Франк Хърбърт
Дюн (46)

„И настъпи денят, в който Аракис попадна в главината на колелото на вселената, а колелото се канеше да се завърти.“

Из „Пробуждането на Аракис“ от принцеса Ирулан

— Я погледни там! — прошепна Стилгар.

Пол бе залегнал до него в една цепнатина в скалата, на ръба на Защитната стена, и бе вперил очи в колектора на телескопа. Маслените лещи бяха взели на фокус един междузвезден лихтер, който се виждаше долу в басейна под тях на светлината на изгрева. Косите слънчеви лъчи огряваха високата му източна страна, докато по другата, останала в сянка страна, илюминаторите все още жълтееха от суспенсорните глобуси. Зад кораба се простираше град Аракийн — безжизнен и бляскав на светлината на северното слънце.

Пол обаче знаеше, че това благоговение у Стилгар се бе породило не от самия лихтер, а от конструкцията, в която той бе само централно звено. Гигантската метална шатра, висока десетина нива, се простираше в радиус от хиляда метра около базата на лихтера и бе изградена от сглобяеми метални плоскости — това бе временното жилище на петте легиона сардукари и на негово императорско височество падишах-императора Шедъм IV.

Гърни Халик се обади от мястото отляво на Пол, където бе приклекнал.

— Преброих десет нива в тази къщурка. Едва ли може да побере много сардукари.

— Пет легиона — каза Пол.

— Разсъмва се — прошепна Стилгар. — Не одобряваме това, дето непрекъснато се излагаш на опасност, Муад’Диб. Хайде да се прибираме.

— Тук съм в пълна безопасност — рече Пол.

— Този кораб монтира взривометни оръжия — отбеляза Гърни.

— Те са убедени, че използуваме защитни полета — рече Пол. — Дори и да са ни забелязали, пак не биха похабили и един изстрел за някакви си трима души.

Пол извади телескопа, за да огледа отсрещните стени на басейна, като забеляза грапавите скали и отвесните камъни с жлебовете, с които бяха обозначени гробовете на безбройните воини на баща му. Харконските укрепления и градчета отвъд защитените райони се намираха в ръцете на свободните или бяха откъснати от снабдителните си центрове, като стебълца, откършени от ствола на растение и оставени да изсъхнат. На неприятеля му бяха останали само този басейн и разположеният в него град.

— Ако ни забележат, може да опитат нападение с топтер — рече Стилгар.

— Нека опитат — каза Пол. — Ще се наложи да свалим някоя и друга машина… а и знаем, че се задава буря.

Сега той насочи телескопа към отдалечената страна на аракийския космодрум, към фрегатите на харконите, строени в редици, и забития на площадката до тях флагщок със знамето на компанията „ЕМОП“^*, което нежно се вееше. И се замисли за отчаянието, принудило Сдружението да позволи на тези две групи да кацнат, докато другите стояха горе, за резерва. Сдружението сега приличаше на човек, който, преди да опъне палатката си, опитва с пръста на крака си каква е температурата на пясъка.

— Има ли още нещо интересно за гледане тук? — попита Гърни. — Трябва да намерим укритие. Бурята наистина приближава.

Пол отново насочи поглед към гигантската шатра.

— Довели са дори и жените си — рече той. — И лакеи, и слуги. Ооо, драги ми императоре, колко си самоуверен!

— По тайната пътека се задават хора — рече Стилгар. — Може би се връщат Ойтем и Корба.

— Добре, Стил — каза Пол. — Тръгваме.

Но все пак огледа за последен път с телескопа всичко наоколо, обходи с поглед долината със строените кораби, блестящата метална шатра, смълчалия се град и фрегатите с харконските наемници. После пропълзя назад към един скален отломък. Мястото при телескопа се зае от дежурния федейкин.

Пол стигна до една плитка вдлъбнатина в Защитната стена — около три метра дълбока и широка тридесетина метра в диаметър — естествено скално образувание, което свободните бяха скрили под полупрозрачно маскировъчно покривало. Вдясно, около един отвор в стената бяха струпани уреди за свръзка. Вътре разгърнат отряд федейкини очакваше заповедта на Муад’Диб за нападение.

От входа на тунела, близо до апаратурата за свръзка, се показаха двама мъже и заговориха на застаналите там стражи.

Пол погледна Стилгар и кимна към тях.

— Приеми рапорта им, Стил.

Стилгар тръгна да изпълни заповедта. Пол се наведе с гръб към скалата, стегна мускули и се изопна. Видя как Стилгар върна отново двамината в тъмния отвор на скалата и си помисли за продължителното изкачване по този тесен, прокопан на ръка тунел, който стигаше до дъното на басейна. Стилгар се запъти към Пол.

