Франк Хърбърт
Дюн (34)

„Бог създаде Аракис, за да приучи праведния на твърдост“

Из „Мъдростта на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан.

Сред тишината на пещерата Джесика дочу хрущенето на пясъка по скалата под нозете на воините и далечните писъци на птици, за които Стилгар бе казал, че са сигналите на неговите стражи.

Огромните херметически капаци бяха свалени от отворите на пещерата. Тя виждаше как вечерните сенки пълзяха по ръба на изпречилата се отпреде й скала и по басейна, който се разстилаше отвъд тази скала. Усети как дневната светлина ги напуска и долови това както по сухата горещина, така и по сенките. Тя знаеше, че обученото й съзнание скоро щеше да й даде онова, което тези свободни очевидно притежаваха — способността да долавят и най-малката промяна по влагата във въздуха.

Как само се разбързаха да притегнат катарамите на влагосъхраняващите си костюми, щом свалиха херметическите капаци!

Дълбоко откъм дъното на пещерата някой запя монотонно:

Има трава около!

И корения около!

Джесика преведе безгласно: „Това е пепел! А това са корени!“

Погребалната церемония на Джеймис започваше.

Тя погледна навън към аракийския залез и към напластените в небето пъстроцветни ивици. Нощта вече започваше да разстила своите сенки по далечните зъбери и по дюните.

Въпреки това горещината не намаляваше.

Тя подгони мислите на Джесика към водата и очевидния факт, че тези хора са обучени да изпитват жажда само в определено време.

Жажда.

Тя си припомни как облените в лунна светлина вълни на Каладън мятаха белите си одежди върху скалите… и вятъра, натежал от влага. А сега ветрецът, който надигаше леко робата й, съсухряше незащитената кожа по страните и челото. Новите запушалки за нос й убиваха и тя се улови, че обръща прекалено много внимание на тръбичката, която се спускаше надолу през лицето и влизаше в костюма, като възстановяваше издишваната влага.

Самият влагосъхраняващ костюм представляваше сауна.

„Влагосъхраняващият костюм ще ти бъде по-удобен, когато привикнеш към по-ниско съдържание на течност в тялото си“ — беше казал Стилгар.

Тя знаеше, че е прав, но от това не й стана по-леко. Непрекъснато я занимаваше подсъзнателната мисъл за вода. „Не“ — поправи се тя, — „подсъзнателната мисъл за влага.“

А това бе по-неуловим и мъчен за разбиране въпрос.

Дочу приближаващи стъпки, обърна се и видя Пол, който идваше откъм дъното на пещерата, следван от Чани, момичето с лице на елф.

„Ето още един въпрос“ — рече си Джесика. — „Пол трябва да бъде предупреден за тукашните жени. Никоя от тези жени на пустинята не е подходяща за съпруга на дук. Наложница да, но не и съпруга.“

После се зачуди на себе си, като си мислеше: „Дали не съм заразена от неговите проекти? И тя видя колко безупречно е програмирана. Значи мога да мисля за брачните потребности на хората с кралска кръв, без дори да помисля за собствената си съдба на наложница. И все пак… аз бях повече от наложница.“

— Майко.

Пол се спря пред нея. Чани застана до рамото му.

— Майко, знаеш ли какво правят там, вътре?

Джесика се взря в черните очи, които я гледаха изпод качулката.

— Струва ми се, че знам.

— Чани ми показа… защото трябва да видя всичко и да дам разрешението си за премерването на водата.

Джесика погледна Чани.

— Извличат водата на Джеймис — каза Чани и тънкият й гласец прозвуча носово от запушалките. — Такъв е законът. Плътта принадлежи на човека, но водата му принадлежи на племето… освен когато е паднал в двубой…

— Настояват, че тази вода е моя — рече Пол.

Джесика се учуди защо тези думи внезапно я изпълниха с напрежение и предпазливост.

— Водата на падналия в двубой принадлежи на победителя — продължи Чани. — Защото човек се бие на открито, без влагосъхраняващ костюм. Победителят трябва да си получи водата, която е загубил по време на боя.

