Франк Хърбърт
Дюн (3)

„Ето какво казваше Алая — повелителката на ножа: «Светата майка трябва да съчетава изкусителната хитрост на куртизанка с недосегаемото величие на девствена богиня и да държи в напрежение тези свои качества, докато траят силите на нейната младост. Защото, когато младостта и красотата отминат, тя ще разбере, че времето, изпълнено някога с напрежение, се е превърнало в източник на вещина и находчивост.»“

Из „Муад’Диб, семейни бележки“ от принцеса Ирулан

— И така, Джесика, какво ще кажеш за свое оправдание? — попита светата майка.

Беше малко преди залез в замъка Каладън в деня на изпитанието на Пол. Двете жени седяха сами в дневната на Джесика, докато Пол изчакваше в съседната звукоизолирана стаичка за съзерцание.

Джесика бе застанала с лице към южните прозорци. Тя гледаше, ала не виждаше сгъстените багри на свечеряването отвъд ливадата и реката. Слушаше, ала не чу въпроса на светата майка.

Някога, преди толкова много години, бе проведен друг един изпит. Едно мършаво девойче с коса с цвета на бронз и тяло, изтезавано от вихрите на съзряването, бе влязло в кабинета на светата майка Гайъс Хелън Мохайъм, висш проктор^* на училището „Бин Джезърит“ на Уалах IX^*. Джесика сведе очи към дясната си ръка и сви пръсти, припомняйки си болката, ужаса и гнева.

— Горкият Пол! — прошепна тя.

— Зададох ти въпрос, Джесика! — Гласът на старицата бе рязък и настойчив.

— Какво? Оох… — Джесика откъсна мислите си от миналото и обърна лице към светата майка, която седеше с гръб към каменната стена между двата западни прозореца. — Какво искате да ви кажа?

— Какво искам да ми кажеш? Какво искам да ми кажеш? — В старческия глас, който я имитираше, имаше безпощадност.

— И така родих син! — избухна Джесика. И тя осъзна, че гневът й бе умишлено предизвикан.

— Беше ти наредено да раждаш само дъщери на атреидите.

— За него това беше толкова важно — заоправдава се Джесика.

— И ти в своето високомерие реши, че би могла да родиш Куизъц Хадерах.

Джесика вирна брадичка.

— Предчувствувах такава вероятност.

— Мислила си единствено за силното желание на дука да има син — рече грубо старицата. — В тази работа неговите желания са без значение. Една атреидска дъщеря би могла да се омъжи за някой харконски наследник и така да се спусне мост над пропастта. Ти безнадеждно усложни нещата. Сега може да изгубим и двете кръвни линии.

— И вие не сте безпогрешни — рече Джесика. Тя издържа строгия поглед на старческите очи.

— Стореното — сторено — промълви след малко старицата.

— Заклех се никога да не съжалявам за решението си — каза Джесика.

— Колко благородно! — усмихна се подигравателно светата майка. — Нямало да съжалява! Ще те видим какво ще правиш като бегълка с обявена за главата ти награда, когато ръката на всеки ще е насочена срещу теб, за да убие и теб, и твоя син.

Джесика пребледня.

— Няма ли друг избор?

— Избор ли? И това ще пита една бин-джезъритска възпитаница?

— Питам само какво виждате в бъдещето със своите свръхспособности.

— В бъдещето виждам онова, което съм виждала и в миналото. Ти много добре познаваш структурата на нашата дейност, Джесика. Расата познава собствената си тленност и се страхува от застой в своята наследственост. Това съществува в кръвния поток — стремежът да се смесват без план генетичните жилки. Империята, компанията „ЕМОП“ и всичките велики династии са само тресчици по пътя на пороя.

— „ЕМОП“! — рече презрително Джесика. — Предполагам, че вече са решили как да преразпределят плячката от Аракис.

— Та какво друго представлява „ЕМОП“ освен един ветропоказател на нашата епоха — каза старата жена. — Императорът и неговите приятели разполагат с 59,65% от гласовете на директорствата в „ЕМОП“. Те, естествено, подушват печалби и навярно щом и други надушват същите тези печалби, то позицията на императора в „ЕМОП“ ще укрепне. Това е ходът на историята, момиче.

— Ясно е, че сега имам нужда точно от това — рече Джесика, — да направя преговор по история.

— Не се шегувай, момиче! Знаеш не по-зле от мен какви сили ни заобикалят. Нашата цивилизация се гради върху три опорни точки: императорското семейство, чиято власт е уравновесена от властта на великите династии от Ландсрада и Космическото сдружение помежду им с неговия пъклен монопол върху междузвездния транспорт. В политическия живот триножникът е най-нестабилната от всички структури. Тази и без това трудна обстановка се усложнява още повече от затворената феодална култура, която обръща гръб на всякаква наука.

— Тресчици по пътя на пороя — повтори с горчивина Джесика — и тази тресчица тук е дук Лито, ето този е неговият син, а тази другата съм…

— Я млъквай, момиче. Забъркала си всичко това с пълното съзнание по какъв тънък ръб си тръгнала.

