Франк Хърбърт
Дюн (45)

„И се случи така, че през третата година от Пустинната война, Пол Муад’Диб лежеше сам в Пещерата на птиците, под изпъстрените с кисуа^* завеси на едно вътрешно помещение. Той лежеше като мъртвец, завладян от откровението на Водата на живота, а отровата, която дава живот, бе пренесла съзнанието му далеч отвъд границите на времето. И ето как се изпълни пророчеството, че Лизан-ал-Гаиб може да бъде едновременно и жив и мъртъв.“

Из „Събрани легенди от Аракис“ от принцеса Ирулан

Чани пристигна от басейн Хабания малко преди зазоряване — тя чу как топтерът, който я докара от юг, се отдалечи с бръмчене към скривалището си сред пустошта. Заобиколилите я войници от охраната вървяха на почетно разстояние, подредени ветрилообразно, като оглеждаха скалите за опасности и удовлетворяваха по този начин молбата на другарката на Муад’Диб, майката на първородния му син: да повърви малко сама.

„Защо ли ме повика Пол?“ — запита се тя. — „Преди ми беше казал, че ще трябва да остана на юг заедно с малкия Лито и Алая.“

Тя прибра полите на робата си и прескочи с лекота една скала, препречила пътя й, а оттам стъпи на пътечката, която само посветеният в порядките на живота в пустинята можеше да разпознае в мрака. Под нозете й се ронеха малки камъчета, но тя умело ги преодоляваше, без изобщо да се съобразява с изискванията за съблюдаване на тишина.

Изкачването й подействува ободряващо — то поразсея обзелите я страхове, породени от мълчаливото оттегляне на охраната и от обстоятелството, че за нея бе изпратен цял орнитоптер. Почувствува вътрешния трепет от предстоящата си среща с Пол Муад’Диб, нейния Усул. Името му може и да служеше за боен вик по цялата планета: „Муад’Диб! Муад’Диб! Муад’Диб!“ Но тя познаваше друг човек, с различно име, бащата на нейния син, нежния влюбен.

Някакъв едър мъж изникна сред скалите отгоре и й даде знак да побърза. Тя ускори крачка. Утринните птици вече започваха да се обаждат и да се издигат в небето. На източния хоризонт бавно се разрастваше светла матова ивица.

Мъжът, застанал отгоре сред скалите, не беше от нейната охрана. „Отейм?“ — учуди се тя, като забеляза нещо познато във фигурата и движенията му. Тя го приближи и на светлината на настъпващото утро разпозна едрите сплеснати черти на лейтенанта — качулката му бе отметната, а филтърът за устата бе поставен хлабаво — така, както човек понякога рискува да отскочи за миг навън, в пустинята.

— Побързай! — просъска той и я поведе по тайната дълбока цепнатина към скритата пещера. — Скоро ще съмне — прошепна той, като отвори едно уплътнение. — Харконите отчаяно изпращат патрули над някои места в този район. Точно сега не можем да рискуваме да ни открият.

Те влязоха през тесния страничен вход в Пещерата на птиците. Светнаха суспенсорни глобуси. Отейм избърза пред нея и каза:

— Последвай ме! По-живо!

Те забързаха по коридора, минаха през още една влагоизолираща врата, по още един коридор и през някакви завеси влязоха в помещението, което бе служило за алков на сайядините в дните, когато пещерата бе използувана само за почивка през деня. Сега подът бе покрит с черги и възглавници. Тъкани завеси с червената фигура на ястреб скриваха скалните стени. В единия ъгъл имаше ниско сгъваемо писалище, отрупано цялото с книжа, от които се носеше аромата на подправка и издаваше от каква суровина бяха направени.

Сама в помещението, светата майка седеше точно срещу входа. Тя ги погледна с онази вътрешна напрегнатост, която караше непосветения да потрепери.

Ойтем събра длани за поздрав и рече:

— Доведох Чани. — Той се поклони и се оттегли през завесите.

А Джесика си помисли: „Как да съобщя на Чани?“

— Как е внукът ми? — попита тя.

„Значи ще си разменим обичайните поздрави“ — помисли си Чани и страховете й се възвърнаха. — „Къде ли е Муад’Диб? Защо не е тук да ме посрещне?“

— Здрав и щастлив, майко моя — отвърна Чани. — Оставих ги с Алая на грижите на Хара.

„Майко моя“ — помисли си Джесика. — „Да, тя има право да ме нарича така при размяна на официални поздрави. Дарила ми е внук.“

— Научих, че от Коану Сийч е изпратен в дар някакъв плат — рече Джесика.