— Не искам тази вода! — промълви Пол.

Той имаше чувството, че е частица от множество образи, които се движеха едновременно, но бяха така разпокъсани, че смущаваха вътрешното му око. Не бе уверен какво ще предприеме, но за едно нещо бе сигурен: той не искаше водата, извлечена от мъртвата плът на Джеймис.

— Но това е… вода! — обади се Чани.

Джесика бе смаяна от начина, по който тя изрече „Вода!“. Толкова много смисъл, вложен в най-обикновена дума! Хрумна й една бин-джезъритска аксиома: „Оцеляването, това е умението да се плува в непознати води.“ И Джесика си помисли: Ние с Пол трябва да открием теченията и особеностите на тези непознати води… ако искаме да оцелеем.

— Ще приемеш водата! — рече Джесика.

Тя разпозна тона на гласа си. Бе използувала същия този тон веднъж в разговор с Лито, когато бе казала на своя разорен дук, че ще трябва да приеме една огромна сума, предложена му да го подкрепи в някакво съмнително начинание, защото парите осигуряваха могъщество за атреидите.

На Аракис водата заместваше парите. Тя ясно разбра това.

Пол не проговори, но съзнаваше, че ще постъпи както тя бе наредила — не защото тя бе наредила така, а защото тонът на гласа й го бе заставил да преосмисли нещата. Да откаже водата би означавало да наруши установените обичаи на свободните.

След малко Пол си припомни думите от 467-та песен в О. К. библия на Юи. И рече:

— „Всичко живо е произлязло от водата.“

Джесика вторачи поглед в него. „Откъде ли е научил този цитат?“ — запита се тя. — „Той не е изучавал загадките.“

— Така е речено — заговори Чани. — Гидичър^* мантийн^*: В „Шах-Нама“^* е записано, че най-напред е била създадена водата.

Без да има някаква обяснима причина, а това я тревожеше повече, отколкото самото усещане, Джесика внезапно потрепера. Тя се извърна да скрие смущението си и тъкмо навреме, за да види залеза. Щом слънцето се гмурна зад хоризонта, по небето стремително се разпиляха най-невероятни цветове.

— Време е!

Гласът, който прокънтя в пещерата, принадлежеше на Стилгар.

— Оръжието на Джеймис бе пречупено. Джеймис бе повикан от Шай-хулуд, а той предопределя фазите на луните, които ежедневно избледняват и накрая се появяват като извити и изсъхнали клонки. — Гласът на Стилгар се сниши. — Така стана и с Джеймис.

Върху пещерата като покров се спусна тишина. Джесика видя неясните движения на Стилгар. Сякаш в мрачното дъно на пещерата бе застанал някакъв призрак. Тя обърна поглед назад към басейна и почувствува хлад.

— Нека приближат приятелите на Джеймис — рече Стилгар.

Мъжете зад гърба на Джесика се раздвижиха и закриха със завеса отвора. Някъде много навътре в пещерата запалиха нависоко единичен суспенсорен глобус. Жълтеникавото му сияние осветяваше приближаващите се човешки фигури. Джесика чу шумоленето на робите.

Чани направи крачка встрани, сякаш светлината я придърпа.

Джесика се наведе близо до ухото на Пол и му заговори на семейния закодиран език:

— Следвай техния пример, прави каквото правят те. Церемонията по успокояването на сянката на Джеймис ще е най-обикновена.

„Въпросът не е само до церемонията“ — помисли си Пол — И изпита мъчителното усещане, сякаш се опитваше да улови нещо, което се движи, и да го накара да застане неподвижно.

Чани се върна с плавни стъпки при Джесика и я улови за ръката.

— Ела, Сайядина. Ние трябва да седнем отделно.

Пол ги видя как се отдалечават сред сенките и го оставят сам. Почувствува се изоставен.

Мъжете, които спуснаха завесата, застанаха до него.

— Ела, Усул.

Остави се да го водят напред и да го избутат сред кръга от хора, образуван около Стилгар, който стоеше под суспенсорния глобус близо до една покрита с роба върху скалния под купчинка с неравни очертания.

