Франк Хърбърт
Дюн (17)

„Няма спасение — ние плащаме за жестокостта на нашите предци!“

Из „Избрани мисли на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Джесика дочу олелията в голямата зала и светна лампата до леглото си. Часовникът в спалнята й не беше сверен по местното време и се наложи да извади двадесет и една минути, за да определи, че е около два часът след полунощ.

Говореше се гръмко и неразбрано.

„Дали не е нападението на харконите?“ — запита се тя.

Измъкна се от леглото и провери екраните на мониторите, за да види къде се намира семейството й. Екранът показа как Пол спи в дълбоката изба, която набързо бяха превърнали в спалня за него. Шумът очевидно не проникваше там. В стаята на дука нямаше никого — леглото му стоеше непобутнато. Дали не беше още в командния пункт на космодрума?

За фасадата на замъка нямаше монтирани екрани.

Джесика застана в средата на стаята и се ослуша.

Дочу се крясък, неясен глас. Тя чу как някой извика д-р Юи. Намери някаква роба, наметна я върху раменете си, нахлузи чехли и пристегна кристалния нож към прасеца си.

Отново нечий глас повика Юи.

Джесика пристегна робата с колан и излезе в коридора. И тогава я връхлетя мисълта: „Ами ако на Лито му се е случило нещо лошо?“

Коридорът под бягащите й нозе й се стори безкраен. Щом стигна края му, тя зави през свода, мина покрай трапезарията, тръгна по галерията към голямата зала и намери помещението ярко осветено — всички суспенсорни лампи блестяха с пълна сила.

Отдясно, близо до главния вход, тя видя двама души от охраната на замъка, които придържаха от двете страни Дънкан Айдахо. Главата му бе клюмнала напред и на местопроизшествието внезапно настъпи задъхано мълчание.

Единият от стражите заговори с укорителен тон на Айдахо:

— Видя ли какво направи? Събуди лейди Джесика.

Огромните драпирани завеси зад гърба на тримата мъже се издуваха, което показваше, че главният вход е останал отворен. Нямаше и следа нито от дука, нито от Юи. Мейпс стоеше настрани, вперила безучастен поглед в Айдахо. Тя бе облечена в дълга кафява роба с лъкатушеща по подгъва шарка. Нозете й бяха напъхани в развързани пустинни ботуши.

— Събудил съм значи лейди Джесика — изломоти Айдахо. Той повдигна лице към тавана и измуча: — Моят меч за пръв път се накваси с кръв на Грамън!

„Велика майко! Той е пиян!“ — помисли си Джесика.

Мургавото кръгло лице на Айдахо бе навъсено. Косата му, къдрава като козината на черна каладънска коза, се бе сплъстила от нечистотия. През скъсаната му туника се подаваше крайче от официалната риза, която бе носил на вечерята.

Джесика отиде до него.

Единият от войниците й кимна, без да пуска Айдахо.

— Не знаехме как да постъпим с него, господарко. Вдигаше врява пред замъка и отказваше да се прибере вътре. Опасявахме се, че някой от местните хора може да мине и да го види. А това никак не е приятно. Ще ни излезе лошо име.

— Къде е ходил? — попита Джесика.

— Той изпрати една от младите дами до дома й след вечеря, господарке. По нареждане на Хауът.

— Коя млада дама?

— Една от дамите компаньонки. Разбирате ли, господарке? — Той изгледа Мейпс и сниши глас. — За специално наблюдение на дамите винаги се обръщат към Айдахо.

А Джесика си помисли: „Така значи. Но защо е пиян?“ Тя се намръщи и се обърна към Мейпс:

— Мейпс, донеси някакъв стимулант. Може би най-добре кофеин. Виж дали не е останало от мелиндж-кафето.

Мейпс сви рамене и се отправи към кухнята. Развързаните й пустинни ботуши зашляпаха по каменния под.

Айдахо извъртя клюмналата си глава, за да погледне изкосо лейди Джесика.

— Избил съм повече от триста души за дука — изломоти той. — Искам да знам защо съм тука? Не мога да живея под зземята тука. Не мога да живея и на зземята тука. На к’во прилича ттая планета?

Някакъв шум от страничния вход на залата привлече вниманието на Джесика. Тя се обърна и видя Юи, който идваше към тях — лекарската чантичка се люлееше в лявата му ръка. Той бе напълно облечен и изглеждаше блед и изтощен. Диамантената татуировка се открояваше рязко върху челото му.

