Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (48)

46.
Фибен

Дим се издигаше над долината Сайнд.

От сто метра във въздуха, кацнал върху грубата дървена рамка на самоделно хвърчило, Фибен оглеждаше пожарите. Тук, в Сайнд, битката изобщо не беше преминала добре. Операцията бе предвидена като светкавичен удар и бягство — начин да нанесат щети на врага. Но бяха претърпели поражение.

А сега облаците се спускаха ниско, сякаш претоварени от тъмния дим и потъването на надеждите им. Скоро шимът нямаше да е в състояние да вижда на повече от километър.

— Фибен!

Под него и вляво, недалеч от сянката на хвърчилото, му махаше Гейлит Джоунз.

— Фибен, виждаш ли нещо от група „С“? Хванали ли са губруанския стражеви пост?

— Не! — изкрещя той. — Сваляйте ме.

— Но ние имаме нужда от данни…

— Навсякъде има патрули! Трябва да изчезваме! — Фибен махна на шимите, които държаха въжето на хвърчилото.

Гейлит прехапа устни и кимна. Шимите започнаха да го навиват.

А всичко бе започнало толкова добре! Шимите, които работеха на губруанските строителни обекти, запалиха експлозивите, внимателно скрити там през последната седмица. Над пет от осемте цели към зазоряващото се небе се бяха издигнали яростни облаци дим.

Но после трябваше да признаят преимуществата на техниката. Беше зашеметяващо да гледат как врагът покосява настъпващите групи нередовни бойци. Нито една от по-важните цели не беше превзета.

С една дума, нещата изобщо не изглеждаха добре.

Най-сетне стъпи на земята. Макс дотича да му помогне. Сгънаха хвърчилото и го скриха под дърветата — можеше да им потрябва пак. Нали на практика беше невидимо за радарите или детекторите на инфрачервена светлина. И все пак направо насилваха късмета си, като го използваха денем.

Гейлит ги пресрещна на края на овощната градина. Тя не искаше да повярва в губруанските тайни оръжия — в способността на врага да засича фабрично произведени стоки. Но се беше подчинила на настояванията на Фибен и сега носеше кафява роба до коляното, а под нея шорти и домотъкана туника. До гърдите си притискаше тетрадка и молив.

Едва я беше накарал да остави у дома преносимия си компютър.

— Какво видя? Какво е количеството на вражеските подкреплйния от Порт Хеления? Колко близо успя да стигне групата на Йоси до противовъздушната батарея?

За нея информацията бе по-важна, отколкото всяка щета, която можеха да нанесат на врага. И за изненада на Фибен генералът се беше съгласил.

Той поклати глава.

— Има много дим, така че Йоси може и да е постигнал нещо. Идват много вражески подкрепления. Но сега няма време. Да се махаме! — Обърна се към тримата придружители на Гейлит и добави: — Оставете си пушките!

Гейлит категорично тръсна глава.

— И с какво ще ги заместим? Ако останем само с шестте лазерни пушки, заловени от губруанците, какво ще постигнем? Ще се съглася да нападна врага съвсем гола, ако трябва, но не и невъоръжена! — Кафявите й очи блестяха.

— Значи искаш да ги нападнеш? — кипна Фибен. — Защо тогава не тръгнеш срещу проклетите птички с подострен молив? Това е любимото ти оръжие.

— Не е честно! Записвам си всичките тези бележки, защото…

Тя не довърши отговора си, защото Макс изкрещя:

— Скрийте се!

Внезапният съсък на раздран въздух се превърна в търкалящ се грохот, нещо бяло проблесна над върховете на дърветата. Фибен не разбра как е скочил зад един възлест дървесен корен, но надникна иззад него навреме, за да види как губруанската машина се издига и завива над билото на отсрещния хълм, а после започва да се връща.

Видя един от шимите да насочва оръжието си към разузнавателния кораб и извика:

— Не!

Но вече бе прекалено късно.

Краят на ливадата изригна и пръсна листа, клони, мръсотия, плът и кости във всички посоки.

Гейлит наблюдаваше хаоса с отворена уста. Фибен се хвърли върху нея точно преди търкалящата се вълна на експлозията да ги повали. Бялата бойна машина изрева над тях.

— Хммм!

Лицето на Гейлит се появи изпод ръката му.

— Махни се от мен, преди да си ме задушил, ти, смрадлив, въшлив, оръфан…

Фибен видя, че вражеската разузнавателна машина изчезва над хълма, и бързо се изправи.

— Хайде! — И я дръпна. — Да се махаме.

Цветистите ругатни на Гейлит секнаха, щом тя видя какво е направило губруанското оръжие.

Листа и трески бяха размесени със страховитите останки на тримата шими. Пушките им бяха пръснати сред отломките.

— Ако имаш намерение да взимаш някое от тези оръжия, сега е моментът.

Гейлит премигна, после поклати глава и промълви една единствена дума:

— Не.

После се обърна и извика:

— Макс!

И понечи да тръгне натам, където за последен път бяха видели едрия шим. Но точно тогава се разнесе тътнещ звук и Фибен я спря.

— Няма време. Ако е жив и може да се измъкне, ще успее. Да вървим!

Бръмченето на гигантските машини приближаваше. Тя все още се съпротивляваше.

— О, за Ифни, да не забравиш да си вземеш бележките! — каза той.

Това подейства. Побягнаха.

„Яко момиче — помисли си Фибен, докато тичаха сред дърветата. — Може да е опака, но поне има кураж. За пръв път вижда подобно нещо и дори не повърна.“

„Нима? — като че ли се обади в него някакъв друг глас. — Ти пък кога си виждал такава каша, а? Космическите битки са чистички в сравнение с това.“

Фибен призна пред самия себе си, че основната причина да не повърне е, че за нищо на света не би си позволил да загуби закуската си точно пред това шими. Никога не би й доставил това удоволствие.

Заедно прецапаха калния поток и потънаха в гората.