По знак даден от Стилгар воините приклекнаха — робите им прошумоляха от движението. Пол приклекна с тях, като наблюдаваше Стилгар, той забеляза как увисналият отгоре суспенсорен глобус превръща очите му в кухини и прави по-ярък зеления плат около врата му. Отмести поглед към покритата с роба купчинка при нозете на Стилгар и разпозна щръкналата изпод плата дръжка на балисет.

— Когато изгрее първата луна, духът напуска водата на тялото — заговори напевно Стилгар. — Така е речено. Когато видим първата луна тази нощ, кого ще призове тя?

— Джеймис — отвърна тълпата.

Стилгар се завъртя на пета и обходи с поглед кръга от лица.

— Аз бях приятел на Джеймис — каза той. — Когато ястребовият самолет ни връхлетя при Скалната дупка не друг, а Джеймис ме издърпа на безопасно място.

Той се приведе над близката купчинка и вдигна от нея робата.

— Вземам тази роба като приятел на Джеймис — това е правото на вожда. — Той метна робата на рамо и се изправи.

Сега Пол видя съдържанието на откритата купчинка: матовосивия блясък на влагосъхраняващ костюм, очукан контейнер, малка книжка, загъната в шалче, дръжката на кристален нож, празна кания, сгъната войнишка торба, паракомпас, дистранс^*, кречетало, снопче големи колкото юмрук метални куки, най-различни скални късчета, увити в кърпа, завързани в снопче пера… и балисет, положен до сгънатата войнишка торба.

„Значи Джеймис е свирел на балисет“ — помисли си Пол. Инструментът му напомни за Гърни Халик и за всичко изгубено. Паметта на Пол за видяното в бъдещето знаеше, че някои линии на вероятностите биха могли да го срещнат с Халик, но тези срещи бяха редки и неясни. Те го объркваха. Факторът несигурност го озадачи: „Да не би това да означава, че трябва да направя нещо… че мога да направя нещо, което да убие Гърни… или да го възкреси за живот… или…“

Пол преглътна и разтърси глава.

Стилгар отново се наведе над купчинката.

— За жената на Джеймис и за стражите — рече той. Скалните късчета и книжката бяха прибрани в гънките на робата му.

— Правото на вожда! — припяха монотонно воините.

— Жетонът за сервиза за кафе на Джеймис — каза Стилгар и повдигна плосък диск от зелен метал. — Ще бъде връчен на Усул при подходяща церемония, когато се приберем в заслона.

— Правото на вожда! — пропя монотонно тълпата. Накрая взе дръжката от кристален нож и се изправи с нея.

— За погребалното поле! — рече той.

— За погребалното поле — припяха воините.

От мястото си в кръга Джесика кимна, разпознала старинния корен на този обичай, и мислено си рече: „Срещата между невежеството и знанието, между варварството и културата — тя започва с уважението, с което се отнасяме към нишите мъртъвци.“ Тя погледна отсреща към Пол, като се питаше: „А той ще разбере ли това? Ще знае ли какво да направи?“

— Ние сме приятели на Джеймис — продължи Стилгар. — Ние не оплакваме нашите мъртви като глутница койоти.

Приклекналият отляво до Пол сивобрад мъж се изправи.

— Аз бях приятел на Джеймис — каза той. После пристъпи към купчинката и повдигна дистранса. — Когато в заслона при Двете птици нашата вода спадна под минималното ниво, Джеймис раздели с нас своята. — Мъжът отново зае мястото си в кръга.

„Дали очакват и от мен да кажа, че съм бил приятел на Джеймис?“ — питаше се Пол. — „И трябва ли да взема нещо от този куп?“ — Забеляза, че лицата наоколо ту се обръщаха към него, ту се извръщаха встрани. — „Те наистина очакват да направя това.“

Друг един мъж, приклекнал срещу Пол, се надигна, отиде до купчинката и взе паракомпаса.