— Добрият чичко доктор! — провикна се Айдахо. — К’во представляваш ти, докторе? Ччовек на шини и ццерове. — Той обърна замъглен поглед към Джесика. — Излагам се ккато ппоследен глупак, а?

Джесика се намръщи, ала не каза нищо и се зачуди: „Какво ли е накарало Айдахо да се напие? Дали не е упоен с наркотик?“

— Изпих ддоста бира от пподправка — рече Айдахо и се опита да се изправи.

Мейпс се върна с чаша гореща напитка в ръце и се спря неуверено зад гърба на Юи. Тя погледна Джесика, която поклати глава.

Юи остави чантата си на пода, кимна за поздрав на Джесика и каза:

— Бира от подправка, така ли?

— Ннай-хубавото дяволско нещо, което съм вкусвал — отвърна Айдахо. Той се опита да застане мирно. — Ммечът ми за пръв път с’накваси с кръв на Грамън! Убих един хххаркон… харкон… убих го зза дука.

Юи се обърна и видя чашата в ръцете на Мейпс.

— Какво е това?

— Кофеин — отвърна Джесика.

Юи взе чашата и я подаде на Айдахо.

— Изпий това, момко.

— Не ща да ппия пповече.

— Изпий го, казах!

Главата на Айдахо се килна към Юи и той залитна крачка напред, повличайки със себе си и стражите.

— Ддошло ми е до ггуша да угаждам на имперската ввселена, докторче. Веднъж ппоне ще стане както аз искам.

— След като изпиеш това — рече Юи. — Това е само кофеин.

— Гадно ккато всичко останало на тази ппланета! Ппроклетото слънце само как блести! Ннищо не е с цвят ккато хората. Ввсичко е с главата ннадолу или…

— Само че сега е нощ — рече Юи. Той говореше разсъдливо. — Изпий това като добро момче. От него ще ти стане по-добре.

— Не ща да ми остава по-добре!

— Не можем да спорим с него цяла нощ — обади се Джесика. И си помисли: „Тук е потребно шоково лечение.“

— Не е необходимо, да стоите тук, господарко — рече Юи. — Аз мога да се погрижа за него.

Джесика поклати глава. Тя пристъпи напред и зашлеви силна плесница на Айдахо. Той залитна назад заедно със стражите и втренчи поглед в нея.

— Така ли трябва да се държиш в дома на своя дук! — рече тя. Изтръгна чашата от ръцете на Юи, разля малко от течността и я бутна под носа на Айдахо. — А сега я изпий! Това е заповед!

Айдахо рязко се изправи и я изгледа навъсено. Заговори бавно, като се стараеше да изговаря ясно думите:

— Аз не се подчинявам на заповедите на една проклета харконска шпионка.

Юи настръхна и се обърна към Джесика.

Лицето й пребледня, ала тя закима с глава. Всичко й стана ясно — скрития смисъл, който бе забелязала, че се влага в думи и действия около нея през последните няколко дни, вече можеше да се разгадае. Тя откри, че я обзема гняв, твърде силен, за да може да го сдържи. Наложи й се да прибегне до глъбините на своето бин-джезъритско обучение, за да успокои пулса и да нормализира дишането си. Дори и тогава продължаваше да усеща как гневът я изгаря отвътре.

„Нали винаги се обръщат към Айдахо за наблюдение на дамите!“

Тя прониза Юи с поглед. Докторът наведе очи.

— Знаехте ли за това? — попита тя.

— Аз… дочух слухове, господарко. Ала не исках да ви създавам нови тревоги.

— Хауът! — отсече тя. — Искам незабавно да ми доведете Туфир Хауът!

— Но, господарке…

— Незабавно!

„Сигурно е Хауът“ — помисли си тя. — „Ако подобно подозрение идваше от някой друг източник, то щеше да бъде незабавно отхвърлено!“

Айдахо разтърси глава и смутолеви:

— Зарежи ццялата тази проклета глупост!

Джесика погледна надолу към чашата в ръката си и рязко плисна съдържанието й в лицето на Айдахо.

— Заключете го в една от стаите за гости в източното крило — заповяда тя. — Като се наспи, ще му мине!

