Франк Хърбърт
Дюн (38)

„Няма жена, мъж или дете, които някога да са се сближавали много с баща ми. Но ако има отношения, които най-много да се доближават до нещо като приятелство с падишах-императора, това е дружбата, предлагана от граф Хейзимир Фенринг, приятел от детинство. Дълбочината на приятелството на граф Фенринг може да се види първоначално в едно положително дело: той успокои подозренията на Ландсрада след събитията на Аракис. Това струваше повече от един милиард солария^* в подкупи от мелиндж, така поне твърдеше майка ми, а освен това бяха раздадени и други дарове: наложници, кралски почести и благороднически санове. Второто главно доказателство за приятелството на графа беше отрицателно. Той отказа да убие един човек, въпреки че това бе във възможностите му и че такава бе повелята на баща ми. За това ще разкажа малко по-късно.“

Из „Граф Фенринг: Кратка биографична справка“ от принцеса Ирулан

Барон Харконен изхвръкна яростно от покоите си и се стрелна по коридора, като прекосяваше стремглаво сноповете светлина на късното следобедно слънце, които струяха през високите прозорци. Той подскачаше и се извиваше с поривисти движения в портативните суспенсори.

Профуча край личната си кухня, покрай библиотеката, покрай малката приемна и се втурна в стаята за прислугата, където времето за вечерен отдих бе вече настъпило.

Гвардейският капитан Якин Нифад се бе разположил върху един диван сред стаята — по блудкавата му физиономия се четеше унесът от въздействието на семута^*, а около него се носеше зловещият вой на семутската музика. Личната му свита бе насядала наблизо, за да изпълнява заповедите му.

— Нифад! — изрева баронът.

Мъжете наскачаха.

Нифад се изправи, изражението му бе спокойно от наркотика, ала прекомерната бледост издаваше страха му. Семутската музика бе секнала.

— Господарю — рече Нифад. Гласът му не трепереше единствено благодарение на наркотика.

Баронът огледа лицата около себе си и прочете по тях неистов страх. Той отново обърна поглед към Нифад и заговори с мазен глас:

— Откога си гвардейски капитан при мен, Нифад?

Нифад преглътна.

— От събитията на Аракис, господарю. Почти от две години.

— И всякога ли си предугаждал опасностите, които заплашват моята особа?

— Това винаги е било едничкото ми желание, господарю.

— Тогава къде е Фейд-Рота? — изрева баронът.

Нифад подскочи.

— Господарю?

— Значи според теб Фейд-Рота не представлява опасност, която заплашва моята особа, така ли? — Гласът отново бе станал мазен.

Нифад навлажни устни с език. Очите му се поизбистриха от унеса на семутата.

— Фейд-Рота е в отделението за роби, господарю.

— Пак при жените, а? — баронът потрепери от усилието да сподави гнева си.

— Ваше величество, може и да е…

— Замълчи!

Баронът пристъпи още една крачка напред и забеляза как мъжете се отдръпнаха, като оставиха празно място около Нифад, за да се разграничат от обекта на неговия гняв.

— Не ти ли заповядах по всяко време да знаеш с точност къде се намира на-баронът? — попита баронът и пристъпи още една крачка напред. — Не ти ли казах, че по всяко време си длъжен да знаеш какво точно говори на-баронът — и на кого? — Още една крачка. — Не ти ли казах, че трябва да ми докладваш, когато отиде в отделението на робините?

Нифад преглътна. По челото му изби пот. Баронът говореше вяло, с глас, почти лишен от чувство:

— Не ти ли казах всичко това?

Нифад кимна.

— А не ти ли казах, че си длъжен да проверяваш всички момчета-роби, които ми се изпращат, и че си длъжен да вършиш това сам… лично ти?

Нифад отново кимна.

— А случайно не си ли забелязал петното върху бедрото на момчето, изпратено ми тази вечер? — попита баронът. — Възможно ли е да не…

— Чичо!

Баронът се завъртя и впи очи в застаналия на вратата Фейд-Рота. Присъствието на племенника му тук, точно сега, забързаният вид, който младежът не успяваше да прикрие достатъчно добре — всичко това говореше много. Фейд-Рота разполагаше със собствена шпионска система, която се занимаваше с барона.