— Аз бях приятел на Джеймис — рече той. — Когато патрулът ни приклещи в Скален залив и аз бях ранен, Джеймис ни прикри, за да могат ранените да се спасят. — Той пак зае мястото си в кръга.

Лицата отново се обърнаха към Пол — той прочете изписаното по тях очакване и сведе очи. Смушка го лакът и нечий глас просъска:

— Да не би да искаш да ни навлечеш смърт?

„Как да кажа, че съм му бил приятел?“ — питаше се Пол.

От кръга насреща се надигна друга фигура и когато прибуленото от качулката лице застана на светлината, той позна майка си. Тя взе шалчето от купчинката.

— Аз бях приятел на Джеймис — рече тя. — Когато заселилият се в него дух на духовете съзря потребността от истина, този дух се оттегли и спаси сина ми. — Тя се върна на мястото си.

А Пол си припомни презрението в гласа на майка си, когато се изправи насреща му след двубоя: „Как се чувствува човек като убиец?“

Отново видя обърнатите към него лица, почувствува гнева и страха сред воините. Внезапно на Пол му хрумна откъс от видеокнигата^*, която майка му навремето бе направила за него — „Култът към мъртвите“. Сега вече знаеше как трябва да постъпи.

Той бавно се изправи на крака.

Въздишка обиколи кръга.

Пол почувствува, че колкото повече се приближава към средата на кръга, толкова повече се смалява собственото му „аз“. Имаше чувството, че е загубил нещо от себе си и че идва да го потърси тук.

Наведе се над купчинката с вещите и взе балисета. Една струна тихо издрънча, закачила се о нещо от купчинката.

— Аз бях приятел на Джеймис — прошепна Пол.

Усети как сълзи опариха очите му и вляха нова сила в гласа му.

— Джеймис ме научи… че… когато човек убива… той си плаща за това. Иска ми се да съм познавал по-добре Джеймис.

Слепешката намери пътя към мястото си в кръга и се отпусна върху скалата.

— Той пролива сълзи — прошепна нечий глас. Тези думи обиколиха кръга.

— Усул отдава влага на мъртвеца!

Той усети как нечии пръсти докосват мокрите му страни и чу благоговеен шепот.

Доловила гласовете, Джесика, осъзна дълбочината на смисъла на случилото се и разбра, че сигурно съществуват строги забрани срещу проливането на сълзи. Тя се съсредоточи върху думите: „Той отдава влага на мъртвеца!“ Сълзите — те бяха дар за света на сенките. Те несъмнено са свещени.

Нищо друго на тази планета не я бе накарало така убедително да осъзнае изключителната стойност на водата. Нито продавачите на вода, нито съсухрената кожа на местните жители, нито влагосъхраняващите костюми или правилата на водния режим. Тук имаше нещо много по-скъпоценно от всичко останало — това беше самият живот и целият той бе обгърнат от символики и обреди.

Вода.

— Докоснах страните му — прошепна някой. — Усетих неговия дар.

Първоначално пръстите, които опипваха лицето му, изплашиха Пол. Той стисна студената дръжка на балисета, усещайки как струните се впиват в дланта му. После видя лицата зад опипващите ръце — очите бяха широко отворени и питащи.

Не след дълго ръцете се отдръпнаха. Погребалната церемония продължи. Но сега около Пол имаше малко празно място — за да му засвидетелствуват уважението си, воините се бяха поотдръпнали на почетно разстояние.

Церемонията завърши с тихо песнопение:

Пълната луна те вика.

Там ще видиш Шай-хулуд!

Кръв-червено е небето на нощта.

С кръв обагрена ти е смъртта.

На луната се молим, щом кръгла е тя,

ще се сбъдне тогаз всяка наша мечта.

Онова, дето дирим, ще срещнем на път

в царството на земната гръд.

В нозете на Стилгар остана само един издут мях за вода. Той приклекна и допря длани до него. Някой пристъпи и приклекна до лакътя му. Под сянката на качулката Пол разпозна лицето на Чани.