Двамата стражи я погледнаха тъжно. Единият се осмели:

— Може би ще трябва да го заведем на друго място, господарке. Бихме могли да…

— Той е длъжен да остане тук! — отряза Джесика. — Тук има да изпълнява задача. — В гласа й се долавяше горчивина. — Нали го бива много да наблюдава дамите.

Войникът преглътна.

— Знаете ли къде е дукът? — попита тя.

— Той е в командния пост, господарке.

— Хауът с него ли е?

— Хауът е в града, господарке.

— Незабавно доведете Хауът при мен — рече Джесика. — Когато се върне, ще бъда във всекидневната си.

— Но, господарке…

— Ако се наложи, ще повикам и дука — прекъсна го Джесика. — Надявам се да не се налага. Не бих искала да го безпокоя с тази работа.

— Да, господарке.

Джесика бутна празната чаша в ръцете на Мейпс и срещна въпросителния поглед на необикновено сините очи.

— Можеш пак да си легнеш, Мейпс.

— Сигурна ли сте, че няма да ви потрябвам?

Джесика се усмихна тъжно.

— Сигурна съм.

— Тази работа вероятно може да почака до утре — обади се Юи. — Бих могъл да ви дам успокоително и…

— Ще се върнете в покоите си и ще ме оставите да оправя тази работа както аз знам. — Тя го потупа по рамото, за да смекчи неприятното чувство от заповедта си. — Това е единственият начин…

Рязко, с високо вдигната глава Джесика се обърна и тръгна, гордо към покоите си. Неприветливи стени… коридори… позната врата. Тя рязко отвори вратата, влезе и я хлопна след себе си. Остана така, вторачила се в защитените прозорци на своята всекидневна. „Хауът! Възможно ли е той да е човекът, когото харконите са купили? Ще видим!“

Джесика отиде до дълбокото старомодно кресло с бродиран калъф от шлагова кожа^* и отмести креслото така, че да държи под обстрел вратата. Внезапно тя почувствува осезателно кристалния нож в канията на крака си. Отвърза канията и я пристегна към ръката си, провери дали няма да се вижда. Още веднъж се огледа из стаята, като подреди щателно наум всяка вещ в случай на нещо непредвидено: канапенцето близо до ъгъла, столовете с високите облегалки покрай стената, двете ниски маси и окачената до вратата на спалнята й цитра.

Суспенсорните лампи пръскаха бледорозова светлина. Тя ги намали, седна в креслото и погали тапицерията, като оценяваше по достойнство внушителния за този случай вид на креслото.

„А сега нека влезе“ — си помисли. — „Ще става каквото ще става.“ И по бин-джезъритски обичай се приготви за очакването, трупайки спокойствие и пазейки силите си.

На вратата се почука и Хауът влезе по нейна заповед по-рано, отколкото бе очаквала.

Тя го наблюдаваше, без да помръдне от креслото, забеляза в движенията му пристъпите на възбудена от наркотика енергия и скритата под тях умора. Сълзливите старчески очи на Хауът светеха. Пергаментовата му кожа изглеждаше жълтеникава на светлината в стаята, а на десния му ръкав имаше разлято мокро петно.

От петното й замириса на кръв.

Джесика посочи към един от столовете с високо облегало и каза:

— Донеси този стол и седни с лице към мен.

Хауът се поклони и се подчини. „Този пиян глупак Айдахо!“ — помисли си той. Разгледа внимателно изражението на Джесика и се попита как ли би могъл да спаси това положение.

— Много отдавна трябваше да изясним нещата помежду си — рече Джесика.

— Какво тревожи господарката? — Той седна и постави длани на коленете си.

— Не ми се прави на света вода ненапита! — озъби се тя. — Ако Юи не ти е казал защо сме те повикали, тогава някой от шпионите ти в моето домакинство е сторил това. Ще бъдем ли поне дотолкова откровени един към друг?

— Ваша воля, господарке.

— Първом ще ми отговориш на един въпрос — рече тя. — Ти вече харконски агент ли си?

Хауът се надигна от стола си с лице, потъмняло от ярост, и попита:

— Осмелявате се да ме оскърбявате така?

— Седни! — рече тя. — Ти ме оскърби така.

Той седна и бавно се облегна назад.

А Джесика, като разчиташе знаците по лицето му, които й бяха така добре познати, си позволи да поеме дълбоко въздух. „Не е Хауът!“

— Сега знам, че си останал верен на моя дук — рече тя. — Ето защо съм готова да ти простя оскърблението, което ми нанесе.