— Толкова важно ли е било, че не са могли да изпратят циелаго със съобщение? — попита Пол.

— Пазят птиците си за битката — отвърна Стилгар. Той погледна към уредите за свръзка и после отново обърна поглед към Пол. — Не бива да използуваме тези уреди дори за предаване с насочени вълни. Муад’Диб. Могат да те открият, като пеленговат предаването.

— Много скоро ще си имат достатъчно много работа, за да ме търсят — рече Пол. — Какво докладваха хората?

— Нашите сардукарчета са били пуснати близо до Оулд Геп, почти до дъното на басейна, и вече са на път към своя господар. Ракетохвъргачките и другите взривометни оръжия са по местата си. Хората са разположени според твоите заповеди. Всичко върви по реда си.

Пол се обърна към отсрещната стена на плитката вдлъбнатина и огледа воините си на оскъдната светлина, пропускана от маскировъчното покривало. Имаше чувството, че времето пълзи като насекомо, което си пробива път през оголена скала.

— Ще се наложи нашите сардукари да повървят малко пеша, докато успеят да дадат сигнал на някой десантен катер — рече Пол. — Установено ли е наблюдение върху тях?

— Да — отвърна Стилгар.

Гърни Халик, който бе застанал до Пол, се окашля.

— Няма ли да е по-добре да се приберем на някое по-безопасно място?

— Няма такова място — рече Пол. — Метеорологичната справка все още ли е така благоприятна?

— Задава се невиждана буря — отговори Стилгар. — Не я ли усещаш, Муад’Диб?

— Наистина въздушните маси ми се виждат нестабилни — съгласи се Пол. — Аз обаче предпочитам сигурността на предвиждането на времето по стълбовете.

— До един час бурята ще бъде тук — рече Стилгар. Той кимна към дефилето, от което се виждаше гигантската шатра на императора и харконските фрегати. — Това е известно и на онези там. В небето няма нито един топтер. Всичко е спряно от движение и е здраво завързано. Получили са метеорологична справка от приятелите си в космоса.

— Да са предприемали някакви бойни полети? — попита Пол.

— Никакви, откакто кацнаха снощи — отговори Стилгар. — На тях им е известно, че ние се намираме тук. Струва ми се, че сега изчакват, за да изберат удобния за тях момент.

— Ние избираме удобния момент — отсече Пол.

Гърни вдигна поглед и се озъби:

— Ако те ни дадат такава възможност.

— Тази флотилия ще остане в космоса! — каза Пол.

Гърни поклати глава.

— Нямат друг избор — продължи Пол. — Ние можем да унищожим подправката. Сдружението няма да дръзне да поеме този риск.

— Отчаяните хора са най-опасни — отбеляза Гърни.

— А ние не сме ли отчаяни? — попита Стилгар.

Гърни го изгледа намръщено.

— Ти не си живял с мечтата на свободните — предупреди го Пол. — Стил си мисли сега за всичката онази вода, която сме дали за подкупи, както и за всичките тези години, през които са изчаквали Аракис да разцъфти. Той не е…

— Ъррр — озъби се Гърни.

— Защо е толкова мрачен? — попита Стилгар.

— Винаги е мрачен преди сражение — отвърна Пол. — Това е единствената проява на добро чувство за хумор, която Гърни си позволява.

По лицето на Гърни пропълзя бавно хищна усмивка, зъбите му се белнаха над предпазителя за брадичката на влагосъхраняващия костюм.

— Много се натъжавам само при мисълта за всички онези бедни харконски душички, които ще изпратим на онзи свят, без да са се изповядали и без да са получили опрощение на греховете си — рече той.

Стилгар се засмя.

— Говори като федейкин.

— Гърни е воин по рождение — каза Пол. И си помисли: „Нека се поразсеят с незначителни разговори, преди да премерим силите си с онези войски в басейна.“ — Той отмести поглед към дефилето в скалната стена и после отново го насочи към Гърни, като откри, че трубадурът-войн си бе възвърнал мрачното навъсено изражение.

— Грижата изсмуква силата — промърмори Пол. — Ти си ми казвал това, Гърни.

— Господарю — рече Гърни, — главната ми грижа сега е атомното оръжие. Ако го използувате, за да направим пробив в Защитната стена…

— Онези горе няма да използуват срещу нас атомно оръжие — прекъсна го Пол. — Няма да посмеят… и то по същата причина, че не могат да рискуват да унищожим находищата с подправката.