— Джеймис носеше тридесет и три литра, два децилитра, седем сантилитра и 85 милилитра от водата на племето — заговори Чани. — Благославям тази вода сега, в присъствието на Сайядина. Екериакаири, това е водата, филисин-фоласи на Пол Муад’Диб! Киви акави, никога вече, накалас! Накалас! Да не бъде вече измервана и отброявана, укаир-ан! от ударите на сърцето дан-дан-дан на нашия приятел… Джеймис!

Сред внезапно настъпилата дълбока тишина Чани се обърна и впери поглед в Пол. След малко заговори:

— Там, където съм пламък, бъди въглен. Там, където съм роса, бъди вода!

— Би-лал кайфа! — припя отрядът.

— Този дял вода се пада на Пол Муад’Диб — рече Чани. — Дано той я пази за племето и съхрани от пропиляване поради небрежност. Дано бъде щедър с нея в случай на нужда. Дано, когато му дойде времето, я завещае за доброто на племето.

— Би-лал кайфа! — припяха воините.

„Трябва да приема тази вода!“ — помисли си Пол. Той бавно се надигна и си проправи път до Чани. Стилгар отстъпи назад, за да му стори място, и внимателно пое балисета от ръката му.

— Коленичи! — каза Чани. Пол коленичи.

Тя насочи ръцете му към меха с водата и ги долепи до гъвкавата повърхност.

— Племето ти поверява грижата за тази вода — рече. — Джеймис я напусна. Вземи я с мир. — Тя се изправи, а ръцете й притеглиха и Пол да стане.

Стилгар върна балисета и протегна дланта си с купчинка метални халки в нея. Пол ги погледна и по начина, по който отразяваха светлината на суспенсорния глобус, откри, че са с различна големина.

Чани взе най-голямата халка и я постави на средния си пръст.

— Тридесет литра — каза тя. Една по една тя взе и останалите, като показваше на Пол всяка една от тях и ги броеше. — Два литра, един литър, два водни жетона^* от по един децилитър, седем жетона от по един сантилитър и един за 85 милилитра. Всичко тридесет и три литра, два децилитра, седем сантилитра и 85 милилитра.

Тя вдигна халките, нанизани на пръста си, за да може да ги види и Пол.

— Приемаш ли ги? — попита Стилгар.

Пол преглътна и кимна.

— Да.

— По-късно — продължи Чани — ще ти покажа как да ги завържеш в кърпа, така че да не дрънчат и да не те издават, когато ще се нуждаеш от тишина. — Тя протегна ръка.

— Би ли… ми ги пазила? — попита Пол.

Чани погледна стъписано Стилгар. Той се усмихна и рече:

— Пол Муад’Диб, който за нас е Усул, не познава още нашите обичаи, Чани. Прибери водните му жетони, без да поемаш някакво задължение, докато дойде време да му покажеш как да ги носи.

Тя кимна, измъкна ивица плат изпод робата си, наниза на нея халките, като ги завърза в някаква сложна плетеница, подвоуми се и ги напъха в чантичката под дрехата си.

„Тук нещо ми се изплъзна“ — помисли си Пол. Почувствува присмеха около себе си, долови задявката в него и в мислите му изплува спомен от бъдещето: „водни жетони, предложени на жена — начин за ухажване.“

— Вододелците! — рече Стилгар.

Воините се надигнаха сред шумоленето на робите. Двама души пристъпиха напред и вдигнаха мяха с водата. Стилгар свали суспенсорния глобус и тръгна с него към дъното на пещерата.

Избутан в редицата зад Чани, Пол забеляза матовия отблясък на светлината по скалните стени и танца на сенките и долови у воините някакво въодушевление, което напираше под изпълненото с очакване мълчание.

Издърпана от пъргави ръце към края на редицата и заобиколена от блъскащи се тела, Джесика потисна обзелото я за миг чувство на смут. Тя разпозна откъслечни епизоди от обреда и откри корени от чакобза и ботани джиб^* в думите и вече разбираше каква необуздана жестокост може да избухне от тези наглед обикновени неща.