— Аз съм бин-джезъритска възпитаница. „Съществувам само за да служа“ — цитира Джесика.

— Точно така — рече старата жена. — А сега можем само да се надяваме, че ще предотвратим този огън да прерасне в общ голям пожар и че ще спасим каквото можем от основните кръвни линии.

Джесика притвори очи, чувствувайки как сълзите напират под клепачите й. Тя овладя вътрешния си трепет, външното вълнение, дишането на пресекулки, неравномерния пулс и изпотяването на дланите. След малко заговори:

— Аз ще си платя за грешката.

— И твоят син ще плаща заедно с теб.

— Ще го закрилям, доколкото мога.

— Ще го закриляш! — старицата се изсмя презрително. — Много добре знаеш какво може да последва. Закриляш ли твърде много сина си, Джесика, той няма да стане достатъчно силен, за да изпълни каквото и да било предназначение.

Джесика се извърна и погледна навън към сгъстяващия се мрак.

— Наистина ли е толкова ужасна тази планета Аракис?

— Противна, ала не чак толкова. Нашата Мисионария протектива^* е била вече там и донякъде е смекчила нещата. — Светата майка стана на крака и оправи гънка в наметалото си. — Повикай момчето да влезе. Скоро ще трябва да тръгвам.

— Наистина ли?

Гласът на старицата поомекна:

— Джесика, момичето ми, как бих искала да мога да заема мястото ти и да поема страданията ти. Но всяка от нас трябва да следва собствения си път.

— Знам.

— Ти си ми скъпа колкото всяка от собствените ми дъщери, ала не мога да допусна това да попречи на задълженията ми.

— Разбирам… неизбежността.

— Какво си направила, Джесика, и защо си го направила е ясно и за двете ни. Доброто ми чувство към теб обаче ме задължава да те предупредя, че вероятността твоето момче да се окаже бин-джезъритския Куизъц Хадерах е твърде малка. Не бива да си позволяваш да храниш големи надежди.

Джесика тръсна глава, за да отпъди сълзите от ъгълчетата на очите си. В жеста й имаше гняв.

— Карате ме отново да се чувствувам като малко момиче, което отговаря на първия си урок. — Тя насила изговаряше думите — „Човеците никога не трябва да се подчиняват на животни“ — после добави тихичко: — Бях толкова самотна.

— Това сигурно е едно от изпитанията — рече старицата. — Човешките създания са почти винаги самотни. А сега повикай момчето. Той прекара дълъг и страшен ден. Ала имаше достатъчно време да размисли и запомни. Трябва обаче да му задам и другите въпроси за тези негови сънища.

Джесика кимна, отиде до вратата на стаичката за съзерцание и я отвори.

— Пол, моля те, влез.

Пол нарочно се появи мудно. Погледна майка си, сякаш му бе непозната. В очите му обаче се появи прикрита бдителност, когато ги насочи към светата майка, но този път той я поздрави с кимване — поздравът, който човек отправя към равен. Чу как майка му затвори вратата след него.

— Млади човече — заговори старицата, — да се върнем отново към тези сънища.

— Какво ви интересува? — попита той.

— Всяка нощ ли сънуваш?

— Не и сънища, които си струва да се запомнят. Мога да запомня всеки сън, но някои си заслужават да бъдат запомнени, други не.

— Как разбираш разликата?

— Просто я знам.

Старицата погледна към Джесика и после пак към Пол.

— Какво сънува снощи? Струваше ли си да бъде запомнено?

— Да. — Пол затвори очи. — Сънувах някаква пещера… и вода… и едно момиче — много слабичко, с големи очи. Очите й са изцяло сини — в тях изобщо няма бяло. Аз разговарям с нея и й казвам за вас, за това, че съм видял на Каладън светата майка. — Пол отвори очи.

— А нещата, които разказа на това странно момиче, за това, че си ме видял, това днес ли се случи?

Пол се замисли и след това отговори:

— Да, аз казвам на момичето, че сте дошли и сте ми поставили знак за необикновеност.

— Знак за необикновеност — пошепна старицата и отново стрелна с очи Джесика, и после пак ги насочи към Пол. — А сега ми кажи, Пол, често ли сънуваш неща, които впоследствие ти се случват точно така, както си ги видял насън?

— Да. Аз и преди съм сънувал това момиче.

— Така ли? Познаваш ли я?

— Не, но ще се запознаем.

— Разкажи ми за нея.

Пол отново затвори очи.

— Намираме се на една тясна площадка, закътана сред някакви скали. Почти е нощ, но е горещо, а през една пролука в скалите виждам пясъчни островчета. Ние сме… в очакване… аз трябва да отида да се срещна с някакви хора. Тя е уплашена, ала се опитва да скрие това от мен, а аз се вълнувам. И тя ми казва: „Разкажи ми за водите на родната ти планета Усул.“ — Пол отваря очи: — Не е ли странно това? Моята родна планета е Каладън. Изобщо не съм чувал за планета на име Усул.