— Но забраната срещу…

— Забраната! — излая Пол. — Не забраната, а страхът възпира династиите да не използуват една срещу друга атомно оръжие. Във Великото споразумение това е формулирано достатъчно ясно: „Употребата на атомно оръжие срещу хора ще доведе до унищожаването на планетата.“ Ние ще стреляме срещу Защитната стена, не срещу хора.

— Отлично формулирана точка — обади се Гърни.

— Онези педанти горе биха се зарадвали на всякаква точка — рече Пол. — Но да не говорим повече за това.

Той се извърна, като му се прииска да бъде толкова уверен не само на думи. След малко заговори:

— А хората от града? Те заеха ли вече позиции?

— Да — измърмори Стилгар.

Пол го изгледа.

— Какво те безпокои?

— Винаги съм смятал, че на градските хора не може да се разчита изцяло — рече Стилгар.

— Навремето и аз бях градски човек — каза Пол.

Стилгар се изопна. Лицето му потъмня от нахлулата кръв.

— Муад’Диб знае, че не исках да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш, Стил. Но самоутвърждаването на един човек се състои не в онова, което той според теб ще извърши, а в онова, което наистина ще извърши. В жилите на тези градски хора тече кръвта на свободни. Те само още не са се научили как да се освободят от робството. Ние ще ги научим.

Стилгар кимна и заговори унило:

— Това са навици, създавани с години. На погребалното поле се научихме да презираме хората от градовете.

Пол се обърна към Гърни, който гледаше внимателно към Стилгар.

— Кажи, Гърни, защо сардукарите прогониха градското население от домовете им?

— Стара хитрост, господарю. Правеха си сметката да ни обременят с бежанци.

— От времето на успешните партизански войни изминаха много години и управниците са забравили как да се борят срещу тях — рече Пол. — Сардукарите наливат вода в нашата мелница. Те са отвлекли за своите забавления някои от градските жени и са украсили знамената си с главите на мъжете, които са им се противопоставили. И така са предизвикали епидемия от ненавист сред хора, които иначе биха погледнали на предстоящото сражение само като на някаква огромна неприятност… и като на възможност да бъдат сменени едни господари с други. Сардукарите работят в наша полза, Стилгар.

— Струва ми се, че хората от града наистина изгарят от желание да се бият — рече Стилгар.

— Тяхната омраза е скорошна и люта — каза Пол. — Ето защо ги използуваме като ударни войски.

— При тях ще бъде истинска касапница — обади се Гърни.

Стилгар кимна в знак на съгласие.

— Бяха предупредени за рисковете — каза Пол. — Те знаят добре, че всеки убит от тях сардукар ще означава един сардукар по-малко за нас. Разбирате ли, господа, те имат за какво да умрат. Откриха, че са народ. Те се пробуждат.

Мъжът, който наблюдаваше с телескопа, тихо възкликна. Пол отиде до цепнатината в скалата и попита:

— Какво става там?

— В онази метална шатра-чудовище — просъска наблюдателят — настъпи страшно оживление, Муад’Диб. Откъм Римуол Уест дойде надземна кола и все едно че в гнездото на скални яребици влезе ястреб.

— Пристигнали са нашите пленени сардукари — рече Пол.

— Сега са включили защитно поле около целия космодрум — продължи наблюдателят. — Виждам как въздухът трепти дори покрай складовата площадка, където съхраняват подправката.

— Вече знаят срещу кого точно се бият — рече Гърни. — Нека харконските зверове треперят и се боят сега, че все още има жив атреид!

Пол заговори на федейкина при телескопа:

— Наблюдавай флагщока на императорския кораб. Ако вдигнат моето знаме, тогава…

— Няма да го вдигнат — рече Гърни.

Пол забеляза озадачената и намръщена физиономия на Стилгар и каза:

— Ако императорът признае предявения от мен иск, той ще ми даде знак, като отново развее на Аракис знамето на атреидската династия. Тогава ще преминем към изпълнението на резервния план — ще се сражаваме само с харконите. Сардукарите ще стоят настрани и ще ни оставят сами да решим спора помежду си.

— Нямам опит с тези чуждоземни обичаи — обади се Стилгар. — Само съм чувал за тях, но ми се струва, че не е възможно да…

— Не е необходимо да имаш опит, за да разбереш как ще постъпят — прекъсна го Гърни.

— На високия кораб издигат ново знаме — обади се наблюдателят. — Знамето е жълто… с черно-червен кръг в средата.

— Това вече е неприятна работа — рече Пол. — Знамето на компанията „ЕМОП“.

