема оръжието.

Шимито поклати глава.

— Не е битка, сер. Шими са… току-що пристигат от Порт Хеления.

Робърт се намръщи. Нови попълнения от града пристигаха на малки групички почти през ден. За какво беше цялото това вълнение? Чу, че Лидия се размърдва. Разговорът беше обезпокоил съня й.

— Добре — рече той. — Ще ги разпитаме малко по-късно…

— Сер! Ама това е Фибен! Фибен Болгър, сер. Той се върна.

Робърт премигна.

— Какво?

Зад него се чу движение.

— Роб? — повика го Лидия. — Какво…

Робърт извика, разцелува смаяното шими, после прегърна Лидия, вдигна я във въздуха и я завъртя.

— Какво…? — понечи да попита тя, но млъкна.

Робърт вече беше изчезнал.

 

 

Всъщност нямаше нужда да бързат. Фибен и придружителите му все още бяха далеч. Когато конете им се показаха по пътеката от север, Лидия вече се бе облякла и се беше присъединила към Робърт на скалата. Сивата светлина на зората тъкмо скриваше последните бледи звезди.

— Всички са на крака — отбеляза Лидия. — Вдигнали са дори майора. Шимите се щурат навсякъде и бърборят. Трябва да е някой важен шен.

— Фибен ли? — разсмя се Робърт и духна в шепи, за да ги стопли. — Да, може да се каже, че Фибен е необикновен.

— Това успях да схвана. — Тя засенчи очи от блясъка на изгряващото слънце и се загледа в изкачващата се група, която тъкмо излизаше иззад един завой. — Да не е онзи с превръзките?

— А? — Робърт я погледна. Зрението на Лидия беше биоорганично подсилено по време на подготовката в морската пехота и той малко й завиждаше. — Няма да се изненадам. Фибен винаги попада в някакви каши. Твърди, че не иска. Казва, че всичко се дължало на вродената му тромавост, но винаги съм подозирал, че има склонност към неприятностите. Не познавам друг шим, който дава мило и драго, само за да има какво да разказва.

След минута той различи лицето на приятеля си, извика и вдигна ръка. Фибен се ухили и му махна в отговор, макар че лявата му ръка беше обездвижена от превръзка. До него, яхнало светла кобила, яздеше някакво шими, което Робърт не познаваше.

От пещерата дойде шим пратеник и отдаде чест.

— Серове, майорът иска вие и лейтенант Болгър да слезете долу веднага, щом той пристигне.

Робърт кимна.

— Моля те, предай на майор Пратахулторн, че веднага ще отидем.

Когато конете изкачиха последния завой, Лидия плъзна ръката си в неговата и Робърт почувства внезапна вълна едновременно на удоволствие и вина. Стисна дланта й и се опита да не проявява външно раздвоението си.

„Фибен е жив! — помисли си той. — Трябва да съобщя на Атаклена.“

 

 

Майор Пратахулторн имаше навика нервно да подръпва едното или другото си ухо. Докато слушаше отчетите на подчинените си, той се въртеше на стола, от време на време се навеждаше, за да промърмори нещо в инфокладенеца или да поиска някаква информация. В такива моменти може и да изглеждаше разсеян, но ако говорещият замълчеше или дори само забавеше, майорът нетърпеливо щракваше с пръсти. Очевидно Пратахулторн имаше бърз ум и беше в състояние да върши едновременно няколко неща. Това му държане обаче бе много затруднително за някои от шимите — често ги правеше нервни и завързваше езиците им. Това пък, на свой ред, не повишаваше мнението на майора за партизаните, които само доскоро бяха под командването на Робърт и Атаклена.

В случая на Фибен обаче нямаше подобен проблем. Докато му носеха портокалов сок, шенът продължаваше да разказва историята си. Дори Пратахулторн, който обикновено прекъсваше докладите с постоянни въпроси, безмилостно задълбавайки за подробности, седя тихо през цялото време на разказа за злополучното въстание в долината, последвалото залавяне на Фибен, разпитите и тестовете на подчинените на Сюзерена на Благопристойността и теориите на доктор Гейлит Джоунз.

