Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (17)

15.
Атаклена

Малкият лагерен огън хвърляше жълто-оранжеви отблясъци върху стволовете на почтидъбовете.

— Бях толкова гладен, че дори вакуумираната храна ми се услади — въздъхна Робърт. — Мислех да приготвя печени бръшлянови корени, но предполагам, че и двамата няма да имаме апетит за този деликатес в скоро време.

Самата Атаклена яде малко. Тялото й беше почти прочистено от пептидите, останали от гийровата реакция, но тя все още чувстваше слаби болки след следобедното им приключение. От друга страна имаше нещо по-важно.

— Робърт, защо си свалил кристалите от радиоапарата?

Той помълча, после каза сериозно:

— Надявах се да не се наложи да ти го кажа още няколко дни, Атаклена. Но миналата нощ видях, че комуникационните спътници са унищожени. Това може да означава единствено, че са пристигнали галактяните, както очакваха родителите ни. Радиокристалите могат да бъдат засечени от космически резонаторни детектори, дори когато не действат. Извадих ги, за да не ни открият. Това е стандартна практика.

Атаклена почувства, че върхът на гребена й потреперва. „Значи се започна.“

Копнееше да е с баща си. Все още я болеше, че я беше отпратил, а не й беше позволил да остане с него и да му помага.

Мълчанието се проточи. Тя кенира нервността на Робърт. На два пъти той като че ли понечи да заговори, после спираше и се замисляше.

— Съгласна съм с логиката ти за кристалите, Робърт — каза тя. — Дори ми се струва, че разбирам защитния инстинкт, които те е накарал да се въздържиш да ми кажеш за това. Но не трябва да го правиш отново. Глупаво е.

— Няма, Атаклена — сериозно се съгласи Робърт.

Известно време мълчаха, после Робърт се пресегна със здравата си ръка и я докосна.

— Клени, аз… аз искам да знаеш, че съм ти благодарен. Ти спаси живота ми…

— Робърт — уморено въздъхна тя.

— … но не е само това. Когато влезе в ума ми, ти ми показа такива неща за самия мен… неща, за които никога преди не съм знаел. Това е важна услуга. Можеш да прочетеш за всичко това в учебниците, ако искаш. Самоизмамата и неврозите са две особено коварни човешки напасти.

— Те не са характерни единствено за човеците, Робърт.

— Сигурно не са. Това, което видя в ума ми, навярно не е било нищо по стандартите ни отпреди Контакта. Но като се има предвид историята ни… е, дори най-нормалният от нас има нужда да му се напомня от време на време. И знаеш ли, искам да станем по-близки.

Атаклена нямаше представа какво да каже, така че премълча. Животът през ужасните тъмни векове на Човечеството сигурно наистина е бил страшен. Изведнъж разбра, че усеща лицето си топло. Капилярите й се разширяваха в онази човешка реакция, която смяташе за толкова странна. Тя се изчервяваше!

— Какво искаш да кажеш, Робърт?

— Искам да ми покажеш нещо повече за тимбримския живот. За обичаите ви. Искам да разбера какъв е еквивалентът при твоите сънародници на удивеното зяпване, кимването или усмивката.

Над главата му потрепна нещо. Короната на Атаклена се разпери, но изящният, прост и призрачен глиф, който той беше оформил, изчезна като дим. Навярно момчето дори не осъзна какво е направило.

— Хм — каза тя, премигна и поклати глава. — Не съм сигурна, но ми се струва, че вече си започнал да разбираш.

Трябваше да тръгват.

Атаклена скри по-голямата част от багажа му в хралупата на един бук и остави знаци по кората, за да отбележи мястото, макар да се съмняваше, че някой ще се върне, за да го прибере.

— Трябва ти лекар — каза тя, като попипа челото му. Повишената му температура очевидно не беше добър признак.

Робърт посочи планината на юг.

— На два дни път натам е имението Мендоса. Госпожа Мендоса е била медицинска сестра преди да се омъжи за Хуан и да се заеме със земеделие.

Атаклена неуверено погледна към прохода. Щеше да им се наложи да се изкачат почти на хиляда метра, за да го преминат.

— Робърт, сигурен ли си, че това е най-добрият маршрут? Уверена съм, че от време на време усещам емоции много по-отблизо, над линията на хълмовете на изток.

Робърт се изправи и подпирайки се на тоягата си, пое по пътеката на юг.

— Хайде, Клени. Знам, че искаш да откриеш гартлянин, но едва ли сега е времето за това. Можем да отидем на лов за предразумни местни животни след като ме закърпят.

Атаклена се загледа след него, удивена от нелогичността на забележката му.

— Робърт, това, което каза, е странно! Как мога да мисля за търсене на местни създания, независимо колко са тайнствени, докато още имаш нужда от грижи! Съществата, които усетих на изток, очевидно бяха човеци и шими, макар да признавам, че имаше някакъв странен допълнителен елемент, почти като…

— Аха! — само каза Робърт.