— Прекрасен плат — каза Чани.

— Алая изпраща ли някаква вест?

— Никаква. Но откакто хората започнаха да я приемат, макар и необикновена, нещата в заслона тръгнаха по-гладко.

„Защо ли протака размяната на тези поздрави?“ — питаше се Чани. — „Било е много спешно, щом са изпратили орнитоптер да ме вземе. А сега губим време с тези официални любезности!“

— Трябва да ушием от новия плат дрешки за малкия Лито — рече Джесика.

— Както пожелаете, майко моя — отговори Чани. Тя сведе поглед. — Има ли новини за някакви сражения? — Помъчи се да запази лицето си безизразно, та Джесика да не се досети, че това всъщност е въпрос, зададен за Пол Муад’Диб.

— Нови победи — отвърна Джесика. — Рабан изпрати плахи официални предложения за примирие. Пратениците му бяха върнати с източена вода. Рабан дори е намалил налозите на населението в някои селища от синка. Но много е закъснял. Хората знаят, че го прави, защото се страхува от нас.

— Значи става така, както предрече Муад’Диб — каза Чани. Тя се вгледа в Джесика, като се стараеше да не издава страховете си. „Споменах името му, но тя не реагира. Човек не може да долови никакво чувство върху този гладък камък, който тя нарича лице… но е толкова сдържана. Защо ли е така скована? Какво ли се е случило с моя Усул?“

— Как искам сега да сме на юг — продължи Джесика. — Когато заминахме, оазисите бяха толкова красиви. Не копнееш ли за деня, когато цялата земя ще разцъфти така?

— Земята е красива, истина е — рече Чани. — Ала по нея има много скръб.

— Скръбта е цената на победата — отвърна Джесика.

„Дали не ме подготвя за скръб?“ — запита се Чани. И каза:

— Сега толкова много жени са без мъжете си. Направо ми завиждаха, когато узнаха, че ме викат на север.

— Аз те повиках — рече Джесика.

Чани усети как сърцето й заби като камбана. Прииска й се да долепи длани до ушите си, от страх да не чуе онова, което щяха да й кажат. Но въпреки това успя да каже с равен глас:

— Съобщението носеше подпис Муад’Диб.

— Аз го подписах така в присъствието на неговите лейтенанти — рече Джесика. — Бях принудена да прибегна до тази хитрина. — И си помисли: „Колко е храбра жената на моя Пол! Продължава да се държи изискано, дори когато страхът вече се кани да я обладае. Да. Може би именно тя ни трябва сега.“

В гласа на Чани се прокрадна само нещо като примирение със съдбата, когато заговори:

— А сега вече можеш да кажеш онова, което имаш да ми съобщиш.

— Повиках те тук, за да ми помогнеш да съживим Пол — рече Джесика. И си помисли: „Най-сетне! Казах й го по най-правилния начин. Да го съживим! Така само от една дума тя разбра, че Пол е жив, но и че има някаква опасност.“

На Чани й бе потребен само миг, за да се овладее и попита:

— Какво мога да направя? — Искаше й се да се хвърли към Джесика, да я разтърси и да изкрещи: „Заведи ме при него!“ Но изчака спокойно отговора.

— Подозирам — започна Джесика, — че харконите са успели да изпратят сред нас агент, който да отрови Пол. Това е единственото обяснение, което ми се струва правдоподобно. Твърде необикновена отрова. Изследвах с най-прецизни методи кръвта му, но не успях да я открия.

Както бе приклекнала, Чани се наведе напред.

— Отрова ли? Страда ли много? Мога ли да…

— Той е в безсъзнание — прекъсна я Джесика. — Признаците на живот у него са толкова слаби, че могат да се доловят само с най-чувствителна техника. Разтрепервам се само при мисълта какво можеше да стане, ако не бях го открила аз. Неопитното око би го взело за мъртъв.

— За да ме повикаш, сигурно не си се ръководела само от любезност — каза Чани. — Аз те познавам, света майко. Какво според теб мога да направя аз, а ти не можеш?

„Тя е смела, прелестна и, ъъъ, толкова схватлива“ — помисли си Джесика. — „От нея би станала отлична бин-джезъритка.“

— Чани, може да ти е трудно да повярваш, но аз наистина не знам защо изпратих да те доведат. Направих го по инстинкт… по чиста интуиция. Мисълта „Повикай Чани!“ ми хрумна съвсем неочаквано.