От време на време Робърт хвърляше поглед към шимито, което Фибен беше довел от Порт Хеления. Силви седеше отстрани, между шимите Бенджамин и Елзи, с изправена стойка и спокойно изражение. Понякога, когато я молеха да потвърди или конкретизира нещо, тя отвръщаше с тих глас. Иначе погледът й постоянно беше впит във Фибен.

Шенът подробно описа политическата ситуация сред губруанците, както я разбираше той. Когато стигна до нощта на бягството, разказа за капана, поставен от Сюзерена на Цените и Предпазливостта, и приключи просто като каза:

— Затова ние решихме, Силви и аз, че е по-добре да излезем от Порт Хеления по друг път, а не по море. — Той сви рамене. — Измъкнахме се през една дупка в оградата и накрая успяхме да стигнем до въстанически аванпост. Тъй че ето ни тук.

„Точно така!“ — сардонично си помисли Робърт. Разбира се, Фибен беше изпуснал каквото и да е споменаване за нараняванията си и точно как е избягал. Той несъмнено щеше да попълни всички подробности в писмения си доклад до майора, но никой друг не би могъл да ги измъкне от него.

Видя, че Фибен поглежда към него и му намига, и си помисли: „Обзалагам се, че това е история поне за пет бири“.

Пратахулторн се наведе напред.

— Казвате, че наистина сте видели онзи хиперпространствен шунт? И че знаете точно къде е разположен?

— Обучен съм за разузнавач, майоре. Зная къде е. Ще приложа карта и скица на съоръжението в писмения си доклад.

Пратахулторн кимна.

— Ако вече не бях получил и други доклади за това, никога не бих повярвал на тази история. Сега обаче съм принуден да ви повярвам. Казвате, че това съоръжение е скъпо дори според губруанските стандарти?

— Да, сер. Така смята и Гейлит. Помислете. Човеците са били в състояние да проведат по една-единствена церемония на Ъплифта за всеки от клиентите си през всичките години след Контакта, като и при двете са разчитали на тимбримите. Ето защо други клиенти като квакуанците се отнасят към нас с презрение. Част от причината за това са политическите обструкции от страна на враждебни кланове като губруанците и соросите, които са били в състояние да протакат земянитските искания за статус. Останалата част е фактът, че ние сме ужасно бедни според галактическите стандарти.

Фибен очевидно беше научил повечето от тези неща от онази Гейлит Джоунз. Със своето усилило се сетиво на съпреживяване Робърт долавяше слаби потрепвания в приятеля си винаги, когато споменаваше името й.

Робърт погледна към Силви. „Хм. Изглежда, и на Фибен не му е лек животът.“ Горе-долу като неговия собствен. През целия си живот Робърт беше искал да се научи да е по-чувствителен, по-добре да разбира другите и собствените си чувства. Сега желанието му се бе изпълнило, но не се чувстваше удовлетворен.

— За Дарвин, Всеблагото и Грийнпийс! — Пратахулторн почука по масата. — Господин Болгър, носите вестите си в най-подходящото време! — Той се обърна към Лидия и Робърт. — Знаете ли какво означава това?

— Ами… — започна Робърт.

— Цел, сър — кратко отвърна Лидия.

— Точно така! Това се съгласува отлично със съобщението, което току-що получихме от Съвета. Ако успеем да унищожим шунта — за предпочитане преди да пристигнат сановниците от Института по Ъплифт — ние ще можем да ударим губруанците там, където ги боли най-много, по портфейла им!

— Но… — понечи да възрази Робърт.

— Чухте какво току-що ни каза нашият шпионин — прекъсна го Пратахулторн. — Губруанците търпят удари в космоса! Разхвърляли са силите си в прекалено много посоки, лидерите им тук на Гарт са се хванали гуша за гуша и това би могло да е последната сламка! Ами да, можем дори да го нагласим така, че целият им Триумвират да е на същото място по същото време!

Робърт поклати глава.

— Не мислите ли, че би трябвало да го пообмислим, сър? Искам да кажа, ами предложението на Сюзерена на Неподкупността…

— На Благопристойността — поправи го Фибен.