Учудена, Атаклена се опита да долови чувствата му, но самодисциплината и решителността на човека бяха просто невероятни за представител на вълконска раса. Можеше единствено да каже, че е смутен — и че това е свързано с нейното споменаване за разумни мисли на изток оттук.

О, как й се искаше да е истински телепат! За пореден път се зачуди защо тимбримският Велик съвет не се е противопоставил на правилата на Института по ъплифтиране и не е продължил да развива тази способност. Понякога завиждаше на човеците за изолираността, с която обграждаха живота си и негодуваха срещу клюкарското вмешателство на собствената й култура. Но точно сега й се искаше единствено да се вмъкне в съзнанието му и да разбере какво крие!

Короната й се развяваше и ако на километър разстояние имаше тимбрими, те щяха да потреперят от гневното й, яростно мнение за начина, по който стояха нещата.

 

 

Робърт явно бе уморен. Атаклена вече беше разбрала, че блестящите капчици пот по челото му означават същото като почервеняването и настръхването на тимбримската корона — прегряване.

После го чу да брои полугласно и разбра, че трябва да си починат.

— Не — поклати глава той. Гласът му беше пресекнат. — Първо ще прекосим този хребет и ще се спуснем в следващата долина. Оттам насетне целият път е сенчест.

— Не Робърт. Не можеш да вървиш до имението Мендоса. Аз определено не мога да те нося, а няма да те оставя сам за два-три дни! Изглежда, имаш някаква причина да искаш да избегнеш хората, които усетих на изток оттук. Но каквато и да е, тя не може да се сравнява със спасяването на живота ти!

— Добре, Клени. Ще свием на изток — Робърт въздъхна. — Само ми обещай, че ще продължиш да ме кенираш. Това е прекрасно, като самата теб, и ми помага да те разбирам по-добре… а сега ми се струва, че трябва да тръгваме, защото се разприказвах. При човеците това е признак за загуба на ориентация. Вече трябва да си го разбрала.

Очите на Атаклена се раздалечиха и тя се усмихна.

— Да, вече знам това, Робърт. А сега ми кажи, как се казва мястото, където отиваме?

— Нарича се център „Хаулетс“ и е точно ей натам. Те не обичат неканени гости, така че е по-добре да разговаряме високо, когато наближим.

Вървяха с чести почивки. Малко преди пладне спряха на сянка до малък извор. Робърт потъна в неспокоен сън.

Атаклена безпомощно гледаше човешкия младеж. Откри, че си тананика прочутата „Заупокойна молитва на Неизбежността“ на Тлуфолтрийла. Тъжното парче за аура и глас беше на повече от четири хиляди години и бе написано по време на тъга, когато расата патрон на тимбримите, калтмурите, била унищожена в кървава междузвездна война.

Неизбежността не беше успокоително понятие за нейния народ, дори още по-малко, отколкото за земянитите. Но тимбримите още отдавна бяха решили да опитват всички неща и да научат всички философии. Примирението също имаше своите достойнства.

„Не и този път!“ — закле се Атаклена, напъха Робърт в спалния му чувал и го накара да изпие още хапчета. После стегна ръката му, колкото можа, и натрупа около него камъни и клони, за да не би да се претърколи.

Надяваше се, че ниската ограда ще го пази от опасни животни. Разбира се, буруралите бяха прочистили горите на Гарт от всички големи същества, но това не й пречеше да се притеснява. Щеше ли да е в безопасност един изпаднал в безсъзнание човек, ако го оставеше сам?

Постави лазерния си нож и манерката до лявата му ръка, наведе се и докосна челото му с чувствителните си, премоделирани устни. Короната й се развя, падна върху лицето му и го помилва с изящните си нишки, за да му даде прощалната си благословия по начина, по който правеше собственият й народ.

 

 

Еленът би тичал по-бързо. Пумата би се плъзгала в смълчаната гора по-безшумно. Но Атаклена никога не беше чувала за тези животни. И дори да беше, един тимбрим никога не прави сравнения. Девизът на расата им беше „приспособяемост“.

През първия километър вече бяха започнали автоматичните промени. Жлезите впръскваха сила в краката й, а промените в кръвта я караха да използва по-пълноценно въздуха, който дишаше. Отпуснатата съединителна тъкан широко отваряше ноздрите й, за да диша още по-дълбоко; кожата й се бе опънала, за да не позволи на гърдите й да подскачат, докато тича.

Бързите й стъпки по меката глина бяха леки и тихи. Само случайното изпращяване на клонки съобщаваше за приближаването й и караше горските същества бързо да се крият в сенките. Усещаше ги — и като звук, и като ясно излъчване, което долавяше с короната си.