За пръв път Чани откри скръб в изражението на Джесика и нескрита болка, която променяше вътрешно напрегнатия й взор.

— Направих всичко, което е по силите ми — рече Джесика. — И това всичко… е толкова много повече от онова, което обикновено се има предвид под всичко, че ще ти е доста трудно да си го представиш. И въпреки това… не успях.

— Възможно ли е — запита Чани — предателят да е онзи негов стар другар Халик?

— Не, Гърни не! — отсече Джесика.

Тези думи съдържаха цял един разговор и Чани долови внимателното търсене, проучването… спомените за предишните неуспехи, които се съдържаха в този категоричен отказ.

Чани отново коленичи, изправи се и оглади с ръка робата си с цвят на пясък.

Джесика стана и се промъкна през завесите отляво.

Чани я последва и се озова в бившия склад, чиито скални стени сега бяха скрити под тежки драперии. Пол лежеше върху войнишка постеля до отсрещната стена. Спуснатият над него единичен суспенсорен глобус осветяваше лицето му. Бе завит до гърдите с черна роба, а ръцете му, открити, бяха изпънати плътно по тялото. Явно освен робата той нямаше други дрехи. Кожата му изглеждаше втвърдена, с цвят на восък. Липсваха всякакви видими движения.

Чани потисна желанието си да се втурне и да се хвърли отгоре му. Вместо това откри, че мислите й се устремяват към сина им — към Лито. И тя осъзна, че навремето и Джесика е изживяла точно такъв миг, когато нейният мъж е бил заплашван от смъртта, а тя е заставила ума си да мисли какво може да се направи, за да бъде спасен младият син. От това прозрение по-възрастната жена й стана отведнъж така близка, че Чани се присегна и улови ръката на Джесика, която в отговор стисна нейната до болка.

— Той е жив — каза Джесика. — Уверявам те, че е жив. Но нишката на живота му е така излиняла, че лесно може да остане и незабелязана. Някои от вождовете вече започват да роптаят, че у мен говори майката на Муад’Диб, а не светата майка, и че синът ми наистина е мъртъв, а аз не искам да предам водата му на племето.

— Откога е в това състояние? — попита Чани. Тя освободи ръката си от Джесика и пристъпи към средата на стаята.

— От три седмици — отговори Джесика. — Почти цяла седмица правех опити да го върна към живот. Имаше събрания, разисквания… разследвания. После изпратих да те доведат. Федейкините изпълняват заповедите ми, иначе не бих могла да протакам досега… — Тя навлажни устни с език, като наблюдаваше как Чани пристъпва към Пол.

Чани вече бе застанала над него, като се вглеждаше в меката брада на младежа, която ограждаше лицето му, и опипваше с поглед високото чело, орловият нос и затворените очи — черти така спокойни в тази застинала поза.

— Как приема храна? — попита Чани.

— Потребностите на организма му са толкова нищожни, че той изобщо не се нуждае от храна — отвърна Джесика.

— Колко души знаят за случилото се? — попита Чани.

— Само най-близките му съветници, няколко вождове, федейкините и, разбира се, онзи, който му е дал отровата.

— И никакви ли улики няма за отровителя?

— Няма, но не защото не бе проведено разследване — отвърна Джесика.

— Какво е мнението на федейкините? — попита Чани.

— Те вярват, че Пол е изпаднал в свещен транс и така събира всички свои сили преди решителните сражения. Това е мисъл, която аз им внуших.

Чани коленичи до постелята и се приведе ниско над лицето на Пол. Тя веднага подуши, че въздухът около него е някак си по-различен… но това бе само от подправката, вездесъщата подправка, с чийто аромат бе просмукано всичко в живота на един свободен. И все пак…

— Вие не сте закърмени с подправката като нас — рече Чани. — Изследва ли възможността организмът му да се е разбунтувал срещу прекомерната употреба на мелиндж в храната му?

— Всички изследвания за алергия са отрицателни — отговори Джесика.

Тя притвори очи не само за да не гледа тази сцена, но и защото внезапно осъзна колко е уморена. „Откога не съм спала?“ — запита се тя. — „Толкова отдавна.“

— Когато превърна Водата на живота — рече Чани, — ти направи това вътре в себе си, с помощта на вътрешния си усет. Сега използува ли този усет, за да изследваш кръвта му?

— Нормална кръв на свободен — отвърна Джесика. — Напълно приспособила се към тукашния начин на хранене и живот.