— В покоите ми има труп, който желая да бъде изнесен — заговори баронът, поставил ръка върху стреломета, скрит под дрехите, благодарен, че защитното му поле бе от най-добро качество.

Фейд-Рота погледна към двамината стражи, застанали до стената вдясно, и кимна. Двамата мъже се отделиха от стената, излязоха бързешком и се втурнаха по коридора към покоите на барона.

„Значи тези двамката, а?“ — помисли си баронът. — „Да, това младо чудовище ще има да учи още много какво е конспирация.“

— Предполагам, че като си напуснал отделението за роби, там всичко е било спокойно, Фейд — рече баронът.

— Играх на хеопс^* с главния надзирател — каза Фейд и си помисли: „Откъде ли е дошъл провалът? Момчето, което изпратихме на чичо, очевидно е било убито. Но то бе най-подходящото за тази цел. Дори Хауът не би могъл да направи по-успешен избор. Момчето беше безупречно.“

— Значи си играл пирамиден шах? — запита баронът. — Колко изискано! И победи ли?

— Аз… ъъъ… да, чичо. — И Фейд-Рота се опита да скрие тревогата си.

Баронът щракна с пръсти.

— Нифад, желаеш ли да си възвърнеш моето благоволение?

— Ваше величество, какво съм сторил? — попита Нифад с разтреперан глас.

— Това сега не е важно — отвърна баронът. — Фейд е победил на шах главния надзирател. Чу ли това?

— Да… ваше величество!

— Искам да вземеш трима войника и да отидете при главния надзирател — започна баронът. — Удушете този надзирател. Щом свършите, ми донесете трупа, за да проверя дали сте изпълнили добре работата. Не можем да допуснем такива некадърни играчи да са на служба при нас.

Фейд-Рота пребледня и пристъпи крачка напред.

— Но, чичо, аз…

— По-късно, Фейд — рече баронът и махна с ръка. — По-късно.

Двамата войници от охраната, които бяха отишли до покоите на барона за трупа на момчето, минаха, залитайки, покрай вратата на стаята за прислугата, понесли провисналия помежду им труп, чиито ръце се влачеха по пода. Баронът ги проследи с очи, докато се скриха от погледа.

Нифад се приближи и застана до барона.

— Сега ли желаете да убия главния надзирател, господарю?

— Сега — отвърна баронът. — И като привършите, прибавете към списъка си и тези двамата, които току-що минаха. Не ми хареса начинът, по който носеха трупа. Такива работи трябва да се вършат сръчно. Искам да огледам и техните трупове.

Нифад заговори:

— Господарю, да не би нещо аз да съм…

— Изпълнявай онова, което ти заповяда господарят — прекъсна го Фейд-Рота. И си помисли: „Сега вече мога да се надявам да спася само собствената си кожа.“

„Отлично!“ — помисли си баронът. — „Той все пак знае как да намали загубите си.“ — И баронът се усмихна вътрешно, като си мислеше: „Освен това момъкът знае кое би ми допаднало най-много и кое най-вероятно ще възпре гнева ми да се излее върху него. Знае, че трябва да го запазя. Кого другиго имам, който би могъл да поеме юздите, щом някой ден се наложи да ги изпусна? Друг толкова способен нямам. Но той трябва още да се учи! И аз трябва да се опазя жив, докато той се учи.“

Нифад даде знак на войниците си да го последват и ги изведе през вратата.

— Би ли ме придружил до покоите ми, Фейд? — попита баронът.

— На ваше разположение съм — отвърна Фейд-Рота.

Той се поклони и си помисли: „Пропаднах!“

— Мини пред мен! — рече баронът и посочи към вратата.

Страхът на Фейд-Рота пролича само по лекото му колебание. „Напълно ли пропаднах?“ — питаше се той. — „Дали няма да ми забие някое отровно острие… бавно, през защитното поле? Дали няма в резерва някой друг наследник?“

„Нека изпита този миг на ужас“ — рече си мислено баронът, докато вървеше подир племенника си. — „Той ще ме наследи, но когато аз реша. Няма да му позволя да пропилее онова, което аз съм създал!“

Фейд-Рота се стараеше да не върви много бързо. Почувствува как по гърба му полазиха мравки, сякаш и тялото му се питаше кога ли ще бъде нанесен ударът. Мускулите му ту се свиваха, ту се отпускаха.