Враждебните им гласове я караха да се усмихва. Животните бяха толкова сериозни. Съвсем малко от тях — онези, които почти бяха готови за ъплифтиране — притежаваха нещо, което напомняше на чувство за хумор. И после, след като ги осиновяха и започнеше ъплифтирането, патроните им много често коригираха тази им особеност като „нестабилна черта“.

Стигна билото на хребета с веригата вездесъщи назъбени камъни, забави ход, за да преодолее лабиринта от стърчащи монолити, после спря да си почине. Облегна се на един от високите камъни и като дишаше тежко, разпери короната си. Пипалцата се развяха в търсене.

Да! Наблизо имаше човеци! И неошимпанзета. Тя вече добре познаваше моделите и на двата вида.

Концентрира се. Имаше и нещо друго. Нещо дразнещо.

Трябваше да е загадъчното същество, което вече бе усетила на два пъти! Долавяше онова странно качество, което в един миг й изглеждаше земно, а в следващия като че ли беше съвсем типично за тази планета. И бе предразумно, със свой собствен мрачен, сериозен характер.

Ех, защо съпреживяването не беше по-насочващо усещане! Тя тръгна напред, като следваше източника през лабиринта от камъни.

Някаква сянка падна върху нея. Атаклена инстинктивно отскочи и приклекна — хормоните устремно вляха бойна мощ в ръцете й. Тя пое въздух и се опита да потисне гийровата реакция. Беше очаквала да срещне някакво малко диво животно, оцеляло от холокоста на буруралите, а не нещо толкова голямо!

„Успокой се“ — каза си тя. Силуетът, очертал се на камъка над главата й, беше на огромно двуного, очевидно братовчед на Човека, а не местен обитател на Гарт. Едно шимпанзе никога не би могло да представлява опасност за нея, разбира се.

— З-здрасти! — успя да каже на англически тя, като преодоля треперенето, предизвикано от отслабващия гийр. Наум прокле инстинктивните реакции, които при сблъсък правеха тимбримите опасни същества, но и съкращаваха живота им и често ги поставяха в затруднено положение в изискана компания.

Съществото над главата й я гледаше. Стоеше на два крака, на кръста имаше пояс с някакви сечива, но не се виждаше хубаво в ярката синкава светлина на гартското слънце. И все пак Атаклена можеше да каже, че съществото е прекалено голямо за шимпанзе.

То не реагира. Всъщност създанието просто гледаше надолу към нея.

От раса клиент млада като неошимпанзетата, не можеше да се очаква да е особено интелигентна. Атаклена примижа срещу тъмната космата фигура и бавно произнесе на англически:

— Трябва да съобщя за спешен случай. Едно човешко същество е ранено недалеч оттук. Има нужда от незабавна помощ. Моля те, заведи ме при някакви хора. — Атаклена очакваше незабавен отговор, но създанието само пристъпи от крак на крак и продължи да я гледа.

Възможно ли бе да се е сблъскала с особено тъпо шимпанзе? Или пък с някакъв мутант? Сред новите раси клиенти се наблюдаваше голяма вариативност, понякога включваща опасни регресии — доказателство беше онова, което се бе случило с буруралите на Гарт.

Атаклена протегна сетивата си. Короната й се сгърчи от изненада!

Съществото беше предразумно! Повърхностната прилика — козината и дългите ръце — я бе заблудила. Това не беше никакъв шим!

Не беше за чудене, че не й отговаряше. То все още нямаше патрон, който да го научи да говори! Потенциалът се вълнуваше и трептеше. Тя го усещаше точно под повърхността.

Зачуди се какво ли може да каже на една предразумна форма на живот. Погледна го по-внимателно. Връхчетата на тъмните косми на съществото блестяха на слънцето. Късите извити крака носеха масивно тяло, завършващо с огромна глава, стеснена в горната част. Огромните му рамене се сливаха с нея, без да се забелязва шия.

Атаклена си спомни прочутия разказ на Ма’чуталил за космическия ловец, срещнал в горите далеч от колониалното селище дете, отгледано от диви маймуноподобни. Когато заловил яростното, ръмжащо малко създание в мрежите си, ловецът излъчил опростен вариант на ш’ха’куон, огледалото на душата.

Атаклена оформи глифа на съпреживяване, доколкото можеше да си го спомни.

ПОГЛЕДНИ В МЕН — ОБРАЗ НА ИСТИНСКОТО ТИ АЗ

Съществото се изпъна, отстъпи и изсумтя.

Отначало тя си помисли, че реагира на глифа й. После осъзна, че някакъв шум нарушава колебливата връзка. Предразумният изсумтя пак, обърна се, заподскача от камък на камък и изчезна.

Атаклена се затича след него, но напразно — след секунди загуби следата. Въздъхна и пое на изток, където според Робърт се намираше земянитският център „Хаулетс“. В края на краищата по-важно беше да намери помощ.

И след малко почти се сблъска със спасителната група.