— Има ли какво да ми прощавате?

Джесика се намръщи и се запита: „Дали да изиграя коза си? Дали да му кажа за дъщерята на дука, която нося в утробата си от няколко седмици? Не… Самият Лито още не знае. Това само би усложнило живота му и би отвлякло вниманието му по време, когато той трябва да го съсредоточи върху нашето оцеляване. Все още има време да използувам този коз.“

— Жрица на истината би решила този въпрос — заговори тя. — Ала ние нямаме жрица на истината, атестирана от Върховната комисия.

— Права сте. Нямаме жрица на истината.

— Има ли предател сред нас? — запита тя. — Проучих много старателно нашите приближени. Кой би могъл да бъде? Не е Гърни. Разбира се, не и Дънкан. Техните поручици не заемат стратегически постове, за да се вземат под внимание. Не си и ти, Туфир. Не може да е Пол. Знам, че не съм аз. Тогава д-р Юи ли е? Да го повикам ли и да го подложа на изпитание?

— Знаете, че това ще е безсмислена постъпка — отбеляза Хауът. — В него е заложена повелята на медицинското училище. Знам това със сигурност.

— Да не говорим, че съпругата му беше бин-джезъритка, убита от харконите — каза Джесика.

— Ето значи какво се е случило с нея — рече Хауът.

— Не си ли доловил омразата в гласа му, когато споменава името на харконите?

— Известно ви е, че нямам чувствителен слух — отвърна Хауът.

— Какво хвърли това недостойно подозрение върху мен? — попита тя.

Хауът се намръщи.

— Господарката поставя своя слуга в чудовищно положение. Преди всичко моята вярност принадлежи на дука.

— И аз съм готова да простя много заради тази вярност — рече тя.

— И отново трябва да попитам: Има ли какво да ми прощавате?

— До задънена улица ли стигнахме? — попита тя.

Той сви рамене.

— Тогава нека набързо обсъдим един въпрос — рече тя. — Дънкан Айдахо — прекрасният воин, чиито способности в охраняването и наблюдението са така високо ценени. Тази вечер той прекали с нещо, което се нарича бира от подправка. Докладва ми се, че и други от нашите хора се опиват с тази отвара. Вярно ли е?

— Нали ви се докладва, господарке?

— Точно така. Не съзираш ли някакъв симптом в това пиене, Туфир?

— Господарката задава гатанки.

— Използувай способностите си на ментат в този случай! — отсече тя. — Каква е загадката с Дънкан и останалите? Мога да ти я кажа само с три думи — те нямат родина!

Той посочи с пръст към пода.

— Аракис — това е тяхната родина.

— Аракис е непознатото! Каладън бе тяхната родина, ала ние ги изтръгнахме от корен. Те нямат родина. И се страхуват, че дукът ги подвежда.

Той се наежи.

— Подобни приказки, изречени от някой от войниците, могат да станат причина за…

— О, я стига, Туфир. Да не би лекарят, който поставя правилна диагноза на заболяването, да е пораженец или предател? Единственото ми намерение е да излекувам заболяването.

— Тези въпроси дукът поверява на мен.

— Но ти разбираш, че аз изпитвам донякъде естествена загриженост към развитието на това заболяване — рече тя. — И вероятно ще признаеш, че притежавам известни способности в тази област.

„Дали няма да се наложи да го поразтърся здравата?“ — питаше се тя. — „Той има нужда от такова разтърсване — нещо, което да го изтръгне от еднообразието.“

— На вашата загриженост могат да се дадат различни тълкувания — рече Хауът.

Той сви рамене.

— Значи вече ме смяташ за виновна?

— В никакъв случай, господарке. Ала при сегашното положение изобщо не мога да си позволя да рискувам.

— Именно в този замък ти допусна да се прокрадне заплаха за живота на моя син — рече тя. — Кой пое този риск?

Лицето му помрачня.

— Аз си подадох оставката на дука.

— А подаде ли си оставката на мен… или на Пол?

Сега той вече открито се разгневи и това личеше по учестеното му дишане, разширяването на ноздрите и втренчения поглед. Тя забеляза как на слепоочието му запулсира веничка.

— Аз съм служител на дука — рече той, натъртвайки на думите си.