Докато разглеждаше внимателно лицето на Пол, Чани приседна на пети, отдавайки се отново на страховете си. Беше научила тази хитрост, докато бе наблюдавала светите майки. Времето можеше да се впрегне, за да послужи на разума. Човек трябваше само да съсредоточи цялото си внимание.

След малко Чани заговори:

— Тук има ли творец-вестител?

— Има няколко — отвърна с нотка на досада Джесика. — Напоследък изобщо не оставаме без вестители. Всяка победа изисква своето пиршество. Всяка церемония преди набег…

— Но Пол Муад’Диб е стоял настрана от тези церемонии — прекъсна я Чани.

Джесика кимна на себе си, като си припомни двойствените чувства на своя син към въздействието на подправката и прорицателските видения, които предизвикваше.

— Откъде знаеш това? — попита Джесика.

— Така се говори.

— Много неща се говорят — рече тъжно Джесика.

— Донеси ми от непревърнатата вода на твореца-вестител — рече Чани.

Джесика се изопна от заповедния тон в гласа й, после забеляза напрегнатото съсредоточаване у младата жена и рече:

— Ей сега. — Тя излезе през завесите, за да изпрати вододелец.

Чани седеше, втренчила поглед в Пол. „Ами ако се е опитал да го направи“ — помисли си тя. — „А това е нещо, което той би дръзнал да направи…“

Джесика коленичи до Чани, като протегна към нея най-обикновена кана. Наситеният мирис на отровата удари Чани в ноздрите. Тя потопи пръст в течността и доближи пръста си до носа на Пол.

Кожата по носната му кост леко се набръчка. Ноздрите бавно потрепнаха.

Джесика ахна.

Чани допря навлажнения си пръст до горната устна на Пол. Бавно, на пресекулки, той си пое дъх.

— Какво е това? — попита Джесика.

— Не говори! — отвърна Чани. — Трябва да превърнеш мъничко от свещената вода. Бързо!

Без да задава въпроси, защото разпозна тона на вътрешната убеденост, Джесика вдигна каната към устните си и отпи малка глътка.

Очите на Пол се отвориха. Той ги впери нагоре, към Чани.

— Не е необходимо да превръща Водата — заговори той. Гласът му бе слаб, но твърд.

Джесика откри, че организмът й започна машинално да превръща отровата в глътка вода в устата й. С леката възбуда, която тази церемония винаги предизвикваше, тя долови и искрицата живот, идваща от Пол — излъчване, което сетивата й уловиха.

И в този миг Джесика разбра.

— Ти си пил от свещената вода! — възкликна тя.

— Само една капка — рече Пол. — Една съвсем малка… капчица.

— Как си могъл да направиш такава глупост? — удиви се Джесика.

— Та той е твой син — намеси се Чани.

Джесика я прониза с поглед. Една необичайна, топла и пълна с разбиране усмивка се плъзна по устните на Пол.

— Чуй моята любима — рече той. — Вслушай се в думите й, майко. Тя знае.

— Онова, което правят другите, трябва да направи и той — рече Чани.

— Когато поех капката в устата си, когато я усетих и вдъхнах миризмата й, когато разбрах как ми въздействува, тогава осъзнах, че мога да извърша онова, което и ти направи — заговори той. — Вашите проктори^* от „Бин Джезърит“ говорят за Куизъц Хадерах, но не могат даже и да си представят на колко много места едновременно бях аз. За тези няколко минути аз… — Той млъкна и изгледа объркано и намръщено Чани: — Чани? Как пристигна тук? Ти би трябвало да си… Защо си тук?

Той се опита да се повдигне на лакти. Чани нежно го притисна надолу.

— Моля те, Усул — рече тя.

— Чувствувам се толкова слаб — каза той. Погледът му обходи стаята. — Откога съм тук?

— Три седмици, откакто си в кома, и то толкова дълбока, че искрицата живот сякаш бе угаснала в теб — отвърна Джесика.

— Но това бе… Та аз отпих от водата само преди миг и…

— Миг за теб, а за мен — три седмици страхове — каза Джесика.

— Наистина беше само една капка, но аз я превърнах — рече Пол. — Превърнах Водата на живота. — И преди Чани или Джесика да могат да го спрат, той потопи ръка в каната, която бяха оставили на пода, доближи капещата длан към устните си и изпи загребаната в нея течност.

— Пол! — изпищя Джесика.

Той сграбчи ръката й, отправи й една мъртвешка усмивка и тя почувствува как я завладява неговият вътрешен свят.