„Дан-дан-дан“ — рече си мислено тя. — „Пам-пам-пам!“

Беше като някаква детска игра, която в ръцете на възрастния бе загубила всякакви задръжки.

Стилгар се спря при една жълта скална стена. Натисна някаква издутина и стената беззвучно се отмести, откривайки несиметрично отверстие. Той мина напред през някаква черна пореста преграда — когато и Пол я премина, бе облъхнат от прохладна струя въздух.

Пол подръпна Чани за лакътя и й отправи въпросителен поглед.

— Този въздух сякаш е влажен — каза той.

— Шът! — прошепна тя.

Но зад гърба им се обади някакъв мъж:

— Тази нощ в капана има доста влага. Ето как Джеймис ни съобщава, че е доволен.

Джесика мина през тайната врата и я чу как се затваря зад гърба й. Видя как при преминаването през порестата преграда свободните забавят ход и щом сама застана пред нея, усети влагата във въздуха.

„Ветрокапан!“ — рече си тя. — „Някъде на повърхността има замаскиран ветрокапан, за да довеждат въздуха тук, долу, в по-хладните пластове и да кондензират влагата в него.“

Минаха през още един отвор в скалата. Вратата, на която имаше решетка, се затвори след тях. Въздушното течение зад гърба им носеше полъх на влага, ясно доловима както за Джесика, така и за Пол.

Суспенсорният глобус в ръцете на Стилгар, застанал начело на редицата, осветяваше ниско долу, под линията на раменете. Не след дълго Пол почувствува под нозете си стъпала, които слизаха наляво. Отразената светлина се плъзна по скритите под качулките глави, по извитата в спирала човешка редица, която слизате надолу по стъпалата.

Джесика долови нарастващото напрежение у хората наоколо и тежестта на мълчанието, което изопваше нервите й със своята натрапчивост.

Стъпалата свършиха и отрядът премина през още една ниска врата. Светлината на суспенсорния глобус бе погълната от огромното открито пространство с висок начупен таван.

Пол усети ръката на Чани върху рамото си, дочу тихия ромон в хладния въздух и почувствува как свободните застанаха благоговейно пред водата.

„Виждал съм това място насън“ — помисли си той.

Тази мисъл го изпълни и с увереност, и с чувство за безсилие. Някъде отпред по тази пътека фанатичните орди си пробиваха своя опръскай с кръв път през вселената с неговото име на уста. Зелено-черното знаме на атреидите щеше да стане символ на ужас. Свирепите легиони щяха да се хвърлят в битките, надавайки своя боен възглас: „Муад’Диб!“

„Това не бива да става“ — рече си той. — „Не мога да позволя да стане това.“

Пол обаче усещаше вътре в себе си напиращото родово съзнание, разбираше своето ужасно предназначение и знаеше, че тази непреодолима сила не може да бъде възпряна от някакво малко препятствие. Тя набираше инерция. Ако той умреше сега, в този миг, всичко щеше да продължи чрез майка му и неродената му сестра. Нищо по-малко от смъртта на всички воини, събрани тук сега, включително неговата смърт и смъртта на майка му, не би могло да възпре тази сила.

Той се огледа наоколо и видя, че отрядът се строява в редици. Изтикаха го напред, съм една ниска преграда, изсечена от обикновена скала. Отвъд преградата, на светлината на суспенсорния глобус на Стилгар Пол съзря спокойна тъмна водна повърхност. Дълбока и черна, тя се губеше в сенки — отсрещната стена едва се виждаше, може би чак на сто метра.

Джесика почувствува как опналата се суха кожа по скулите и челото й се отпуска от полъха на влагата. Водният басейн беше дълбок, тя усещаше, че е дълбок, и с мъка сподави желанието си да потопи ръце в него.

Откъм лявата й страна се разнесе плясък. Тя погледна към призрачната редица на свободните, видя Стилгар и застаналия до него Пол и вододелците, които изпразваха своя товар в басейна през дебитомера. Уредът представляваше кръгло сиво око, поставено над ръба на басейна. Тя видя как светлинната му стрелка се закова на тридесет и три литра, два децилитра, седем сантилитра и 85 милилитра.