— Предател няма — рече тя. — Заплахата се крие другаде. Може би има нещо общо с лазестрелите. Вероятно ще рискуват да укрият няколко лазестрела с часовников механизъм с прицел към защитата на замъка? Може би ще…

— А кой би могъл да познае след взрива дали експлозията не е била атомна? — попита той. — Не, господарке. Те няма да рискуват с толкова незаконна стъпка. Радиацията изчезва бавно. Трудно е да се заличат доказателствата. Не. Те ще съблюдават повечето от договореностите. Сигурно е, че има предател.

— Ти си служител на дука — рече презрително тя. — Би ли го унищожил в желанието си да го спасиш?

Той пое дълбоко въздух и рече:

— Ако сте невинна, ще получите най-окаяните ми извинения.

— Размисли, Хауът — рече тя. — Хората живеят най-щастливо, когато всеки човек си знае собственото място и когато всеки знае къде се намира мястото му в схемата на живота. Унищожиш ли мястото, унищожаваш и човека. От всички онези, които обичат дука, ние с теб, Туфир, сме в най-изгодна позиция да се унищожим взаимно. Не бих ли могла нощем да нашепна подозрения за теб в ухото на дука? Кога ще бъде той най-податлив за подобни нашепвания, Туфир? Нужно ли е да ти обяснявам по-ясно?

— Заплашвате ли ме? — изръмжа той.

— Съвсем не. Просто ти изтъквам, че някой ни напада, атакува главните устои на нашия живот. Това е умно и подло измислено. Предлагам да обезвредим тези нападки, като устроим живота си така, че да няма пролуки, през които могат да се промъкнат подобни стрели.

— Обвинявате ме, че съм подшушнал неоснователни подозрения?

— Да, неоснователни.

— И ще парирате това с подшушвания от ваша страна?

— Твоят живот е изтъкан от подшушвания, Туфир, не моят.

— В такъв случай поставяте под съмнение моите способности?

Тя въздъхна.

— Туфир, искам да проследиш своята собствена емоционална съпричастност във всичко това. Дивакът е животно без логика — това е естествено. Влагането на логика от твоя страна във всяка една мисъл е неестествено, ала то е доказало своята полезност. Ти си въплъщение на логиката — ментат! Въпреки това твоите решения на задачите са концепции, които в най-истинския смисъл се изнасят извън теб, защото трябва да се изучат, изследват и преобръщат, за да се огледат от всички страни.

— Да не би да възнамерявате да ме учите на моя занаят? — попита той, без да се помъчи да скрие раздразнението в гласа си.

— Онова, което е извън теб, ти можеш да го огледаш и да приложиш към него логиката си — продължи тя. — Ала когато се изправим пред лични проблеми, човешко е да се окаже, че тези най-дълбоко лични неща трудно се изкарват на бял свят, за да бъдат изследвани от нашата логика. Ние сме склонни да ритаме, да приписваме вината на всичко друго, но не и на онова истинското, загнездилото се дълбоко в нас нещо, което в действителност ни разяжда отвътре.

— Вие нарочно се опитвате да подкопаете доверието ми в моите способности на ментат — изкряска той. Ако аз хвана някой от нашите хора, че се опитва така да саботира някое оръжие от арсенала ни, не бих се поколебал да го разоблича и унищожа.

— Най-добрите ментата хранят дълбока почит към фактора „грешка“ в своите изчисления — отбеляза тя.

— Никога не съм твърдял противното!

— Тогава съсредоточи вниманието си върху симптомите, които и двамата сме забелязали: пиянството сред мъжете, разприте — та те клюкарствуват и си разменят налудничави слухове за Аракис, те пренебрегват и най-обикновените…

— Безделие, нищо повече — прекъсна я той. — Не се опитвайте да отклонявате вниманието ми, като придавате загадъчен вид на най-обикновени неща.

Тя се вторачи в него, замисли се за войниците на дука, които така настървено разискваха неволите си в казармата, докато въздухът там замирисваше на барут. „Те се превръщат в мъжете от легендата от времето преди образуването на Сдружението“ — помисли си тя. — „В мъжете от изгубения звездотърсач «Амполирос^*», ядосани на оръдията си, вечно бродещи, вечно подготвящи се и никога готови.“

— Защо никога досега, откакто съм тук, не си използувал напълно моите възможности? — попита тя. — Да не би да се страхуваш от съперник за мястото си?