— Научи ли последната новина от Аракис? — попита баронът.

— Не, чичо.

Фейд-Рота си наложи да не поглежда назад. Той сви по коридора, който се отделяше от крилото на прислугата.

— Сред свободните се е появил нов пророк или някакъв си там религиозен наставник — рече баронът. — Наричат го Муад’Диб. Много смешно наистина. Това означава „Мишката“. Наредих на Рабан да ги остави свободно да изповядват религията си. Това ще им създаде занимание.

— Твърде интересно, чичо — отбеляза Фейд-Рота. Той тръгна по строго забранения коридор, който водеше към покоите на чичо му. — „Защо ли ми говори за религия? Дали в това не се крие някакъв таен намек за мен?“

— Да, нали? — каза баронът.

Те влязоха в покоите на барона и минаха през приемния салон към спалнята. Пред очите им изникнаха едва забележими следи от борба — изкривен суспенсорен глобус, съборена на пода възглавница, лента на видеофилм, размотана върху масичката до леглото.

— Умно замислен план — заговори баронът. Включи на максимални обороти защитното си поле и млъкна, като изгледа племенника си. — Но не и чак толкова умно. Кажи ми, Фейд, защо ти сам не ме премахна? Имал си достатъчно възможности.

Фейд-Рота намери суспенсорно кресло и мислено сви рамене, когато седна в него без покана.

„Сега трябва да бъда нагъл“ — помисли си той.

— Учил си ме да пазя собствените си ръце чисти — отвърна той.

— О, да! — каза баронът. — Когато се изправиш пред императора, трябва да можеш да кажеш честно, че не си извършил това деяние. Вещицата, която седи до императора, ще чуе думите ти и ще разбере дали са истина или лъжа. Така е. Наистина аз те предупредих за това.

— Защо досега не си си купил бин-джезъритка, чичо? — попита Фейд-Рота. — С една жрица на истината до себе си…

— Моите вкусове са ти известни! — сряза го баронът.

Фейд-Рота се вгледа внимателно в чичо си и каза:

— И все пак една бин-джезъритка би била ценна за…

— Нямам им доверие! — изръмжа баронът. — И престани да се опитваш да сменяш темата!

— Ваша воля, чичо! — рече смирено Фейд-Рота.

— Спомням си един двубой на арената преди няколко години — заговори баронът. — Тогава се създаде впечатлението, че някакъв роб бе изпратен, за да те убие. Така ли беше наистина?

— Беше толкова отдавна, чичо. В края на краищата аз…

— Моля без увъртания! — прекъсна го баронът и напрежението в гласа му издаваше обуздавания гняв.

Фейд-Рота изгледа чичо си, като си мислеше: „Явно отговорът му е известен, иначе не би питал.“

— Беше нагласена работа, чичо. Скроих я, за да злепоставя твоя главен надзирател на робите.

— Много умно — рече баронът. — И смело. Онзи гладиатор за малко не те надви, нали така?

— Да.

— Ако притежаваше изтънченост и проницателност, равни на смелостта ти, ти наистина нямаше да имаш цена. — Баронът рязко наклони глава наляво, после надясно. И както неведнъж му се бе случвало след онзи ужасен ден на Аракис, той се улови, че съжалява за загубата на своя ментат Пайтър. Пайтър бе човек с изтънчена сатанинска проницателност. Въпреки това дори и тя не бе го спасила. Баронът отново поклати глава. Понякога Фейд биваше загадъчен.

Фейд-Рота обходи с поглед спалнята и огледа следите от схватката, като недоумяваше как чичо му е успял да надвие роба, който така грижливо бяха подготвили.

— Как го надвих ли? — попита баронът. — Ааа, виж какво, Фейд, нека си запазя някои оръжия, за да мога да оцелея на стари години. По-добре да се възползуваме от случая и да сключим една сделка.

Фейд-Рота се вторачи в него. „Сделка! В такъв случай той със сигурност възнамерява да ме запази за свой наследник. Иначе защо ще е сделка? Човек сключва сделки с равни или с почти равни!“

— Каква сделка, чичо? — И Фейд-Рота се почувствува горд, че гласът му прозвуча спокойно и разумно, без да издава радостта, която го изпълваше.

Баронът също отбеляза самообладанието му. Той кимна.