— Съжаляваме, че ви уплашихме, госпожо — навъсено каза водачът на групата. Гласът му беше нещо средно между ръмжене и квакане на езеро, пълно с жаби. — Един събирач на шейшен ни каза, че видял някакъв катастрофирал кораб, затова пратихме две спасителни групи. Не сте ли виждали някакъв космически кораб да пада?

Атаклена още трепереше от проклетата свръхреакция. Сигурно беше изглеждала ужасяващо през първите секунди — изненадата бе предизвикала нова бясна реакция на промяна. Клетите създания сто на сто се бяха стреснали.

— Не, не съм — бавно и внимателно отвърна Атаклена, за да не кара дребните клиенти да се напрягат. — Но трябва да ви съобщя за друг спешен случай. Приятелят ми — човешко същество — е зле. Ръката му е счупена и вероятно е започнало инфектиране. Трябва да говоря с представител на властите, за да го евакуират.

Водачът на шимите беше малко по-висок от средния ръст — почти метър и половина. Подобно на другите, той носеше шорти, пояс за инструменти и лека раница. Усмивката му разкриваше внушителна редица жълтеникави зъби.

— Аз имам достатъчна власт за това. Казвам се Бенджамин, госпожо… госпожице?…

— Атаклена. Госпожица. Спътникът ми се казва Робърт Онийгъл. Той е син на планетарния координатор.

Очите на Бенджамин се разшириха.

— Разбирам. Е, госпожице Атак… е, госпожице… сигурно вече сте чули, че Гарт е обкръжен от флота крайцери на И-тита. Поради извънредното положение не можем да използваме самолети, ако имаме друга възможност. Моите хора са екипирани да помогнат на човек с нараняванията, които описахте. Ако ни заведете при господин Онийгъл, ще можем да се погрижим за него.

Облекчението на Атаклена се примеси с остра болка. Имаше и по-важни въпроси.

— Разбрали ли са вече кои са нашествениците? — попита тя. — Приземили ли са се?

Шимът Бенджамин се държеше професионално и дикцията му беше добра, но не можеше да скрие смущението си. Въртеше глава, сякаш се опитваше да я види под друг ъгъл. Останалите откровено я зяпаха. Очевидно никога не бяха виждали същество като нея.

— Уф, съжалявам, госпожице, но новините не са много конкретни. И-титата… хм. — Шимът се втренчи в нея. — Уф, извинете ме, но вие не сте човек, нали?

— Велики Калтмур, не! — ядоса се тя. — Откъде накъде… — После си спомни за всички дребни външни промени, които беше направила. Сигурно вече много приличаше на човек, особено на фона на слънцето. Не беше за чудене, че бедните клиенти бяха толкова смутени!

— Не — каза тя по-меко. — Не съм човек. Аз съм тимбримка.

Шимите въздъхнаха и бързо се спогледаха. Бенджамин се поклони със скръстени пред себе си ръце — за пръв път направи жеста на клиент, който поздравява представител на раса патрон.

Подобно на човеците, народът на Атаклена не обичаше да парадира пред клиентите с господството си. И все пак жестът успокои наранените й чувства. Бенджамин заговори отново, вече много по-смислено.

— Простете ми, госпожице. Исках да кажа, че всъщност не съм сигурен кои са нашествениците. Не бях близо до приемника, когато излъчиха прокламацията си. Някой ми каза, че били губруанци, но има и друг слух — че били тенанини.

Атаклена въздъхна. Тенанини или губруанци. Е, можеше и да е по-лошо. Първите бяха лицемерни и тесногръди. Вторите често бяха подли, сурови и жестоки. Но никоя от двете раси не беше толкова лоша, колкото нечестните сороси или зловещите тандуанци.

Бенджамин прошепна нещо на един от спътниците си и той се обърна и забърза по пътеката, откъдето бяха дошли. Към тайнствения център „Хаулетс“. Атаклена долови трепет на безпокойство и за пореден път се зачуди какво става в тази долина, от която Робърт се бе опитал да я отклони въпреки опасността за собственото си здраве.

— Куриерът ще съобщи за състоянието на господин Онийгъл и ще уреди транспортирането му — каза Бенджамин. — А ние ще побързаме да му окажем първа помощ. Моля, заведете ни при него…

— Добре — каза тя. — Да вървим.

Когато минаваха покрай изправения камък, където беше срещнала предразумното същество, Атаклена вдигна поглед. Дали наистина бе „гартлянин“? Навярно шимите знаеха нещо за него. Преди да успее да попита обаче, Атаклена залитна и заби пръсти в слепоочията си. Шимите я зяпнаха.

В небето се появи гигантски кораб, който летеше точно над долината.

— Запушете си ушите! — извика Атаклена.

Проехтя гръм, тътен и рев, който повали всички на земята. Грохотът завибрира из каменния лабиринт и отекна в околните хълмове. Дърветата се разлюляха, приведоха се почти до земята.