Връзката не беше толкова нежна, нито така взаимна или поглъщаща, каквато беше с Алая или със старата света майка в пещерата… но все пак беше връзка: цялостно духовно сливане. То я разтърси, омаломощи я и тя мислено се побоя, уплаши се от него.

Той каза гласно:

— Ти ми беше споменала за някакво място, където не можеш да влезеш? Покажи ми това място, срещу което светата майка не може да се изправи.

Ужасена от тази мисъл, тя поклати глава.

— Покажи ми го! — заповяда той.

— Не!

Но Джесика не можеше да му убегне. Принудена от страшната му сила, тя затвори очи и вътрешно се съсредоточи — към посоката-която-тънеше-в-мрак.

Съзнанието на Пол се рееше ту през нея, ту я заобикаляше, докато накрая се гмурна в мрака. Тя погледна ужасено това място, преди съзнанието й да се самоизключи от този кошмар. Неизвестно защо цялото й същество се разтрепера от онова, което видяха очите й — място, където свистеше вятър и блестяха искри, където се уголемяваха някакви светлинни пръстени, където носени от мрака и дошли от нищото вихри, обезобразени бели форми плуваха в редици над, под и около тези светлини.

Не след дълго тя отвори очи и видя Пол, който я гледаше втренчено. Той продължаваше да държи ръката й, но ужасната връзка бе изчезнала. Тя овладя възбудата си — Пол пусна ръката й. Джесика се почувствува така, сякаш й бяха отнели някаква патерица. Тя се олюля и щеше да падне, ако Чани не бе скочила да я подкрепи.

— Света майко! — възкликна Чани. — Какво ти става?

— Уморена съм — прошепна Джесика. — Толкова съм… уморена.

— Ела — рече Чани. — Седни тук. — Тя я настани да седне на една възглавница, облегната до стената.

Силните млади мишци бяха като благодат за Джесика. Тя се хвана здраво за Чани.

— Наистина ли е видял Водата на живота? — попита Чани. — Тя се освободи от прегръдката на Джесика.

— Да, наистина — прошепна Джесика. Съзнанието й продължаваше да се вълнува от общуването. Все едно че бе стъпила на твърда земя след седмици, прекарани в разбушувало се море. Усети вътре в себе си, че старата света майка и всички останали се събуждат и питат:

— Какво беше това? Какво се случи? Къде бе това място?

А сред всичко това си проправяше път прозрението, че нейният син е Куизъц Хадерах, онзи, който може да бъде едновременно на много места. Той бе осъществената мечта на „Бин Джезърит“. Това обаче не й носеше утеха.

— Какво се случи? — попита Чани.

Джесика поклати глава. Заговори Пол:

— У всекиго от нас има древна сила, която взема и древна сила, която дава. За един мъж е малко трудно да се изправи с лице срещу онова място вътре в него, където се намира силата, която взема. За него е обаче почти невъзможно да проникне до силата, която дава, без да се преобрази в нещо различно от човек. При жената положението е обратното.

Джесика вдигна очи и видя, че докато слушаше Пол, Чани не сваляше поглед от нея.

— Разбираш ли ме, майко? — попита Пол.

Тя едва успя да кимне.

— Тези неща в нас са толкова древни — продължи Пол, — че са заложени във всяка отделна клетка на нашия организъм. Ние сме оформени от тези сили. Човек може да си каже: „Да, ясно ми е как може да стане такова нещо.“ Но когато надзърне вътре в себе си и се сблъска с разголената сила на своя собствен живот, тогава разбира, че го заплашва опасност. Тогава човек разбира, че тази сила може да го смаже. Най-голямата опасност за онзи, който дава е силата, която взема. Най-голямата опасност за онзи, който взема, е силата, която дава. И е еднакво лесно човек да бъде смазан както при даването, така и при вземането.

— А ти, сине мой — попита Джесика, ти какъв си — даваш ли, или вземаш?

— Аз съм в самия център на равновесието — отговори той. — Не мога да дам, без да взема, и не мога да взема, без да… — Той млъкна и се извърна към стената от дясната си страна.

Чани усети по бузата си лек ветрец, обърна се и видя как завесите се затварят.

— Това бе Ойтем — рече Пол. — Подслушвал е.