— Но същото знаме се вее и на останалите кораби — рече федейкинът-наблюдател.

— Не разбирам — каза Стилгар.

— Наистина неприятна работа — рече Гърни. — Ако бе издигнал атреидското знаме, щеше да му се наложи да се съобразява с нас. Наоколо има твърде много свидетели. Можеше да издигне на флагщока си и харконското знаме — това щеше да бъде категорична декларация. Но не — той издига дрипата на „ЕМОП“. И така съобщава на онези горе — Гърни посочи към космоса — къде са печалбите. И по този начин заявява, че не го интересува дали тук има или няма атреид.

— След колко време бурята ще връхлети Защитната стена? — попита Пол.

Стилгар отиде и се посъветва нещо с един от федейкините. Върна се след малко и каза:

— Много скоро, Муад’Диб. По-скоро, отколкото очаквахме. И наистина ще е невиждана досега буря… може би дори малко по-страшна, отколкото ти поиска.

— Това е моята буря — каза Пол и видя мълчаливото благоговение, изписано по лицата на федейкините, които го бяха чули. — И макар че ще разтърси целия свят, тя няма да е по-страшна, отколкото аз поисках. Точно върху Защитната стена ли ще връхлети?

— С минимално отклонение, което не е от значение — отговори Стилгар.

Откъм отвора на тунела, който водеше надолу към дъното на басейна, се зададе вестоносец.

— Патрулите на сардукарите и харконите се оттеглят, Муад’Диб — докладва той.

— Очакват, че бурята ще навее доста пясък в басейна, за да имат добра видимост — каза Стилгар. — Смятат, че и ние ще се окажем в същото положение.

— Предайте на артилеристите да вземат добър прицел, преди да намалее видимостта — нареди Пол. — Трябва да разбият предната част на всеки един от тези кораби веднага щом бурята разруши защитата им. — Той отиде до стената на вдлъбнатината, дръпна единия край на маскировъчното покривало и погледна нагоре. На фона на притъмнялото небе се виждаха лъкатушещите дири на вдигналите се вихрушки. Пол дръпна отново покривалото и каза: — Започни изпращането на войници долу, Стил.

— Ти няма ли да слезеш с нас! — запита Стилгар.

— Ще постоя още малко при федейкините — отвърна Пол.

Стилгар сви многозначително рамене към Гърни, отиде до отвора в скалната стена и се изгуби в сенките му.

— Гърни, оставям в твоите ръце спусъка, който ще направи пробива в Защитната стена — заговори Пол. — Ще се справиш ли с тази работа?

— Ще се справя.

Пол махна с ръка към един от лейтенантите-федейкини и каза:

— Отейм, започнете изтеглянето на контролните патрули от мястото на взривяването. Трябва да се изтеглят оттам, преди бурята да е връхлетяла.

Лейтенантът кимна рязко с глава и последва Стилгар.

Гърни се наведе към скалната цепнатина и заговори на мъжа при телескопа:

— Не изпускай от очи южната стена. Тя ще остане напълно незащитена, когато я вдигнем във въздуха. — После нареди. — Изпратете циелаго със сигнал за часа на започване.

— Няколко наземни коли се отправят към южната стена — обади се федейкинът при телескопа. — Някои от тях се опитват да стрелят със стреломети. Както нареди, нашите хора са включили защитните си полета. Колите спряха.

Сред внезапно настъпилата тишина Пол дочу как злите духове на вихрите се завъртяха над главите им — челото на бурята. През някакви пролуки в маскировъчното покривало във вдлъбнатината започна да се сипе пясък. Една вихрушка подбра покривалото и го помете.

Пол даде знак на федейкините да си намерят укритие и отиде при мъжете, застанали до апаратурата за свръзка, близо до входа на тунела. Гърни застана до него. Пол се надвеси над свързочниците. Единият от тях се обади:

— Не е буря като буря, а цяла хала, Муад’Диб.

Пол погледна нагоре към притъмнялото небе и каза:

— Гърни, изтегли наблюдателите от южната стена! — Наложи се да повтори заповедта, като изкрещя, за да надвие усилващия се грохот на бурята.

Гърни се обърна и тръгна да изпълни заповедта.

Пол пристегна филтъра за дишане и качулката на влагосъхраняващия си костюм.

Гърни се върна.

Пол го докосна по рамото и посочи към взривяващото устройство, монтирано във входа на тунела, зад гърба на свързочниците. Гърни влезе във входа на тунела, спря се до устройството, постави ръка на спусъка и впери поглед в Пол.