— Ти си направен от качествен материал, Фейд. А аз не хабя напразно качествения материал. Ти обаче упорствуваш и отказваш да проумееш какво наистина представлявам за теб. Ти си твърдоглав. Не можеш да проумееш защо трябва да бъда опазен като човек, безкрайно ценен за теб. Това… — Той посочи към следите от битката в спалнята. — Това тук бе глупост. Аз не ценя глупостта.

„Мини на въпроса, стари глупако!“ — помисли си Фейд-Рота.

— Ти ме мислиш за стар глупак — продължи баронът. — Ще се наложи да те разубедя.

— Спомена за някаква сделка.

— Ах, нетърпението на младостта! — възкликна баронът. — Е, добре, ето в какво се състои сделката: Ще преустановиш тези глупави покушения срещу живота ми. А пък аз, щом ти се окажеш готов за това, ще се оттегля от властта в твоя полза. Ще се оттегля на пост съветник, а теб ще оставя на трона.

— Нима ще се откажеш от властта, чичо?

— Ти продължаваш да ме смяташ за глупак — отвърна баронът — и тези думи са доказателство за това, нали така? Да не мислиш, че съм седнал тук да те моля! Отваряй си очите къде стъпваш, Фейд! Същият този стар глупак прозря номера със замаскираната игла, вкарана в бедрото на момчето. Точно там, където ще си сложа ръката, нали така? Най-малкият натиск и… боц! Отровна игличка в дланта на стария глупак! Ааа, Фейд!

Баронът поклати глава, като си мислеше: „А планът ти щеше и да успее, ако Хауът не беше ме предупредил. Е, нека момъкът повярва, че сам съм разкрил заговора. Това донякъде е така. Аз бях онзи, който на Аракис спаси Хауът от гибел. А този момък трябва да храни по-голямо уважение към моята неустрашимост.“

Фейд-Рота не проговори, като продължаваше да води вътрешна борба със себе си: „Дали е искрен? Наистина ли възнамерява да се оттегли? А защо не? Ако действувам по-внимателно, явно е, че един ден аз ще го наследя. Той няма да живее вечно! Май беше глупаво да се опитвам да изнасилвам събитията.“

— Говориш за сделка — рече Фейд-Рота. — А с какви гаранции ще я обвържем?

— Как можем да си имаме доверие един-другиму? — попита баронът. — Е, добре, Фейд, що се отнася до теб — ще възложа на Туфир Хауът да следи всяка твоя стъпка. За такава работа аз имам доверие в способностите му на ментат. А колкото до мен — ще трябва да приемеш думите ми на доверие. Още повече че аз няма да живея вечно, нали така, Фейд? А може би сега ще започнеш и да проумяваш, че има неща, които аз знам, но които и ти си длъжен да знаеш.

— Аз ви давам гаранция, а вие какво ми давате насреща? — попита Фейд-Рота.

— Аз те оставям жив! — отвърна баронът.

Фейд-Рота отново се вгледа в чичо си. „Щял да възложи на Хауът да ме следи! Какво ли би казал, ако разбере, че онзи номер с гладиатора, който го лиши от главния му надзирател, го измисли Хауът? Сигурно ще твърди, че го лъжа, за да злепоставя Хауът. Не, добричкият Туфир е истински ментат и е предвидил подобен ход!“

— И така, какво ще кажеш? — попита баронът.

— Какво мога да кажа? Приемам, разбира се.

И Фейд-Рота си помисли: „Хауът! Използува крамолите помежду ни за свои цели… дали е така? Дали е преминал на страната на чичо ми, защото не потърсих от него съвет за замисленото покушение с този млад роб?“

— Нищо не казваш за това, че възлагам на Хауът да те следи — отбеляза баронът.

Гневът на Фейд-Рота пролича по потрепването на ноздрите му. Години наред името на Хауът бе служило в династия Харконен като сигнал за опасност… сега обаче то бе придобило нов, но не по-малко тревожен смисъл.

— Хауът е опасна играчка! — рече Фейд-Рота.

— Играчка! Не ставай глупак! Аз съзнавам какво имам в лицето на Хауът и как да си служа с него. Хауът е човек, който изпитва дълбоки чувства. Трябва да се страхуваш от онзи, който няма чувства. Докато дълбоките чувства… виж, тях можеш да подчиниш на своите потребности.