Той впери поглед в нея — старческите му очи искряха.

— Аз познавам донякъде обучението, което ви се дава, бин-джезъритски… — Той млъкна присвивайки вежди.

— Продължавай, кажи го — рече тя. — Бин-джезъритски вещици.

— Поназнайвам нещо за истинското обучение, което ви дават — рече той. — Виждам проявите му у Пол. Не могат да ме заблудят приказките, които разправят вашите училища за пред хората. Вие съществувате само за да служите.

„Разтърсването трябва да бъде жестоко и той е вече почти готов за него“ — помисли си тя.

— Ти ме слушаш почтително в съвета — рече тя — и въпреки това рядко се вслушваш в съветите ми. Защо?

— Защото нямам доверие на вашите бин-джезъритски подбуди — отвърна той. — Вие можете да си въобразявате, че сте способни да прозрете всичко у някого, можете да си въобразявате, че сте в състояние да накарате човек да прави точно онова, което вие…

— Нещастни глупако Туфир! — разгневи се тя. Той се навъси и отново се облегна назад.

— Каквито и слухове да си чувал за нашите училища — заговори тя, — истината е далеч по-страшна. Ако аз пожелая да унищожа дука… или теб… или който и да било другиго, до когото имам достъп, ти не би могъл да ме спреш.

И си помисли: „Защо позволявам на гордостта да изтръгне от мен подобни думи? Това не е подходът, на който са ме учили. Това не е начинът да го разтърся.“

Хауът пъхна ръка под туниката си, където носеше миниатюрен стреломет с отровни стрели. „Тя не носи защитно поле“ — помисли си той. — „Дали това не са само хвалби? Бих могъл да я убия сега… но… хм, ами последствията, ако греша?“

Джесика забеляза движението на ръката към джоба му и каза:

— Дано никога не се наложи да прибягваме до насилие помежду си.

— Достойно пожелание — съгласи се той.

— А през това време заразата се разпространява сред нас — рече тя. — Налага се пак да те попитам: Няма ли да е по-разумно, ако допуснем, че харконите са насадили това подозрение, за да насъскат двама ни един срещу друг?

— Изглежда, пак стигнахме до задънена улица — рече той.

Тя въздъхна, мислейки си: „Той е почти готов за разтърсването.“

— Ние с дука сме втори баща и майка на нашия народ — каза тя. — Положението…

— Но той не се ожени за вас — прекъсна я Хауът.

Тя с усилие запази спокойствие и си помисли: „Това бе добър контраудар.“

— Но той няма да се ожени и за никоя друга — продължи тя. — Не и докато аз съм жива. А ние, както казах, сме вторите родители на народа. Да се наруши този естествен ред в нашите дела, да се всее смут, да ни разтревожат и объркат — коя мишена ще се стори най-привлекателна за харконите?

Той долови посоката, която тя поемаше, и веждите му намръщено се присвиха.

— Дукът ли? — попита тя. — Привлекателна мишена, да, ала никой друг, освен може би Пол, не е охраняван по-добре. Аз ли? Аз сигурно ги изкушавам, ала на тях сигурно им е известно, че бин-джезъритките са трудни мишени. Но има една по-удобна мишена, мишена, чиито задължения създават по необходимост чудовищно уязвимо място. Човек, за когото подозрението е естествено като дишането. Човек, който гради целия си живот върху прикрити нападки и тайнственост. — Тя протегна дясната си ръка към него: — Ти!

Хауът понечи да стане от стола.

— Не съм те освободила още, Туфир! — кипна тя.

Старият ментат едва не се строполи върху стола, така рязко го подведоха мускулите му. Тя се усмихна тъжно.

— Сега вече знаеш нещичко за истинското обучение, което са ни дали — рече тя.

Хауът се опита да преглътне с пресъхнало гърло. Нейната заповед бе царствена и не допускаше възражение, бе дадена с тон и по начин, които за него се оказаха напълно покоряващи. Тялото му й се подчини, преди той да успее да помисли за него. Нищо не бе в състояние да предотврати реакцията му — нито логиката, нито силния гняв… нищо. Да се постигне това, което тя бе извършила, говореше за точно и проникновено познаване на човека, комуто се даваха заповедите — не бе и сънувал, че е възможна такава силна власт.

