Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (15)

13.
Фибен

Падащият кораб помете десетки дървета, разора дълга грозна бразда и застина почти на ръба на отвесната пропаст.

Беше нощ. За кратко около кораба плъзна пожар, но пламъците бързо изчезнаха, победени от горската влага.

Чуваше се само пращенето на свръхнагретия метал, охлаждан от студената мъгла, която пълзеше по склона откъм долината.

После всичко стихна. Животинките отново занадничаха от дупките си. Няколко дори се приближиха, подушиха с отвращение горещото нещо и се заеха с по-сериозната си работа — да оцелеят.

Приземяването беше лошо. Пилотът в аварийната кабина не помръдваше. Нощта измина без никакъв признак на движение.

Накрая, с кашляне и слаб стон, Фибен се свести и изхърка:

— Къде?… Какво?…

Първата му мисъл беше, че току-що е проговорил на англически. „Това е добре — вцепенено си помисли той. — Значи нямам мозъчни увреждания.“

Способността на едно неошимпанзе да използва език беше най-важното му притежание, но пък можеше да бъде загубено съвсем лесно. Речевата афазия водеше до преразпределяне — а дори и до регистриране за генетично изпитание.

Разбира се, пробите от плазмата на Фибен вече бяха пратени на Земята и навярно беше прекалено късно да ги върнат, така че имаше ли наистина значение, ако го преразпределяха? Така или иначе, никога не го беше интересувало какъв е цветът на картата му за възпроизводство.

Или поне не го беше интересувало повече от повечето шими.

„Я, нещо започваме да ставаме философи, а? Като отлагаме неизбежното? Недей да трепериш, Фибен. Действай! Отвори си очите. Опипай се. Провери дали всичките ти чаркове са си все още на мястото.“

Добре казано, но не толкова лесно за изпълнение. Фибен се опита да вдигне главата си и простена. Беше обезводнен. Дори клепачите му скърцаха като ръждясали чекмеджета.

Накрая успя да отвори очи и видя, че капакът на кабината е разбит и потънал в сажди. И мокър. Значи беше валяло.

Откри една от причините за дезориентацията си — капсулата беше наклонена поне на петдесет градуса. Поигра си с предпазните колани, успя да ги разкопчее и се отпусна. После събра малко сили и заблъска по смачканата врата, докато дръжката най-после не поддаде. Отгоре му се изсипа дъжд от листа и камъчета.

Последваха няколко минути суха кашлица и накрая той задъхан увисна на вратата и скръцна със зъби.

— Хайде — промълви той. — Да се чупим оттук! — После се надигна, без да обръща внимание на болката, и отчаяно се провря през отвора, като се въртеше и опипваше с крак, за да намери опора. Накрая усети мръсната, благословена земя. Но когато се пусна от вратата, левият му глезен отказа да го държи. Фибен се претърколи, падна и изохка.

На пет-шест метра пред него светлината на зората разкриваше ръба на стръмен склон. Отдолу се донасяше шум на течаща вода. „Уф — помисли си той в замаяна почуда. — Още пет метра и сега нямаше да съм толкова жаден.“

Изгряващото слънце освети овъглените следи от падането на космическия кораб. „Лека му пръст на стария «Проконсул» — помисли си Фибен. — Седем хиляди години вярна служба на петдесетина стари галактически раси, само за да бъде довършен над една незначителна планета от Фибен Болгър, клиент на вълконите, полуобучен пилот от милицията. Какъв недостоен край за един храбър стар воин.“

Но в края на краищата той беше надживял разузнавателния кораб. Поне засега.

Някой някога бе казал, че един от критериите за разумност е колко енергия се влага в неща, различни от оцеляването. Фибен чувстваше тялото си като резен полуопечено месо, но въпреки това намери сили да се усмихне. Беше паднал от три милиона километра и въпреки това може би щеше да доживее деня, когато да разкаже за това на някой свой умен внук. След две поколения.

Потупа опърлената земя до себе си и се засмя прегракнало.

— Давай, Тарзан!