— Чичо, не ви разбирам.

— Да, очевидно!

Само лекото потрепване на клепачите издаваше вълната от негодувание, която премина през Фейд-Рота.

— А не разбираш и Хауът — продължи баронът.

„Както и ти!“ — помисли си Фейд-Рота.

— Кого обвинява Хауът за сегашното си положение? — запита баронът. — Мене ли? Естествено. Но той бе оръдие на атреидите и години наред имаше надмощие над мен, докато не се намеси империята. Ето така вижда той нещата. Неговата ненавист към мен вече не е опасна. Той си мисли, че може да ме срази по всяко време. И като си вярва в това, самият той е вече сразен. Защото аз насочвам вниманието му там, накъдето ми е угодно — срещу империята.

Напрежението от това ново схващане набразди дълбоко челото на Фейд-Рота и изопна устните му.

— Срещу императора ли?

„Нека скъпият ми племенник опита вкуса на това“ — помисли си баронът. — „Нека си каже: «Император Фейд-Рота Харконен!» Нека се запита колко ще струва това! Сигурно струва колкото живота на един стар чичо, който може да осъществи тази мечта.“

Фейд-Рота бавно прекара език по устните си. „Дали е възможно да стане така, както казваше старият глупак? Нещата явно бяха по-дълбоки, отколкото изглеждаха.“

— А какво общо има Хауът с това? — попита Фейд-Рота.

— Той смята, че ни използува, за да си отмъсти на императора.

— А след като постигне целта си?

— Той не вижда по-далеч от своето отмъщение. Хауът е човек, който трябва да служи на другите, но той не осъзнава за себе си дори и това.

— Аз научих много от Хауът — призна си Фейд-Рота и почувствува колко правдиви бяха тези думи едва когато ги изрече. — Но колкото повече научавам, толкова повече се убеждавам, че ние трябва да го премахнем, и то по-скоро.

— Май не ти допада идеята, че ще те следи?

— Хауът следи всекиго.

— Но той може да те постави на трона. Хауът е хитър. Той е опасен и коварен. Но въпреки това аз няма да спра противоотровата му. И мечът е опасен, Фейд. Ние обаче държим ножницата на този меч. Отровата, която е пропила тялото му. Когато спрем противоотровата, смъртта ще го прибере в ножницата.

— Това донякъде напомня за арената — рече Фейд-Рота. — Маневри, в които са вписани още маневри, а в тях други маневри. Човек трябва да си отваря очите, за да види накъде накланя тялото си гладиаторът, накъде гледа, как държи меча.

Той кимна на себе си, долавяйки, че тези думи допадат на чичо му, но си мислеше: „Да! Също като на арената! Само че тук поразяващото острие е разумът!“

— Ето сега разбираш колко много съм ти нужен — рече баронът. — Аз все още мога да бъда полезен, Фейд.

„Един меч се върти добре, докато не се изтъпи дотолкова, че да не може да върши вече работа“ — рече си Фейд-Рота.

— Да, чичо — каза той.

— А сега — добави баронът — ще слезем двамата до отделението за роби. И аз ще те гледам как ти собственоръчно ще избиеш жените от крилото за удоволствия.

— Чичо!

— Ще докараме други жени, Фейд. Предупредил съм те, че спрямо мен не бива да допускаш безотговорни грешки.

Лицето на Фейд-Рота помрачня.

— Чичо, вие…

— Ще приемеш наказанието си и ще си извлечеш поука от него — рече баронът.

Фейд-Рота зърна злорадото пламъче в очите на чичо си.

„Аз ще трябва да запомня тази нощ“ — помисли си той. — „А като запомня нея, ще трябва да запомня и други нощи.“

— Ти няма да ми откажеш — рече баронът.

„Какво би могъл да сториш, ако взема че откажа, старче?“ — запита се Фейд-Рота. Той обаче знаеше, че може да измисли и още някое, вероятно по-коварно наказание, още по-жесток лост, който да го пречупи.

— Аз те познавам, Фейд — каза баронът. — Ти няма да ми откажеш.

„Добре“ — помисли си Фейд-Рота. — „Засега си ми още нужен. Разбирам това. Сделката е сключена. Но ти няма вечно да си ми нужен. И… един ден…“