— Няма никакви съобщения — обади се свързочникът до Пол. — Много силни са смущенията.

Пол кимна, без да сваля очи от скалата, отчитаща времето. След малко погледна към Гърни, вдигна ръка и отново обърна поглед към скалата. Броячът запълзя по последната си обиколка.

— Огън! — изкрещя Пол и рязко спусна ръка. Гърни натисна спусъка на устройството. Сякаш измина цяла вечност, преди да усетят как земята под нозете им се развълнува и потрепера. Към грохота на бурята се прибави оглушителен трясък.

Дежурният по телескоп федейкин дойде при Пол, взел под ръка сгънатия уред.

— Защитната стена е пробита, Муад’Диб! — извика той. — Бурята ги връхлетя и нашите артилеристи вече ги обстрелват.

Пол се замисли за бурята, която вилнееше из басейна, и за статичния заряд, натрупан в тази пясъчна стена, която разрушаваше сега всяка защитна преграда в лагера на противника.

— Бурята! — изкрещя някой. — Трябва да се скрием, Муад’Диб!

Пол дойде на себе си, почувствувал как пясъчните иглички вече се забиват в непокритото му лице. „Поехме опасния път“ — рече си мислено той. Обгърна с ръка раменете на свързочника и каза:

— Остави тук тези уреди! В тунела има други. — Почувствува, че губи равновесие. Федейкините се скупчиха около него, за да му осигурят защита. Те се напъхаха в тунела, усещайки относителната тишина, и свърнаха към едно малко помещение със суспенсорни глобуси, от което се откриваше друг вход към тунела.

Тук седеше до своята апаратура друг свързочник.

— Има прекалено много смущения — рече той.

— Поставете уплътнителя на тунела! — извика Муад’Диб. Внезапно застаналите неподвижно пластове въздух показаха, че заповедта му е изпълнена. — Пътят към басейна все още ли е проходим? — попита той.

Един федейкин отиде да провери, върна се и каза:

— От експлозията се е срутила малка скала, но инженерите твърдят, че пътят е проходим. Разчистват с лазерони.

— Предай им да разчистват с ръце! — излая Муад’Диб. — Там долу има включени защитни полета!

— Те работят много внимателно, Муад’Диб — каза федейкинът, но тръгна да изпълни заповедта.

Дошлите отвън свързочници минаха покрай тях, нарамили уредите си.

— Казах на тези хора да оставят апаратурата си отвън, Муад’Диб — измърмори един от федейкините.

— Сега хората са по-важни от апаратурата — рече Пол. — Скоро ще имаме толкова уреди, колкото изобщо няма да са ни потребни.

Гърни Халик се приближи и като застана до него, каза:

— Чух, като казаха, че пътят надолу е проходим. В случай че харконите решат да ни платят със същата монета, тук ще се окажем много близо до повърхността, господарю.

— Няма да успеят да го направят — отвърна Пол. — Точно сега те осъзнават, че вече не разполагат със защитни полета и че не могат да се махнат от Аракис.

— Новият команден пункт е напълно готов, господарю — докладва Гърни.

— В командния пункт още нямат нужда от мен — рече Пол. — Нещата ще си вървят по плана и без мен. Ние трябва да изчакаме да…

— Приемам съобщение, Муад’Диб! — обади се свързочникът, застанал при уредите. Той поклати глава и долепи слушалката до ухото си. — Такива смущения! — Свързочникът започна да пише в бележника пред себе си, като клатеше глава… заслушваше се… пак пишеше… пак се заслушваше…

Пол застана до свързочника. Федейкинът отстъпи назад, като му стори място. Пол погледна записаното от федейкина и прочете: „Нападение срещу Сийч Табър… пленници… Алая… семействата на… убити и са… ю… синът на Муад’Диб…“

Свързочникът отново поклати глава.

Пол вдигна поглед и видя, че Гърни бе втренчил очи в него.

— Съобщението е неясно — рече Гърни. — Смущенията. Не знаеш дали…

— Синът ми е мъртъв — прекъсна го Пол и като изрече тези думи, разбра, че това е истина. — Синът ми е мъртъв… а Алая е пленница… заложница. — Почувствува се празен и безчувствен като черупката на мида. Всичко, до което се докоснеше, носеше смърт и скръб. И това бе като някаква зараза, която заплашваше да плъзне из вселената.

Той усещаше мъдростта на стареца, натрупания опит от живота на безброй други хора. Сякаш нещо вътре в него се хилеше и потриваше доволно ръце.

И Пол си помисли: „Колко малко знае вселената за природата на истинската жестокост!“