Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (30)

28.
Правителството в изгнание

Меган Онийгъл искаше да се извърне, да не гледа, но се насили да види още един път клането.

Огромният холовизор показваше нощна картина: дъждовен бряг под надвиснали скали. Нямаше луни, нито звезди, всъщност нямаше почти никаква светлина. При заснемането на тези картини увеличителните камери бяха на границите на възможностите си.

Едва се виждаха пет черни фигури, които пропълзяха по пясъка и започнаха да се катерят по ниските ронливи скали.

— Може да се каже, че изпълняват процедурите точно — обясни й майор Пратахулторн — земянитски морски пехотинец.

Меган гледаше как малките лодки изскачат на повърхността — черни сфери, издигащи се сред малки облаци мехурчета — и бързо се насочват към брега. Появиха се още черни фигури.

— Имат най-добрата възможна екипировка. Обучени са отлично. Това са земянитски морски пехотинци.

„И какво? — поклати глава Меган. — Това да не би да значи, че нямат майки?“

Тя обаче разбра какво иска да каже Пратахулторн. Ако бедствието можеше да сполети тези професионалисти, кой би могъл да обвинява колониалната милиция на Гарт за нещастията от последните няколко месена?

Черните сенки се насочиха към скалите, прегърбили рамене под тежкия си товар.

От седмици силите, останали под контрола на Метан, седяха в подводното убежище и размишляваха над сриването на всички добре разработени планове за организирана съпротива. Агентите и саботьорите бяха готови, оръжията складирани и групите организирани. После дойде проклетият губруански заложнически газ и цялата им грижливо обмислена схема рухна под стелещите се облаци смъртоносен дим.

Малцината останали на континента човеци сигурно вече бяха мъртви или обезвредени, което бе същото. Онова, което дразнеше най-много, бе, че никой, дори самите врагове, в предаванията си, изглежда, не знаеха кой и колко са успели да стигнат до островите навреме, за да получат противоотрова и лечение.

Меган избягваше да мисли за сина си. Ако бе имал късмет, сега щеше да е на остров Силмар, да се забавлява с приятелите си в някоя кръчма или да се оплаква на компания от симпатични момичета как майка му не го е пуснала да воюва. Оставаше й само да се надява и да се моли да е така и дъщерята на Ютакалтинг също да е в безопасност.

По-сериозна причина за безпокойство беше участта на самия тимбримски посланик. Ютакалтинг бе обещал да последва Планетарния съвет в убежището, но изобщо не се появи. Имаше съобщения, че корабът му се е опитал да изчезне в космоса и че е бил унищожен.

„Толкова много животи. Загубени за какво?“

Меган гледаше как саботьорите започват да се катерят по скалите.

Без човеци, разбира се, всяка надежда за съпротива беше невъзможна. Неколцина от най-умните шими бяха в състояние да организират удари тук-там, но какво можеше да се очаква от тях без патроните им?

Една от целите на тази акция беше отново да се започне нещо, да се приспособят и настроят към новите обстоятелства.

За трети път — макар да знаеше какво ще стане — Меган се стресна от внезапно избухналата на брега мълния. За миг всичко беше окъпано в блестящи цветове.

Първо експлодираха малките лодки.

После бяха наред човеците.

— Подводницата прибра камерата си и се потопи точно навреме — каза майор Пратахулторн.

Екранът потъмня, лампите светнаха. Членовете на Съвета запремигваха и заразтриваха очи.

— Същото, като по време на космическата битка — каза сериозно майор Пратахулторн. — И тогава те някак си знаеха къде са всичките ни наземни секретни бази и ги обгазиха. По някакъв начин винаги разбират къде сме.

— Имате ли някаква представа как го правят? — попита един от членовете на Съвета.

Отговори Лидия Маккю, лейтенант от морската пехота.

— Всичките ни специалисти работят по въпроса. Но още не сме открили нищо и не искаме да губим други хора, които да разузнават на брега.

Меган Онийгъл затвори очи и каза:

— Засега не сме в състояние да предприемем нищо. Отлагам срещата.

Върна се в стаята си. Плачеше й се. Седна на ръба леглото, без да пали лампите, и наведе глава.

След известно време й се стори, че почти вижда ръцете си — уморено отпуснати върху коленете. Представи си, че са лепкави, изцапани — с кръв.