„Изключителна точност при измерване на водата“ — помисли си Джесика и забеляза, че след преминаването на водата през уреда по него не остава и следа от влага. Водата се стичаше по тези стени, без да се задържа по тях. И тя си обясни цялата технология на свободните с един прост факт: те бяха съвършени специалисти.

Джесика си проби път надолу към преградата и застана до Стилгар. Сториха й път с небрежна вежливост. Тя забеляза отсъствуващия поглед в очите на Пол, но загадката на този огромен басейн не й даваше мира.

Стилгар я погледна.

— Сред нас има хора, които се нуждаят от вода — заговори той. — И въпреки това те идват тук и не се докосват до тази вода. Знаеш ли това?

— Вярвам го — рече тя.

Той погледна към басейна.

— Тук имаме над тридесет и осем милиона декалитра вода — продължи той. — Отделена от малките вестители със стена, скрита и недостъпна.

— Истинско съкровище! — промълви тя.

Стилгар повдигна суспенсорния глобус, за да надзърне в очите й.

— Това е повече от съкровище. Ние притежаваме хиляди такива тайни резервоари. Само неколцина от нас знаят къде се намират всички те. — Той наклони глава на една страна. Глобусът хвърляше мъждива жълтеникава светлина по лицето и брадата му. — Чуваш ли?

Те се заслушаха.

Звукът от капещата вода, кондензирана от ветрокапана, изпълни помещението — Джесика видя как целият отряд възторжено се заслуша. Единствен Пол като че ли се намираше далеч от всичко това.

За него шумът на капките сякаш отброяваше миговете, които отминаваха. Усещаше как времето тече през него и миговете му никога нямаше да се върнат. Изпита потребност от вземане на решение, но се почувствува безсилен да се помръдне.

— Изчислено е колко вода ще ни трябва. Когато я съберем, ние ще променим лицето на Аракис.

В отговор сред тълпата се понесе приглушен шепот:

— Би-лал кайфа!

— Дюните ще останат хванати в капан под тревните насаждения — продължи Стилгар с глас, който все повече укрепваше. — С дървета и шубраци ще задържим влагата в почвата.

— Би-лал кайфа! — припяха войниците.

— Всяка година полярните ледове ще отстъпват! — продължи Стилгар.

— Би-лал кайфа! — повториха те.

— Ние ще превърнем Аракис в удобна за живот планета — с лещи за топене на снега по полюсите, с езера в умерените зони и само дълбоката пустиня ще остане за вестителя и неговата подправка.

— Би-лал кайфа!

— И никой повече няма да страда от недостиг на вода. Всеки ще може да се гмурне в нея — било в кладенец или вир, било в езеро или канал. Тя ще се лее по каналите, за да напоява нашите растения. И всеки ще може спокойно да си вземе от нея. Ще трябва само да протегне ръка.

— Би-лал кайфа!

Джесика долови религиозния обред в тези думи и забеляза своето собствено инстинктивно благоговение. „Те са се съюзили с бъдещето“ — помисли си тя. — „Те имат своя цел. Това е мечтата на учения… и тя е изпълнила душите на тези прости хорица, на тези селяни.“

Мислите й се отклониха към Лайът-Кайнс, имперския планетарен еколог, човека, който бе станал свободен, и тя му се учуди. Това бе мечта, която можете да завладее душите на хората, и тя почувствува заслугата на еколога. Това бе мечта, за която хората драговолно можеха да умрат. Това беше още една от най-важните опорни точки, от които долавяше, че синът й се нуждае: хора с цел. У такива хора лесно можеше да се насади страст и фанатизъм. Те можеха да се насочат като меч, за да извоюват отново отнетото от Пол място.

— Сега ще тръгваме — продължи Стилгар — и ще почакаме до изгрева на първата луна. Когато Джеймис спокойно поеме по своя път, ние ще се отправим към Сийч Табър.

С приглушен ропот воините се строиха зад него, направиха обратен завой покрай преградата на басейна и тръгнаха нагоре по стъпалата.