— Казах ти и преди, че ние трябва взаимно да се разбираме — рече тя. — Имах предвид че ти трябва да ме разбираш. Аз вече те разбирам. И ти заявявам сега, че само твоята преданост към дука ти осигурява безопасност при мен.

Той втренчи поглед в нея и облиза устни с език.

— Ако ми трябваше марионетка, дукът щеше да се ожени за мен — продължи тя. — Дори щеше да си мисли, че го е направил по своя собствена воля.

Хауът наклони глава и погледна нагоре през редките си мигли. Единствено твърдото му самообладание го възпираше да не повика стражата. Самообладанието и… и подозрението, че жената вече няма да му позволи това. Мравки го полазиха само като си припомни каква власт имаше тази жена над него. В миг на колебание тя би могла да извади оръжието си и да го убие!

„Дали всеки човек има такова уязвимо място?“ — попита се той. — „Дали на всеки от нас може да бъде заповядано да направи нещо, преди той да успее да окаже съпротива?“ Тази мисъл го зашемети. Кой би могъл да възпре човек с подобна власт?

— Ти зърна юмрука в бин-джезъритската ръкавица — каза тя. — Малцина го зърват и остават живи. А това, което направих, е сравнително лесно нещо за нас. Не си видял още целия ми арсенал. Помисли върху това.

— Защо не се заемете да унищожите враговете на дука? — попита той.

— Какво ме караш да унищожа? — заговори тя. — Ще ме накараш ли да превърна нашия дук в слаб човек, като го принудя вечно да се уповава на мен?

— Но с такава власт…

— Властта е нож с две остриета, Туфир — продължи тя. — Ти си мислиш: „Колко й е лесно да превърне човека в оръдие и да порази с него врага право в сърцето.“ Вярно, Туфир, даже и в твоето сърце. Въпреки това какво ще постигна? Ако някои от бин-джезъритките постъпват така, това няма ли да хвърли подозрения върху всички бин-джезъритки? А ние не желаем това, Туфир. Ние не желаем да се самоунищожаваме. — Тя кимна. — Ние наистина съществуваме само за да служим.

— Не мога да ви отговоря — рече той. — Знаете, че не мога да ви отговоря.

— Ти няма да продумаш никому за туй, което стана тук — каза тя. — Аз те познавам, Туфир.

— Господарке… — Старецът отново се опита да преглътне с пресъхнало гърло.

И си помисли: „Тя притежава огромна сила, така е. Тази сила обаче не я ли превръща в още по-страшно оръдие за харконите?“

— Дукът може да бъде унищожен с еднаква бързина както от враговете, така и от приятелите си — рече тя. — Надявам се, че ти сега ще слезеш до корена на своето подозрение и ще го изтръгнеш.

— Ако се окаже неоснователно — каза той.

— Ако? — попита тя язвително.

— Да, ако — отвърна той.

— Ти наистина си упорит.

— Предпазлив — възрази той — и внимателен към фактора „грешка“.

— Тогава ще ти поставя още един въпрос: Какво ти говори това, че си застанал пред друго човешко създание, че си окован и безпомощен и че това друго човешко създание държи нож, опрян на гърлото ти, ала въпреки всичко това друго човешко създание се въздържа и не те убива, а те освобождава от оковите и ти дава ножа, за да го употребиш както намериш за добре?

Тя стана от креслото си и му обърна гръб.

— Можеш да си вървиш, Туфир.

Старият ментат стана и се поколеба с ръка, посягаща към смъртоносното оръжие под туниката му. Той си припомни за арената за борба с бикове и за бащата на дука (който бе храбър независимо от другите си слабости), и за един отдавнашен ден от коридата. Свирепият черен звяр бе застанал на едно място с наведена глава, неподвижен и смутен. Старият дук бе обърнал гръб на рогата с пелерина, преметната пищно върху едното му рамо, докато откъм трибуните се сипеха възторжените възгласи.

„Аз съм бикът, а тя е матадорът“ — помисли си Хауът. Той отдръпна ръката си от оръжието и се загледа в потта, оросила празната му длан.

И знаеше, че каквито и да се окажеха фактите накрая, той никога нямаше да забрави този миг, нито пък щеше да загуби това чувство на върховно възхищение към лейди Джесика.

Той безмълвно се обърна и напусна стаята.

Джесика сведе поглед от отражението в прозорците, обърна се и се загледа в затворената врата.

— А сега вече можем да очакваме нормално поведение — прошепна тя.