Огромната машина бавно се спусна и изчезна от полезрението им. Буботенето на двигателите стихна до дълбок тътен, който заглушаваше шума на свличащите се камъни.

Шимите бавно се заизправяха. Нервно си шепнеха с дрезгави, тихи гласове. Бенджамин помогна на Атаклена да стане. Гравитационните полета на кораба я бяха заварили неподготвена.

— Това е боен кораб, нали? — попита я Бенджамин. — Другите никога не са били в космоса, но аз съм се качвал на „Вазарий“, когато преди няколко години мина насам. Дори той не беше толкова огромен!

Атаклена въздъхна.

— Да това е боен кораб. Сороски модел, струва ми се. И губруанците използват същия модел. — Тя погледна земянита. — Гарт вече не е обграден, шим Бенджамин. Започнало е нашествие.

Бенджамин стисна ръце и нервно задърпа пръстите си.

— Летят над долината. Чувам ги! Какво мислят да правят?

— Не зная — отвърна тя. — Защо не отидем да погледнем?

Бенджамин се поколеба, после кимна и поведе групата през острите камъни.

 

 

Бойният кораб летеше на четири километра източно от тях и на неколкостотин метра над земята, като хвърляше огромната си сянка над малката купчина мръснобели сгради на дъното на долината. Атаклена засенчи очи от ярката слънчева светлина, отразена от металносивите страни на машината.

Дълбокият гърлен рев на гигантския крайцер беше зловещ.

— Той просто си лети! Какво правят? — нервно попита един от шимите.

Атаклена поклати глава и отвърна на англически:

— Не зная. — Усещаше страха на човеците и шимите в селището под тях. А имаше и други източници на емоция.

„Нашествениците“ — разбра тя. Пси-щитовете им бяха свалени — арогантно отхвърляне на всякаква вероятност за съпротива. Атаклена зърна фигурите на тънкокости, покрити с пух същества, потомци на някакъв нелетящ псевдоптицеподобен вид. Откъслечни визуални картини живо се донасяха до нея през очите на един от офицерите на крайцера. Макар контактът да продължи едва милисекунди, короната й се дръпна назад от отвращение.

„Губруанци“ — вцепенено осъзна тя. Изведнъж всичко стана прекалено истинско.

Бенджамин ахна.

— Вижте!

От клапите на широкия корем на кораба блъвна кафява мъгла и бавно започна да се стеле над долината.

Страхът долу се превърна в паника. Атаклена се опря на един от острите камъни и стисна главата си с ръце. Опитваше се да потисне почти осезаемата аура на ужас.

Беше прекалено силна! Атаклена се опита да оформи глиф на покой в пространството пред себе си, за да спре прилива на болка и ужас, но всеки неин опит биваше отвяван като сняг от горещ огнен вихър.

— Те убиват човеците и ’рилите! — извика един от шимите и се затича надолу. Бенджамин изкрещя след него:

— Петри! Стой! Къде си тръгнал?

— Да помогна! — кресна шимът. — Ти що не помагаш? Не ти ли пука? Не чуваш ли как пищят! — Без да обръща внимание на криволичещата пътека, той се втурна надолу направо по сипея — най-прекият път към стелещата се мъгла и слабите отчаяни викове.

Другите шими войнствено погледнаха Бенджамин — очевидно споделяха същата мисъл.

— И аз отивам — каза едното шими.

Стеснените от страх очи на Атаклена потрепериха. С какво ли можеха да помогнат тези глупави създания?

— Идвам с тебе — викна й последният. И въпреки ругатните и крясъците на Бенджамин двамата също се заспускаха по стръмния склон.

— Незабавно спрете!

Те се обърнаха и я зяпнаха. Дори Петри рязко спря и увисна, хванал се с една ръка за някакъв камък, и замига към нея. Момичето използваше Интонацията на Безапелационната заповед едва за трети път през живота си.

— Престанете с тези глупости и веднага се върнете тук! — изръмжа тя. Короната се вълнуваше над ушите й. Внимателно отработеният й човешки акцент беше изчезнал. Тя произнасяше англическите думи с тимбримския ритъм, който неошимпанзетата сигурно бяха чували по видеото безброй пъти. Може би много приличаше на човешки, но никой човешки глас не би могъл да произведе абсолютно същите звуци.

Земните клиенти премигнаха със зяпнали усти.

— Веднага се връщайте — изсъска тя.

Шимите се изкачиха по склона и застанаха пред нея. Един по един, като нервно поглеждаха Бенджамин и следваха примера му, те се поклониха.

Атаклена потисна собственото си треперене и се помъчи да изглежда спокойна.

— Не ме карайте отново да повишавам тон — тихо каза тя. — Трябва да действаме заедно, да разсъждаваме хладнокръвно и да разработим подходящ план.