— Има ли още от този сън? — подсказа Джесика.

— Да. А може би тя мен наричаше Усул — рече Пол. Ето сега ми идва наум. — Той отново затвори очи. — Моли ме да й разкажа за водите на Каладън. А аз вземам ръката й. Обяснявам й, че ще й кажа едно стихотворение. И аз й казвам стихотворението, но се налага да й обяснявам някои от думите, като плаж и прибой, и водорасли, и чайки.

— Какво стихотворение? — попита светата майка.

Пол отвори очи.

— Една от симфоничните поеми на Гърни Халик за тъжни дни.

Джесика започна да рецитира зад гърба на Пол:

Помня соления дим на плажния огън

и сенките под боровете…

Плътни, ясни… осезаеми…

Чайките, накацали по ивицата суша.

Белота върху тучния фон…

А вятърът фучи през боровете

и разлюлява сенките.

И чайките разперват криле,

политат

и изпълват небето с писъци.

А аз чувам вятъра.

И прибоя.

И виждам, че нашият огън

е опърлил водораслите.

— Ето това е стихотворението — рече Пол.

Старицата се вгледа в Пол и каза:

— Млади човече, като проктор на „Бин Джезърит“ аз търся нашия Куизъц Хадерах, онзи мъж, който действително може да стане един от нас. Майка ти съзира такава вероятност за теб, но тя гледа с очите на майка. Вероятност виждам и аз, ала нищо повече.

Тя замълча и Пол разбра, че й се иска той да говори. Изчака я.

След малко тя добави:

— Както желаеш тогава. Ти имаш богата душевност — признавам това.

— Свободен ли съм? — попита той.

— Не желаеш ли да чуеш какво ще ти разкаже светата майка за Куизъц Хадерах? — попита Джесика.

— Тя каза, че онези, които са се опитвали, са загивали.

— Аз обаче мога да ти помогна с някои кратки съвети, за да разбереш защо не са успели — каза светата майка.

„Говори за съвети“ — мислеше си Пол. — „Ясно е, че тя нищо не знае.“

— Тогава съветвайте — рече той.

— Така ли ужасно ще се държиш към мен? — Тя се усмихна накриво, мрежа от бръчки покри старческото й лице. — Много добре. „Този който умее да се подчинява, той управлява.“

Пол се учуди — тя говореше за такива елементарни неща и толкова разтегливи по смисъл. Да не би да смяташе, че майка му изобщо на нищо не го е научила?

— Това ли наричате кратък съвет? — попита той.

— Не сме се събрали да си разменяме думи и да се заяждаме за техния смисъл — отвърна старицата. — Върбата се подчинява на вятъра и благоденствува, докато един ден се превърне в много върби — в стена срещу вятъра. Това е предназначението на върбата.

Пол се вторачи в нея. Тя каза „предназначение“ и той почувствува как думата го шибна, заразявайки го наново с ужасното предназначение. Той изпита внезапен гняв към нея, тази малоумна дърта вещица с тази нейна уста, пълна с плоски баналности.

— Според вас аз бих могъл да бъда този Куизъц Хадерах — заговори той. — Говорите за мен, а не казахте и дума какво можем да направим, за да помогнем на баща ми. Чух ви, като говорехте на майка ми. Говорите тъй, сякаш баща ми е умрял. Само че той е жив!

— Ако имаше нещо, което да може да се направи за него, щяхме да го сторим — озъби се старицата. — Теб може и да успеем да те спасим. Съмнително, ала е възможно. Но за баща ти нищо не можем да направим. Когато съумееш да приемеш това като факт, ти ще си получил един истински бин-джезъритски урок.

Пол видя как тези думи разтърсиха майка му. Той се вгледа в старицата. Как смееше тя да говори така за баща му? Откъде идваше тази нейна увереност? Мислите му кипяха от негодувание.

Светата майка погледна Джесика.

— Ти си го обучавала в подхода — личи си. Ако бях на твое място, бих постъпила по същия начин, а правилата да вървят по дяволите.

Джесика кимна.

— А сега те предупреждавам — продължи старицата — да изоставиш обичайната програма на обучението. Собствената му безопасност изисква усъвършенствуване на гласа. Той вече има добро начало в тази насока, но и двете знаем колко много още му е необходимо… и то крайно необходимо. — Тя пристъпи към Пол и го погледна внимателно. — Сбогом, младежо. Надявам се, че ще успееш. Ако ли не — ние все пак ще успеем.

Тя още веднъж погледна към Джесика. Двете жени си размениха едва доловим знак за взаимно разбиране. После старицата си излезе величествено с шумолящи поли, без изобщо да погледне повече назад. Стаята и хората в нея вече бяха изключени от мислите й.

Ала Джесика бе успяла да зърне лицето на светата майка, когато се извърна. Върху набръчканите бузи бе видяла сълзи. Сълзите бяха по-утешителни от всяка дума или знак, разменен помежду им през този ден.