А Пол, крачейки зад Чани, долови, че е пропуснал някакъв съдбоносен миг, че не е взел някакво важно решение и че сега бе уловен в капана на собствения си мит. Той знаеше, че бе виждал това място и преди, че го бе зърнал в епизод от свой прорицателски сън още на далечния Каладън — сега обаче попълваше подробностите, които не бе забелязал. Пределите на дарбата му да вижда в бъдещето му се представиха сега по нов, по-смайващ начин. Имаше чувството, че е яхнал вълната на времето и ту пропада надолу, ту се покачва върху гребена й, а всички други вълни наоколо се извисяваха и сгромолясваха, като ту откриваха, ту закриваха онова, което носеха на повърхността си.

И сред всичко това някъде пред него застрашително заставаха свирепите легиони, жестокостта и разрухата. И те бяха като канари, надвиснали над прибоя.

Отрядът мина и през последната врата и влезе в главната пещера. След това затвориха вратите херметически. Изгасиха светлините и свалените от отворите на пещерата капаци откриха нощта и звездното небе, прихлупили пустинята.

Джесика се приближи до горещия ръб на пещерата и вдигна очи към звездите. Те бяха ярки и близки. Усети, че воините наоколо й се оживиха, чу звън на балисет, който настройваха някъде отзад и гласа на Пол, подел тона на настройката. В гласа му имаше тъга, която не и допадна.

Гласът на Чани долетя неканен откъм гъстия мрак на пещерата:

— Разкажи ми за водите на родната си планета, Пол Муад’Диб.

И отговорът на Пол:

— Друг път, Чани. Обещавам.

„Каква тъга.“

— Този балисет е хубав — рече Чани.

— Много хубав — съгласи се Пол. — Как мислиш, дали Джеймис може да има нещо против, ако посвиря на него?

„Говори за мъртъвците в сегашно време“ — помисли си Джесика. Тревожеше се за последствията.

Намеси се някакъв мъжки глас:

— Той си падаше по музиката, Джеймис де.

— Тогава изпей ми една от вашите песни — помоли Чани.

„Толкова женствена съблазън в гласа на това момиче-дете!“ — помисли си Джесика. — „Трябва да предупредя Пол за техните жени… и то по-скоро.“

— Това бе песен на мой приятел — рече Пол. — Предполагам, че вече е мъртъв, имам предвид Гърни. Наричаше я своята вечерна песен.

Войните се смълчаха и се заслушаха в гласа на Пол, който се извиси в нежен момчешки тенор под съпровода на припяващия звучен балисет.

Сега, когато ясно се вижда жаравата

и златоликото слънце чезне сред първия здрач,

какъв е този отчаян дъх на мускус?

Какви са тези призрачни усещания,

които ме спохождат?

Джесика усещаше в гърдите си всеки звук от тази музика — езическа и изпълнена с тонове, които най-неочаквано и настоятелно я караха да се замисли за себе си, да почувствува тялото си и копнежите му. Тя слушаше напрегната, без да помръдва.

Нощта е окаден със сълзи реквием.

за нас самите!

Какви радости има в нея,

които светлеят в очите ти?

Какви са тези обсипани със звезди цветя,

които притеглят сърцата ни…

Какви са тези обсипани със звезди цветя,

които изпълват желанията ни…

Тя видя как дори и след заглъхването на последния акорд всички продължаваха да стоят безмълвни. „Защо синът ми пее любовна песен на това момиче-дете?“ — запита се тя. Внезапно я прониза страх. Усети как животът препуска покрай нея, а тя не може да улови юздите му. — „Защо той избра именно тази песен?“ — чудеше се тя. — „Инстинктите понякога не лъжат. Защо постъпи така?“

Пол седеше мълчаливо в мрака и една-единствена упорита мисъл владееше съзнанието му: „Майка ми е мой враг. Тя не го съзнава, но е така. Тя ще доведе легионите за похода. Тя ме е родила, тя ме е обучила. Тя е мой враг.“