Не беше за чудене, че шимите трепереха и я гледаха с разширени очи. Човеците рядко им говореха толкова категорично. Видът им може и да беше подчинен на хората, но по законите на Земята неошимпанзетата бяха почти равноправни граждани.

„Ние тимбримите обаче сме нещо друго.“ Дългът беше извадил Атаклена от нейното тотануу — предизвиканото от страха й оттегляне от действителността. Някой трябваше да поеме отговорността, за да спаси живота на тези същества.

Грозната кафява мъгла бе престанала да са стеле от губруанския кораб и беше полегнала над тясната долина.

Клапите се затвориха. Корабът започна да се издига.

— Да тръгваме — каза Атаклена и поведе шимите покрай най-близкия монолит. Ниското буботене на губруанския кораб се издигна с една октава.

— Запушете си ушите!

Шимите се скупчиха един до друг и затиснаха ушите си с длани.

В един миг гигантският нашественик беше там, на хиляда метра над дъното на долината. В следващия изчезна — по-бързо, отколкото можеше да го проследи окото. Отново се разнесе грохот, зашеметените неошимпанзета се спогледаха. Когато ехото заглъхна, Бенджамин — най-старшият — разтърси глава, сграбчи Петри за врата и го обърна към Атаклена.

Петри засрамен сведе очи.

— Аз… аз съжалявам, госпожице — дрезгаво промълви той. — Просто там долу има човеци и… и мои другари…

Атаклена кимна. Не трябваше да се държи прекалено сурово с един добронамерен клиент.

— Мотивите ти са достойни за възхищение. Все пак сега, след като се успокоихме и можем да помислим, ще сме в състояние по-ефикасно да помогнем на твоите патрони и приятели.

Тя му подаде ръка — нетипичен за патрон жест, за разлика от потупването по главата, което той, изглежда, очакваше от един галактянин. Шимът плахо се усмихна.

Забързаха покрай камъните и когато погледнаха към долината, ахнаха. Кафявият облак се беше разстлал над нея като гъсто мръсно море, достигащо почти до гористите склонове в краката им. Тежката мъгла, изглежда, имаше строго определена горна граница, която едва близваше корените на близките дървета.

Нямаше как да разберат какво става долу и дали някой там все още е жив.

— Ще се разделим на две групи — каза Атаклена. — Робърт Онийгъл има нужда от помощ. Някой трябва да отиде при него.

Мисълта, че Робърт лежи в полусъзнание там, където го беше оставила, я тревожеше. Трябваше да се погрижат за него. Освен това беше по-добре шимите да му отидат на помощ, а не да висят около тази смъртоносна долина. Бяха прекалено разстроени от гледката на нещастието.

— Бенджамин, ще може ли екипът ти да открие Робърт по напътствията, които ви дадох?

— Имате предвид, без лично да ги заведете ли? — Бенджамин се намръщи и поклати глава. — Хм, де да знам. Всъщност… всъщност ми се струва, че е по-добре да дойдете с нас.

Атаклена беше оставила Робърт при ясно видим знак — гигантски трепетликов орех близо до пътеката. Спасителната група би трябвало лесно да го открие.

Тя усещаше емоциите на шима. На Бенджамин му се искаше да е с един от прословутите тимбрими, за да помогне, ако е възможно, на хората в долината. И все пак беше решил да опита да я отпрати!

Мазният дим се пенеше и вълнуваше под тях. Тя усещаше долу много умове, в които бушуваше буря от страх.

— Ще остана — твърдо отвърна Атаклена. — Ти каза, че колегите ти са обучен спасителен екип. Непременно ще успеят да открият Робърт и да му помогнат. Някой трябва да остане и да види дали не може да се направи нещо за онези долу.

С човек евентуално биха могли да спорят. Но шимите дори и не помисляха да противоречат на галактянин. Разумните клиенти просто не правят такива неща.

Тя усети в Бенджамин частично облекчение… и в същото време страх.

Тримата по-млади шими тръгнаха на запад през острите камъни, като нервно надзъртаха през рамо, докато не се скриха от поглед.

Атаклена почувства облекчение по отношение на Робърт. Но постоянният страх за баща й си оставаше. Врагът сигурно първо беше ударил Порт Хеления.

— Хайде, Бенджамин. Да видим какво може да се направи за онези клетници долу.

 

 

Въпреки всичките си необикновени и бързи успехи в ъплифтирането, земните генетици все още имаха доста работа с неоделфините и неошимпанзетата. Оригиналните мислители все още се срещаха рядко и в двата вида. Според галактическите стандарти те бяха постигнали огромен напредък, но земните хора искаха още по-бърз прогрес.

Казваха, че когато ред турсиопсите, или така наречените „Понго“, се появил добър ум, той бил грижливо отгледан. Атаклена бе сигурна, че Бенджамин е също от по-развитите екземпляри. Нямаше съмнение, че този шим има поне синя карта за възпроизводство и че вече е наплодил много деца.

