Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (101)

99.
Галактяните

Положението беше ужасно. Единодушието се разпадаше непоправимо и Сюзеренът на Благопристойността не знаеше как да се справи с това.

Сюзеренът на Цените и Предпазливостта почти се беше самовглъбил. Бюрокрацията функционираше по инерция, без ръководство.

А тяхната жизненоважна трета част, тяхната сила и смелост, Сюзеренът на Лъча и Нокътя, не отговаряше на молбите им за конклав. Всъщност той като че ли твърдо държеше курс, който можеше да доведе не само до самоунищожението им, но и навярно до огромни опустошения на този деликатен свят. Ако това се случеше, ударът върху вече разклатената чест на тази експедиция, на този клон от клана Гууксюй-Губру, щеше да бъде катастрофален.

И все пак какво би могъл да стори Сюзеренът на Благопристойността? Господарите на Курника, заети с проблеми по-близки до дома, не им предлагаха полезен съвет. Те бяха разчитали на Триумвирата да се обедини, да смени перушината си и да постигне мъдро единодушие. Но Смяната на перушината беше тръгнала в погрешна, в отчаяно погрешна посока. И не бяха постигнали мъдрост.

Сюзеренът на Благопристойността изпитваше тъга и безнадеждност, далеч надхвърлящи границите, присъщи за лидер, насочил кораба си към опасности — дори повече от жрец, прокълнат да присъства на светотатство.

Загубата бе огромна и лична, а и много древна в сърцето на расата. Наистина, поникналите под белия пух пера вече бяха червени. Но имаше губруански кралици, постигнали своята женственост без радостното задоволство и помощта на другите двама, които да споделят удоволствието, честта, славата.

Най-голямата й амбиция се беше превърнала в действителност и това бе безплодна перспектива, самотна и болезнена.

Сюзеренът на Благопристойността мушна клюн под ръката си и по начина на собствения си народ тихо заплака.