Възприемайки тези думи, Чани бе осенена от прорицателската способност, която преследваше Пол, и тя видя нещо-което-предстоеше-да-стане като нещо-което-вече-се-е-случило. Ойтем щеше да се разприказва за чутото и видяното от него. Другите щяха да разтръбят разказа му, докато пламнеше пожарът. Пол Муад’Диб не е като останалите мъже, щяха да кажат те. Вече не може да има никакво съмнение. Той е мъж, но чрез Водата на живота може да прозре нещата, както би го сторила една света майка. Той наистина е Лизан-ал-Гаиб.

— Ти надзърна в бъдещето, Пол — рече Джесика. — Ще ни кажеш ли какво видя?

— Не в бъдещето — отговори той. — Видях настоящето. — Той с усилие се надигна и седна и когато Чани понечи да му помогне, той й махна с ръка да не се приближава. — Космосът над Аракис е пълен с кораби на Сдружението.

Увереността в гласа му накара Джесика да потрепери.

— Там е самият падишах-император — продължи Пол. Той вдигна очи към тавана на помещението. — С любимата си Жрица на истината^* и с пет легиона сардукари. Там е и старият барон Харконен заедно с Туфир Хауът и седем кораба, претъпкани с всички редовни войници, които са успели да свикат под знамената. Всяка Велика династия е изпратила свои воини, които сега се намират в небето над нас и… чакат.

Чани разтърси глава, без да може да откъсне очи от Пол. Необикновеното му държане, безизразният глас, погледът му, който гледаше през нея — всичко това я изпълваше със страхопочитание.

Джесика се опита да преглътне с пресъхнало гърло и попита:

— Какво чакат?

Пол я погледна.

— Да получат от Сдружението разрешение за кацане. Всеки военен кораб, който кацне без предупреждение на Аракис, ще бъде унищожен от Сдружението.

— Нас ли защитава Сдружението? — попита Джесика.

— Да ни защитава ли! Всичко това става по вина на хората от Сдружението, които са разпространили всевъзможни приказки за това, какво вършим тук. Освен това до такава степен са намалили цените за превоз на войски, че дори и най-бедните династии сега са над главите ни в очакване да оплячкосат земите ни.

Джесика забеляза липсата на горчивина в гласа му и това я озадачи. Тя не се съмняваше в думите му — те притежаваха същата вътрешна сила, каквато бе забелязала у него в онази нощ, когато разкриваше пътеката на бъдещето, която щеше да ги отведе при свободните.

Пол си пое дълбоко въздух и рече:

— Майко, ще трябва да превърнеш за нашите нужди известно количество от Водата на живота. Трябва ни катализаторът. Чани, изпрати един отряд скаути да открият преходна каша. Ако поставим определено количество от Водата на живота върху преходната каша, знаете ли какво ще се получи?

Джесика претегли думите му и изведнъж прозря смисъла им.

— Пол! — ахна тя.

— Водата на смъртта — рече той. — Ще се получи верижна реакция. — Той посочи към пода. — Тя ще посее смърт сред малките вестители, ще унищожи вектора на кръговрата на живота, който включва подправката и творците-вестители. Без подправка и без червеи Аракис ще се превърне в истинска пустош.

Чани запуши с длан устата си, разтърсена до онемяване от сквернословията, които сипеше Пол.

— Онзи, който е в състояние да унищожи дадено нещо — той е неговият истински господар — рече Пол. — Ние можем да унищожим подправката.

— И какво възпира ръката на Сдружението? — попита шепнешком Джесика.

— Това, че ме търсят — отвърна Пол. — Представи си само! Най-добрите навигатори на Сдружението, мъже, които са в състояние да дълбаят упорито дори през времето, за да открият най-безопасния курс за най-бързите си хайлайнери^*, всички до един търсят мен… и не могат да ме открият. Как треперят само! Знаят добре, че аз държа тайната им ето тук! — И Пол протегна шепата си. — Без подправката те са слепци!

Гласът на Чани се възвърна.

— Ти каза, че виждаш настоящето!

Пол се облегна назад, като търсеше разпрострялото се настояще, чиито граници навлизаха в бъдещето и в миналото, и поддържаше с усилие вътрешната си напрегнатост, тъй като просветлението от подправката започваше да чезне.

— Върви и направи онова, което ти заповядах — рече той. — Бъдещето става еднакво заплетено както за Сдружението, така и за мен. Пътеките на видението се стесняват. Всичко се фокусира тук, където се намира подправката… където те не са се осмелявали да се намесват досега… защото да се намесят, би означавало да изгубят онова, което на всяка цена трябва да имат. Но сега те са отчаяни. Всички пътеки водят към мрака.