— Може би е по-добре да поразузная, госпожице — предложи Бенджамин. — Мога да се покатеря на дърветата и да остана над равнището на газа. Ще поогледам как стоят нещата и ще се върна.

Атаклена усети вълнението му. Тайнственият газ тук беше дълбок до глезените, но по-нататък в долината достигаше до дълбочина няколко пъти човешки ръст.

— Не. Ще останем заедно — твърдо отвърна тя. — Аз също мога да се катеря по дървета, ако искаш да знаеш.

Бенджамин премигна, очевидно спомнил си разказите за прословутата тимбримска приспособяемост.

— Хмм, вашият народ сигурно някога е живял по дърветата. — Той й отправи кисел, тревожен поглед. — Добре тогава, госпожице, да вървим.

После затича, подскочи в клоните на един почтидъб, изкатери се по ствола му, спусна се по друг клон и се прехвърли на съседното дърво. Хвана се за един люлеещ се клон и погледна назад към нея с любопитните си кафяви очи.

Атаклена прие предизвикателството, пое няколко дълбоки глътки въздух и се съсредоточи. Промяната предизвика трепет във втвърдяващите се върхове на пръстите й. Гърдите й се отпуснаха. Тя издиша, приклекна и се хвърли на почтидъба. Не беше лесно да имитира шима.

Напредваха бавно, като скачаха от дърво на дърво и пълзяха по обвитите в лиани стволове и клони. Бенджамин продължаваше да й хвърля скрити погледи. Сигурно забелязваше някои от промените, настъпили в нея — ръцете й бяха станали по-подвижни, раменете й — по-гъвкави, а дланите й се бяха отпуснали и разширили. Очевидно изобщо не беше очаквал, че един галактянин е в състояние да го следва по дърветата.

Той почти сигурно си нямаше и представа за цената, която щеше да й се наложи да плати за гийровата трансформация. Болката вече беше започнала и Атаклена знаеше, че това е само началото.

Гората бе пълна със звуци. Малки животинчета се щураха покрай тях, усетили зловенния дим. Атаклена долавяше бързото, горещо пулсиране на страха им. Когато стигнаха до върха на малък хълм, надвиснал над селището, чуха слаби викове — уплашените земянити се лутаха из мастиленочерната гора.

Кафявите очи на Бенджамин й казваха, че съществата долу са негови приятели.

— Газът се стеле над земята — каза той. — Само на няколко метра над къщите. Защо не построихме поне една висока сграда!

— Тогава първо щяха да я взривят — отбеляза Атаклена. — И чак после да пуснат газа.

— Ясно — кимна Бенджамин. — Е, да вървим да видим дали някой от другарите ми не се е скрил в дърветата. Може да са успели да помогнат и на някои от хората да се качат достатъчно нависоко.

Тя не попита Бенджамин за потиснатия му страх — за онова, което той не се осмели да каже. Но към тревогата му за човеците и шимите имаше примесено и нещо друго.

 

 

Колкото повече се спускаха в долината, толкова по-високо сред клоните се налагаше да се движат. За щастие мазният газ, изглежда, най-после се разнасяше, а също така се концентрираше, падаше като ситен дъжд от сив прах.

Щом зърнаха мръснобелите сгради на Центъра зад дърветата, Бенджамин ускори ход. Атаклена го следваше, доколкото можеше, но й беше все по-трудно. Ензимното изтощение взимаше своята дан и короната й пламтеше — тялото й се опитваше да отдели излишната топлина.

„Съсредоточи се — помисли си тя и се вгледа през прашния листак. — Върви!“

Дишаше с отворена уста. Виждаше като в мъгла. „Може би е нещо повече от гийровата болка — помисли си тя. — Може би газът не е предназначен само за земянити. Може да ме убива.“

Изминаха няколко мига, докато очите й отново се фокусират. И изведнъж видя един черен крак, покрит с козина… Бенджамин се бе вкопчил в клона над нея.

Ръката му леко докосна развяващите се, горещи пипалца на короната й.

— Просто почакайте тук и си починете, госпожице. Аз ще поразузная и веднага ще се върна.

Клонът отново се разлюля — и Бенджамин вече го нямаше.

Атаклена не можеше да направи нищо, освен да се вслушва в тихите звуци, идващи откъм центъра „Хаулетс“. Близо час след отлитането на губруанския крайцер тя все още чуваше паникьосани остри писукания и странни, ниски викове на някакво животно, което не можеше да определи.

Газът се разсейваше, но още смърдеше и Атаклена държеше ноздрите си затворени и дишаше през устата.

Короната й се поохлади и Атаклена се почувства заляна от емоции… човешки, на шимпанзета и на онова нещо, което се появяваше и изчезваше, нещото, което вече й беше станало почти познато. Минутите течаха и тя се почувства малко по-добре…

„Може би в края на краищата не умирам, поне не още.“

След миг осъзна, че съвсем наблизо става нещо. Усети, че я наблюдават — и то много отблизо! Обърна се и дъхът й секна. От клоните на едно дърво само на пет-шест метра от нея я гледаха четири чифта очи — три тъмнокафяви и един ясносин.