— На Благопристойността. Да. Ами предложението, което е отправил на Фибен и доктор Джоунз?

Пратахулторн поклати глава.

— Очевиден капан, Онийгъл. Бъди по-сериозен.

— Аз съм сериозен, сър. Не съм по-голям специалист от Фибен по тези въпроси и определено знам по-малко от доктор Джоунз. И определено допускам, че може да е капан. Но поне на пръв поглед звучи като страхотна сделка за Земята! Сделка, която не мисля, че можем да подминем, без поне да докладваме на Съвета.

— Няма време — отвърна Пратахулторн и поклати глава. — Заповедите ми са да действам по своя собствена преценка и, ако е подходящо, преди да пристигнат галактическите сановници.

Робърт изпита нарастващо отчаяние.

— Тогава нека поне се посъветваме с Атаклена. Тя е дъщеря на дипломат. Може да е в състояние да види някакви тънкости, които ние не разбираме.

Намръщеното лице на Пратахулторн говореше много.

— Ако имаше време, разбира се, щях с радост да поискам становището на младата тимбримка. — Но беше очевидно, че дори само споменаването на тази идея беше понижило мнението му за младежа. Пратахулторн плесна по масата. — В момента мисля, че е най-добре да направим щабно заседание на офицерите и да обсъдим потенциалната тактика за унищожаването на хиперпространствения шунт. — Той се обърна и кимна на шимите. — Това е всичко засега, Фибен. Много ви благодаря за смелата и навременна акция. Същото се отнася и за вас, госпожице. — Майорът кимна на Силви. — С нетърпение очаквам писмените ви доклади.

Елзи и Бенджамин се изправиха. Като обикновени почетни офицери, те бяха изключени от вътрешния щаб на Пратахулторн. Фибен тръгна бавно към вратата. Силви го подкрепяше.

Робърт тихо и припряно заговори на майора:

— Сър, сигурен съм, че просто ви се е изплъзнало, но Фибен е равноправен офицер от колониалните отбранителни сили. Ако бъде изключен от заседанието, това може да не се отрази добре… в политическо отношение.

Пратахулторн премигна. Лицето му едва потрепна, но Робърт разбра, че за пореден път не е успял да спечели уважението на майора.

— Да, разбира се — базстрастно отвърна командирът. — Моля ви, кажете на лейтенант Болгър, че е добре дошъл на съвета, ако не е прекалено уморен.

После се обърна към инфокладенеца си и започна да отваря някакви файлове. Робърт усещаше погледа на Лидия върху себе си. „Сигурно е отчаяна от нетактичността ми“ — помисли си той, забърза към вратата и хвана ръката на Фибен точно преди шенът да излезе.

Приятелят му се ухили и тихо каза:

— Май отново е дошло времето на възрастните. — И намигна към Пратахулторн.

— Още по-лошо, приятелю. Току-що успях да ги накарам да те приемат за почетен възрастен.

Шенът се намръщи, пусна рамото на Силви и закуцука назад в стаята. Тя остана за миг да го наблюдава, после се обърна и последва Елзи по коридора.

Бенджамин обаче се забави за малко. Беше видял жеста на Робърт, който го молеше да остане. Капитанът пъхна малък диск в шепата му. Не посмя да каже на глас нищо, но с лявата си ръка направи прост знак.

„Леличка“ — казваше знакът.

Бенджамин бързо кимна и излезе.

Пратахулторн и Лидия вече се бяха задълбочили в тънкостите на бойното планиране и когато Робърт се върна до масата, майорът само го погледна и каза:

— Страхувам се, че просто няма да има време да използваме подсилените бактериологични ефекти, колкото и оригинална да е идеята ви…

Робърт сякаш не го чу. Седна и единственото, за което мислеше, беше, че току-що е извършил първото си престъпление. Като бе записал тайно срещата — включително продължителния доклад на Фибен, — той беше нарушил процедурата. Като бе дал диска на Бенджамин, беше престъпил протокола.

А като нареди на шима да отнесе записа на извънземен, беше извършил предателство.