Като се изключеха може би неколцина от разумните полурастителни кантени, именно тимбримите бяха галактиките, които най-добре познаваха земянитите. Въпреки това Атаклена премигна от изненада, неуверена в това, което вижда.

Най-близо до дънера на дървото седеше женско неошимпанзе, само по шорти, и държеше в ръце бебето си. Кафявите очи на дребничката майка бяха разширени от страх.

До тях видя малко гладкокожо човешко дете, облечено в дочен комбинезон. Мъничкото русокосо момиченце плахо й се усмихна.

Но именно четвъртото същество я смути.

Тя си спомни една неоделфинска звукова скулптура, която баща й бе донесъл на Тимбрим от едно от пътуванията си. Беше точно след епизода с церемонията на Приемането и Избора на титлалите и навярно Ютакалтинг беше искал да й пусне звуковата скулптура, за да я извади от меланхолията й — да й докаже, че земните китообразни всъщност са очарователни същества, от които не трябва да се плаши. Беше й казал да затвори очи и просто да остави песента да я облива.

Какъвто и да беше мотивът му, ефектът бе обратен. Защото докато слушаше дивите, некултивирани мотиви, тя ненадейно се беше оказала потопена в океан и чуваше яростния рев на бушуващите вълни. Дори когато отвори очи и видя, че е в стаята си, не се успокои. За пръв път в живота й звукът надделяваше над зрението.

Атаклена никога след това не беше слушала онзи куб, нито пък беше чувала друго толкова странно нещо… докато не се сблъска със зловещия метафоричен свят в ума на Робърт Онийгъл.

Сега усети същото! Защото макар четвъртото същество срещу нея отначало да й заприлича на огромно шимпанзе, короната й казваше съвсем друго.

„Не може да бъде!“

Кафявите очи я гледаха хладнокръвно и спокойно. Очевидно съществото тежеше много повече от всички останали, взети заедно, и все пак държеше човешкото дете в скута си внимателно и грижливо. Когато малкото момиченце се заизвива, голямото създание само изсумтя и леко се помръдна, без да изпуска Атаклена от поглед. За разлика от обикновените шимпанзета, лицето му беше много черно.

Без да обръща внимание на болките си, Атаклена бавно запълзя напред, така че да не ги уплаши.

— Здрасти — внимателно каза тя на англически.

Човешкото дете отново и се усмихна и плахо наведе главичка в огромните космати гърди на закрилника си. Майката неошимпанзе се отдръпна назад, очевидно от страх.

Огромното същество с високо, плоско лице само кимна два пъти и отново изсумтя.

В него кипеше Потенциал!

Атаклена само веднъж беше срещала вид, съществуващ в тясната зона между животното и клиента. Това беше извънредно рядко срещано явление в Петте галактики, защото всеки новооткрит предразумен вид бързо биваше регистриран и придаден към някой пътуващ сред звездите клан за ъплифтиране и договор.

Тя осъзна, че създанието вече е стигнало далеч в еволюцията си към разумност.

Но пък се предполагаше, че пропастта от животното до мислещото същество не може да се прескочи самостоятелно! Наистина, някои човеци все още вярваха в старомодната идея, останала от невежите времена преди Контакта — теория, според която истинският разум можел да „еволюира“. Но галактическата наука доказваше, че прагът може да бъде прекрачен единствено с помощта на друга раса, която вече го е прекрачила.

И така чак до прословутите дни на първата раса — Прародителите — преди милиарди години.

Но никой никога не беше открил патроните на човеците. Именно заради това ги наричаха к’ху-нон — вълкони. Дали в древната им идея нямаше някакво зрънце истина? В такъв случай дали това създание също би могло да…

„А, не! Как не се сетих веднага?“

Изведнъж Атаклена разбра, че този звяр не е природно откритие. Не бе прочутият „гартлянин“, който баща й я беше помолил да потърси. Семейната прилика просто не можеше да се сбърка.

Пред нея беше група братовчеди, седнали заедно на клона високо над губруанския газ. Човек, неошимпанзе и… какво?

Тя опита да си спомни онова, което й беше разказал баща й — за разрешението човечеството да обитава родния си свят, Земята. След Контакта Институтите бяха признали de facto правото на хората на наемане. Въпреки това те трябваше да спазват Правилата за оставяне на Угар и други ограничения.

Пък и малко земни видове бяха отбелязани конкретно.

Огромният звяр излъчваше Потенциал като… Атаклена се сети за една метафора — като сигнален огън. Претърсвайки паметта си, тя най-после откри името, което й трябваше.

— Миличко — тихо каза тя. — Ти си горила, нали?